"Пан" - читать интересную книгу автора (Ясенов Христо)

Христо ЯсеновПан

1 Аз владея ширината на безбрежните простори — в мене слънцето изгрява и вселената говори! И когато притъмнеят висините ведросини в теменужната прохлада на затишие и сън, аз прехвъркам лекокрилен над полета и градини и събирам боговете с миротворния си звън. И понесени далеко над самотните поляни, веем вихрени одежди — и над сънните земи бием медните езици на загадъчни камбани и пируваме и пеем в напластените тъми. И забравили тъгата на суетностите черни — в онзи час, когато всичко в примирение мълчи, — ний танцуваме и пеем из просторите вечерни и пленително се греем в златолунните лъчи. А когато светло утро издалеко се разведри и разлее на потоци топли, румени зари, ний откриваме простора на безбрежията ведри и събуждаме живота на задрямали гори. И невидимо-самотни приласкваме цветята и наливаме ги с бисер, руйно вино и роса — и прехвъркаме далеко, надалеко из полята — и се губим в ширината на самите небеса. А понесени високо палим слънцето и греем — греем с топлата отрада на всемирна красота — и в лъчистата му мрежа ний пируваме и пеем, пеем гордо — и всемощно благославяме света. Аз владея ширината на безбрежните простори — в мене слънцето изгрява и вселената говори! 2 Кат влюбена щерка зората умира сред златния трепет на късни лъчи и вечерен здрач се над мене простира. Но детската радост безумно прозира в лазурния поглед на мойте очи. Тъмнеят и тръпнат безбрежия сини и гасне простора от златни зари. Но в пъстрия губер на мойте градини и в будния трепет на мойте долини невидимо утро гори. И в топлата ласка на вятъра нежен усещам душата на мира дълбок и тръпна, кат пролет под покрива снежен — и аз съм далечен — и много безбрежен — и аз съм самотен кат бог! 3 И в златните полета на къдравата есен, под грейналите багри на румен златоткан, аз пея, превъвзмогнат, предутринната песен и винаги съм влюбен, и всякога пиян. И в снежните пустини на ледената зима, под стъкления поглед на белия саван, аз пея зачарован мелодия любима и винаги съм влюбен, и всякога пиян. И в звучните градини на блудницата пролет, сред пъстрите прегръдки на губера разстлан, аз тръпна под крилата на детския си полет н винаги съм влюбен, и всякога пиян. И в пладнешкия задух на грейналото лето, когато тръпне плодът от сокове налян, аз мирно благославям земята и небето и винаги съм влюбен, и всякога пиян. 4 На много утрини отворих аз вратата, на много вечери навеях от сънят и пих на всяко цвете от росата, и пих на всяка чашка от дъхът. И в тоя час душата ми е пълна със цветен прах от всички дървеса: човек и бог, аз всичко ще погълна, че слънце дишат мойте небеса. По водна шир понесох аз кораби — и всяка твар усети моя зов. И в тъмний град от зверове и раби запалих слънце — пламък и любов. И в тоя час небето пак ми шепне, небето пак ме грее и зове — и в ласките ми всяка вейка трепне, че пролет дишат моите ветрове. 5 Аз се раждам из вълните на подводия дълбоки лъчезарен и прозрачен, като светъл маргарит, и прехвъркам по безкрайни и неведоми посоки — и под свода необятен на лазурите високи дигам замъци от злато и въздушен хризолит. Дигам замъци и кули и над мировете пея — сам вселена и природа — и в природата съм Пан; ту запален като слънце над безбрежията грея; ту умирам като феникс — и възкръсвам, и живея — сам горение и слънце и стихиен океан. А в безоблачните сфери, превъзмогнал боговете, пия нощната прохлада и предпладнешкия зной — и запълням като тайна всеки миг от вековете — и в далечните пространства разговарям с ветровете, сам желание и буря, и фъртуна, и покой. А в широката си пазва крия всички небосклони — моят мир е необятен и загадъчно-дълбок. Мойте пътища завиват по неведоми наклони — и в безбрежните предели кой би смогнал да догони моя облак буреносен и желание на бог? 6 Сърцето ми в скръбта се не събира: безбрежен и широк е моят мир. То трепета на всеки лист разбира, то слънце е и светла кръгошир. То слънце е — и в него аз се грея — самичък бог сред свойта самота — и в песента си страдам и живея, и в песента ми влюбен е света. От край до край вселената владея и пъстроцветен вий се моят път; като небе над мировете грея, че в мен умира и самата смърт; и