"Боряна (Драма в четири действия)" - читать интересную книгу автора (Йовков Йордан)

Второ действие

Дворът на Златила откъм улицата. Вляво се показва къщата гърбом и с едната си страна. Предната част на стената, там, гдето са стаите за живеене, е измазана с вар; по-назад, гдето е оборът, е само дувар, а покривът на тая половина е по-нисък и се спуща полегато, като навес. Вдясно от къщата е градината, като помежду остава място за минаване. Оградата на градината се чупи надясно и нейде към средата е вратата. Друг вход в градината има и откъм предния двор. Една пейка е направена отвън оградата. Може да се минава и зад къщата. В градината се виждат овошки, царевици, високи, цъфнали слънчогледи.

Иззад къщата се появява Вида и след нея — Рали. Вида избързва, дохожда до оградата и поглежда в градината.

ВИДА. Свекърът е в градината. Ей го е там, до дюлята. (На Рали, който, с ръце отзад, гледа дувара) Какво гледаш? Там ли мислиш, че си е скрил парите?

РАЛИ (продължава да гледа). Отде да знаеш? Дето най-малко се надяваш, там може да ги скрие. Ще извади един-два камъка, ще пъхне гърнето, ще нареди пак камъните, както са си били — и туйто. Можеш да минаваш покрай тях колкото си щеш и — пак няма да се сетиш, че са там.

ВИДА. Може пък да са още у него.

РАЛИ. Колко си проста! Ако парите бяха у него, в одаята му, той нямаше да мръдне оттам. Ще седи вътре като клочка на полога си. Щом е излязъл, скрил ги е някъде навън. Знай си ги де са, по-поглежда ги изпод око и — ни лук ял, ни лук мирисал. Знам си я аз таз дърта лисица.

ВИДА. Тогаз… в градината трябва да ги е заровил.

РАЛИ (сърдито). В градината, в градината… Като са в градината, де са? Кажи де, като знаеш. Нали те оставих нощес да пазиш?

ВИДА. Их, Рале! Казах ти, Павли ми пречеше. Цяла нощ Павли е ходил из двора.

РАЛИ. Яд ме е на мене си. Както стоях до среднощ, тъй трябваше да стоя и до сутринта. Ама ти — легни си да поспиш, аз ще гледам. Като си гледала, какво видя? Кажи де, какво видя?

ВИДА. Сто пъти ли ще ти казвам!

РАЛИ. Не го ли видя де ходи, какво прави?

ВИДА. Казах ти. Два пъти го видях да влиза в градината. И все там, около дюлята, около дувара се въртеше. Еднъж го видях, че седна ей тука е (сяда на пейката), ей тука седна, и гледаше надолу, към земята.

РАЛИ (дохожда към нея и внимателно оглежда мястото). Надолу гледаше, а? Към земята гледаше? Тук една плоча има, виждаш ли я? — една плоча. Таз плоча трябва да се обърне и да се види какво има отдолу. Чакай, аз сега ще я обърна.

ВИДА (поглежда към градината). Стария гледа насам. (Отстъпва назад) Ела, ела тук, ще те види.

РАЛИ (отстъпва). Довечера ще додем и ще я обърнем. Ще прегледаме и в градината, около дюлята, около дувара. Навред трябва да се прегледа, навред. А дотогаз да гледаш, очите си да отваряш.

ВИДА. Гледам аз, не бой се.

РАЛИ (с ръце отзад, разхожда се). Тез пари ще ги намеря аз. Земята с нокти ще копая, няма да спя, няма да ям, ама ще ги намеря. Няма да ги оставя на онзи, на пияния, да ги изяде и да ги изпие.

ВИДА. Баща ти знае, че Андрея го краде, ама от него не се пази.

РАЛИ. Той само от мене бяга. Като ме види, захване да се озърта, бяга като попарен. (Ходи) Толкоз пари! Злато, лири, наполеони! И взел, че ги заровил в земята, като че не е пари, а леш. Сега, при таз нужда, хората лева с куршум го замерят, а той… Злато е туй, я му направи сметката, колко прави! Светът можеш да купиш. И земя да купиш, и добитък, и къща да направиш. Чакай, ще ми паднат тез пари в ръцете, ще видиш какво ще направя аз.

ВИДА. Я не се кани, че може друг да ги вземе.

РАЛИ. Кой?

ВИДА. Андрея. Или Павли.

РАЛИ. Аз защо казвам, че в таз къща не трябва да има много хора. Човек не може да мръдне, все ще го видят. И таз алфатарченка отде се взе, и тя ми пречи.

