"Нерон вълкът" - читать интересную книгу автора (Калчев Христо)

III

Когато братът на Степанчик влезе в стаята, Миндир довършваше вечерята си. „Нева“-ците имаха военни хирурзи в състава си, не по-малки главорези от редовите афганци, но изключителни практици, за които беше детска игра да извадят оловото от тялото на ранения и да закърпят трите му пробойни рани. Упойката действаше, гладът му беше заситен и вече спокойно можеше да говори.

— Здравей, Миндир!

— Добре дошъл, батя. Целувам ти ръка — притеснено каза гиганта, бършейки устата си с длан.

— Честито избавление. Ти се оказа жилава душа, за гордост на баща и майка…

— Благодаря, батя. Коленопреклонно ти благодаря за добрите думи.

Старият Степанчик стана, запали един „Бенсън“, изпусна дима и се взря във воднистите му очи.

— Говори! — тихо заповяда той. Миндир се прекръсти на ум и започна:

— Спяхме, батя. Аз долу в хола, те по стаите. Изтровили кучетата… Преброих дванадесет цеви. Мен и Оскар ни свалиха в мазето. Събудих се, сводникът и ротвайлерите мъртви. Горе в хола брат ти, царство му небесно, разстрелян та разкъсан… глава нямаше горкия… Само дъжд плющи, гръмотевици святкат… , спрях кола, пребих шофьора и това е… Другото го знаеш.

— Кои бяха жените?

— Три московски курви и Оливия Литовката.

— Оливия?

— Да, батя. Щеше да преспи няколко нощи докато й се уредят документите за Италия.

Степанчик мълча вкаменен повече от пет минути.

— Кой водеше атаката, Миндир!

— Жорж Бесния, батя. Братът на Нерон с дванадесет борчета.

— Жорж? Сигурен ли си?

— Кълна се в гроба на мама, батя! Жорж Бесния ни удави в кръв в Железница.

Степанчик пъргаво скочи на крака.

— Добре, Миндир. Почивай! Ще дойда да те видя утре!

— Шефе, генерал Боев е на входа. Каза, че непременно трябва да те види.

Дебелият погледна стенния часовник. Беше превалило полунощ, но Стоян не беше човек, който би се натрапвал, ако не е жизнено необходимо.

— Да се качи — каза Дебелия.

Наметна халат върху пижамата, обу прословутите си чехли и влезе в салона. „Ще изпия една капачка уиски“ — реши той, когато генералът влезе в хола.

— Здраве желаем, Пентхауз!

— Здравей, Стояне. Едно уиски?

— С удоволствие, особено ако леда не е дефицитен?

— Дал Господ — дебелият напълни чаша с лед, и обилно я доля със скоч. На себе си наля 30-тина грама и се обърна към госта си: — Наздраве!

Боев отпи, седна и извади няколко сгънати листа от джоба си.

— Шефе, имам глупавото чувство, че играем покер с открити карти.

— Има и такъв покер — примирително каза Дебелият.

— Само че му викат „Магаре“, „Черен Петър“ или нещо подобно. Преди един час са освиткали моя човек, лейтенант Милков. Този, който насъскваше борци и афганци… Застрелян е от снайперист в дома си.

— Кой?

— Хората на Нерон. Степанчик няма аванта от смъртта му. И не е само това. Младият брат Степанчик, хомосексуалиста и Оскар Язон, сводника, са намерени мъртви в една вила в Железница, а това значи война… от тия дето никога не свършват.

Дебелият затвори очи и мълча дълго.

— Ние имаме само полза от такава война, генерале. Демократичното правителство е слабо, некадърно и не може, не само не може, а и не иска да се справи с организираната престъпност. Само дивиденти можем да извлечем от тази касапница.

— Победителят задължително ще тръгне срещу нас.

Дебелият поклати глава.

— Няма да има победител, генерале. Ти си това, което си за да гарантираш патова ситуация. Ясно ли се изразявам?

— Напълно, Пентхауз.

— Добре тогава — Дебелия вдигна чашата. — Как е фамилията?

— О, чудесно, благодаря! Дъщеря ми завършва правния факултет, малкия на есен влиза във войската.

— Трябва да растат децата, Стояне. Нашата свърши… Ние сме Дежа вю — както казват французите.

Степанчик набра дванадесет цифри по спейсфона. От щабквартирата му в Долни Богров, сигнала излезе в Космоса, прихвана го специален комуникационен спътник и го изпрати в Ню Йорк. На третия позив Вячеслав Иванков, президент на „Нева“ вдигна апарата.

