"Всичко, което зная за времето" - читать интересную книгу автора (Петрович Горан)

Четири

През януари 1992 г. получих призовка за мобилизация. Пристигна през нощта, около три часа, сякаш войната току-що беше започнала, въпреки че може би никога не беше спирала. Жена ми лесно намери всичко необходимо, тъкмо бяхме започнали съвместния си живот, гарсониерата под наем побираше малко неща… Когато обаче около пет се озовах на сборния пункт извън града, се оказа, че нищо не е толкова спешно. Неочаквано по обяд се появи баща ми. Слезе от таксито, прекоси веднага празното пространство, като че ли се боеше, че приготвената усмивка няма да издържи, ако заобиколи по пътечката, носейки пакетче, изпратено от майка ми, и моя ръчен часовник.

— Намерих го на шкафа — започна уж укорително, макар да личеше, че иска да ми каже нещо съвсем друго.

— Благодаря ти — отговорих и пъхнах часовника в джоба на ризата си.

За момент той отвори уста, сякаш най-сетне щеше да изрече това нещо, но се отказа. Все едно. В мразовития въздух всяка дума беше пара, топло облаче.

— Всички те поздравяват.

След това бързо тръгнахме. И вече на магистралата, благодарение на съобразителността на авторитетния запасен капитан, се объркахме. По-късно се разбра, че цялата част е събрана погрешка и останахме всичко на всичко двайсетина дена, като отначало охранявахме едно мирно село, за да ни изпратят със същата задача в друго село, където от време на време падаха гранатомети. От изсвистяването до експлозията минава известно време. Тъкмо преди завръщането ни, при последната нощна стража, снайперистки куршум откъм гърба ми се заби в брезовото дърво непосредствено до главата ми. Залегнах в калта. Миришеше на гнили листа. След половин час, когато се осмелих да стана, опипах с показалец влажната, пръснала се кора, разцъфналите трески на дървото, слузестата брезова сърцевина, раздробените влакна на годишните кръгове и на самото дъно — студения куршум, сякаш пипах в дупка в собствения си тил.

Най-много се стреляше, когато се върнахме. Заварих баща си с цигара в ръка. Междувременно отново беше пропушил. Не си спомням всичко, което каза тогава, но онзи израз на лицето, онзи израз, когато понечваш да кажеш нещо, а не го казваш, остана завинаги в мен.