ВИДА. Да доде по-скоро баща й, та да се замете.

РАЛИ. Ще потрая ден-два. Или ще ми причернее на очите и не знам какво ще направя…

ВИДА (поглежда надясно). Павли иде. Гледай го как се щура. Ей тъй е ходил цяла нощ. Ела да си влезем. Ела, че каквото види той, казва го на Андрея. По-хубаво да не ни види, че сме тука. Ела си!

РАЛИ. Остави ме! От Павля ще ме е страх.

ВИДА. Какъв си, Рале! Ела да си влезем!

РАЛИ. Влез си, ти казах. (Остава на мястото си, гърбом, с ръце отзад, замислен. Вида минава зад къщата)

ПАВЛИ (влиза отдясно). Бате Рале! Кажи какво да правим. Всеки час Борянкиния баща може да доде.

РАЛИ. Е! Ще доде и ще си вземе момичето.

ПАВЛИ. Не! Аз Борянка не я пущам.

РАЛИ. Тъй ли? Ти знаеш ли с кого имаш работа? Знаеш ли кой е Вълчан Нанов?

ПАВЛИ. Бате Рале, може за ден-два да отидем някъде, може да се скрием у роднини.

РАЛИ. Вдън земя да идеш, Вълчан пак ще те намери. Не може. Тук ще си стоиш ти! (Тръгва към къщи)

ПАВЛИ. Бате Рале…

РАЛИ. Остави ме! Момчешки ум ще слушам аз! (Минава зад къщата)

Павли сяда на пейката, отпуща глава и се замисля. В градината между слънчогледите се показва, усмихната, Боряна. Тя вижда Павля, излиза от градината и крадишката, на пръсти, отива зад него и закрива очите му с ръце.

ПАВЛИ (разкопчава й ръцете). Борянке, ти си, Борянке, познах те… остави, недей! (Става) Как можеш да се шегуваш? Аз те мислех, че си в къщи, кога излезе?

БОРЯНА. Какъв си… какво ти е лицето… Защо мислиш толкоз?

ПАВЛИ. Ох, защо мисля, защо мисля. Главата ми се цепи мене, знаеш ли. Не чу ли таз заран как се караха братята ми? Не виждаш ли какво е у нас? Не мога да трая, не мога. Цяла нощ не съм спал, ходил съм из двора.

БОРЯНА. А баща ти какво каза? Свекъра?

ПАВЛИ. Не го ли разбра и него какъв е? Той все се вайка, че няма.

БОРЯНА. А за мене какво каза?

ПАВЛИ. Остави…

БОРЯНА. Кажи, кажи! Искам да ми кажеш право. Какво каза?

ПАВЛИ. Остави, Борянке.

БОРЯНА. Не, кажи. Не ме иска, нали?

ПАВЛИ (махва отчаяно с ръка).

БОРЯНА. Е, защо? Кажи де, защо?

ПАВЛИ (сяда на пейката). Какви хора, какви хора! Аз мислех, че ще те посрещнат, ще се зарадват, а то… Баща ми, той все за пари мисли, като рекъл: нямам, нямам…

БОРЯНА. А за мене какво казва? Да доде баща й, че да си я вземе, нали?

ПАВЛИ. Борянке, който ще да дохожда, аз не те оставям, ще умра — не те оставям.

БОРЯНА. Нали, Павле?

ПАВЛИ. Аз още малко ще потърпя, още малко ще им се помоля, сетне… (решително) — знам какво ще правя…

БОРЯНА. Какво, Павле?

ПАВЛИ. Ще видиш.

БОРЯНА (изненадана, весело). Я, Павле! Ти ставаш мъж!

ПАВЛИ. Ще видиш.

БОРЯНА (поглежда към къщи). Свекъра иде, свекъра!

ПАВЛИ. Нека доде. Аз и на него ще кажа.

БОРЯНА. Уф, какъв е сърдит. Аз ще се скрия! (Избягва в градината)

ЗЛАТИЛ. И ти ли си седнал, и ти ли стоиш. (Павли се изправя) Братята ти, откато се е съмнало, са се закарали, ще се изядат като вълци. Единият се пропиля, отиде на кръчмата, другият — и той седи в къщи. А кой ще работи? И ти стоиш, а?

ПАВЛИ. Тате, аз…

ЗЛАТИЛ. Кой прави като вас, я ми кажете?

ПАВЛИ. Тате, аз съм работил и пак ще работя. Само че…

ЗЛАТИЛ. Ако за копан е рано, на воденица можехте да идите, защо стоиш?

