"Боряна (Драма в четири действия)" - читать интересную книгу автора (Йовков Йордан)
Четвърто действие
Стаята („одаята“), в която живее Златил. В дъното малко прозорче и входната врата. Вляво огнище, друго също такова прозорче и одър, който служи за легло. Тук, в ъгъла над леглото, е иконостасът, приличен на дълбока дървена рамка, в която има избеляла икона — щампа и кандило. Отляво и отдясно на входната врата — миндери. Дъсчен долап в стената над десния миндер. Покрай дясната стена е наслагана в безредие всякаква покъщнина и, между друго, голям небоядисан дъсчен сандък (ракла за брашно), над който са наредени постелки. Между тоя сандък и стената има място, колкото да се скрие човек, като се за-тули и от околните предмети. Изобщо, стаята прилича на тази от първото действие, само че е още по-бедно наредена, по-мрачна. И тук всичко дървено е опушено и черно; подът е измазан с глина, също и огнището. Чергите и възглавниците по одъра и по миндерите са тъмни, почти черни. В стаята е полумрак — осветява се само от кандилото.
При вдигането на завесата Златил стои прав при дулапа, отдясно на вратата. Той се оглежда неспокойно, ослушва се. След туй отваря дулапа и изважда доста големичка торба с пари. Пак се оглежда и ослушва. Като че дочува нещо, бързо скрива торбата в дулапа и го заключва. На вратата се чука.
ВИДА (отвън на вратата). Тейко! Тейко! Отвори, тейко!
ЗЛАТИЛ (дохожда до вратата). Кой е?
ВИДА. Аз съм, тейко, отвори!
ЗЛАТИЛ. Защо да отворя? Какво искаш?
ВИДА. Нещо свети там, ела да видиш, свети до плевника.
ЗЛАТИЛ. Свети ли? Какво свети?
ВИДА. Като че гори нещо.
ЗЛАТИЛ. Гори ли? (Излиза) Де гори? Какво гори? Де е?
ВИДА (по-далеч). Е там хее! До плевника светна.
ЗЛАТИЛ. Де свети? Аз не виждам да свети. Де е то? (Отдалечават се; в туй време Рали бързо се вмъква в стаята и отива, та се скрива зад сандъка)
ЗЛАТИЛ (връща се). Гори… ума ти гори тебе… Я цигара е било, я светулка, а ти…
ВИДА (влиза след него). На мене тъй ми се видя. Рекох да не се е запалило нещо. (Оглежда стаята)
ЗЛАТИЛ. Тъй сте вий… Видяло — недовидяло, чуло — недочуло… Малко е туй, дето ми е дошло на главата тез дни, ами още… Дохождате само да ме ядосвате. Е, що стоиш сега? Какво правиш там?
ВИДА (до прозореца). Прозореца отпрешнат, (Мъчи се да го закачи) Не мога да закача куката… Кой я отпрешнал… Не мога да я закача…
ЗЛАТИЛ. Остави де, остави!
ВИДА (дръпва се малко, но се заглежда в пердето). Их, тейко! Че оправи си пердето по-хубаво! (Оправя го.)
ЗЛАТИЛ. Сега пък пердето. Остави пердето, както си е. Върви си! Какво ще му оправяш…
ВИДА. Ще погледне някой.
ЗЛАТИЛ. Да погледне. Какво ще види, като ще погледне? Дава не съм булка, та да се срамя. (ядосано) Гледай я каква се помайва! Къщата пълна с хора, а тя сто-о-и тука! Че върви де, върви там, гости има!
ВИДА. Отивам. (Оглежда стаята) Ей на, отивам…
ЗЛАТИЛ. Хайде, върви! Върви ти, и аз ще дойда. Върви…
Затваря след нея вратата и я заключва. Почаква, докато стъпките на Вида по стълбите заглъхнат, след туй отива до дулапа, застава гърбом към прозорците и вратата и изважда торбата с парите. Сяда, все тъй обърнат, на миндеря и захваща да развързва торбата. Разколебава се и пак я завързва. Мисли. Изправя се до дулапа, като че се готви да скрие парите; сега е обърнат гърбом към сандъка — държи торбата в ръцете си, замислен. Рали излиза от скривалището си, припълзява покрай сандъка и грабва торбата от ръцете му; не успява да я измъкне и го повлича. Започва се борба.
