"Зовът на Ктхулу ((Открито сред книжата на покойния Франсис Уейлънд Търстоун от Бостън))" - читать интересную книгу автора (Лъвкрафт Хауърд)

II. Разказът на инспектор Леграс

По-старите събития, поради които сънищата и барелефът на скулптора се сторили толкова важни на чичо ми, бяха описани във втората част на дългия ръкопис. Както изглежда, професор Ангъл е имал и друг случай да попадне на дяволската форма на неописуемото чудовище, да се диви над загадъчните йероглифи и да чуе знаменателното словосъчетание, което може да се предаде само като „ктхулу“. При това връзката с тези по-ранни събития е толкова обезпокоителна и ужасяваща, че не е чудно колко настойчив е бил чичо ми в желанието си да получава данни за състоянието на Уилкокс.

Въпросните предходни събития се случили 17 години по-рано през 1908 г. по време на годишната среща на Американското археологическо общество, проведена в Сейнт Луис. Поради своя всепризнат авторитет и постижения в областта, чичо ми бил един от най-активните участници във всички обсъждания и бил сред първите, към които се обърнали групата външни лица, присъстващи на срещата. Те се възползвали от събитието, за да потърсят точни отговори и експертни мнения за някои свои въпроси.

Тази външна група се предвождала от съвсем обикновен човек на средна възраст, който почти веднага станал център на внимание на срещата. Той бил пристигнал чак от Ню Орлийнс, за да потърси определена информация, която никой местен източник не можел да му осигури. Името му било Джон Реймънд Леграс и по професия бил полицейски инспектор. Със себе си донесъл причината за своето посещение — гротескна, отвратителна и очевидно много стара каменна статуетка, чийто произход не му се отдало да определи. Не се заблуждавайте, че инспекторът имал какъвто и да било интерес към археологията. Нищо подобно, желанието му да търси подобна информация се дължало на чисто професионални причини. Донесената от него статуетка, идол, фетиш или каквото е представлявала, била открита няколко месеца по-рано в гористите блата южно от Ню Орлийнс по време на полицейска акция по повод предполагаема вуду сбирка. Ритуалите, които заварили да се извършват там обаче били толкова необичайни и отблъскващи, та полицаите осъзнали, че са попаднали на напълно непознат мрачен култ, чийто сатанински характер надхвърлял и най-тъмните африкански вуду кръгове. За произхода му не могли да съберат абсолютно никаква друга информация освен невероятните и противоречиви истории на заловените членове на култа. От там се породила и небоходимостта на полицията да получи експертна оценка, която да им помогне да определят към коя епоха принадлежи откритият символ и чрез него да проследят култа до първоизточника му.

Инспектор Леграс нямал представа каква сензация ще предизвика находката му. Един поглед хвърлен на статуетката бил достатъчен, за да развълнува дълбоко събраните учени. Те незабавно го наобиколили, обхванати от любопитство да огледат миниатюрата, чиято странна непозната форма и истински древен вид изглежда предоставяли досег с непокътнати архаични представи. Статуетката не била излязла от средите на нито една позната скулптурна школа, но все пак мътно-зеленикавият камък с неясен произход сякаш носел отпечатъка на векове или дори хиляди години съществуване.