ПАВЛИ. Тате, аз искам да разбера най-напред какво ще стане с мене, с Борянка какво ще стане.

Иззад слънчогледите се показва Боряна, дръпва се назад да не я видят и слуша.

ЗЛАТИЛ. Какво ще стане? Аз ти казах какво ще стане.

ПАВЛИ. Тате! Аз не мога, аз съм я довел, аз ще я взема, каквото и да стане, ще я взема, не слушам баща й, не слушам никого…

ЗЛАТИЛ (помълчава). Хей, синко! Павле! На тебе ми беше надеждата, синко. Братята ти не излязоха хора. Андрея се опиянчи, партии гони, не си гледа работата. И знаеш ли? — Дълга ръка има Андрея, краде. Онзи ден, на празника, ми липсаха пари, по-напреж пак ми липсаха пари. Аз пари нямам, ама дето съм скътал нещо… той ги взема, той ме краде! А Рали? Рали настръхнал като мечка. Лош човек е той и лошо нещо е турил на ума си. (Гневно) Не ги ща аз тях! Не ги ща! Ще ги отделя, ще ги махна от себе си! (По-кротко) Слушай, Павле! Аз искам, синко, ти да останеш при мене, ти да ме гледаш…

ПАВЛИ. Тате, каквото искаш, ще направя. Всичко ще направя, само от Борянка не ме разделяйте.

ЗЛАТИЛ. Глей го… Глей го… Той свойто си знай. Какво искаш? Да дигна сватба ли? Ами пари? Нямам, не разбрахте ли, че нямам!

ПАВЛИ. Тате, аз пари не ща.

ЗЛАТИЛ. Слушай, Павле! Не ти е прилика туй момиче. (Павли трепва) Слушай де, слушай! Момичето може да е добро, може да е хубаво, не казвам нищо за него, ама не е за тебе, не е за нас. Тя е богатска дъщеря, научена е на много, научена е да харчи. На, не виждаш ли? — Облякла се като царица. Утре ще седне на главата ти и ще заиска: дай за туй, дай за онуй.

ПАВЛИ. Не, тате, не!

ЗЛАТИЛ. Друго момиче ще ти намерим тебе. Бедничко да е, да те сайдисва.

ПАВЛИ. Тате, аз казах: или ще взема Борянка, или…

ЗЛАТИЛ (сърдито). Хайде, стига! Той ще доде баща й, той ще ти доде дохак. Иди свърши там някоя работа, недей стоя… Върви! (Павли тръгва към къщи)

БОРЯНА (излиза из градината). Павле! Павле!

ЗЛАТИЛ. Остави Павля сега.

БОРЯНА. Ще му кажа нещо.

ЗЛАТИЛ. Павли има работа, остави го. (След Павля) Върви ти, Павле, върви! (На Боряна) Ти отде изскочи?

БОРЯНА. В градината бях.

ЗЛАТИЛ. Все в градината, все в градината… Какво търсите в градината, не зная. (Наднича през оградата) В градината нищо няма… (На Боряна) Що не си турила нещо вехтичко? Делник е днес, все ново може ли?

БОРЯНА. Е, аз тъй съм научена. Аз съм чорбаджийска дъщеря…

ЗЛАТИЛ. Не може то тъй, не може… (Поглежда към градината, помълчава; на Боряна) Видя ли, чедо, какво стана? Откато доде ти, къщата се размири…

БОРЯНА. Аз не додох сама, Павли ме доведе.

ЗЛАТИЛ. Като не слушате бащите си, тъй е.

БОРЯНА. Павли каза: пристани ми, и аз му пристанах.

ЗЛАТИЛ. Тъй… тъй било то…

БОРЯНА (облегната на стобора). Че какво пък? Ергените на десет села ще се избият за мене, а вий ме не щете. Защо? Грозна ли съм? Саката ли съм? Или вашия род е по-горен от нашия? Че ако аз бях слушала какво приказват хората за вас — за тебе, тейко, какво приказват, — хич нямаше и да стъпя в таз къща…

ЗЛАТИЛ (неспокойно). Какво приказват? Кой приказва?

БОРЯНА. Всички.

ЗЛАТИЛ. Какво приказват?

БОРЯНА (весело). Ще кажа, ама няма да се сърдиш.

ЗЛАТИЛ. Хъм… каква си… като децата.

БОРЯНА. Няма да се сърдиш?

ЗЛАТИЛ. Няма, няма. Какво приказват?

