Джон ЪпдайкЧовекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи

Сейпърс живееше твърде безформено в един град, чието име няма да назовем. Беше в такъв момент от живота му, когато имаш много връзки, но нито една от тях не е истински обвързваща. Ето защо разполагаше и с много свободно време, което нищо не можеше да запълни по-добре от заниманията му с изкопаеми млекопитаещи. От живите видове получаваше задух, а динозаврите бяха отдавна изучени. Между тях обаче се намираше един приказен среден свят от тромави, космати, потропващи с нозе млекодайни твари, също така изчезнали от лицето на земята. Изглежда, са били доста едри: „В тези ранни периоди — пишеше Харни С. Маркман в публикацията си «Вкаменели млекопитаещи» (издадена от Музея за естествена история в Денвър) — много от млекопитаещите са достигали големи размери, стигащи до абсурдност.“ Като например бариламбдата. Близо осем стъпки дълга и четири висока. Имала е сплескано лице, широки стъпала, мускулести нозе и много здрава опашка. „Тя е съчетавала — за да цитираме наново Маркман — редица анатомични особености, които, взети заедно, с нищо не са допринесли за нейното оцеляване. Може да се каже, че този вид, както и останалите му разклонения, се е стремял към многостранна специализация, поради което е отбелязал незначителен напредък в някои по-съществени направления.“ Изчезнал към края на палеоцена. „Как да не обичаш такова създание?“ — питаше се Сейпърс.

А кой би могъл да каже какво е това „съществено направление“?

Бариламбдата е била амблипод, което ще рече „тъпоног“. Този разред (или подразред) копитнк са имали, според речника на Уебстър, „дребни гладки мозъци“. Сейпърс можеше да очаква „дребни“, но „гладки“ бе изненада. Чудесно значи. Човекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи, не приемаше начина, по който Маркман непрекъснато иронизира амблиподите; у тях той не вижда нищо достатъчно специализирано, особено краката и зъбите, което да го задоволи. Дори му се струваше, че дочува въздишката на Маркман, подобно на присмехулния учител на клас от тъпаци, когато е писал: „Трябва да споменем поне още едно семейство амблиподи — юнтатерите. В късния еоцен някои от тези гротескни същества са достигали размерите на цирков слон. По двата края на лицето и челото те са имали три чифта костни израстъци, наподобяващи рога…“ В приложената снимка на череп от юнтаколотериум тези костни израстъци изглеждаха доста изкусни, сякаш нарисувани от френския художник Жан Арп. Сейпърс не мислеше, че са непременно гротескни, особено ако ги погледнеш от гледна точка на „вис виталис“, а не от наша, от гледна точка на Човека с неговия огромен и груб мозък. Сейпърс притваряше очи и се мъчеше да си представи онзи процес, при който една малка костна издатина е добила незначително предимство в битката, в събирането на храна или в чифтосването и е загрубяла така, щото от поколение на поколение постепенно се е увеличавала. И почти му бе станало ясно — нещо като Платонов идеал, който се просмуква в зародишите на юнтатерите и оцветява тяхното мляко, — когато телефонът измяука в ухото му.

Беше мисис Сейпърс. Нейният глас бе оживен, уязвим, жаловит, неговият сякаш идеше от дълбокото минало. Съвсем не безинтересно тя му разказа как е минал денят й, за своите депресии, за своите трудности. Дъщеря им пропаднала на изпита по математика. Фурничката не работела както трябва. Мъжете й определяли срещи. Един дори я хванал за ръката в киното и стомахът й се преобърнал. И какво да направи сега?

— Дръж се — посъветва я той. — Прави това, което ти се струва нормално. Повикай техник за фурничката. Кажи на Дороти, че като дойда в събота, ще й помогна със задачите.

— Да имах пистолет, някоя нощ щях да се гръмна.

— Тъкмо затова въведоха закон за контрол над огнестрелните оръжия — успокоително й каза той, питайки се дали наистина се е успокоила.

Тя заплака в телефона. Той понечи да проследи мисълта й, но доби единствено смътната представа, че го обича — представа, която тутакси му се видя фалшива — имаше боен опит като неин съпруг. И тъй да е, какво би могъл да стори сега?

— Нищо — излая мисис Сейпърс и добави: — Ти си една гротеска! — Сетне, с онази стоическа елегантност, която още притежаваше, а той още боготвореше, тя затвори телефона.

„Млечните жлези — прочете той — са специализирани потни жлези. Косъмът е специализирана люспа. Когато тялото на млекопитаещото се нагрее, всеки косъм се повдига, за да може въздухът да стигне кожата. Редкият арсиноитериум, наподобяващ външно носорога, но анатомично представляващ отделен клас, може да се смята за далечен родственик на дребния космат даман, който се среща в някои кътища на Азия и Африка. Саблезъбият тигър е бил вероятно по-малко интелигентен от домашната котка. Неговият «зъб-острие» (смилодон) се е развил в лова на други свръхедри млекопитаещи и не е могъл да порази дори заек. Зайците съществуват от дълго време, макар, разбира се, да няма по-стари от крокодила и подковообразния рак.“ Сейпърс се замисли за тия зъби като саби, за кътниците на мастодонта с техните ниски корони и еднослоен емайл, последвани от мамутските кътници с високи корони, които никога не са се притривали, тъй като емайлът им е бил разположен на отвесни пластове, и се помъчи да си представи междинния зъб или еволюционните фази към балените — мисълта му доволна долетя до истината, че китовете, мечките и човекът са късни, много късни модели, новодошли в списъка на вкаменелостите. Какво толкова има в мечката, та я обичаме? Нейното плоско архаично ходило. Амблиподите се връщат. О, радост! Сейпърс почти разчете деликатното послание, издраскано като сграфито върху порутената стена на времето. Разтърсвайки стената, звънна любовницата му.