Фигурата, която бавно обикаляла от ръка на ръка, за да я огледат всичко отблизо и внимателно, била дълга двадесетина сантиметра и се отличавала с майсторска изработка. Представлявала чудовище, чиято форма имала много малко общо с човешката, с глава подобна на октопод и лице с множество пипала. Тялото било покрито с люспи, на предните и задни крака имало огромни нокти а отзат се виждали тесни криле. Съществото имало подчертано страховит характер и злобно излъчване, тялото му изглеждало подпухнало и пихтиесто. То клечало на правоъгълен блок или пиедестал покрит с неразгадаеми йероглифи. Върховете на крилата докосвали задния ръб на пиедестала, седалището заемало центъра, а дългите извити нокти на подвитите задни крака обхващали предния ръб и се протягали надолу върху четвърт от височината на блока. Главата, напомняща октопод, била наведена напред, така че краищата на лицевите пипала докосвали огромните предни лапи, поставени върху коленете на подвитите крака. Въпреки всичко, фигурата била доста правдоподобно изобразена, което й придавало дори още по-плашещ вид, понеже източникът й бил напълно неизвестен. Възрастта на предмета безспорно била неописуемо огромна, но нищо не подсказвало връзката му с някой клон на изкуството, познат от зората на човечеството или, от която и да било друга епоха. Дори материалът, от който била изработена статуетката сам по себе си бил загадка. Хлъзгавият, зеленикаво черен камък със златисти и многоцветни петънца и жилки не приличал на нищо познато на геологията или минерологията. Също толкова объркващи били и йероглифите по основата и, макар на сбирката да присъствали половината световни учени, специализирани в тази област, никой не могъл да определи дори далечно родство на символите с някоя позната лингвистична система. Надписите, както и материала и самият обект, били ужасно далечни и чужди на човечеството, каквото го познаваме; присъствието им по страховит начин намеквало за старинни нечестиви цикли на живота, в които нашият свят и цивилизация не са имали никакво участие.

Все пак, макар всички членове на археологическото общество да клатели глави в недоумение и да признавали, че не са в състояние да разрешат проблема на инспектора, един от тях съзрял нещо бегло познато в чудовищната форма и писменост и по-късно споменал доста неуверено дреболията, която му била известна. Този човек бил покойният вече Уилям Чанинг Уеб, професор по антропология от университета в Принстън и далеч не маловажен изследовател. Четирдесет и осем години по-рано, професор Уеб участвал в експедиция из Гренландия и Исландия, където търсил някои стари Рунически надписи. Не успял да открие онова, което издирвал, но докато бил там, по бреговете на Западна Гренландия той открил изолирано племе от уродливи ескимоси, чиято религия — интригуваща форма на дяволопоклонничество — го потресла със своята отблъскваща кръвожадност. Останалите ескимоси знаели твърде малко за този култ и при споменаването му ги побивали тръпки. Те твърдели, че култът е ужасно древен и, че произхожда от времето преди сътворението на света. Освен неописуеми церемонии и човешки жертвоприношения, налице били и странни унаследявани ритуали, отправени към върховен демон, наричан „торнасук“. Професорът чул тази дума от стар „ангекок“ или шаман и записал с латински букви произношението й толкова точно, колокот могъл. В онзи момент обаче, основно място в култа заемал идолът, който членовете на този култ почитали. Около него те танцували докато северното сияние се носело над заснежените върхове. Според професора този идол представлявал груб каменен барелеф, състоящ се от противно изображение и някакви писания и, доколкото можел да каже, грубо напомнял основните форми на скверният предмет, който попаднал в ръцете му на сбирката на Археологическото общество.

Този разказ, посрещнат с удивление от събралите се участници на срещата, бил двойно по-вълнуващ за инспектор Леграс, който незабавно затрупал професор Уеб с въпроси. Тъй като инспекторът разполагал със запис на ритуалите, получен от заловените в блатата идолопоклонници, той горещо умолявал професора да си припомни, колкото може по-точно думите, които е чул от ескимосите-сатанисти. Последвало подробно сравняване на детайлите и момент на изумено мълчание, когато детективът и ученият установили, че думите на два сатанински ритуала, принадлежаща на два съвсем отделни свята, на практика съвпадат. В основни линии, песнопенията на ескимоските шамани и на поклонниците от блатата на Луизиана, отправени към техните сходни идоли звучили приблизително по следния начин (членоразделянето било предположено съгласно интервалите при произнасяне на фразата):

Леграс имал известно предимство пред професор Уеб, понеже заловените от него нечестиви затворници, му повторили онова, което старите жреци им били казали за значението на тези думи. Посоченият текст гласял приблизително:

След това, в отговор на всеобщите настойчиви молби, инспектор Леграс разказал възможно най-подробно опита си с поклонниците заловени в блатата. За мен е пределно ясно, че чичо ми придал огромно значение на думите на инспектора. Разказът му сякаш бил излязъл от най-смелите мечти на теософите и митоловците и разкривал изумително равнище на представите за космоса, каквото никой не би очаквал да открие сред заловените примитивни метиси.