БОРЯНА. Казват, че твоя баща, дядо Рали, имал пари (Златил трепва), много пари, и ги криел, а ти си влязъл в дирите му — не се сърди, не се сърди! — разбрал си де са парите му и си ги взел. А баща ти от мъка умрял!

ЗЛАТИЛ (като гръмнат).

БОРЯНА. Тъй казват!

ЗЛАТИЛ (избухва). Лъжа е!… Лъжат, лъжат, лъжат! Кой казва туй? Ти ли го казваш? Ти ли? Затуй ли си дошла в къщата ми, а? Затуй ли? Ти, а? Ти… (Тръгва към Боряна)

БОРЯНА. Тейко!

ЗЛАТИЛ (сепва се и се спира).

БОРЯНА. Нали каза, че няма да се сърдиш!

ЗЛАТИЛ. Лъжат, лъжат! Баща ми си умря от смъртта, кой не го знай, всички го знаят, цяло село го знае. Какво ще ми разправят те мене тъй било, онуй било… Те ли знаят, или аз! (Тръгва към градината) Приказки! Каквото им доде до устата, дрънкат… Тъй било то… (Влиза в градината) Като че ли аз не зная… като че са били там…

БОРЯНА (гледа след него).

ЗЛАТИЛ (връща се; по-кротко, с други глас). Слушай, чедо! Онзи, дето ти е разправял, излъгал те е. Слушай да ти разправя аз как беше, че да знаеш. Баща ми, бог да го прости! — се помина, право е, набързо, за ден, за два. Здрав човек беше, като канара, а една вечер си доде, седна в къта до огъня и го втресе. Не каза ох, не каза нищо, само очите му станаха други, дръпнаха се навътре. Маринке, кай, на майка ми — тя беше жива още тогаз, — Маринке, аз си отадям, ела да се простим. И взе да бере душа и към сутринта господ го прибра. Тъй беше. А ти какво ми разправяш?

БОРЯНА. Аз не знам. Хората казват.

ЗЛАТИЛ. Хората, хората… Ти ако слушаш хората…Хората всичко могат да разправят… (Помълчава) Имал съм пари… Какви пари? Кой казва? Ти ли го казваш?

БОРЯНА. Аз не знам. Аз нищо не знам.

ЗЛАТИЛ. Я ме виж! (Показва си дрехите) Аз да имам пари, тъй ли ще ходя? И синовете ми, не ги ли виждаш? Да имах пари, щях да ги разделя, и на единия щях да направя къща, и на другия. Ами като нямам? Де пари сега в туй време! (Кротко) Нямам, чедо, нямам. Аз да имам — хубаво, ама нямам. (Тръгва към градината)

ГЛАСЪТ НА ЕЛИЦА (откъм къщи). Борянке!

ЗЛАТИЛ. Пари… де са тез пари… Хората… то хората… (Влиза в градината) Нямам… нямам…

БОРЯНА (смее се тихо, без глас).

ЕЛИЦА. Борянке! (Гледа я) Що се смееш? Какво се сърди стария?

БОРЯНА. Не знам. Отболя ли те глава?

ЕЛИЦА. Ох, тя мойта глава! Не ме боли сега. Когато съм при тебе, по ми е добре. Ела до стоиш при мене. Колко страхове съм набрала днес! Мъжете се карат, карат…

БОРЯНА. Те за мене се карат. Бая! Като не ме искат пък, мога да си ида!

ЕЛИЦА. Я мълчи! Ще си ходиш. Ами аз какво ще правя? Ами Павли?

БОРЯНА. Вярваш ли, че ще си ида? Не, не, не! Стари хора, пък ум нямат в главата си. Може ли мома да пристане, че да се върне? Кога е било? Че по-добре да умра!

ЕЛИЦА. Борянке…

БОРЯНА (поглежда в градината). Старият още мърмори. Боли го.

ЕЛИЦА. Какво го боли?

БОРЯНА. Една пчела го ужили.

ЕЛИЦА. Каква пчела!

БОРЯНА. Една пчела. Една го-оляма пчела. Като мене. (Смее се) Да идем в къщи, на чердака да идем. Аз искам на чердака да седя. По-скоро! По-скоро! (Прегръща я през кръста и я повлича със себе си)

Иззад къщата излиза Рали. Бавно, с ръце отзад, той пак разглежда дувара, наднича в градината, гледа около пейката. Откъм улицата се чуват гласове. Рали се поослушва, след туй тръгва към предния двор.

Влизат отдясно: Андрея, Васил Ваклин и Едрю. Васил Ваклин излиза напред и забелязва Раля.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Рали е тука, ей!