Тя го обича — така му каза. Отговори й, че и той, рисувайки в мислите си нейната млада анатомия, продълговатите бедра, малката заоблена глава, гривата й, гърба й, люлеещата се походка, и си зададе въпроса не би ли се сломило неговото тяло на средна възраст в старанието си да бди над едно такова чудо. Тя му разказа как е минал денят й, за своята скука, за дотегливата си работа, за опасенията си, че той може да се върне при жена си.

— Защо трябва да се връщам? — попита той.

— Ти ме смяташ за твърде глупава. А мен така ме е страх!

— Не си чак толкова глупава — успокои я той. — Но си млада. Аз сравнително съм стар. Всъщност съм на умиране. Няма ли да е по-добре да си вземеш някой по-млад любовник с един-едничък хрущялен рог като днешните носорози, едни от малкото оцелели перисодактили?

Просто се мъчеше да я разсее, но тя все тъй говореше за любовта си. При всяка нейна декларация костите му напукваха. Носорозите — научи той, когато тя най-после се насити и затвори телефона — са били поддържани с несдържан ентусиазъм от Жизнената сила, вложила толкова много в тях. Някои от тях са достигнали големината на няколко слона. Имало е бързотичащи носорози — „дългоноги, почти стройни по телосложение“, — както и амфибийни носорози, но нито един от тях не е бил прадедът на „истинския“ носорог. Тази чест се е паднала на безрогия тригониас — с умерени размери, „набито тяло“, четиринайсет пръста и „много консервативна“ (Сейпърс дочу нетърпеливите въздишки на Маркман) дентура, тоест зъби.

Какъв е този предразсъдък в полза на прогреса? Бедата с неговата любовница, реши Сейпърс, бе там, че се е специализирала твърде успешно, че е чисто и просто любовница, завършена, ала крехка като конска нога, която в действителност е полукрак, удължен, окастрен и завършващ с един смайващ нокът. В своята гора от меки сочни листа малкият еохипус е подскачал като невестулка и дори мезохипусът, макар и не по-голям от коли, все още е имал три пръста на всеки крак. Еохипусът — хрумна му на Сейпърс — е бил като прокрадващо се желанийце, което напуска сенките на сърцето, за да навлезе в огромната боботеща и неуправляема действителност.

Жена му отново се обади. Във вечността на общия им живот тя си бе изработила психически протуберанси, които проникваха и обвиваха съзнанието му.

— Съжалявам, че нарушавам чудесната ти самота — рече тя по такъв начин, че той повярва в нейната загриженост за неговото спокойствие дори след като така саркастично го разваляше, — но вече не зная какво да правя. — Повярва и в това, макар да знаеше, че тя извиква отчаянието в себе си като оръжие, като закривена лапа, като бивен зъб. Може би не й трябваше да добавя: — Два пъти се мъчих да ти звънна, но беше заето. — Все пак и заяждането й той прие като зов за съжаление, ревността й за законна и за част от нейната безпомощност, при което останалите органи действуват в синхрон. Обясни му, че старото им любимо куче умира, не искало да яде и непрекъснато се мъкнело в гората. Тя и дъщеря им с часове го викали и търсели, как ли не примамвали горкото създание да се върне вкъщи. Дали да не вземат сега кучката с колата и да я заведат при ветеринарния, та да я „приспи“ завинаги?

Сейпърс попита жена си какво мисли дъщеря им по въпроса.

— Не знам. Говори с нея.

Детето беше на четиринайсет години.

— Здравей, татко!

— Здрасти, душице! Много ли се мъчи Джози?

— Не. Просто е като пияна. Застанала е в локвата на алеята и гледа небето.

— Мен ако питаш, по-скоро е щастлива. Чия беше идеята да я заведете при ветеринарния?

— На мама.

— А ти какво мислиш?

— Да оставим Джози на мира, да си свърши работата.

— Май че и аз мисля така. Оставете я да си стои в гората.

— Но при нас почва да вали, ще се намокри.

И гласът на детето, така разумен и простичък до този момент, премина в хленч, в сълзи, в предчувствие за безвъзвратна загуба. Пищният парад на безвъзвратната загуба щеше да кривне зад ъгъла със своите кънтящи, цимбали и тържествуващи тромбони и да навлезе в съзнанието му. „Спокойно! — каза си Сейпърс. — Едно по едно!“

— Тогава я сложи в килера — рече той, — подложи й вестници и остави една купичка с вода. Приказвай й нещо, да не се чувствува самотна. И не я водете на доктор, освен ако не вземе много да се мъчи. Плаши се от доктора.

