"Откриване на ловния сезон" - читать интересную книгу автора (Калчев Христо)

6.

Работа започна, когато Бени се прибра във Варна. Бяха влезли във връзка с Роза Ли Мартинес. В Марбея, Испания, щяха да уредят подробностите. Стоката беше един тон кокаин, прехвърлен от Колумбия в пристанището Маракайбо — Венецуела, което Влад Аберман щеше да обработи или „третира“ както се изразяваше той, преди да го изпрати за анализ.

Беше изключителен задух през деня и невероятни порои през нощта, но испанската Ривиера — претъпкана както винаги и на никого не правеше впечатление двама млади хора държащи се за ръце, които скитаха по крайбрежната улица. Това бяха братовчедите Бени и Влад, превърнали се във влюбена двойка. Те бяха предостатъчно близки за да се чувстват комфортно в тази имитация.

Според информацията на Роза в пет часа сутринта испанските полицаи бяха на инструктаж в управленията си и за известно време градът оставаше без управление. Това беше техният час. Влад беше набавил всички съставни части необходими, за да маскира дрогата. А именно, картофено пюре на прах, къри и индийско орехче, но нямаше никакво намерение да демонстрира уменията си на колумбийците и щеше да работи или сам, или да се откаже. Някакъв мъж, който се представи като Педро Армавал, му гласува доверие и го остави да работи сам. Беше обед, когато плувнал в пот и грохнал от умора, Влад излезе от склада, превърнат във временна, импровизирана лаборатория. Роза го чакаше, заведе го в хотела, изкъпа го с двете си ръце, направи му най-нежното фелацио, което някога беше преживявал и го остави да спи. В осемнадесет часа вечерта го събуди по същият начин, в двадесет и един и тридесет кацнаха в Мадрид, в нула часа и тридесет минути излетяха за София.

— Ти си луд, Козел! — каза Аса.

— Но жив, Ас! А твърде много уравновесени мъже напълниха дупките.

— Какво очакваш от тази среща? Това са убийци, Козел.

— Ние да не сме от Армията на спасението — отегчено каза старият артист. — Искам да ми струпаш целият ескадрон, между Драгалевци и Железница.

— Коста Македонеца ще ги разположи където намери за добре. Те ще дойдат с една армия, Козел. Облака и Мухата са в състояние да домъкнат петстотин души въоръжени до зъби.

— Ас! Ти си мой приятел и аз те ценя, момче! Моля ти се, обаче, старай се да не ми даваш акъл! Гангстерските войни са асиметрично явление. Това не са две армии на бойното поле, Ас, затова и числеността няма никакво значение! Важна е бързината, мотивацията и целта, а моята цел не е да водя война, Ас, а да я предотвратя, затова прави каквото ти казвам! И не се безпокой за Козела! Коста Македонеца ще ви каже къде да чакате, до тогава не се опитвай да влизаш във връзка с мен. Това е, Ас, „In boca lupo!“ (итал. — „На добър час!“), ако е рекъл Господ, по-късно ще се видим.

Петър Игов-Мухата и Антон Донев-Облака влезнаха в симеоновският хотел „Империал“ с точността на английски аристократи. Дойдоха с две коли с по един шофьор и охрана и никакви допълнителни разточителства на могъщество. Козела вече ги чакаше сам на масата. Не стана да ги посрещне, а те и едва ли очакваха такъв жест от негова страна, но им посочи столове, изчака ги да се настанят и повика сервитьора.

— Във вашите среди алкохол не се консумира, нали? — попита Козела.

— Зависи — каза Облака. — Има работодатели и работонаемници, ние сме от първите. Искам сто грама „Балантайнс“, минерална вода и лед.

— Аз същото — каза Облака, вадейки „Марлборо“.

— За нас е голяма чест да седим на една маса с легенда като вас, Козел! Искрено се надявам че срещата ни е за добро.

— Ще видим — неопределено измрънка Козела. — Колко души сте разположили по шосето?