ЗЛАТИЛ. Ра-Ра-Рале! Рале! Рале! (Изтърва вече торбата. Вика) Елате хееей! Андрея! Павле! Андрея! (Прозорчето отляво, незакопчано от Вида, се отваря, една ръка дръпва пердето настрана. Показва се главата на Боряна)
БОРЯНА (уплашено). Ах! Ах! (Избягва назад)
Златил изпуща торбата и пада на коленете си; докато Рали отключва вратата, Златил става и се спуща към него, Рали се обръща и силно го тласва назад.
Златил полита и пада. Вън по стълбите се чува вече да тичат хора. Рали избягва.
ГЛАСЪТ НА ВЪЛЧАН НАНОВ (вън). Какво има? Златиле! Де си, Златиле! (Влиза) Ааа! Златиле! Какво има, Златиле? Ударен ли си? Кой те удари?
Златил охка, изплашен, легнал още. Не може да говори, само гледа и показва към вратата.
БОРЯНА. Тейко! Ах, тейко!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Кой беше тука!
БОРЯНА. Онзи беше, Рали.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Рали ли?
Влизат Андрея и Павли, след тях — Елица, снахите на Вълчан Нанов, Васил Ваклин и Едрю.
АНДРЕЯ. Тате! Какво има, тате?
ПАВЛИ. Стани, тате… Стани… (Изправят го)
ВЪЛЧАН НАНОВ. Рали де е? Де е Рали? (На Златила) Удари ли те? Къде те удари? С какво те удари?
Влизат двамата синове на Вълчана и вкарват Рали, гологлав, с извити назад ръце, здраво държан от тях.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Ха, ето го!
ПО-СТАРИЯТ СИН НА ВЪЛЧАНА. На двора го уловихме, бягаше.
ПО-МАЛКИЯТ СИН НА ВЪЛЧАНА. Пари носеше. Я ги я! Една торба пари.
Изведнъж Златил, който досега не е продумал дума и изглежда съвършено сломен, трепва, изскубва се из ръцете на синовете си, които го крепят от двете му страни, грабва торбата с парите от Вълчановия син, пъхва я под абата си и бързо-бързо отива навътре в стаята, като плахо се озърта и се пази да не му я вземат пак.
ВЪЛЧАН НАНОВ, А! Пари!
АНДРЕЯ (на Рали). Ти си ги взел… Ти!…
ПАВЛИ (също тъй възбудено). Виж… той… зел ги?
ВЪЛЧАН НАНОВ (на Рали). Ти баща си си искал да обереш! Да го убиваш! Кой е кмета тука? Повикайте кмета! Илия да повика кмета! (Излиза вън, вика). Илия! Илия!
АНДРЕЯ (затичва се след него). Защо… не трябва кмета… няма нужда от кмета… Бай Вълчане!… (Излиза; за миг вниманието на всички се обръща към тях)
БОРЯНА (отива бързо към Златила, който е седнал на миндеря до дулапа). Тейко! Дай им парите! Дай им ги, та да има мир. Дай им ги, послушай ме! Ако не им ги дадеш, аз ще си отида!
ЗЛАТИЛ (трепери, мълчи).
ПО-СТАРИЯТ СИН НА ВЪЛЧАНА. Какво?… Какво да даде? Ти да не се бъркаш. Стой настрана.
ПО-СТАРАТА СНАХА НА ВЪЛЧАНА. Ела при нас, Борянке. Ела тук?
ПО-МЛАДАТА СНАХА. Борянке! Ела!
БОРЯНА (сопнато). Няма да дода.
ВЪЛЧАН НАНОВ (връща се). Нямам време аз да ме разкарват по съдилища. Да доде кмета, да види с очите си.
АНДРЕЯ. Какво ще прави кмета… Не ни трябва кмета, то е наша работа…
ВЪЛЧАН НАНОВ (на Раля). Ще се избийте бе! Не ви е срам! Ти… на баща си да дигнеш ръка! (На Андрея и Павля) И ме каните в къщата си? Искате дъщеря ми? Сватове искате да ми ставате? Вий! С таквиз хора не се сродявам аз. На таквиз хора и добър ден не казвам! (Към синовете си) Вържете го!
ВИДА (показва се на вратата). Рале! (Като го вижда, с плач!) Ах, Рале, Рале! (Отстраняват я) Божичко!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Вържете го! Намерете въже и го вържете!
