"Балада за Ромео и Жулиета" - читать интересную книгу автора (Фотев Христо)

Христо ФотевБалада за Ромео и Жулиета

На Ц. Д.

1 Ромео пак поведе Жулиета по старите си вкаменени дири. В градините с премръзнали дървета или потайно в тесните квъртири… И в сенките на техните пердета със устни, и от пламъци по-сини, Ромео пак целува Жулиета като преди, преди, преди години! 2 В поледицата звънко потрепера тополата… И всичко занемява! — О, примавера! Белла, примавера — виелицата ли сега запява? Една прегръдка къса на перона! Едно последно — „О, мисли за мене“! И става цялата земя Верона, потънала в невиждано цъфтене! 3 Ах, колко дълго, дълго сме живели на сцената в различните спектакли! Кога луминесцентните кристали заместиха маслинените факли? И ти — красива в техните сияния — дойде при мене като от безкрая… За щастие ли, или за страдания — не зная! 4 Да тръгнеме! Аз трябва да говоря, защото става нещо страшно с мене. В една следкарница със много хора да седнеме, притиснали колене. И с треперящи лакти върху кръга на масата — с димящите кафета — ще ти разкажа как Една излъга сърцето ми, че била Жулиета! 5 Приличахте си в устните — наверно не си била целувана тогава. В косите и канеленото черно и досега не мога да забравя! Два подписа благословиха брака! Два поклона във бялата й къща… И тя получи право да ме чака, да ме изпраща и да ме прегръща! 6 В саксиите цикламите цъфтяха и в сянката на праните пижами отдавна прецъфтяха — пожълтяха червените и белите циклами! Пристигаха добрите философи — съседите — и спореха тепърва дали да бъде пържена с картофи, или с домати прясната пъстърва! 7 С пъстървата поднасяха салат и виното си пиеха спокойно. Потупвани доволно по бедрата съпругите запяваха нестройно… Хазяина със старата цигулка подхващаше напевите горещи и на дивана плюшената люлка люлееше пияните ми плещи! 8 Разсъмваше ли се — звънтяха стъпки, звънтяха думи и звънтяха менци… Събуждаха ме трескавите тръпки на чакащите корабокрушенци… Главата — пуста, раменете — болни и вместо хора — чакани с години — непоносими и самодоволни — пингвини! 9 Сияеше във блашно, постно, млечно на кухнята им къщата могъща… Във събота срещу неделя — вечно с бутилката добра, една и съща, пристигаха добрите философи — съседите — и спореха тепърва дали да бъде пържена с картофи, или с домати прясната пъстърва! 10 Закуска — и отново осем часа във сградата с тапети много стари. Разтваряше добрата „Дом-украса“ вратата си за моите другари… По-младите стояха до вратата, по-старите — до печката огромна… До края ще ги помня — имената единствено не мога да си спомня! 11 С колегата си бяхме нещо сложно по принципи, по възгледи, по чувство! Художници в отдела за приложно или подобно някакво изкуство… Той бягаше картони да купува, а после ги нарязвахме на ленти. И текста леви, леви марширува в шпалира от червени орнаменти! 12 Боите ни се радваха — и ние се радвахме по детски на боите! Ликуваше безличната хартия, приела на героите чертите. Рисувахме в очите им възторга — медалите по бялата им пазва… И казваше накрая профгрупорга: „Добре е! Като че ще заприказва“… 13 Поруменели, ний брояхме текста и часовете по портрета — после, разбойници в морето на кодекса, го пращахме при касиера, после оставахме отново в тишината, живото си отиваше с портрета… Тогава се разтваряше вратата и идваше жена ми — Жулиета! 14 Отивахме в градината, където замайваше разцъфналата лайка. И бавно посиняваше в небето на облаците бялата мозайка. Висяха ваксаджийските сандъци по циганските детско-слаби плещи, а трите продавачки на фъстъци запалваха големите си свещи и простата, циментова Диана оглеждаше безплодното си тяло в зелената повърхност на фонтана като във флорентинско огледало… …Вървяхме ний! Мълчахме в тишината! А някъде зад всичките небета безшумно се събличаше луната със тънките ръце на Жулиета! 15 И падахме в леглото уморени. Заспиваше тя може би щастлива на бялата възглавница до мене като момиче тиха и красива… Усмихваше се бледа, просто бяла, а аз я гледах тъжен и учуден — защото може, както е заспала, да не поиска тя да се събуди! 16 И тя не се събуждаше — мълчеше заключена… от сънища пияна! И тихо беше! Тихо! Тихо беше! А времето струеше от тавана… Отекваха край мене часовете безцветни, монотонни, упорити — роднините й в старите портрети приличаха на черни сталактити! 17 В прозорците, по-глухи от гоблени, душата ми се взираше… Тогава разбрах аз, че някъде — не в мене — живота ми като вода минава… Че някъде живота тържествува, ликува и прощаваи наказва, но в моето сърце не съществува и моето лице не забелязва! 18 Къде е той?… Мълчеше Жулиета! Мълчаха сталактитите! — Къде е? Не искам да живея без морета и без герои — исктам да живея! Не ми е нужна мъдрата ви грижа! Насреща ми не тръгвайте, защото аз — Дон Кихот — сега ще ви пронижа във веселото име на живота! 19 Къде е той? И как да го позная? Да го докосна и да го открия? Аз искам да живея — да мечтая! Да съм герой! Най-верния! Добрия! Навсякъде да съм — във всяко време, във всяко нещо и във всички хора! За да не бъде любовта ми бреме, да се усмихвам — вярно да говоря! 