— Нито един — каза Облака. — Много добре зная, че ескадрона на смъртта дебне от всеки храст.

Козела се усмихна криво.

— Така е, господа, няма да ви лъжа, наистина шосето е под контрол, но сега ще вдигна завесата и ако приемете, ще останем сами на колкото може по-откровен разговор. Това е моето предложение. Ако го приемате, отпуснете се спокойно, тази вечер никой никого няма да застраши.

— Разбира се, че приемаме — каза Облака. — Няма друга причина за да сме тук. И още един въпрос.

— Слушам! — каза козела.

— Как да ви наричам?

Козела се усмихна отново. Но това беше гримаса и създаваше по-скоро напрежение отколкото веселие.

— Знаете кой съм, момчета! Бившето ченге Иван Милетиев, генерал от разни служби, шеф на така нареченият „Ескадрон“, после заиграх в другият отбор… Всичко ви е ясно, говорете ми на „ти“, наричайте ме „Козел“, когато няма други очи на масата. Останалото ще уточним в разговора ни.

Сервитьора донесе питиетата, отпиха, пушеха, мълчаха, тогава Мухата попита:

— Защо сме тук, Козел?

Това беше най-същественият въпрос, отговорът не беше лесен, но нощта бе дълга и те не бързаха.

— Ще дойдем до същината на въпроса, момчета! — Козела отпи от водката си и ги погледна. — Колко годишни бяхте, когато напуснах държавата?

— Аз бях съученик с големият ти син — отговори Мухата.

Козела помисли, че ще повърне. Най-малко подобни сенки от миналото очакваше да изплуват в този момент на тази маса и в тази компания.

Евреите казваха „благоденствието е като славей, на едни каца на рамото, а други цял живот ги радва от вишневият храст пред прозореца“. Влад Аберман беше чувал много пъти тази фраза без да вниква в дълбоката й мъдрост, до онзи ден на тринадесети октомври, когато се качи в новият си „Мерцедес“ и потегли към дома на братовчедка си Бенина по повод честването на двадесет и петият й рожден ден. Сега той беше богат човек, със семейство и корени и отиваше с богатството си при корените на своето семейство. В багажника на колата му имаше едно палто от „Визон“, в жабката на колата — една огърлица от истински перли, които тази вечер той щеше да поднесе на най-близкият човек от единственото близко нещо, с което се беше сдобил — семейството си. Когато пътуваше из варненските улици към дома на братовчедите си, той си задаваше един-единствен въпрос „Какво по дяволите е щастието, ако не е радостта в очите на човека, който обичаш!“. Вечерта мина над очакванията му, братовчедите му го представиха на всички значими евреи във Варна, той беше един от тях и никой не се съмняваше в това, най-малко той, Володя Аберман, човекът готвещ се да извърши най-значимото престъпление от създаването на държавата България, до ден днешен. Бени сияеше, млада, красива, обичана, братя, братовчеди, роднини и приятели я заобикаляха с любов и ласки, а и тя намираше време за всички тях. Когато възрастните започнаха да се разотиват, някой предложи да завършат вечерта в казиното на Шведският хотел. Бени седна до Влад, прегърна с ръка коляното му и каза:

— Да не би ти да беше онази звезда, която ние евреите чакаме шест хиляди години, за да ни преведе на другият бряг.

— Не, ти си — каза Влад. — Ожени се за мен!

— Аз съм курва, Влад — спокойно отговори Бени.

— И аз не съм светец — кимна той. — Отпаднат ли подозренията, може би от нас ще стане здрава сплав.

Бени го погледна в очите.

— Това сериозно предложение ли е, Влад?

— Напълно! — каза той.

След известно мълчание Бенина отговори.

— Говори с Макс и Сам! Получиш ли съгласието им, ще имаш и моето.

— А ако не го получа? — попита Влад.

— Тогава ще си останем братовчеди, Влад — каза Бенина и отиде да изпраща гостите си.