— Япончик слуша.

— Слав, аз съм.

— Знаеш ли колко е часът?

— Три през нощта. Нямам избор. Трябва веднага да ми пратиш Манджурците!

— Тримата.

— Да, повтарям веднага. Убиха девет наши… Брат ми Игор е мъртъв.

— Един педераст по-малко.

— Той беше мой брат, Япончик.

— Извинявай, прав си… Толкова кръв за някакво посрано Черноморие?

— Това е началото, Слав. Пращам „зелена кошница“ по линия Виена, Цюрих, Остенде. Вътре ще намериш подробно писмо.

— Ясно — Япончик неприкрито се прозяваше в Ню Йорк.

— Кога пращаш Манджурците?

— Днес. В пет часа нюйоркско време ще ти се обадя за подробностите.

— Да летят до Букурещ. Аз ще ги прибера оттам.

— Добре, до довечера.

— Приятен сън и извинявай — каза Степанчик и прекъсна връзката.

— Какво става, Стефане? — попита Нерон. Беше облечен в строг черен костюм с цикламена вратовръзка и цикламена кърпичка за малкия джоб на сакото.

— На това, което става да не сядаш! — Стефан Мирославов, известен като Крушата се изсмя гърлено, просташки и подведе към бурно веселие още някои от участниците в съвета. После срещна погледа на Вълка и бързо възстанови сериозното си изражение. — Какво да става, брато. Знаеш имам твърда ръка и тежка. От Правец до Ловеч делата са под контрол. Вчера внесох 26 милиона в „Неронбанк“.

— Знам — Вълкът махна с ръка.

— Иване?

Иван Кочев-Чомбе се ухили хитро.

— Спазвам югоембаргото.

— Митничарите?

— Ебат се до един.

Отново избухна нервен смях.

— Бароне?

— Ние с Чомбе сме в един бизнес. Разделили сме границата като торта.

— Нещо не виждам постъпления?

— В петрола е така, Нероне — обади се Чомбе. — Кешът се бави обикновено от един до три месеца.

— Не сте внасяли нито лев от 126 дни. Чувам, че започвате да играете на вълци-единаци.

— Клюки — Барона започна да се оправдава, но Крушата се обади от стола си:

— Никакви клюки! Вързали сте се с „Полиинс“ и сте внесли общо двамата 19 милиона ДМ в „Поли банка“.

Едновременно скочиха и Барона и Чомбе, но Крушата ги спря с ръка.

— Познавате ме, пичове! Една крачка и сте мъртви.

— Седнете! — заповяда тихо Вълкът. Той рядко вдигаше глас, но вдигнеше ли, падаха глави. Единственият човек, който не се страхуваше от гнева му беше Жорж. — Стефан ви обвини в измама. Имате ли да кажете нещо за оправдание?

— Чакай, Нероне — обади се Чомбе. Гласът му стържеше като пирон по ламарина. — Не ние ще се оправдаваме, а Крушата ще докаже обвиненията си. В целия цивилизован свят човек е невинен до доказване на обратното.

— Прав си! — Стефан Мирославов отвори чантата и хвърли на масата няколко листа. — Това са извлеченията от „Поли банка“. И ако обичате, не ме питайте как съм си ги доставил. Няма да ви кажа!

Вълкът взе листите, прехвърли ги и ги подаде на Чомбе.

— Искам обяснение, г-н Кочев!

— Печелите — с въздишка каза Барона. — Да, така е. Отделихме нефтения бизнес от останалия. С „Нерон“ имаме договор само и единствено за охранителна дейност.

— Лъжец! — Жорж взе да се надига от стола, но Вълкът го натисна обратно на мястото му.

— И защото нямаме отделен договор върху петрола, вие отидохте при „Полиинс“? При Тодор Беров? Човекът, който е дал клетва да ни смаже?

— Потърсихме сигурна банка. Това е всичко. „Поли банка“ не е непременно Доди Беров.

— Но е „Полиинс“, нали?

Барона кимна.

— Прав си, постъпихме глупаво.

— Подло! — тихо каза Вълкът. — Или ще прехвърлите веднага всички авоари в „Неронбанк“ и ще дадете пълен отчет по югоембаргото, или ще ви третираме като солташаци на „Полиинс“, което значи врагове! Изчезвайте!

Чомбе и Барона се вдигнаха и бързо напуснаха бункера. След дълга и тягостна тишина Вълкът промърмори:

— Все по-малко приятели!