АНДРЕЯ. Че какво, като е тука. И аз не съм ли в къщата си?

ВАСИЛ ВАКЛИН. Бе то тъй, ама…Ей тука е да поседнем, кмете, ей тука е.

АНДРЕЯ. Да поседнем. (Сядат и тримата на пейката)

ВАСИЛ ВАКЛИН. Мале мила! Да пипнем веднъж властта! Тез изедници, тез кожодери, ще им видим сметката. Ще ги избесим, а, кмете, един по един ще ги избесим на кавака пред общината. Ще ги избием!

ЕДРЮ. Мълчи!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Я!

ЕДРЮ (все тъй гневно). Да мълчиш! (Става, отива настрана и запалва цигара) Ти господ нямаш! Протестантин!

ВАСИЛ ВАКЛИН. А бе какво ти стана тебе? Кмете, какво му стана?

АНДРЕЯ (смее се).

ЕДРЮ. Ще убиваш… Тъй се убивало то… (Помълчава) Едно време, като бях авджия, минах през гората. Гледам, на едно дърво две гургуричета, глупави, явруйчета. Нямах нужда, ами дигнах пушката и дан! — убих ги и двете! (Мълчи) Отпосле две деца ми умряха… И все си мислех: не трябваше да ги убивам… А ти — ще убиваш. Тъй се убивало то…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Глей го какво приказва. Я не стой там, че ще доде Рали.

ЕДРЮ. Че като доде, какво?

ВАСИЛ ВАКЛИН. Ще те уплаши.

ЕДРЮ. Кого? Мене ли? Е-хе…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Кмете, аз пак ще ти кажа, трябва да помислим за изборите ей, хубаво да помислим. Мене много ме е страх от таз ваджишка тайна стаичка…

АНАНДРЕЯ (усмихнат). Разбира се. Каквото излезе, от тайната стаичка ще излезе.

ВАВАСИЛ ВАКЛИН. Друго ще ти кажа аз. Една година, при едни избори, горе над тайната стаичка, на тавана, бяха пробили една дупка и бяха турили там Щеря горския. И знаеш ли какво стана? Таман речеш да посегнеш да си вземеш бюлетин-ка, той си подаде главата отгоре — пък и брадат беше — и ти вика: От зелените! От зелените! (Смеят се)

АНДРЕЯ. От зелените, а?

ВАСИЛ ВАКЛИН. Ами. Радославист беше. И какво ще правиш, та да не пуснеш от зелените, можеш ли отиде после в гората? (Помълчава) Аз викам да качим наш Едря. Ама страх ме е, такъв е един, малко тежък, ще падне от тавана… и ще касират избора. (Смеят се)

ЕДРЮ. Тъй… ще падне…

Неочаквано откъм къщи се появява Рали. Той гледа навъсено към Андрея, но на пътя му е Едрю. Щом го вижда близо до себе си, Едрю се стряска и отскача една-две крачки настрана.

РАЛИ (на Андрея). Пак на кръчмата ли беше?

АНДРЕЯ. Бях.

РАЛИ. А пък аз да ида на работа, а? Други да работят за тебе, а ти да лежиш. Умря то, няма тоз господ! И аз ще седя в къщи. Ще седя, докато си видим сметките.

АНДРЕЯ (усмихнат). Да си видим сметките? Добре. Да ги видим.

РАЛИ. Или ти, или аз.

АНДРЕЯ. Или ти, или аз.

РАЛИ (прави две крачки, Едрю пак отскача). Пияница! Готованец! И кмет ще става пък. Не кмет, говедар не става от тебе! (Отива зад къщата, Андрея се усмихва)

ВАСИЛ ВАКЛИН. Лош човек ей! (На Едря) Сватанак, ти май се уплаши.

ЕДРЮ. Кой? Аз ли? Е-хе…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Иде към тебе, а ти бягаш.

ЕДРЮ. Бягам ли? Я да беше дошел по-близо! Я да беше дошел по-близо? Е-хе…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Я! Павли иде! (Павли се задава откъм къщи)

АНДРЕЯ. Павле! Ела, мойто братле!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Павле, ти какво си направил! Хайде, честита булка!

ЕДРЮ. Павле, ти… какво си направил… Честита булка!

ПАВЛИ. Сполай ти, бай Едрьо!

ВАСИЛ ВАКЛИН (става). Кмете, не ми се харесва туй място май… (Оглежда се) Онзи пак може да доде… Да идем с Едря на кръчмата и да те чакаме там, а?

АНДРЕЯ. Идете, идете. Аз ще дода.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Хайде, сватанак, да вървим… Павле, да не ни забравиш на сватбата! Да си по-тропнем.

