"Всичко, което зная за времето" - читать интересную книгу автора (Петрович Горан)

Две

Горе-долу година по-късно моят приятел, с когото обикаляхме Гърция, изгуби на плажа ръчния си часовник марка „Омега“. Седяхме пред малък семеен ресторант в подножието на предвечерния Делфи, пийвахме из студена „Рецина“ с парченце старо козе сирене и зелени маслини с едри костилки, говорехме за онова, което вече бяхме видели, за Солун, за Метеора, Олимп, Спарта и Епидавъра, когато той се сети, че този следобед, преди да влезе във водата, долу, на брега, свалил часовника си и го оставил до хавлията. Беше безсмислено да се връщаме до морето не само заради разстоянието, но и защото вероятно изобщо нямаше да познаем точното място сред хаоса от пясъка и прииждащия прилив. Освен това вече се смрачаваше, от слънцето остана само далечна руменина и тлееща топлина в калканите на храмовете на светилищата, кипарисите се губеха в тъмнозелени контури, денят преминаваше в цвърчене на щурци, собственикът на ресторанта прати внука си да сложи на всяка маса по една имитация на антична лампа. Пламъчетата на конопените фитили, напоени с масло, трептяха. А освен това съществуваше и статистика.

— Случва се… Швейцарската камара за часовникарство и Швейцарската федерация на производителите на часовници са поръчали проучване, от чиито резултати става ясно, че годишно всеки петдесети човек губи по един часовник… — каза моят приятел, вероятно, за да се успокои.

— Да, случва се… Но в такъв случай би трябвало поне един на сто души веднъж годишно да намира този нечий изгубен часовник… А това, струва ми се, не се случва — гледах китката на събеседника си; мястото, на което доскоро стоеше часовникът, ми изглеждаше някак отекло, сякаш околната тъкан бе нараснала и погълнала механизма.

— Не, това не се случва… — повтори той; имах чувството, че нарочно скри лявата си ръка под масата. — Какво ли става с разликата между изгубеното и намереното? — попитах, загледан сега към асмата на терасата на ресторанта.

Наистина, както обикновено в крайморските селища, в желанието си да направи сенник, собственикът беше оковал лозницата с решетести метални пръти. Растейки, лозата беше преляла през отворите, металът се беше оплел с израстъците, на много места беше обрасъл, сякаш го нямаше.

— Статистиката мълчи по този въпрос… — сви рамене моят приятел и внезапно смени темата, отваряйки приказка за мистичните времена, когато в Делфи се е идвало заради пророчество. Тук, под Парнас, е бил пъпът на света…

Той говореше ли, говореше, а аз си представях, че сега има у себе си чуждо тяло, че онази хронопийка на Кортасар е някъде в него, че бие, определя пулса му също както решетките на лозницата принуждават филизите да не се кривят, да растат правилно според чуждите замисли.

Въпреки че рядко разговарях с баща си и дори тогава неохотно, най-подробно му разказах този случай от нашето пътешествие. Той за минута се замисли за онзи недостиг, за онази разлика, после рязко отметна глава, сякаш искаше да пропъди неприятните мисли.

— Какви ли не щуротии ти идват на ум… В последна сметка всичко е налице… Математиката си е математика, тук няма произволни неща — каза по-високо от обикновено, подобно на човек, който иска да убеди, да залъже преди всичко себе си.