ВИДА. Рале, Рале! (Яростно към Вълчана) И ти… кого ще връзваш? Ти в чужда къща не мож да се разпореждаш!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Мога, мога. Кога е за правото, мога.
ВИДА. Можеш ти!…
АНДРЕЯ (на Вида). Сега и ти пък… Я да мълчиш!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Закон има тук! Как тъй. (На синовете си) Дръжте го вий! Дръжте го, докато доде кмета.
ЗЛАТИЛ. Оставете го! Оставете го!
Мълчание. Учудване.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво?
ЗЛАТИЛ. Вълчане, потрай… Не е тъй… аз ще кажа как е… Оставете го… Слушайте! (Оглежда стаята) Тук ли са всички? Андрея, Павле, тук ли сте?
АНДРЕЯ и ПАВЛИ. Тук сме, тате.
ЗЛАТИЛ. Снахите тук ли са?
ЕЛИЦА. Тук сме, тате.
ЗЛАТИЛ (поглежда Боряна). И ти си тука, чедо. Слушайте, слушайте всички… (Погледът му пада на Рали, помълчава) Ех, Рале… лош път си уловил ти, синко. Пуснете го!… Не искам да го гледам, че го държите тъй, като хайдутин… Пуснете го…
СИНОВЕТЕ НА ВЪЛЧАНА (колебаят се).
ВЪЛЧАН НАНОВ (махва с ръка). Пуснете го!
СИНОВЕТЕ НА ВЪЛЧАНА. Ще избяга.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Къде ще избяга, няма да избяга.
ЗЛАТИЛ. Слушайте сега, всички слушайте… Вълчане, добре, че се случи и ти, да знаеш. (Помълчава) Всичко е за тез пари… (Показва торбата) Тез пари са мои, отде съм ги взел, как съм ги взел, то е друго, парите са мои… За тях се карат… Аз ще им ги дам… Андрея, Павле, Рале! Ако искате, разделете се, ако искате — живейте наедно. Мене да слушате — останете наедно. Живейте си, работете. Имайте се като братя. Аз нищо не ща. За мене нищо не трябва. Ако искате, давайте ми по едно късче хляб, ако не, вий знайте. Чухте ли? Аз казах, щото казах. Вълчане, чу ли и ти? Да си свидетел!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво ми трябват мене ваште работи! Щял си да делиш синовете си или не — твоя работа.
БОРЯНА (на Вълчана). Тате, той им дава и парите!
ВЪЛЧАН НАНОВ (гледа я строго). Ти… какво се обаждаш. Мълчи!
ЗЛАТИЛ. Вълчане! Право каза тя: аз им давам парите. Ще им ги дам!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Не ми трябва. Пък и кой те знай тебе? Сега казваш, че ще ги дадеш, утре пък ще ти доде други ум. И пак ще скочат синовете ти да се бият.
ЗЛАТИЛ. Аз сега ще им ги дам. Ще им ги дам… На, давам им ги. (Иска да развърже торбата, но ръцете му силно треперят) Ще им ги дам, сега ще им дам… (Решително, като подава торбата на Вълчана) На, дай им ги ти! Раздели им ги по равно.
ВЪЛЧАН НАНОВ (като че не вярва).
ЗЛАТИЛ. Имам вяра в тебе. Ти можеш, прилича ти. Вземи, раздели им ги. По равно им ги раздели.
ВЪЛЧАН НАНОВ (след късо колебание). Добре! (Взема торбата) И тъй съм дошел, да свърша една работа, да ви помиря! (На Раля, Андрея и Павля) Елате да отидем горе. Елате с мене!
АНДРЕЯ (радостно). Тате, хубаво направи! Ама аз знаях, че ти ще направиш тъй…
ВЪЛЧАН НАНОВ. Андрея, ела тук! Стой до мене и гледай парите. Ваши са, гледай да не се залепи някой алтън по пръстите ми. Ела и ти, Рале. Хайде! Че аз имам и друга работа, няма да се разправям тука само с вас. (На синовете си) Пригответе конете! (На Боряна) Дъще, върви да се качиш на каруцата. Ще си ходим.
ПАВЛИ (отива към вратата). Не! Не може! Аз Боряна не я пущам! (Застава на вратата)
ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво? Ти ли?
