"Мексикански разбойници" - читать интересную книгу автора (Емар Гюстав)

3ДОНЯ ЛИНДА

Когато излезе от дома, Ортис видя дон Рамон, който със загрижено лице се разхождаше напред-назад пред вратата.

— Е? — попита алкадът.

— Съвсем са пияни. Скоро ще паднат и няма да могат да станат до утре. Изпратиха ме за вас.

— Нима искате да се върна при тях?

— Боже пази! Нека оставим пияниците и се възползваме от времето, което ни дават.

— Какво ще трябва да правим?

— Преди всичко ще ви моля да ме придружите до дон Хосе Морено и дъщеря му.

— Възможно ли е сега?

— Колкото е възможно. Да вървим!

При това неочаквано предложение алкадът потрепера и впи поглед в младия човек.

— Нали поискахте същото и от отец Линарес? — нерешително запита той.

— Откъде знаете?

— Той сам ми каза.

— Жалко! Трябваше да мълчи.

— Защо?

— Както и да е, но аз трябва на всяка цена да ги видя.

— Зная, че ще им предадете нещо твърде важно.

— Да, твърде важно!

— Господи! Какво да правя? — прошепна алкадът.

— Хайде, водете ме по-скоро!

— Не се ли боите, че офицерите…

— Успокойте се. Гарантирам ви, че нищо лошо няма да се случи. Далеч ли е скривалището?

— На две крачки оттук.

Te свиха в една тясна улица, водеща към реката, и спряха пред една жалка къщурка.

— Тук е — каза алкадът.

— В тая дупка ли са те? — тъжно издума Ортис.

— А вие смятате, че сега дворецът е по-безопасен? — иронично попита дон Рамон.

— Да, прав сте. Да влезем!

Алкадът се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не го следи. Отиде при вратата, почука с леко прекъсване три пъти и с половин глас рече:

— Нощем вълците бродят край домовете.

— Не е добре да се излиза вечер — чу се отговор от двора.

— Да, ако няма оръжие — добави алкадът.

— Откъде да го взема?

— От приятели.

Скоро бравата скръцна и вратата се отвори. В Мексико, където нощните нападения не са рядкост, отвътре вратата се заключва и с верига.

В отвора се появи побеляла глава на стар негър. Той тревожно се огледа и когато видя двамата мъже, понечи да затвори вратата.

Дон Рамон веднага заговори, за да го успокои.

— Не ме ли познаваш, Канучо? — обади се той.

— А, вие ли сте, сеньор алкад — пошепна той. — Но не сте сам, кой е с вас? — нерешително добави той.

— Приятел. Пусни ни да влезем, стари глупчо, трябва да се видим с господаря ти.

Негърът избъбра нещо, откачи веригата и пусна алкада и Ортис, като веднага пак заключи вратата и тръгна пред тях.

Негърът ги отведе в полусъборена плевня, затвори я, взе метлата и почисти купа царевични кочани. Между два камъка, лежащи до стената, едва се виждаше някакъв шип.

Канучо го дръпна с всичка сила. Част от стената веднага се спусна в някаква дупка, където се показаха първите стъпала на тясна винтова стълба.

— Какво е това? — промърмори Ортис.

— Да вървим — каза алкадът, като застана на стълбата.

Ортис го последва.

Канучо им даде фенер и скоро стената пак се вдигна.

— Ето ни затворени! — рече Ортис.

— Не се безпокой, не е за дълго.

— Защо ще се безпокоя, като съм с вас, приятелю? Съжалявам само за предпазните мерки, които вземаме, това показва в какво ужасно положение се намира нашата нещастна страна.

Стълбата свършваше с желязна решетка, която алкадът отвори. Te се намираха сред дълъг коридор, в края на който се виждаше друга решетка.

После изведнъж свиха вляво и като изминаха около дванайсет крачки, намериха се пред стена, която им преграждаше пътя.

— Тук ще чакаме — рече дон Рамон.

— Не се тревожи, бързо ще ни приемат.

Скоро зад стената се разнесе слаб шум и за миг част от нея се спусна, като се откри пред тях широк вход.

— Да вървим! — обади се алкадът.

Един слуга с факла в ръка ги поведе по някакъв коридор и след няколко минути спря пред врата, където почука.

— Моля, влезте — се чу отвътре.

Дон Рамон отвори вратата и придружен от Ортис, влезе в една стая.

Дон Хосе Морено, висок шейсет и осем годишен старец, бе полулегнал на дивана. Благородното му лице излъчваше доброта и внушаваше уважение; дългите, бели като снега на Чиморасо коси стигаха до раменете.

Доня Линда, стройна и грациозна девойка, нямаше повече от седемнайсет години. Светли копринени кичури ограждаха нейното прелестно лице с небесносини очи и розови, засмени устни, между които се показваха бели зъби. Облечена бе в бяло, пристегната в талията с широка синя лента и дантелено, свободно метнато назад ребосо2. Изпод роклята се виждаха малки пантофки.