ЕДРЮ. Павле… Да не ни забравиш на сватбата… Да си потропнем.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Их и ти! Само чакаш да кажа нещо и ти да го кажеш… Хайде, хайде да вървим! (Излизат)

АНДРЕЯ. Павле, ела, мойто момче, седни тук, седни до мене. Бати Рали ми се кара, че съм бил на кръчмата. Бях. Пих. Защо да не пия? Драго ми е. Зарад тебе ми е драго, мойто братле. Каква хубава булчица ни доведе ти!

ПАВЛИ. Бате Андрея, какво мислех аз, какво излезе.

АНДРЕЯ. Какво е излязло, нищо не е излязло. Много хубаво стана. Сега и на мене ми светна на ума и много работи ги разбрах, както трябва. Защо пия? Питал ли си ме? Знаеш ли защо?

ПАВЛИ. Не, бате Андрея.

АНДРЕЯ. Живот нямаме у нас. Омръзнали са ми тез кавги, тез разправии, омрази. И туй скъперничество на тати! От него иде всичко. Имаш нужда за нещо — нямаш: поискаш му — не дава. И какво става? Таз снаха взела едно яйце повече, оназ продала кофа жито — ето ти пак кавга. Не е ли тъй?

ПАВЛИ. Тъй е, бате Андрея.

АНДРЕЯ. Затуй бягам от къщи. Искал съм да ставам кмет, бил съм партизанин. Какво да правя? Жал ми е за сиромашта. Стига са мачкали тоз народ, стига са го грабили, стига са се гаврили с него. Нека и той си отдъхне… Аз знам какво правя, аз съм на прав път. Беднотията се събира около мене, надява се, чака. И ще сполучим. По-някогаш само ми се струва, че не е тъй лесно, душманите не спят, силни са — с глава стена пробива ли се? Хваща ме мъка, тогаз и пия. Разбра ли, Павле?

ПАВЛИ (мълчи).

АНДРЕЯ. Сега, откато е дошла Боряна, светна ми на ума и си думам: и в нашта къща може да има добър живот. Може…

ПАВЛИ. Добре, бате Андрея, но бати Рали не ще Борянка, тати — и той.

АНДРЕЯ. Глупав си, Павле! Като че не виждаш какво става около ти. Баща ни има пари, крие ги — парите на дяда Раля. Туй цял свят го знае. Добре ги кри досега, кой го накара да ги извади? Бати Рали ги усети, иска да ги вземе. Иска да пропъди нас и той да ги вземе.

ПАВЛИ (учудено). Той да ги вземе…

АНДРЕЯ. Аз ако исках, аз можех да ги взема. Виждал съм стария де ги крие. (С усмивка) И право да си кажа, понякога съм си вземал по малко, по един-два наполеона… колкото да не усети… Всичките — не ми е давало сърце да ги взема. Не ща грях на душата си. Но и на бати Рали няма да дам да ги вземе! Какъвто и да е баща ни, тез пари пак на нас ще ги остави, за всинца ни са…

ПАВЛИ (възбудено). Бате Андрея, де са тез пари сега, знаеш ли?

АНДРЕЯ. По-рано знаех, сега — не.

ПАВЛИ. Бати Рали дали не знае?

АНДРЕЯ. Той ако знаеше, щеше да ги вземе. Хей, Павле! Ти знаеш ли стария как ги пази? Като таласъм ги пази. Веднъж го гледах, като ги заравяше. Нощя беше, месечина имаше. Озърна се насам, озърна се нататък, обърна се, видя сянката си и помисли, че някой седи отзаде му и му иска пари. (Смее се) Взе, че ги премести другаде… (Маха с ръка) Остави сега, не ми приказвай за тез пари. Друго си мисля аз… Чакай!

Откъм чердака се чува Боряна да пее.

Що ме мъчиш, що ме гориш, Яно, девет годин, душо, за теб мислим…

АНДРЕЯ (възторжено). Една лястовичка пее! Една лястовичка е дошла у нас и пее!

Песента започва пак:

Не стига ли толкоз мъки, Яно, та ме гледаш, яушо, веч с наситка…

Веднага след песента се чува висок, весел смях на Боряна.

АНДРЕЯ. Чуваш ли? Ах, Боряна, Боряна! Тя струва повече от пари, повече от имот. Кога е било това у нас? У нас и лястовичка не дохажда да си направи гнездо, и щъркели няма! У хората има, у нас няма, като че сме прокълнати от господа. И ей на — и у дома доде една птичка и пее!