ПАВЛИ. Убийте ме! Убийте ме! Тогава Боряна ще излезе оттука!
ВЪЛЧАН НАНОВ (изглежда го презрително, без да каже нещо, на Боряна). Върви!
БОРЯНА. Не, тате. Аз ще остана тук.
ВЪЛЧАН НАНОВ. А-а-а!…
ПО-СТАРИЯТ СИН. Ще остане! Как ще остане? Няма да остане тя…
ПО-СТАРАТА СНАХА. Борянке! Какво правиш!
ЗЛАТИЛ. Вълчане! Не се препречвай на късметя на младите. Искат се. И ти си бил млад, и аз съм бил млад — знаем го. Недей!…
ВЪЛЧАН НАНОВ (сред мълчанието, на Боряна), Тръгвай!
БОРЯНА. Не, тате. Аз ще остана тук.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво! Ще останеш тук? Ще останеш тук! (Към Павли) И ти, хлапак такъв, пътя ми ще спираш. Ти! на мене! Дайте ми мартината! (Към Боряна) Дъще въртоглава, не ме струвай… На мене отвръщаш тъй, а? На баща си! Няма да си додеш? Затуй ли съм дошел аз?
АНДРЕЯ. Бай Вълчане…
ВЪЛЧАН НАНОВ. Или искаш да навия косата ти на ръката си, че да те влача чак до Алфатар!
АНДРЕЯ. Бай Вълчане, моля ти се…
ВЪЛЧАН НАНОВ (на синовете си). Вземете я! Хвърлете я в каруцата!
ЗЛАТИЛ (излиза напред, високо). Вълчане! Чуй ме, Вълчане! Аз дадох парите на синовете си. Направих го за тях, за душата си, ама да знаеш, че го направих и зарад нея (посочва Боряна), зарад дъщеря ти! Откато доде тя, и господ влезе в нашта къща, и доброто влезе. Чуй ме! Остави младите!
ВЪЛЧАН НАНОВ (на синовете си). Какво стоите?
СИНОВЕТЕ НА ВЪЛЧАНА (колебаят се, гледат в земята).
АНДРЕЯ. Бай Вълчане, остави я, моля ти се. Не правиш добро само на Павля, на всички ни правиш добро. Тя (обръща се към Боряна) развесели къщата ни, тя ще ни събере, ще ни помири. Драга е на всинца ни.
ВЪЛЧАН НАНОВ (на синовете си). Какво стоите?
РАЛИ (развълнувано). Чуйте ме!… И аз да кажа… Аз може да съм лош, може да не ме зачитате за нищо. Аз… сгреших! А сега падна нещо от очите ми и видях, и разбрах… (Към Андрея) Андрея Братко! Прощавай! (Към Павля) И ти, Павле, прощавай!… (Към Златила) Тате! От тебе най-много искам прошка… Лошо направих, сбърках. Искам прошка…
ЗЛАТИЛ (мълчи).
АНДРЕЯ. Добре, бате, добре…
РАЛИ. Тате, чух те какво рече. Да се имаме като братя, да си живеем добре, туй е хубаво. (На Вълчана) Бай Вълчане, и аз ти се моля, остави Боряна у нас! Остави я…
ВЪЛЧАН НАНОВ (изглежда го, без да му отговори; към синовете си). Какво ви казах аз? Защо стоите?
АНДРЕЯ. Бай Вълчане, всички те молим, склони…
БОРЯНА. Тате! Аз ли не съм те слушала? Аз ли не съм те почитала? Да е за друго, каквото кажеш, ще го направя, а за туй… Тате, аз искам Павля, другиго не ща! Него ще взема. Ако не — по-хубаво да умра, по-хубаво ме убий ти, тате, с ръката си… Остави ме тук, тате…
ПО-МЛАДИЯТ СИН. Тате, то се видяло, ами… Като иска пък (махва с ръка)
ПО-МЛАДАТА СНАХА. Тате, и аз ти се моля. Остави я!
ВЪЛЧАН НАНОВ (поглежда стария си син).
ПО-СТАРИЯТ СИН. Да остане пък. Като иска толкоз.
ПО-СТАРАТА СНАХА. Няма да живеем ний в таз къща, тя ще живее. Да остане, като иска.