20 Но спеше тя — мълчеше Жулиета! Портретите мълчаха — и без думи аз се загледах дълго във лицето — в ръцете й разпънати върху ми… Сърцето ми почувства, че те няма, и се заблъска в тъмната си клетка… 21 Разбира се — небето не изчезна! Не експлодира земната обвивка! Луната от върха си ме погледна със свойта ренесансова усмивка! Дърветата отново разцъфтяха… И пак в нощта сърцето ми завика… Гледачките на карти те видяха и казаха ми, че си дама пика! 22 Ах, колко дълго, дълго сме живели на сцената в различните спектакли! Кога луминесцентните кристали заместиха маслинените факли? И ти — красива в техните сияния — дойде при мене като от безкрая — за щастие ли, или за страдания — не зная! 23 Да тръгнеме по светлите пътеки на деветстотин шестдесет и трета… Аз съм Ромео от рода Монтеки! Наистина ли ти си Жулиета? И тебе ли те лъгаха? Прости ми и не плачи! Да тръгнеме веднага! Повтаряй ми — крещи ми свойто име и ми подай забравената шпага! 24 Крещи ми свойто име — не забравяй, че ти си Жулиета! Излъжи ме, че птицата в градината е славей… Ромеевите жестове върни ми и словото Ромеево… Не спирай! Не падай ти на сцената огромна! Ти милосърдно текста ми суфлирай! Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня! 25 Ти текста ми суфлирай! Аз с такава невероятна сила ще играя, че в своята игра ще те забравя и ще забравя автора — накрая ще се усмихна аз в нощта сурова, ще се изправя върху тротоара… По дяволите твоята отрова, аптекарю! 26 О, колко нощи с тяло уморено и въпреки умората си — нежна — ти хвърляше палтото си зелено като поляна по земята снежна… Или в дъжда по стълбите гранитни, с бетонени и дървени извивки, посрещната от много любопитни и много унизяващи усмивки… Ти падаше от въздуха по-бяла, по-тежка от разпятия върху ми! А после се усмихваше — видяла уплахата в очите ми безумни… Подаваше ми на косите гъсти червеното и черното горене — люлееше ме с трескавите пръсти на любовта си, пазена от мене! 27 Понякога — печална, хладна, гола — ти плачеше — до мене ти мълчеше! Тежеше ти жестоката ми роля и страшното ти име ми тежеше… Аз падах върху нервните ти тръпки и исках може би да те запазя, но ти крещеше в моите прегръдки от болка и обида, и омраза! 28 Къде си ти? До мене ли? Върви си? Не си отивай, моля те, прости ми! Обичай ме до края — усмихни се и в своята усмивка приюти ме… Не сме самотни ний! Недей повтаря, че няма по-самотни във всемира — Меркуцио не свири на китара, но ни отстъпва своята квартира! 29 Ний влизаме по-тихи от луната. На пръсти в коридорите вървиме и тежката вода на тишината е пълна със вкуса на твойто име и мойто име… Ний сме много бледи! И много тихи — малка е Верона! Известно е на близки и съседи, че нашата любов е „незаконна“! 30 Смутени са фасадите червени на гражданските правови кодекси! Кварталните светци са възмутени до дъното на своите комплекси! Ний бягаме… И някаква градина ни скрива под високата си арка… със блясъка на свойта перушина и козина — ни среща зоопарка! 31 Бизона се бунтува — и рогите са впримчени в изстреляната прашка. Пауна ни поглежда със очите — хилядата — на своята опашка… Лъва не се надява за победа — смирена е походката му тежка. Маймуната ни гледа, гледа, гледа — усмивката й е почти човешка! 32 И ме обзема ненадейно чувство! Сега си с мене ти — и аз живея! Ще издържим ли страшното изкуство да сме човеци… Аз да съм Ромео! Ти — Жулиета… Малката маймуна ни гледа, гледа, гледа и се скрива!… Благодаря ти — дай да те целуна — понякога си толкова красива! 33 И толкова си в мене — че се плаша и искам да изчезна! Да се скрия! Но ти си цяла в стъклената чаша на мойте часове… И аз те пия! Във въздуха си, в градските дървета! В тромпета на казиното — по-стройна от бронзовите звуци на тромпета — ти цяла си в нощта ми неспокойна! 34 И се разсъмва… Тръгваме пияни от въздуха на някоя алея… с походките на древни християни пред римската тълпа на Колизея! И въпреки това — недей повтаря, че няма по-самотни във всемира… Меркуцио не свири на китара, но ни отстъпва своята квартира! 35 О, дворове по-шумни от слугини! И улици — събрани на площада! Комини… И комини… И комини… Ограда… И ограда… И ограда… Театъра е до съда — съвета, пожарната, часовника, файтона… И блясъка на голите дървета по голите площади на Верона! 36 Понякога страхът ни застъклява! Тогава най-невзрачната завеса езика си внезапно раздвоява: Къде са? Не видяхте ли къде са? Завесата се блъска във небето, дърветата и хората — къде е? Безсрамницата Жулиета де е? И този стар алкохолик Ромео? 37 И във една от нощите, броени от двама като сребърни монети, аз знам — ще се събудят разярени Монтеки — съюзени с Капулети… Верона ще изтръпне занемяла като китара, стъпкана на прага, и ще прониже дрехата ми бяла Тибалтовата шпага! 38 Тибалт ще трябва да умре — защото е страшната ръка на Капулети… Не искам да повярвам, че живота и любовта са врагове заклети! Не искам! И какво, че наранени са нашите души от много болка! — Аз ще ти кажа — ние сме родени да помириме любовта с живота! 39 Ах, колко дълго, дълго сме живели на сцената в различните спектакли! Кога луминесцентните кристали заместиха маслинените факли? И ти — красива в техните сияния — дойде при мене като от безкрая! За щастие ли, или за страдания — не зная! 40 Да тръгнеме…