Когато видя алкада, дон Хосе му подаде ръка.

— Драго ми е, че те виждам, любезни приятелю — каза той, — съжалявам, че подаграта не ми позволява да стана и ви посрещна. Кой е с вас? Сигурно приятел!

— Инкарнасион! — извика Линда и радостно изтича към Ортис.

— По-тихо, по-тихо, дете мое — каза дон Морено. — Възможно ли е да се хвърляш в обятията на красив млад човек, дори да е твой годеник?

Линда се изчерви и се спря.

— Благословете ме, братовчеде! — каза Ортис, като коленичи пред стареца.

— Ела тук, до сърцето ми! — отвърна дон Хосе, като нежно го притисна до гърдите си.

— Нали няма да се сърдите на Линда, братовчеде? Аз тъй горещо я обичам.

Старецът се усмихна, привлече Линда към себе си, прегърна двамата млади хора и ги целуна.

— Е — обади се кметът, като седна на креслото, — значи напразно съм се страхувал, като ви доведох Ортис. Сега съм уверен, че няма да ме упрекнете, дон Морено.

— Вие сте добър и верен приятел, Рамон. Неочакваното идване на Инкарнасион е голямо удоволствие за мен и аз от сърце ви благодаря.

— Значи всичко е наред. Дълго се колебах дали да изпълня молбата на вашия сродник.

— Зная колко сте предпазлив, Рамон.

— За времето, в което живеем, това е необходимо. Проклетите испанци зорко следят патриотите и шпионите сноват навред.

— Надявам се, че този път сте успели да ги изхитрите — засмя се дон Хосе.

— Бог да ни пази! Ако ни проследяха, никога нямаше да си простя такава непредпазливост.

— Какво ново, братовчеде? — попита Линда.

— Нищо утешително, братовчедке — отвърна Ортис с дълбока въздишка. — Независимостта, за която жадуваме, все още е далеч от нас.

— Нима започнахте да се отчайвате? — рече Линда, като гордо го изгледа.

— О, не — отвърна той. — Понеже имам само няколко минути още…

— Как? Ще си вървите? — извикаха в един глас бащата и дъщерята.

— Необходимостта ме принуждава. Исках само да се видя с вас и да се уверя, че тук сте на сигурно място. Сега съм спокоен и мога да вървя натам, където ме зове дългът, въпреки желанието ми да остана по-дълго при вас.

— Наистина ли ще си тръгнете? — тъжно попита Линда.

— Уви! Трябва — отвърна Ортис. — Решил съм тази вечер да направя един опит. Ако успеем, ще се избавим от проклетите испанци.

— Познаваш ли командира им, Инкарнасион?

— Не твърде, братовчеде. Той е дон Орасио Балбоа, както твърде важно се нарича сам. Струва ми се, че някога е бил ваш ловец?

— Да, мили мой, вярно. Пази се от този човек. Същински дявол е. Дошъл е в този далечен град само да отвлече дъщеря ми и мен.

— Охо! — извика Ортис, като свъси вежди. — Благодаря, че ме предупредихте, братовчеде. Балбоа и без туй в най-висока степен ми е антипатичен, а сега — сега няма да го пощадя.

— Той се е осмелил да хвърли око на дъщеря ми, твоята годеница, Инкарнасион, а и друго — прошепна на ухото му, — той знае нашата тайна или най-малкото, подозира нещо.

Ортис побледня.

— Ако тоя човек знае тайната ни, трябва да умре! — глухо отвърна той.

— Вие ще ни спасите, Инкарнасион, нали? — извика Линда.

— Заклевам се, братовчедке! Тази нощ ще ви избавя от този негодник и няма да му позволя повече да ви оскърбява. Искам още нещо да ви кажа, братовчеде. Ще можете ли да яздите кон?

— Да, макар че трябва да бъда вързан за коня. Нали съм стар войник.

— Тогава бъдете готови за път при първия сигнал.

Е, сега съм спокоен и мога да вървя. След два часа ще ви се обадя.

— Нека бог ти помогне в твоя опасен път, Инкарнасион — каза дон Хосе.

— И да ви пази, братовчеде — добави Линда. Той я целуна по челото.

— Е, сега съм силен и от нищо не ме е страх.

— Почакай още една минутка, Инкарнасион!

— Какво има, братовчеде?

— Ти нищо не каза за сина ми.

— Да, вярно. Тъй се радвах, че ще се видя с вас, та съвсем забравих за моя приятел.

— Да не му се е случило нещо лошо?

— Хвала богу, нищо. Тази нощ ще се видите с него.

— Значи той е тук наблизо?

— Той ме чака.

— Време е да вървим — обади се кметът.

— Още минутка, Инкарнасион.

— Забавянето може да провали всичко.

— В такъв случай вървете и довиждане.

— Довиждане! — отвърна Ортис и напусна стаята заедно с дон Рамон.