Жорж изтълкува тези думи както му отърваше.

— Край на съвета. Ще продължим утре, а сега на масата.

— Има ли курви? — попита Жоро Италианеца.

— Руски — отговори Бесния. — Тази нощ ще шибате Великия Съветски Съюз.

Оливия го чакаше облечена в тъмночервена рокля без ръкави и същия цвят обувки „Бали“. Пушеше загледана в тихия мрак на градината. На масата беше тъмночервената й чанта, отворена достатъчно демонстративно, та да се вижда 9 мм пистолет „Лама“. Страшно оръжие за бандити и в никой случай играчка за дамска самоотбрана.

— Оливия?

— Чух те — литовката се обърна бавно. — Чакам те от един час.

— Случи се нещо непредвидено. Извинявай.

Жорж седна на канапето и запали цигара, Оливия се поколеба за миг и седна срещу него.

— Жорж, аз заложница ли съм?

— Не, за Бога — Жорж се усмихна кисело. — Иначе щях ли да те оставя въоръжена?

— Тогава защо съм тук?

— А къде би искала да бъдеш?

— В Италия, за където бях тръгнала.

— Ще отложим това пътуване с няколко дена.

— Докога?

— Докато ми кажеш коя си.

Оливия кръстоса крака, отпусна се във фотьойла, затвори очи.

— Дай една цигара.

Пушиха мълчаливо. Цяла Бояна беше притихнала в очакване да разбере кой ще спечели битката за нея — бандити или политици.

— Не е здравословно да знаеш точно коя съм, Жорж. Приеми, че съм Оливия от Юрмала в Литва и това е достатъчно.

Жорж поклати глава.

— Не, не е. Огладня ли?

— Отдавна. Мислех, че си ме поканил на вечеря?

— Разбира се. Веднага отиваме. Сутринта обаче забравих да ти кажа, че вечерята е поръчана в Шератон, но ще бъде сервирана тук.

В очите й се мярна бясно пламъче, но бързо овладя емоциите и попита:

— Страх те е да не избягам?

— Общо взето, от малко неща ме е страх. Не, просто искам само аз да те гледам.

Вечерята беше приключила така тихо, както беше започнала. Оливия се задоволи със супа-риба, после мина на плодове с бяло вино. Пиеше малко. Втори час преваляше, а едва ли беше изпила и триста грама вино. Жорж хапна здраво, но се въздържаше от напиване. „Тази нощ, не! Дори и ако всички бесове заскърцат между зъбите ми!“ Охраната сервираше дискретно и изглеждаше, общо взето, незабележима, макар в къщата и градината да бяха една дузина автоматчици, от тия, дето напредваха стреляйки с двете ръце едновременно.

— Да ти предложа нещо друго? Кафе с коняк?

Оливия поклати глава, заслушана в един от клавирните концерти на Брюкнер, диск, който самата тя избра от мегаломанската дискотека. Разбира се, нямаше как да знае, че когато Бесния отиде да купува вилата с бандитските си милиони, едно от условията му беше собствениците да вземат само чехлите си и да се разкарат веднага. Притиснати от разюзданата инфлация, стария професор Шишков и наследниците му бяха принудени да приемат всичките му условия.

— За какво мислиш, Оливия?

— Слушам…

— И мислиш.

— Слушам и мисля за теб!

— Така ли, и какво измисли?

Оливия затвори очи.

— Всичко знам за тебе, Бесен! Абсолютно всичко. И за теб, и за брат ти!

— Първо, Оливия, забрави този идиотски прякор. Така само брат ми си позволява да се обръща към мен, и второ, не си въобразявай, че „Нева“ има свой човек при нас. Още по-малко сред близкото ни обкръжение.

Оливия отвори очи. Сега изражението й не криеше иронията.

— Искаш ли да ти докажа, че грешиш?

— Не ми се слушат свободни съчинения…

— Да опитаме. Да почнем с нощта в Железница. Какво се случи там, Жорж? Проститутките отпътуваха за Солун при някаква ваша сводница на име Акилина… — Жорж започна да чувства пулса в гърлото си.-Така ли е?

— Карай нататък! — глухо заповяда той.

— Момичетата пътуват за Гърция, аз те чакам в колата, а междувременно във вилата се разиграва кървав екшън. Твоите хора екзекутират в сутерена Сводника и Иван Миндиргасов, а ти разпитваш Игор Степанчик, обесен с главата надолу. Когато разбираш името на предателя, разстрелваш Педераста, както ти се изрази и смяташ, че акцията е приключила чисто.