— Окей, Искаш ли да говориш с мама?

— Няма нужда. Жалко, че не съм при вас да ви помогна.

— Нищо, татко. — Гласът й бе станал безразличен, изтъня и омекна. Бе готова да затвори телефона.

— Ей, слушай, моето момиче! — извика Сейпърс през разстоянието.

— Какво има?

— И друг път да не те късат по математика! Мама е бясна.

Чудноватите гигантски форми на млекопитаещите са съществували доста време и след появата на Човека. Великолепният скелет на имперския мамут, архидискодонт император, показан в естественоисторическия музей на Денвър, е бил намерен заедно с острие на копие. Неандерталският човек прилежно е подреждал с неясна религиозна цел черепите на урсус спелеус, голямата пещерна мечка. Дори невероятният глиптодонт, едно твърдочерупчесто млекопитаещо с формата и размерите на един фолксваген, се е влачил из пампасите на Южна Америка само преди десет хиляди години, достатъчно късно, за да го зърнат войнствените кафяволики прадеди на хилавите царе на инките. Знае ли някой кои са били свидетелите на политналия като хала стокоцерос, четирирогата антилопа? Или на синдиоцероса, еленоподобното тревопасно с два чифта рога, единият от които е растял на носа му? Или на оксидактила, жирафата-камила? Или на дафенодонта, мечокучето? Или на дицератериума, малкия носорог? Или динохиуса, огромната свиня? За кой ли път в летописите на тези същества Сейпърс откриваше мистериозни изчезвания, необясними сбогувания. „Към края на плиоцена всички американски носорози вече са били или измрели, или са се оттеглили в други части на света.“ „След като семейството на конете се е развивало така добре в пределите на Северна Америка… трудно е да се обясни тяхното изчезване от нашето полукълбо.“

Сейпърс огледа апартамента си. Установи със задоволство, че в него няма нито едно живо същество освен него. Никакви домашни животни, никакви растения. А хлебарките ги убиваше. За него това място предлагаше протерозоична чистота. Тук дишаше леко.

Телефонът иззвъня. Беше майка му.

— Как си? — запита той и получи подробен отговор: болки в гърдите, невралгия, плитко дишане, изтръпване на крайниците. — Какво мога да направя?

— Да не си ми повече умствено бреме! — меко отвърна жената с несвойствена, помисли си той, за такъв грохнал човек енергичност. — Върни се при семейството си. Бъди добро момче!

— Та аз съм добро момче — прекъсна я той. — Седя си в стаята и чета.

Едно време подобно поведение щеше да я зарадва. Но сега не стана така. Тя въздъхна като Маркман за юнтатера и леко смени темата.

— Ако ненадейно умра — поде тя, — веднага да дойдеш и да пазиш антиките! Тук при нас стават ужасни неща. Когато мисис Питърсън си отиде, набутаха задницата на камиона направо във вратата. Дъщеря й си идва със самолета от Омаха и намира къщата празна. Всичкия порцелан заедно с ъгловия бюфет!

— Ти няма да умреш ненадейно — чу се да й казва той. Прозвуча като укор, въпреки че го каза за успокоение.

След кратка пауза тя го попита:

— Ти някога ходиш ли на църква?

— Не толкова често, колкото трябва… — Нямаше готово обяснение.

— Тук всички се молят за теб — рече тя.

— Всички? — Стадата изчезнаха в далечината.

— Снощи и един час сън не ми се събра — продължи майка му, — да мисля за тебе.

— Спри, моля те — настоя Сейпърс.

Когато разговорът свърши, той остана смълчан и умислен. Ние всички, всички ние, живите, сме съвременници на изчезващия кит, на морската крава във Флорида, на бенгалския тигър, на въртящия се жерав.

Усети пристъп на задух. Страниците за изкопаемите млекопитаещи го задушаваха със своите безброй несъвместими и жалки факти. Амебелодонтът, лопатозъбото, открито в Небраска, е притежавало долна челюст шест стъпки дълга, от която са стърчали двата плоски бивни. Затова пък стеномилусът е бил една малка скромна камилчица. Защо главата на коня е удължена? Защото очите му трябва да направят място за основанията на горните кътници, които са с високи корони. Интересно, но дори и еохипусът е имал диастема, разстояние между зъбите. Креодонтите, най-примитивните млекопитаещи месоядни, са се движили върху плоски, широко разкрачени нозе. Сейпърс трябваше да признае, че в сравнение с котките и кучетата това животно е било доста небрежно конструирано. „Насекомоядните обаче са отбелязали твърде слаб напредък в каквато и да било посока.“ Сейпърс обичаше насекомоядните и затова изпита внезапен пристъп на плодовитост, от който едва не се вдигна от стола; в сърцето си бе скътал техния безформен, безсрамен, страховит архитип. „Нозете и зъбите дават най-много информация за начина, по който е живяло едно изкопаемо млекопитаещо…“ Разбира се, помисли Сейпърс, нали затуй ни болят!