Стар Том Бомбадил, славен юначага,синя дрешка си ушил, с жълти чизми бяга,с пояс сърмен натъкмен, с гащи от сукно,на бомбето му стърчи бляскаво перо.Там под Хълма той живее, Върбоструйка где се лее,гдето бликнала в тревата, бърза къмто долината.Лятно време стари Том из полята скита,ту лютичета бере, ту след сянка витасъс пчелите се задява, плъпнали в цветята,край брега си полежава, клати си краката.Както тъй се бе изпънал с брада във водата,Златоронка се яви, щерка на Реката;към брадата му посегна долу да го дръпне,Том се потопи тогаз и надзърна вътре.„Хей, Том Бомбадил, що дириш тьдява —закачи го Златоронка, — стига вече шава,рибата ще ми изплашиш и другите твари,пък и шапката ти тръгна да те изпревари.“„Ах, момиче, сладко птиче, шапката ми давай,че не ща да газя тука — хич не се надявай!После, малка господарке, вкъщи се прибирай,под скали и коренища тутакси заспивай!“Златоронка го послуша и се гмурна под водатау дома си да се сгуши. Том остана край Реката;и зае се под лъчите, в Върбаланово леглочизмите да си суши, излинялото перо.Ала щом от Върбалан песен се отрони,Бомбадил заспа тозчас под трептящи клони;тясната хралупа — щрак! — бързо се затвори,хвана го със все калпак и перо отгоре.„Ха, Том Бомбадил, остави ги тия —да надничаш в моя дом, да протягаш шия,със перото час по час гъдел да ми правиш,да ме мокриш като дъжд. Имаш много здраве!“„Пускай ме на свобода, Стари Върбалане,че убива ми отвред и врата ми ще се схванев корените ти чепати. Пий си сладко от водата,после бързо се прибирай — като на Реката дъщерята“Щом го чу да му говори, Върбалан го пуснаи заключи се отвред, чак кепенци спусна,замърмори, занарежда. А пък Том, юнакът,продължи по Върбоструйка — тръгна без да чака.Щом се умори, поспря се и заслуша се в захласвъв Гората гдето птички чуруликаха в тоз час —пеперуди бели пърхаха, песента им чули.Там остана Том, дордето облак слънцето забули.Чак тогава продължи, че дъждец забрули.Във водата затанцуваха капките дъждовни,от листата ги разсипа вятърът тъжовен.Том намери тясна дупка и се пъхна вътре.Изотдолу се подаде Язо Белочелипод скалата де живее със жена и челяд.Попремигнаха очички със протегнати ръчички,във хралупата поседна Том наред със всички.Вътре в тясната си къща те го обградиха:„Хо, Том Бомбадил! В наш’та къща тихащо щеш край софрата? Хванахме те за ръкатаи едва ли ще намериш пътя към Реката!“„Чуй сега какво ти казвам, стари друже Язо:да не си помислил тука да ме задържиш напразно.Път ме чака, та затуй покажи вратата,после бързо се измивайте и бегом в леглатакакто стори Златоронка — на Реката дъщерята,а след нея онзи старец Върбалан в Гората!“Челядта подземна в миг в един глас се надигна:„Ще прощаваш!“, и го пуснаха в задната градина,после бързо се прибраха и треперейки от страх,окопаха се, заринаха входовете с пръст и прах.Летният дъждец отмина и небето засия,Том усмихнат се забърза да си стигне у дома.Щом вратата си отключи и кепенци вдигна,мигом лампата запали — веднъж в кухнята стигнал.През прозореца видя как звезди му смигати луната как се кани на път да се вдига.Хълма потопи се в мрак, в къщата му светна;горе се провлачи крак, той ръкав запретна.„Хоо, Том Бомбадил! Дар донесе ти нощта!Дебна в мрака да те пипна, мой си ти сега!Ти забрави на Могилата че живеят Твари,Каменния кръг на билото чака да те свари.Аз съм тук, един от тях, идвам да те взема,под земята да те хвърля вледенен и бледен.“„Вън! Вратата затвори, да не си се върнал!Не ти ща смеха гъгнив, да не съм те зърнал!Заминавай си обратно на тревистата Могила,бързо лягай като всички — Златоронка мила,Стари Върбалан и Язо в своята хралупа!Бягай где забравен стон и злато се трупа!“Чу го таз Могилна твар, през вратата рипна,и през двора, над дувара, сякаш сянка ситна,по баира се затьтри към Кръга от камък,пръстените зазвънтяха по пръста му хладък.Стари Том Бомбадил легна на възглаве,дето беше по-уютно от това на Язо,и по-сладко, и по-меко от на Върбалан,и заспа, че и захърка като мях голям.Заранта щом се събуди, песента му закънтя:„Хей, дол, весел дол!“ — тъй си той запя.Натъкми се със бомбето, със перото, със сетрето,слънцето посрещна бодро да надзърта зад пердето.Мъдър стар Бомбадил, славен юначага,синя дрешка си ушил, с жълти чизми бяга.Никой не е побеждавал Том на Хълма и в Гората,по пътеките или на Реката в долината,нито пък край езерата с лилии в водата.Но веднъж остана Том и сломен, и поразен,Златоронка щом видя, мила, прелестна мома.Русокоса, в плащ зелен, на брега приседнаи запя със меден глас песен сладка, древна.Той се хвърли да я хване, бързо я прегърна,чаплата, папурът-страж мигом се отвърна.Златоронка се уплаши, Бомбадил й рече:„Моята прекрасна дама! Идваш с мен далече!Масата те чака вече с жълтата сметана,с белите погачи, със меда за двама.Ще живееме под Хълма — не мисли за майка,че любим къде ще дириш посред върбалака!“Стар Том Бомбадил вдигна пищна сватба,издокаран със перо над бомбето старо;с рокля сребърно-зелена дамата си той дарис незабравки, с перуники в златните коси.И запя като скорец, стиснал весела цигулкаи през кръстчето прегърна младата си булка.Къщата му засия, ложето му блесна в бяло;под щастливата луна Язовата челяд цялазатанцува, заигра, а пък Стари Върбаланкрай главите им се спря хем доволен, хем засмян.Само Майката-река край тръстиките въздиша,и Могилна твар в нощта слуша гъгнещо да диша.Стари Том Бомбадил шумовете нощни не улавя.Гласове го не достигат мамещи и мощни.Като къпан се наспа и запя на сутринта:„Хей, дол, бесен дол, весел дол, любима!“И дордето Златоронка среше си косата,Том погледа я от прага с вейка върбова в ръката.