— Ако е така, както казваш, операцията е бърза, резултатна и най-важното дискретна?

— Бърза — да, но резултатна и дискретна — не! Миндир е ранен, но жив. Измъква се от вилата и се добира до големия Степанчик, „Нева“ има хирурзи-афганци и сега той отново е в строя… А срещу вас се зарежда магнитна, опустошителна буря.

Оливия описа предостатъчно точно операцията в „Железница“, за да си позволи да се усъмни в информацията й. Значително по-важно беше откъде я има, фатално важно.

— Ти не си мърдала оттук. Откъде знаеш всичко… това?

— „Нева“ е могъща, Жорж. Знам не само това, знам всичко! Например, тази вечер се забави заради съвета на „Нерон“. Така ли е?

Жорж кимна машинално. „Ще полудея! Това не е истина! Аз сънувам! Иля Муромец, жив, Степанчик знае кой е убиецът на брат му? Аз съм мъртъв!“

— На съвета заловихте в измама Иван Кочев-Чомбе и Боян Петракиев-Барона… Вълкът, брат ти, им даде ултиматум да върнат 19 милиона ДМ, те обаче знаят, че никога повече не могат да спечелят доверието му. Тогава какъв им е изхода — или да паднат под ударите на „Нерон“, или да потърсят по-мощен съюзник от вас!

Жорж скочи и тръгна из трапезарията. „Наистина ще полудея, по дяволите! Още тази нощ трябва да атакуваме Степанчик… и ония плъхове Чомбе и Барона!“

— Ще ми кажеш ли източника на информацията си! — Жоро беше допуснал бесните да го завладеят напълно и Оливия почувства това.

— Да, Жорж. Казах ти „Нева“ е страшно мощна. По-силна от Коза Ностра, АВМ, Дженерал моторс, Ай Ти Ти и т.н. Може би единствено КГБ може да мери сили с нея… — Оливия запали цигара, подпря лакти на масата и взря бледосините си очи в него. — Помниш ли, какво правех преди да пусна концерта на Брюкнер…

— Не… да, слушаше някаква радиостанция? Новини на литовски.

-Това беше радиостанция „Нева“, която предава кодирана информация за членовете си на всички езици и по цял свят — от единия полюс до другия за всички страни по света, в които „Нева“ има интереси.

Жорж плуваше в пот.

— И те… радиостанция „Нева“ вече знаеше, как е протекъл нашия съвет?

— Не се ли убеждаваш сам? — с въпрос на въпроса отговори литовката.

Бесният изхвърча от салона, свря се в кабинета си и набра мобифона на брат си. Завари го да вечеря с Лидия в апартамента. Беше зарязал другите да беснеят с рускините и си пиеше питието в компанията на Каранов. Задъхан, изнервен до полуда, Жорж му повтори дума по дума, информацията която беше получил от Оливия. Вълкът мълча много дълго, после стана и излезе от хола си с мобифона в ръка. Жорж чуваше цялото му движение както отварянето и затварянето на вратите. После и една последна въздишка, преди отново да чуе гласа на брат си.

— Много лошо, Жоро, отвратителна работа, да му ебеш майката! Знаеш ли телефона в четвъртия бункер?

— Да — каза Бесния.

— Слушай внимателно. Пращам усилен „отбор“ за мама и Катето. След две минути са на път. Ти, латвийката…

— Литовката!

— Все едно, майната й! Отивате утре сутринта… Вземи някой таралясник, който не прави впечатление. И две момчета… Аз пращам „цигулари“ при теб. Веднага… — Вълкът мълча няколко секунди, преди да продължи. — Дойде силно време, брат ми, както казват моряците. Разбра ли ме?

— Да.

— Добре, изчакай ония с цигулките и изчезвай…

Завари Оливия отново заслушана в литовското предаване на радио „Нева“. Беше си наляла чаша коняк, запалила цигара и легнала боса на канапето пред терасата. Двете й обувки бяха поставени на покривката на масата, там, където преди десетина минути беше фруктиерата. Запазил настроението си, Бесния връхлетя и я завари да си повтаря на глас нещо, което едва ли някой в България беше в състояние да преведе.

— Твоето шибано радио може да знае всичко, но със сигурност не може да предвиди, че сега ще те еба?

Оливия се усмихна.

— Прав си! Радио „Нева“ няма сексуален отдел!

