"Ликвидирайте генерала" - читать интересную книгу автора (Калчев Христо)

IV

— Козел, Ханс Хакел те безпокои.

Козела се събуди моментално.

— Откъде се обаждаш, майоре?

— От колата си, но тя е паркирана пред дома ти.

— Ще се качиш ли?

— Не, ти ще слезеш. След петнайсет минути те чакам пред пощата на „Оборище“.

— Кой е Леч Плешивеца?

— За пръв път чувам това име — каза Козела и беше искрен. Леч още не беше влязъл в играта.

— Скоро ще се появи. Той е човекът, който трябва да ти изпие кръвта… След като свършите работата, разбира се.

— Нещо повече?

Хакел му подаде една снимка. Гледаше го несъмнен азиатец и без всякакво съмнение убиец.

— Чеченец, макар че е един от най-известните московски главорези.

— Кога да го чакам?

— Скоро… — неопределено отговори Хакел, карайки като костенурка огромно „Волво 960“ по околовръстното шосе. — Що за птица е Ефрем Светеца?

— Не знам още… Не вярвам да ни пробутат аматьор за такава операция.

Хакел кимна.

— Знаеш ли кой е Иван Фомич Севгун.

Козела се изсмя:

— Човек с моята професия не може да не знае кой е Султана на Краснодар.

— Ще ти секне веселието, Козел. Бързо ще секне, приятелю. Султана е твоя частна поръчка. От мен за теб. Безплатна, естествено.

Да, ставаше все по-дебела и тежка службата за тия шибани централи. Права беше онази поговорка — не си подавай пръста, ако не искаш да ти изядат цялата ръка… или нещо в този смисъл.

— Тая работа е по-сложна от Генерала.

— Знам — каза Хакел. — Севгун е покровител на Бъстър Китън…

Този път Козела го прекъсна:

— По-лошо, Хакел, приятел. Може да не вярваш в такива романтични глупости като любов, приятелство и тем подобни, но те съществуват.

Хакел повиши глас:

— Спести си лекциите, Козел. Севгун ще бъде в България до края на операцията. Чуеш ли камбаната да бие за Генерала, уреждаш сметките си с Бъстър… Знам, че това е в намеренията ти, но не забравяй моята поръчка! Вземи! Приключиш ли чисто, с този швейцарски паспорт идваш в Солун. Ще те чакам в „Хилтън“. А сега слизай, аз продължавам за Гърция.

Хакел спря, Козела скри новия си паспорт и преди да слезе, чу:

— Пази се от Леч Плешивеца.

Козела взе такси, после колата си и се отправи към вилата, наета от Бъстър Китън. Там вече го чакаше Чеченецът.

Чудото се случи! Борис Китов се бръснеше, когато чу Грета да се залива от смях. Погледна през процепа на вратата. Седнала по турски в леглото, болната от кататонен ступор, меланхолия и амнезия, ядеше кайсии, гледаше по телевизията „Том и Джери“ и всеки момент щеше да се задави. Бъстър се заслуша. Това беше веселие, радост, в него нямаше истерия, не се чуваха налудничави нотки. Влезе и се подпря на вратата. Грета му махна приветливо и продължи да се залива от смях, загледана до себеотдаване в детския комикс. Бъстър Китън седна на леглото до нея, отвърна на прегръдката й и заедно догледаха още няколко епизода от серията.

— Много сладко, нали? — светнала попита тя.

Бъстър кимна неопределено. Грета отиде в тоалетната, бави се десетина минути, но се върна свежа като роза, облечена и гладна.

Обядваха в мотел „Сокол“, на десетина километра от вилата, под тях се синееше някакъв изкуствен водоем, населен от рибари. От запад се трупаха облаци и сенките им пълзяха като змии върху водната повърхност, предчувстваща зараждащата се депресия. Поднасяйки парче от пържолата в уста, Грета внезапно попита:

— От какво съм болна, Борисе?

Нащрек като боец на караул край погреби, Бъстър Китън отговори:

— Не вярвам да има по-здрав човек от теб в този мотел.

— Сериозно те питам.

— Напълно сериозно ти отговарям.

Грета си дояде порцията, допи спрайта си, запали цигара и се взря в лицето му.

— Какво има, Грета… — убеден, че не бива да води откровен разговор, попита той.

— Защо бях в… Русия… в санаториум?

— Беше изпаднала в нервна криза… Тя отшумя. На всеки може да се случи, но това не е болест…

— А какво?

— Временна депресия.

Грета премести поглед върху водната площ и мълча дълго. Бъстър беше започнал да мисли, че е забравила въпроса си, когато изстреля:

— Луда ли съм, Борисе?

Напуши го смях. Отдавна не беше му се случвало, но се смя до задавяне и просълзяване.

— Нещо смешно ли казах? — сърдито попита Грета.

— Виждала ли си луд човек? — овладял веселието, каза той.

— Да.

— Тогава иди се виж в огледалото. И сама ще си отговориш на въпроса.

Грета омекна. Или отговорът я задоволяваше, или концентрацията на временната й агресия се беше разредила.

— Пиех четиринайсет хапчета на ден, после девет… сега само три. По указание на доктор Алексиев ли намаляваш дозата?

— Да — откровено призна Бъстър Китън. — Много скоро ще спреш всичките.

— Кога?

Бъстър Китън се взря в лицето й.

— Сашо Алексиев каза: „Когато я чуеш да се залива от смях, спри всякакви медикаменти.“

— „Том и Джери“?

Бъстър кимна.

— А ако бях останала в Русия?