ПАВЛИ. Бате Андрея, остави туй. Борянкиния баща може да доде…

АНДРЕЯ. Нека доде. Аз ще се разправям с него. Какво! Цар бил! И аз съм цар тука!

ПАВЛИ. Не, бате Андрея, трябва да помислим…

АНДРЕЯ. Шът! Ни дума! Остави таз работа на мене. (Става) Аз пак ще изляза. Бати Рали можи да се кара колкото си ще, аз пак ще ида на кръчмата. Не да пия, не ми е за виното. Искам, като се връщам насам, да чуя пак, че Боряна пее. Че кога е било туй у нас? Кой е пял у нас? Кой се е смял? Ей защо ще изляза и пак ще се върна.

ГЛАСЪТ НА БОРЯНА (откъм къщи). Тати иде! Тати иде!

АНДРЕЯ. Боряна!

БОРЯНА (иде тичешком).

ПАВЛИ. Къде, Борянке?

БОРЯНА. Каруца иде. Може да е тати.

ПАВЛИ. Стой тук, Борянке!

БОРЯНА. Ще дода. Да видя само той ли е. Ще до-да… (Излиза надясно)

АНДРЕЯ. Каква е… като птичка…

БОРЯНА (връща се). Не е той. А конете също като нашите. Колко се зарадвах!

ПАВЛИ. Радваш се, че иде баща ти!

БОРЯНА. Защо да не се радвам? Нали ми е баща!

АНДРЕЯ. Аз пък се радвам на друго. Я се изправете един до друг. Борянке, иди до Павли.

БОРЯНА. Защо, бате Андрея?

АНДРЕЯ. Иди, иди! Не, чакайте, седнете на пейката. Седни, Павле! Седни де, седни! (Поели сяда) Седни и ти, Борянке.

БОРЯНА. Защо, бате Андрея? (Сяда) Тъй ли?

АНДРЕЯ По-близо! По-близо!

БОРЯНА (сяда по-близо до Павля). Тъй ли? Да се прегърнем ли? (Смее се, премята едната си ръка върху рамото на Павля)

АНДРЕЯ. Ха тъй. Добре.

БОРЯНА. Да не ни снемаш на портрет, ей!

АНДРЕЯ. Не, ще ви погледам. Каква сте лика-прилика и двамата. Хубави и двамата!

БОРЯНА. А! Затуй ли било! Какъв си, бате Андрея! (Смее се)

АНДРЕЯ. Гледам ви и си мисля: да можехме да имаме мир в нашта къща, да можехме да си живеем добре. Къща с много хора, какво по-хубаво от туй! Шестима ставаме сега, с тати — седем. Я да дойде жетва, че да грабнем сърповете и ти, Борянке, да запееш, а? Какво ще бъде!

БОРЯНА. Тъй! И аз казвам тъй!

АНДРЕЯ. Стойте си сега тука. Приказвайте си. И ти, Борянке, пей си, както пееше одеве. Аз ще изляза. Павле, какво си се умислил? Не бери грижа. Онзи, Алфатарския цар…

БОРЯНА. Татко!

АНДРЕЯ. С него аз ще се разправям. И ние разбираме нещо, и ние знаем законите, не бой се ти. Аз ще го посрещна. (Тръгва) Аз отивам… Аз ще го чакам…

БОРЯНА. Той има пушка!

АНДРЕЯ (махва с ръка, излиза).

БОРЯНА. Тоз бате Андрея! Какъв е!… (Смее се)

ПАВЛИ. Борянке!… (Гледа я напрегнато)

БОРЯНА. Що ме гледаш тъй? Какво ти е?

ПАВЛИ. Трябва да бързаме. Няма време. Баща ти ще доде, а нашите, не ги ли разбра? — Не щат. Само бате Андрея е с нас и той не може нищо да направи. Бати Рали е против, буля Вида е против, баща ми — и той.

БОРЯНА. Аз чух какво ти каза баща ти.

ПАВЛИ (мълчи).

БОРЯНА. Да не си ме вземал, че съм била богатска дъщеря, щяла съм да ти искам какво не. (Весело) Искам! Искам! Искам лачени пантофки, копринени чорапи, пудра, червило! Павле, мисли му! (Смее се) Какво ме гледаш тъй?

ПАВЛИ. Борянке, да се махнем оттука. Да идем другаде.

БОРЯНА. Ти луд ли си?