Усмивката й, а и думите й, окончателно го извадиха от равновесие. Бесния се хвърли като тигър върху нея, разкъса дрехите й на парчета и за няколко секунди я съблече гола. Оливия продължаваше да се усмихва и когато тръгна да прониква в нея. Нещо повече, когато акта започна, тя уви ръце около врата му и бъркайки с език в ухото му прошепна:

— Не се смятай за голям завоевател, Жорж. Аз ти се отдавам.

Бяха се любили три пъти и сега лежаха един срещу друг на канапето грохнали от умора. Излязоха от банята голи и мокри, и се оставиха на течението да ги изсуши и да им възстанови равномерното дишане.

— Жорж!

— Кажи.

— Тогава… в изнасилването, колко души бяхте?

„Мразя изповедите!“ — помисли Жорж, но все пак отговори.

— Пет, но трима от нас нямаха нищо общо с тази работа!

— Знам — Кимна Оливия. — Ти си отишъл в хотела, когато всичко е било свършено.

— И това ли знаеш от радиото? — кисело попита Бесния.

— От Степанчик. Откъде знае той — нямам представа.

— Говори се — неопределено каза той и затвори очи отпуснат във физическо блаженство. „Майната му, ще мисля утре…“

— Жорж?

— Да.

— Осъдиха ви на пет години, нали?

— Лепнаха ни т. нар. солидарна вина. Тодор Живков нямаше милост към изнасилвачите, лежахме по три.

— Какво стана с другите?

— Работят с нас. Доверени хора.

— Жорж?

— Стига с тоя Жорж! Карай направо.

Оливия сгърчи вироглаво нос, запали цигара и млъкна.

— Оливия?

— Да.

— Щеше да питаш нещо?

— По-скоро щях да ти кажа нещо важно, но ти си грубиян и не заслужаваш нищо.

— Така ли? — Жорж се обърна и легна върху нея. Започна да я целува по устата, очите, гърдите и почувства как се размеква в ръцете му. Любиха се дълго, яростно, като че ли отчаяно и като за последен път. После Оливия събра скъсаната си рокля, излезе и се върна с блуза и джинси.

Жорж се облече машинално и седна срещу нея.

— Изтекоха още новини, Жорж. Степанчик ви е осъдил на смърт. Девет души. Брат ти, теб, на другите не запомних имената. Вчера Япончик му е изпратил от Америка тримата манджурци!

— Тия пък кои са?

— Убийците на „Нева“. Работят само в екстрени случаи. Никога не са се проваляли.

— Китайци ли са?

— Не, напротив, бели красиви мъже и страшно опасни.

— Познаваш ли ги?

— Лично, не. Показаха ми ги на един бал в Одеса. Единият е арменец, Едуард Манджурян. Сапьор. Специалист по взривни устройства. Сам той уби два пъти повече азери В Нагорни Карабах от цялата арменска армия. Фактически той принуди Азербайджан да напусне анклава.

— Можеш ли да намериш негова снимка? — попита Жорж, съзнавайки, че въпроса му е глупав.

— Не. Едва ли някой в България може. Включително и Степанчик.

Жорж отново започна да чувства нервните тръпки по кожата си.

— А другите двама?

— Мурат Манзур, чеченец. Герой от Афганската война. Впрочем и тримата са афганци. Тих убиец. Предимно с нож, примка и шило. За него казват, че може да се изкачи без въже на покрива на Емпайър Стейтс Билдинг. Когато го видях беше с брада и мустаци. Третият е руснак от полски произход. Знам, че е родом от Лвов, и че е най-добрия снайперист сред афганците.

„Сега вече загазихме истински!“ — помисли Бесния загледан в изключителното лице на литовката. — Така комплектовани тия тримата наистина са страшна сила. С този нож Степанчик наистина може да ни заколи!

— Манджурците идват да изпълнят смъртната ни присъда, така ли?

Оливия кимна.

— Не можа ли да запомниш поне още едно име?

— Не — Каза Оливия, — но след половин час ще повторят предаването.

Деветте осъдени на смърт бяха братя Изови, Крушата, Мечката, Жоро Италианеца, Атанас Комшев, Борис Каранов и двамата Маргини.

— Какво каза сега! — извика Бесния.

— Списъка на осъдените е съставен по препоръка на някой си Иво Бобев — беше отговора.

Това, което Оливия премълча беше, че първата задача на Манджурците беше свързана с нея. Баща й беше заповядал да я издирят и върнат на мъжа й.