— Такъв вариант не се предвиждаше.

— Още щях да съм в депресия, нали? — Грета вдигна ръка. — Не ме будалкай като малолетна… Да или не?

— Да — каза Бъстър Китън.

Облаците скриха слънцето, всеки момент щеше да завали. Рибарите прибираха палатки, такъми и се готвеха за масово бягство.

— Къде е Иван Фомич? — попита Грета.

— Не знам… Краснодар… Не съм го чувал десетина дни.

— Той е твой… брат, нали?

Бъстър кимна.

— Би ли могъл да го предадеш… някога?

— Не — сухо отговори Борис Китов.

— А той теб?

— Не.

Очите на Грета се напълниха със сълзи.

— Господи, как ви завиждам — промълви тя. — Такава… такава вярност, такова приятелство.

— Теб да те е предал някой? — Все така сухо продължи Бъстър Китън.

Грета се премести до него, през сълзи каза:

— Аз помня всичко, Борисе — и потърси устните му.

Със свита душа и примряло сърце суперкилърът Бъстър Китън отвърна на целувката й.

Годеницата на Генерала…

Нона Йотова? Що за птица беше това момиченце? Не за пръв път незначителни персони попадаха случайно в историята с шанс да намерят трайно място там. Що за птици бяха разните му Мини, Лори и така нататък и кой въобще щеше да им помни имената, ако не беше Яворов? Кои щяха да бъдат за историческата памет Елвира, Беатриче и така нататък, ако не бяха великите мъже, натрапили имената им на човечеството? Нули! Боклук! Спукани презервативи!

Козела ходеше като тигър от стая в стая в чуждия, неуютен апартамент, без да забелязва който и да било от недостатъците му. Предстоеше да изиграе последните си козове и трябваше да го направи с математическа прецизност и сатанинско безчувствие. Във втората половина от програмата нямаше съмнения, но в първата…

Можеха ли да се докопат до Генерала чрез Нона? Щом на него му минаваше през ума такава мисъл, сигурно многократно беше минавала през ума и на службите. Кой знае с какви тарикатлъци пазеха гаджето на шефа си? Козела седна рязко и обхвана главата си с длани. Разбира се, че именно чрез Нона щеше да атакува МВР-шефа. Трябваше да мине през най-гъстата охрана, ако искаше да си гарантира успеха… Нона? В кой театър беше актриса това момиче?

Севгун беше наел апартамент в „Шератон“, две курви за през нощта и не само, че не се криеше — напротив, пръскаше по две-три хиляди долара на вечер и тероризираше и администрацията, и прислугата с новобогаташкото си презрение към законите на хотела. Бъстър Китън го завари гол под копринения халат, с бутилка „Дом Периньон“ в ръка, пиян и хълцащ.

— Здравей, Борис. Сядай и започвай да живееш като казак.

— Лягай да спиш, Фомич. Пиян си като…

— Като казак! — ухилен от ухо до ухо, добави Севгун. — Искаш ли шампанско?

— Не. Къде са момичетата?

— Изгоних ги. Курвите са като вестниците. Трябва да се употребяват навреме.

Бъстър Китън седна срещу него.

— Можеш ли да се съсредоточиш, Фомич?

Казакът кимна и той продължи:

— Генерала живее с една актриса… или певица. Нещо подобно. Мисля, че това е най-уязвимото му място.

Султана на Краснодар изтрезня за миг. Пияните му очи сега отново бяха съсредоточени и умни, хълцането мина, походката се стегна, шампанското беше оставено на масата.

— Появи ли се жена, замирисва на лайна, Борис — Севгун мълча дълго, преди да каже: — Не, това не е пътят към Генерала.

Мисълта за Нона Йотова не даваше мира и на Продан Проданов. Козела е достатъчно подъл, за да й посегне, но какво ще постигне? Ще извади Бонев от равновесие. Ще го принуди да греши. А Бъстър Китън? Способен ли беше този гангстер да освитка една жена, за да влуди любовника й? Интуицията му подсказваше, че Нона е ключът от вратата, разумът отхвърляше тази мисъл като нелепа. И Бъстър Китън, и Козела бяха професионалисти. И двамата знаеха как се охраняват семействата на висшите ченгета, особено когато водят обявена война с престъпния свят. Не! По-скоро ще го атакуват в кабинета му в министерството, отколкото да кроят сложни ребуси с участието на актрисата… Или певица? Каква всъщност беше тази Нона? Проданов се разхождаше из кабинета си и скърцаше със зъби — лош навик от детинство, който го връхлиташе винаги, когато се чувстваше безпомощен.

Трябва да скрия Нона и детето, мислеше Генерала, загледан във всекидневната процедура къпане, хранене и приспиване. Можеше да я прати където поиска и да я държи там колкото се налага. Тия шибани атентатори все ще се появят някога! Ще я изплаша излишно. Жена е, майка… Представа няма каква война се води зад тези стени. Генерала напълни лулата си, запали я и излезе на балкона. Тук, в тази вила, бяха недосегаеми. Охраната беше разположена на един снайперов изстрел, долу, в градината, се разхождаха две свирепи немски овчарки. Тук беше наистина недосегаем освен по въздух.

Генералът настръхна. Разбира се, че ще ме ударят по въздуха. Бонев се прибра, взе мобифона и излезе отново.

— Ще ме атакуват с хеликоптер! — каза той, когато чу глас отсреща. — Направете точен списък на всички налични машини в страната и ги сложете под особен контрол. Този, който опита да отвлече хеликоптер, той е атентаторът.