На първи ноември 1907 г., полицията в Ню Орлийнс получила настойчиви молби за помощ от жителите на южната блатиста местност и лагуната. Обитателите на тези области — предимно примитивни, но безобидни наследници на хората на Лафит — от известно време живеели в истински ужас от нещо незнайно, което се промъквало към тях нощем. Очевидно ставало въпрос за вуду, но в много по-лош вариант, от онова, което им било известно. Откъм мрачните гори, където никой не се осмелявал да пристъпи, започнал да се носи непрестанният злокобен звук на там-тами1 след което сред месното население започнали да изчезват жени и деца. Дочували се умопомрачителни и сърцераздирателни писъци, а също смразяващи душата песнопения, придружени с проблясващи демонични пламъци. Според изплашения пратеник, хората вече не можели да понасят това положение.

И така същият следобед, един полицейски автомобил и две вагонетки откарали група от двадесет полицаи, водени от разтреперания заселник. Когато проходимият път свършил, те слезли и в пълно мълчание извървели следващите мили пеш сред страховити кипарисови гори, където дневната светлина никога не достигала. Обграждали ги грозни коренища и зловещо провиснали примки от Испански мъх. От време на време се натъквали на камари от влажни камъни или остатъци от рушащи се стени, свидетелстващи за нечие мрачно присъствие, което допълнително усилвало чувството на отчаяние, навявано от деформираните плесенясали дървета. Когато селището на местните, състоящо се от жалки колиби, струпани една до друга, най-после се показало пред тях, изнервените му обитатели хукнали да се скупчат около няколко мъждукащи фенера. В онзи момент приглушеното биене на там-тамите се долавяло слабо някъде доста напред, но при всяка промяна в посоката на вятъра до тях достигал пронизителен агонизиращ писък. Освен това през невзрачните шубраци на гората изглежда са процеждало червеникаво сияние. Изплашените до смърт заселници, които се страхували дори отново да останат сами, категорично отказали да навлязат навътре в гората по посока на нечестивия култ, затова инспектор Леграс и деветнадесетте му колеги се впуснали без водач сред ужасните черните сводове, където никой от тях не бил стъпвал преди.

Областта, в която навлезли полицаите имала традиционно лоша слава и като цяло била непозната на белите хора, които не били стъпвали там. Съществувала легенда за скрито езеро, което никой смъртен не е зървал, в което живеело огромно, безформено, бледо полиповидно същество, от чиито очи се излъчвала светлина. Между заселниците се шушукало, че в полунощ от пещерите, простиращи се под земята, излизали демони с прилепски крила, за да му се поклонят. Те твърдели, че съществото е било там преди Делбървил, преди ЛаСал, преди индианците и преди горите изобщо да били заселени с познатите, нормални птици и зверове. Съществото било кошмарно, и носело смърт на всеки, който го види. Хората страняли от тази област, защото съществото им пращало сънища. Вуду оргията, която се разигравала в онзи момент била съвсем на ръба на тази отвратителна област, но все пак била опасно близо. Ето защо, самото място, което поклонниците си избрали, ужасило заселниците повече от шокиращите звуци и инциденти.

Само поезията и лудостта биха могли да опишат достоверно звуците, които достигали до хората на Леграс, докато те си проправяли път сред тъмните тресавища по посока на червеното сияние и на приглушените барабани. Има звуци присъщи на човека и такива присъщи на зверовете. Потресаващо е обаче да чуеш животински звуци издавани от хора. Зверски бяс и необуздана разюзданост се извисявали в демоничен вой и екстатични писъци, които пронизвали и многократно се отразявали от нощната гора — сякаш гибелни бури, надигнали се от самите дълбини на ада. От време на време нестройният вой спирал и един добре организиран хор от дрезгави гласове подемал отвратителната монотонна фраза от ритуала:

И тогава внезапно, мъжете достигнали едно място в гората, където дърветата растели по#768; на рядко и се изправили срещу гледката на самата церемония. На четирима от тях им прилошало, един припаднал, а други двама били разтърсени от френетични писъци, които дивата какофония на оргията заглушила. Леграс напръскал лицето на припадналия с вода от блатото и всички се изправили, треперещи и почти хипнотизирани пред този ужас.