като ручей светло-бистротечен, аз напоявам цветните лъки; и като слънце пламенен и вечен, аз разтопявам ледните реки. Където мина, пътища чертая, безоблачен и ведър като ден; във мене е началото и края и мъката на всеки детски блен; пред мене е широко и просторно и пия аз от слънцето зари; и аз горя и пея неуморно, че в мойта песен слънцето гори. 7 Аз нося живота на детските ласки и звучния спектър на чудна дъга; аз нося играта на светлите краски и тиха нерадост, и топла тъга. Аз нося лазура на волни простори — безкрайно далечен, безкрайно дълбок. През мене и в мене небето говори и пее душата на вечния бог. И вечно залутан в пустини безкрайни, аз нося прохлада и топли лъчи, че в мене живеят предутрини тайни и слънцето грее през мойте очи. 8 Аз живея в цветната природа на широка, необятна хижа и безгрешен като боговете, крия там съдбата на света. Моят дух не зная що е болка, моят дух не знае що е грижа: аз се раждам светъл като песен в люлката на всяка самота. Имам аз и шумни водопади, и балкани шеметни и снежни; имам житни златокласи ниви и широки пролетни лъки; имам топли макови градини и полета сочни и безбрежни, по които бавно лъкатушат бистросини езерни реки. Имам аз и люлка от зефири и дъбрави цветно-къдролисти. В мене всичко живо се възражда, в мене ваичко мъртво се руши. И безгрешен като боговете, аз обичам висините чисти. аз обичам лунните девойки и съня на детските души. А в часа на пролетната вечер в сянката на сферите безкрайни аз целувам трепетно звездите и лаская златната луна. И прегърнал шеметно земята, аз й шепна вечните си тайни — тайните, в които лъкатуши изворът на всяка светлина. Аз живея в цветната природа на широка, необятна хижа и безгрешен като боговете, крия там съдбата на света. Моят дух не знае що е болка, моят дух не знае що е грижа: аз се раждам светъл като песен в люлката на всяка самота. 9 Стихиен и метежен, аз паля лесовете и в пламъка им бурен възпламвам и горя — и раждам се безумно в съня на вековете — самичък късна вечер и утринна заря. И грея над полята далечни и безбрежни — полята нацъфтели от мойта топлина; и пия аромата на утрините нежни — самичък нежно утро и бяла светлина. И грея през мъглите на своето съмнение, и себе си изграждам, и себе си руша — и в светлите чертози на моето рождение усмихната се ражда световната душа. Аз съм облак лекокрилен, облак бледен и прозрачен — и люлея се запален от вечерните зари; аз съм облак лекокрилен, застрашителен и мрачен — и поройно се изливам над полета и гори. И гальовно оросявам цветнокъдрите градини — цветнокъдрите градини пият моята роса. Аз съм облак бързотечен във простори ведросини — в мен са мощно въплотени животворни чудеса. В мен са мощно въплотени черни мълнии и бури и залутан вечно търся на безбрежия брега… Аз съм облак бързотечен по разстланите лазури, аз съм облак бързотечен — светла радост и тъга. 11 Земята ме роди, небето ме отхрани — световен властелин и син на боговете. Владетел на гори и бурни урагани — във моето небе живеят ветровете. Размирно-величав и нежен като пролет — запалени от мен възпламнуват слънцата. Стремителен и горд е смелият ми полет и в моето сърце пленени са сърцата. На тоя смъртен мир без вяра и отрада аз дъхнах трепета на свойта вечна жажда. Под моето небе природата е млада, под моето небе природата се ражда. И винаги един — фъртуна и тревога, — земята любя аз и слънцето милея; и вечно окрилен и буден като бога — земята ме роди да паля и да грея. Земята ме роди, небето ме отхрани — световен властелин и син на боговете. Владетел на гори и бурни урагани — във моето небе живеят ветровете. 12 Аз горд съм като слънцето и нежен — и нежен като вечерно небе. Духът ми е стихиен и метежен и аз съм горд, просторен и безбрежен — безбрежен като пролетно небе. Аз горд съм като слънцето и щедър — и щедър като майката земя. Духът ми е безоблачен и ведър. и аз съм горд и горестен, и щедър — и щедър като родната земя. 13 Обичам тишината на утрините бели и бисерния блясък на тяхната роса; обичам и нощите — нощите навалели — и приказките техни за странни чудеса. Обичам всяка пролет и рожбите й нежни, обичам и тъгата на есенния ден. но любя и размаха на бурите метежни, и тихата девойка, потънала във свен.