"Всичко, което зная за времето" - читать интересную книгу автора (Петрович Горан)

Шест

Нашата дъщеря счупи четири будилника през 1994 година. Първо пострада онзи, пътният, „браунът“, разпадна се на десетина части, може би можеше отново да се сглоби по прецизната схема на производителя, но до ден днешен не намерихме нито една от трите стрелки. Или същността, самата сърцевина на времето е онемяла, изгубила се е някъде завинаги.

Освен това, колкото и се стараехме да оставяме часовниците на места, недостъпни за нашето момиче, то винаги намираше начин да достигне предмета на своето любопитство. А когато това стана невъзможни, просто умилително молеше дядо си по майчина линия да й помогне. А на него сърце не му даваше да й откаже нещо.

И така, като се докопаше до новия будилник, тя първо унесено се заслушваше в тик, после силно тръсва часовника, отново любопитно чуваше так, после бавно чукаше с него по пода, докато не се отвореше. След като една-две минути старателно ровеше из разсипани вътрешности, очевидно разочарована, че няма нищо живо, се обръщаше към другите играчки. Търпеливо набавих друг будилник, третия взех на заем от баща ми, четвъртия от тъста, спомняйки си как и аз горе-долу същите години, като използвах разсеяността на родителите си, разглобих ламповия радиоапарат, така че него вече не можеше да се измъкне никакъв глас. Накрая, от уличните търговци, само за петдесетина динара, бивши петдесет милиарда, купихме китайски часовник, който показваше някакво друго време, но не точното, при това звънеше твърде силно, когато му скимнеше. Междувременно нашата дъщеря като че вече научи, че времето се прави само от шарена кутийка, винтчетата, назъбените колелца, махалото, пружините. Така китайският будилник остана вкъщи няколко години, въпреки че изискваше непрекъснато уйдурдисване, добавяне или изваждане, понякога дори деление и умножение, за да се натамани истинското или поне приблизителното положение.

— На тази пластмаса човек не може да разчита — каза баща ми веднъж. — Ще оправя старата „инса“.

Обичаше да поправя нещата, не понасяше врати, които се отварят сами, заяждащи чекмеджета, несигурни електрически ключове, капещи кранове… Често го мързеше да дойде на кафе, оправдаваше се с болки в краката и с кръвното, но дори най-беглият намек, че нещо се е развалило, беше достатъчен веднага да появи на вратата, въоръжен с подходящия инструмент. И въпреки че никога не беше се занимавал с толкова прецизна механика, много бързо откри какъв е дефектът на старата „инса“.

— Скъсала се е спиралната пружина… Отрязах скъсаното, съединих я и върнах всичко на мястото му… Сега работи, но трябва по-често да се навива — каза, като ми даде будилника.

Тъй като, изглежда, не търпеше дори малко по-силно натягане, същата пружина се късаше още няколко пъти. Баща ми и тъстът също толкова пъти отрязваха спиралата, докато цялата работа не стана безсмислена, „инсата“ взе да спира на всеки няколко минути. По същия начин, по който по това време се живееше.