В една естествена просека в блатото се простирала затревена ивица земя, заемаща не повече от акър, разчистена от дървета и относително суха. На тази поляна именно подскачала и се извивала такава противоестествена човешка орда, каквато само Сайм2 или Ангарола3 биха могли да изобразят. Напълно лишени от дрехи уродливи изчадия ревели, мучали и се гърчели около чудовищен кръг от огън, в центъра на който, случайни пролуки в пламъците разкривали гранитен монолит висок около метър и половина, върху който била поставена неуместно дребната отвратителна статуетката, донесена от инспектора. В по-широк кръг около обвития в пламъци монолит, разположени на равни разстояния се издигали десет бесилки, от които с главата надолу висели странно обезобразените тела на изчезналите заселници. Поклонниците подскачали и ревели в безконечна вакханалия, която обикаляла отляво надясно в пространството между кръга от тела и огнения кръг.

Вероятно трябва да отдадем на въображението му твърдението на един от присъствалите там мъже — впечатлителен испанец — че е дочул ответно пение на ритуалните звуци идващо дълбоко от тъмните гори, които легендите са населили с толкова страхотии. По-късно имах възможност да се срещна и разговарям с този човек, Джоузеф Д. Галвез, който действително се оказа, надарен с богато въображение. Той дори намекна, че е доловил звука на размахани огромни криле и съзрял блестящи очи и исполинско бледо туловище отвъд най-отдалечените дървета, но според мен е слушал твърде много от местните легенди.

В действителност вцепенението на мъжете не продължило дълго — все пак служебният им дълг бил преди всичко! Затова, макар в тълпата да имало почти стотина метиси поклонници, полицаите, разчитайки на огнестрелните си оръжия, се хвърлили на пътя на отвратителната процесия. Хаосът и врявата, които се вдигнали в следващите пет минути били неописуеми, но в края им Леграс установил, че са заловени четиридесет и седем участника в нечестивия ритуал, принудил ги набързо да навлекат дрехи и успял да ги поведе между две колони от полицаи. Петима от поклонниците били загубили живота си, а двама били сериозно ранени и другарите им трябвало да ги отнесат на импровизирани носилки. И, разбира се, Леграс внимателно смъкнал фигурката от монолита и я прибрал.

След завръщането им в полицейското управление след мъчително трудно и изтощително пътуване, затворниците били прегледани. Прегледът установил, че всички са от смесен расов произход и с умствени отклонения. Почти всички били моряци, а малка част от тях, които били негри или мулати — предимно туземци от Запад или островитяни с португалски произход от о-в Брава (от групата острови Кейп Верде) — внасяли вуду нотката в този толкова разнороден култ. Много скоро след като започнали да ги разпитват обаче станало ясно, в случая са се натъкнали на много по-старо и дълбоко вярване от негърския фетишизъм. Независимо колко невежи и пропаднали били задържаните, те се придържали с учудваща последователност към основната идея на своята страховита вяра.

По думите им, те почитали Великите Древни, които са съществували цяла вечност преди появата на хората и, които се спуснали в нашия млад свят от небето. Тези Древни били вече покойници, намиращи се под земята и в моретата, но мъртвите им тела предали техните тайни във вид на сънища на основателите на този култ, който никога не прекъснал съществуването си. Затворниците твърдели, че са част от същия този култ, който щял да съществува вечно, скрит в отдалечени пущинаци и тъмни места по целия свят до времето, когато могъщият жрец Ктхулу, щял да се надигне от мрачното си обиталище във великия подводен град Рлайа и да наложи отново своята власт на Земята. Някой ден, когато звездите са в нужното положение, той щял да призове вечно бдителните си последователи и те щели да го освободят.

Междувременно не им било позволено да казват нищо повече. Пазели тайна, която дори мъчения не можела да им бъде изтръгната. Твърдели, че човечеството не е единствен притежател на разум на земята и, че мракът изпращал вестители на малцината вярващи, това не били самите Велики Древни — тях не бил виждал никой човек. Статуетката-идол представлявала Ктхулу, но никой не можел да каже дали всички останали са като него. Никой не можел да разчете вече и древната писменост, но знанието се предавало от уста на уста. Ритуалното песнопение не било тайната, която пазели, тя никога не била изричана гласно, а само прошепвана. Песнопението имало само този смисъл: „В дома си в Рлайа мъртвият Ктхулу сънува в очакване“.