Вечерта в шведското казино Влад поиска последователно съгласието на Максим и Самуел. И го получи без всякакви възражение. Тогава Бенина взе микрофона на диджеят и заяви на гостите си:

— Скъпи мои, Влад и аз искаме да ви съобщим една новина. Разбира се, той ще направи това. Моля те, скъпи! — и тя му подаде микрофона.

Тогава с пресъхнало гърло Володя Аберман заяви на присъстващите:

— Имам честа да ви съобщя, че поисках ръката на Бенина и тя прие да стане моя съпруга. До преди два часа празнувахме нейният рожден ден, моля ви до сутринта, бъдете гости на нашият годеж.

— Кой е Дяков, господин Игов? — попита Козела.

— Оперативен псевдоним на Поли Пантев, изживяващ се като Левски, но за да не е „Дякона“ много нахално щеше да бъде, се обяви за Дяков. Така го наричахме, когато говорехме за него по телефоните.

— Що за птица беше този Поли? — продължи да пита Козела. — По мое време не беше известен в ъндърграунда.

— Точно така — намеси се Облака. — Тогава действахме в Германия и Чехия. Когато се върнахме в България, ти, Козел вече бе зает с Нерон Вълка.

— Така е! — кимна Козела. — Но тогава други „артисти“ бяха популярни, не помня такъв човек в обкръжението на Нерон Вълка.

— В сянка, Козел — обади се Мухата. — Играеше двойна игра. Нерон му нямаше доверие, но го ценеше. Знаеше че е умен и куражлия.

— И тогава се зароди СИК? — попита Козела.

— По-скоро се отдели от Нерон! — обади се Мухата. — Няколко от борчетата направиха партия с бившите ченгета и започнаха да играят за своя сметка. Тогава се появи и първият конфликт.

— Кой уби Илия Павлов? — разсеяно, но всъщност подготвено попита Козела.

Събеседниците му се спогледаха изненадани.

— Отговорът на този въпрос е смъртоносен, Козел — усмихнат каза Облака.

— И въпреки това, кой?!

Настана дълго мълчание, после Мухата взе инициативата.

— Има трима вероятни поръчители, поне МВР работи по три версии: Младен Михалев, Васил Божков-„Черепа“ и бившето ченге — банкера Кюлев; нито една от тези версии не е доказана.

— Не питам за полицейските версии, питам вас, кой уби Илия Павлов?!

Облака допи уискито си, прибра цигарите си в джоба и преди да стане каза:

— Такива въпроси се задават с призовка и в следствието, Козел. В частен разговор ще ти кажа, не знам кой уби Илия Павлов, а в личен и да знам, няма да ти кажа! Това задоволява ли те?

Козела кимна.

— Да, Облак, предостатъчно! Аз знам кой уби Моимир Балич, ще разбера кой уби Павлов, малкият Фатик и други по-известни или неизвестни играчи. Това ще бъде цената за моето спокойствие, младеж! А сега ако бързаш, не те задържам.

Лицето на Облака се сгърчи от злоба.

— Заплашваш ли ме, Козел?!

— Не господин, Донев! Но не е в характера ми да оставям ненаказани убийци на партньорите си.

— Илия Павлов не беше твой партньор!

— Но Моимир Балич — да! — каза Козела. — Лека нощ, господа, ще ви осигуря свободен канал до София, но за последно. Вие сте мъртви, момчета, на ваше място още тази нощ ще напусна страната.

С което им даде да разберат, че вечерята е приключила. Облака и Мухата се изправиха, но преди да тръгне към вратата младото конте каза:

— За какво ти е тази война, Козел? Нито ти, нито ние имаме нужда от нея.

— Това не е война, господа! Наказание е! Забравих да ви попитам, помните ли Блинд?

Кръвта изтече от лицата и на двамата гангстери, най малко такъв въпрос бяха очаквали.

— Какво общо има Блинд тука, Козел?!

— Ако аз ви простя, той няма да ви прости никога, господа! Снощи се е самоубил Коко русия, не ви питам защо, вие знаете, а сега наистина довиждане.