ПАВЛИ. Борянке, аз знам какво приказвам, чуй ме. И да те остави баща ти, и да се съгласи моя баща, ти не мож живя в таз къща. Ти не знаеш какво е… Баща ми — нему и хляба, дето го яде, му се свиди; братята ми се карат. По-добре да си живеем сами. Послушай ме… Да избягаме…

БОРЯНА. А! Къде да избягаме?

ПАВЛИ. В друго село. Може и в града да идем.

БОРЯНА. А пари?

ПАВЛИ (става). Пари… (Възбудено) Аз имам пари… Аз съм намерил пари… (Навъсено и съсредоточено гледа в земята)

БОРЯНА (става). Павле, какво ти е лицето… Да не си болен?

ПАВЛИ. Пари аз съм намерил. Много пари. (По-тихо) Слушай! Нощес, нали ти казах, не съм спал, цяла нощ съм ходил из двора. Видях баща си, без да ща, го видях, че носеше нещо. Пари носеше. Видях де ги скри…

БОРЯНА. Пари? (Помълчава) Баща ти няма пари.

ПАВЛИ. Ела, гледай…

БОРЯНА (хваща му ръката). Не показвай с ръка, не гледай нататък. Кажи, аз ще разбера.

ПАВЛИ (още по-тихо). Дюлята в градината знаеш ли? Там, до дюлята, в дувара зад един камък са парите. (Заглежда се в земята, възбудено) Знам, че е грях… не е хубаво… какво да правя? Като не искат, като не се съгласяват… те ме карат. Ще ги взема! (Поглежда към градината) Щом се махне стария, ще вляза и ще ги взема… Не мога… Трябва да ги взема…

БОРЯНА (гледа го). Павле, как се мъчиш… (Отива до него) Не ти е добре… Павле, не прави тъй, недей… Жал ми е за тебе, Павле… Миличък Павле! (Милва го по лицето, по косата) Недей, недей… не прави тъй… (Отпуща се на гърдите му) Павле… Павле… Павле… (Заплаква)

ПАВЛИ. Борянке… защо, Борянке… Аз нищо не ти казах… Борянке…

БОРЯНА (изтрива очите си и се съвзема). Павле! Искаш ли ме? Искаш ли да дода с тебе и накрай света?

ПАВЛИ. Борянке, ти знаеш.

БОРЯНА. Тез пари няма да ги пипаш! Тез пари няма да ги вземаш! Павле, дай ми дума…

ПАВЛИ. Борянке… защо…

БОРЯНА. Няма да ги пипаш. Дай ми дума, още сега ми дай дума! Павле!…

ПАВЛИ. Борянке… аз… слушай…

БОРЯНА. Павле, моля ти се! Дай ми дума, че няма да ги пипаш. Още сега, дай ми дума…

ПАВЛИ. Борянке, като искаш… Добре. Давам ти дума!

БОРЯНА (поглежда към градината). Върви сега нататък, върви, че стария иде. Иди, иди нататък, аз ще дода. Ей го стария…

ПАВЛИ. Да не му кажеш?

БОРЯНА. Иди, иди по-скоро. Остави ме.

Павли отива към предния двор. От градината излиза Златил.

ЗЛАТИЛ. Що правиш тук, чедо? И ти, и Павли, и Рали, все тук се въртите. Като че в къщи място няма. (Плахо и изпод око поглежда към градината) Що стоиш тука?

БОРЯНА. Пазя.

ЗЛАТИЛ. Какво пазиш?

БОРЯНА. Пазя. (Смее се)

ЗЛАТИЛ. Хъм… Тъй сте вий младите. Днешните млади не му мислят. Ще вземат, ще ти надумат, ще те натоварят с приказки, да те заболи сърцето… Е, тъй, а? Тъй приказвали хората…

БОРЯНА. Ти, тейко, пак ще вземеш да ми разправяш, че нямаш пари.

ЗЛАТИЛ (трепва).

БОРЯНА. Имаш! Имаш!

ЗЛАТИЛ. Ти пак… Какви пари… Нямам пари аз…

БОРЯНА. Имаш! Имаш! Да ти кажа ли де са? Аз зная де са…

ЗЛАТИЛ. Какво приказваш ти?… Виж я каква е…

БОРЯНА. Тейко! Прибери си парите! Още сега ги прибери! Ще ги вземат синовете ти!

ЗЛАТИЛ (изненадан, слисан).

БОРЯНА (обръща се). Ей там, до дюлята, в дувара, зад камъка са!

Избягва към къщи. Златил остава миг-два неподвижен, слисан, след туй бързо се спуща в градината. Навътре в двора се чува Боряна да вика: Павле! Павле! Чува се смехът й.

Завеса