Само двама от затворниците били оценени, като достатъчно нормални, за да увиснат на въжето. Останалите били настанени в различни институции. Никой от тях не си признал да е участвал в ритуалните убийства. Твърдели, че те са дело на Чернокрилите, които ги навестявали от сборищата си, съществували в мрачните гори от незапомнени времена. Така и не успели обаче да постигнат съгласие при описанието на тези тайнствени съучастници. Информацията, която полицията успяла да събере, дошла от изключително стар португалски метис на име Кастро, който твърдял, че е плавал до далечни пристанища и е разговарял с безсмъртните водачи на култа в китайските планини.

Старият Кастро си спомнил откъси от страховита легенда, която опровергавала предположенията на теософите и създавала впечатлението, че човекът и неговия свят са се появили едва неотдавна и са нещо мимолетно и преходно. Имало епохи, когато други Същества владеели Земята и живеели във величествени градове. Според Кастро безсмъртният Китаец му разкрил, че остатъци от градежите на тези Същества все още могат да се открият във вид на Циклопски камъни на острови в Тихия океан. Тези предшественици загинали цяла вечност преди появата на човека, но имало техники Те да бъдат върнати към живот, когато звездите заемат отново определено положение от вечния си цикъл. Самите Те били пристигнали от звездите и донесли със себе си своите изображения.

Според думите на Кастро, Великите Древни не се състояли единствено от плът и кръв. Те имали своя форма, но тя не била изцяло материална. Когато звездите били разположени подходящо, Те можели да преминават от един космически свят в друг, но когато звездите били в грешна позиция, Те не можели да запазят живота си. Това обаче не означавало, че са безвъзвратно мъртви. По думите на Кастро, Те лежали в каменните си домове във великия град Рлайа, запазени чрез заклинанията на Могъщия Ктхулу, за да дочакат славно възкресение, когато звездите и Земята отново щели да са готови за Тях. Когато обаче този момент настъпел, Те щели да имат нужда от помощ отвън, която да освободи телата им, понеже същите заклинанията, които ги поддържат живи им пречели на направят първата крачка към освобождението си и без чужда помощ просто биха останали да лежат будни в мрака, обзети от своите мисли и недоволство в продължение на милиони години. Те били наясно с всичко случващо се във вселената, защото общували чрез предаване на мисли. Дори и в онзи момент, твърдял португалецът, те разговаряли в гробниците си. Когато появата на човека сложила край на хаотичните времена, Великите Древни успели да разговарят с най-чувствителните сред хората като манипулирали сънищата им. Това бил единственият начин Тяхната реч да достигне телесните умове на бозайниците.

Тези първи хора, с които Древните се свързали, създали култа към исполинските идоли, които видели в сънищата си; идоли донесени в непознати отминали ери от мрачните звезди. Този култ щял да продължи да съществува до момента, когато звездите заемат отново своите правилни позиции. Тогава тайните жреци щели изведат Могъщия Ктхулу от гробницата му, за да вдъхне живот на събратята си и да си възвърне управлението на Земята. Твърде лесно можело да се познае кога това време е дошло, защото тогава хората щели вече да приличат на Великите Древни — свободни и диви, надраснали идеите за добро и зло, захвърлили законите и морала, крещящи и убиващи, и пируващи на воля. И тогава освободените Древни щели да им покажат нови начини да крещят и убиват, и пируват, и да се веселят и цялата Земя щяла да бъде обхваната от унищожителните пламъци на екстаза и свободата. До настъпването на това време, култът трябвало чрез съответните ритуали да поддържа жива паметта за древните традиции и да пророкува завръщането им.

И тъй, в стари времена хората общували с погребаните Древни в сънищата си, но после нещо се случило. Великият каменен град Рлайа, с монолитите и гробниците си, потънал под вълните. И дълбините, пълни с първични загадки, които дори мисълта не можела да премине, прекратили това призрачно общуване. Споменът обаче никога не изчезнал и висшите жреци твърдели, че градът отново ще се издигне, когато всички звезди са по местата си. Тогава от недрата на земята излезли престарелите сумрачни земни духове, и донесли със себе си шепоти доловени в забравени пещери под морското дъно. Старият Кастро обаче не се осмелил да говори твърде много за тях. Набързо прекъснал разказа си и вече нито насила, нито с добро могли да му измъкнат повече информация. Учудващо, той също отказал да съобщи какъв е бил ръстът на Древните. За произхода на култа казал, че според него той се крие сред безпътните Арабски пустини, където се издига Ирем, Градът на Колоните, обвит в сънища, скрит и недосегаем. Старецът твърдял, че култът няма нищо общо с европейското вещерство и е на практика непознат освен сред последователите си. Никоя книга не го била споменавала, макар Безсмъртния Китаец да му казал, че в Некрономикона на безумния арабин Абдул Алхазред се криели двусмислици, които посветените можели сами да изберат как да тълкуват, особено често обсъжданите стихове:

Леграс, дълбоко впечатлен и не по-малко озадачен, напразно търсил исторически данни за този култ. Очевидно Кастро казвал истината, когато твърдял, че култът се пази в дълбока тайна. Специалистите в Университета Тюлейн не били в състояние да хвърлят повече светлина нито върху култа, нито върху статуетката, затова детективът се обърнал към най-големите авторитети в страната, но ето че дори сред тях единствената следа, на която се натъкнал бил гренландският разказ на професор Уеб. Трескавият интерес, който разказът на Леграс, подкрепен от донесената статуетка, породил на сбирката е слабо отразен в официалните публикации на Американското археологическо общество, но има сериозен отзвук в последвалата кореспонденция между участниците. Хора като тях, свикнали да попадат на всякакви случаи на измама и мошеничество, са се изказвали преди всичко с предпазливост. За известно време Леграс заел изображението на професор Уеб, но след смъртта на последния фигурката била върната на инспектора и все още е негово притежание. Именно там я видях и аз неотдавна. Тя е действително ужасяващ предмет и без съмнение е сходна със скулпурата, изработена от младия Уилкокс под влияние на сънищата му.

Никак не е чудно, че чичо ми е бил развълнуван от разказа на скулптора. След всичко, което вече е знаел от Леграс за култа, какви ли мисли трябва да са се породили у него, когато е научил, че чувствителен млад човек не само е сънувал странната фигура, намерена в луизианските блата и точните йероглифи, открити по нея и върху гренладския дяволски надпис, но в съня си ясно е разпознал и поне три от думите, произнасяни в ритуалите на дяволопоклонниците Ескимоси и на луизианските метиси. Съвсем естествено е, че чичо ми незабавно се заел най-подробно да проучи случая, макар лично аз да подозирах, че младият Уилкокс се е запознал с въпросният култ от друг източник и си е измислил поредицата от сънища, за да подхрани тази загадка за сметка на чичо ми. Събраните изрезки от вестници и разкази за сънища бяха сериозно доказателство наистина, но моят рационализъм и крайната екстравагантност на историята ме подтикваха да приема онова, което според мен бе най-разумното обяснение. Ето защо, след като напълно проучих ръкописа и сравних теософските и антропологични бележки с разказа на Леграс, реших да замина за Провидънс, където да се срещна със скулптура и да го порицая, както смятах че заслужава, задето тъй дръзко е подлъгал начетеният възрастен човек.

Уилкокс все още живееше сам в Сградата на Лилията на улица Томас — грозновата Викторианска имитация на Бретонска архитектура от 17 век, която парадираше с хоросановата си фасада сред приятните колониални къщи на старинния хълм. Там, в сянка на най-хубавата джроджианска камбанария в Америка, аз го заварих да работи в жилището си. Образците пръснати около него ме принудиха да призная, че той наистина е гениален и уникален творец. Вярвам, че някой ден ще бъде известен като един от най-големите представители на декадентството. Той беше въплътил в глина и вероятно някой ден щеше да постигне същото с мрамор, онези кошмарни фантазии, които Артър Макън4 облича в думи а Кларк Аштън Смит5 изобразява в стихове и картини.

Мрачен, болнав и някак занемарен на външен вид, той се извърна апатично при почукването ми и без да става попита по каква работа съм дошъл. Казах му кой съм и той прояви известен интерес, понеже чичо ми, макар да беше пробудил любопитството му с проучването на сънищата, никога не беше му обяснил причината за интереса си. Аз самият не обогатих особено знанията му, но се опитах деликатно да го предразположа да говори. От начина, по който говореше за сънищата си, веднага се убедих, че е напълно откровен. Тези сънища и подсъзнателните остатъци от тях бяха повлияли творчеството му дълбоко — той ми показа страховито изглеждаща статуя, чийто вид ме потресе с мрачните намеци, които отправяше. Скулпторът не си спомняше да е виждал оригинала на тази фигура, освен в собствения си повлиян от съня барелеф, но ръцете му сами я бяха оформили. Това несъмнено беше гигантското същество, за което е бълнувал по време на треската си. Скоро ми стана ясно, че той наистина не знае нищо за тайния култ, освен онова, което е доловил по време на безапелационните разпити, поведени от чичо ми и отново се оказах в положение да се питам, по какъв ли начин е могъл да добие тези странни впечатления.

Той описваше сънищата си някак поетично. Думите му ме накараха да видя особено ясно картината на влажните циклопски селища от хлъзгав зелен камък, чиято геометрия според него била напълно погрешна, и да се изпълня със страх при непрекъснатото едва доловимо пение изпод земята: „Ктхулу фхтан“, „Ктхулу фхтан“.

Тези думи бяха част от противния ритуал, разказващ за мъртвешкото бдение на Ктхулу в каменното му убежище в Рлайа, и ме развълнуваха дълбоко, независимо от рационалните ми вярвания. Бях сигурен, че Уилкокс се е запознал с култа по някакъв обичаен начин, но скоро този спомен се е изгубил сред безкрайните странности на въображението и четивата му. Младежът обаче е крайно чувствителен и впечатлението от този спомен е намерило израз в сънищата му, в барелефа и страховитата статуя, която стоеше пред мен. Следователно той не беше се е натрапил на чичо ми умишлено. Истина е, че младежът беше превзет и с лоши обноски — такъв тип човек, когото никога не бих могъл да харесам, но вече бях готов да призная неговия гений и неговата откровеност. Сбогувахме се дружелюбно и аз му пожелах да постигне пълен успех с обещаващия си талант.

Все още бях силно впечатлен от култа и дори си въобразявах, че едно изследване на неговия произход, ще ми донесе лична слава. Посетих Ню Орлиънс и говорих с Леграс и още някои от участниците в онази полицейска хайка. Видях ужасната фигура и дори можах да разпитам някои от заловените метиси, които бяха все още живи. Старият Кастро, за съжаление, беше покойник от няколко години. От тези разговори не научих нищо повече от онова, което вече знаех от подробното описание на чичо ми, но разказите на хората от първа ръка подновиха моето вълнение. Бях сигурен, че съм се натъкнал на древна, тайна и напълно достоверна религия, чието откритие ще ме направи известен антрополог. В онзи момент все още имах трезво отношение към откритието, което ми се ще да можех да запазя и сега, и с необяснимо упорство пренебрегвах съвпаденията между вестникарските изрезки и разкази за сънища събрани от професор Ангъл.

Междувременно в мен беше почнало да се промъква едно съмнение, което за съжаление вече се превърна в сигурност — смъртта на чичо ми далеч не е била естествена. Той е бил повален на тясна стръмна улица тръгваща нагоре от старинната брегова линия гъмжаща от всякакви чуждестранни мелези, след като е бил небрежно блъснат от негър моряк. Не бях забравил, че членовете на култа заловени в Луизиана бях моряци със смесена кръв и техните тайни методи и обреди, не биха ме учудили. Вярно, че Легарс и хората му бяха оставени на мира, но в Норвегия един моряк, който станал свидетел на неща, които не е трябвало да вижда е мъртъв. Не е ли възможно задълбоченото проучване на чичо ми след като се е натъкнал на разказа на скулптура да е привлякъл нечие зловещо внимание? Смятам, че професор Ангъл е загинал, защото е научил твърде много или му е оставало малко да го научи. Остава въпросът дали ще ме сполети съдбата му сега, когато и аз научих доста.