Вълчан изглежда Боряна, изглежда Павля, после миг-два мисли, навъсен, мрачен. Мълчание. Изведнъж Вълчан подига глава, лицето му се прояснява.
ВЪЛЧАН НАНОВ. Намерихте ме на добър час вий! На добър час ме намерихте… (Решително) Добре! Скланям! (Радостно вълнение между всички)
БОРЯНА (радостно). Тате! Тате! (Отива при него, но веднага се отбива при снахите; по-младата я прегръща)
АНДРЕЯ. Браво, бай Вълчане!
ВЪЛЧАН НАНОВ. Чакайте! Аз не съм като него (посочва Златила, който е седнал пак на миндеря до ду лапа) ту тъй, ту онъй. Кажа ли нещо — беше. Искате ли се? Добре. Още днес захващаме сватбата! (Още по-радостно вълнение) Чакайте! Най-напред да свършим с парите. (Подига торбата). Пари е туй, орехи не е! Ела, Андрея, ела и ти, Рале! (На Павли) Стига си стоял на вратата, като че ще ми вземаш душата… ела и ти. Елате да разделим парите. (Към синовете и снахите си) Елате и вий! Елате всички! (Излиза, последван от Андрея и Павля, от синовете и снахите си)
ПО-МЛАДАТА СНАХА (при вратата). Борянке, ами сега? Булка?
ПО-СТАРАТА СНАХА. На баща си да кажеш тъй!
БОРЯНА. Че какво мислите вий! Затуй ли съм дошла, та да се върна? Нали съм пристануша! (Смее се)
ПО-МЛАДАТА СНАХА. Ах, Борянке! (Излизат)
Вляво, близо до одъра, стои Едрю, нервно поглажда мустаците си и мисли. Васил Ваклин дохожда до него и го тегли за ръкава.
ВАСИЛ ВАКЛИН. Сватанак! Да вървим и ний! (Както го държи за ръкава, заглежда се към Вида)
ВИДА (на Рали). Върви, Рале! Отидоха, върви!
РАЛИ. Остави ме!
ВИДА. Их, и ти! Сами ли ще ги оставиш! Хайде де!
РАЛИ. Махай се от главата ми! Върви ти, като искаш!
ВИДА. Ще ида, няма да ги оставя. Ти като не щеш, аз ще ида. (Излиза сърдита)
ВАСИЛ ВАКЛИН (тегли Едря за ръкава). Хайде, хайде да вървим! Я! Какво се вдърви ти такъв!
ЕДРЮ (глади си мустаците сърдит).
ВАСИЛ ВАКЛИН. Хайде да вървим. Ще делят парите. Може да дадат и на нас по една лира.
ЕДРЮ (със стиснати юмруци). Аз него… като щях да го грабна, че…
ВАСИЛ ВАКЛИН. Кого бе?
ЕДРЮ. Онзи, Вълчана… Не дава момичето, а… Като щях да го грабна, че… (Същия жест, със свити юмруци)
ВАСИЛ ВАКЛИН. Ух, да те убий господ! Ще го грабнеш! Ти торбата да беше грабнал. Видя ли я! Ох, мале! Лирички! Върви! (Тегли го)
ЕДРЮ (опъва се).
ВАСИЛ ВАКЛИН. Върви! Може да се търкули някой Наполеон, че да го вземем.
ЕДРЮ (сумти заканително и тръгва; при вратата срещат Боряна).
ВАСИЛ ВАКЛИН. Е, Борянке, честито, Борянке!
БОРЯНА. Сполай ти. Да си жив!
ВАСИЛ ВАКЛИН. Слушай, Борянке, на мене и на сватанака по една риза ще ни дадеш.
БОРЯНА. Ще ви дам, ще ви дам.
ЕДРЮ (със стиснати юмруци). Аз него ли? Ще го убия! (Изскача навън)
БОРЯНА. Ах! Кого ще убива?
ВАСИЛ ВАКЛИН. На кръчмаря виното. Бъчвата. (Смее се, излиза) Хей, сватанак!
БОРЯНА (весело). Тейко, де си? Няма ли да додеш? (На Рали) Бате Рале, и ти… аз за тебе додох. Тате каза да додеш. Чакат те…
РАЛИ (стои загледан в земята; мисли).
БОРЯНА. Ела, бате Рале!
РАЛИ. Искам да кажа нещо на тати.
БОРЯНА (ниско). Да му целунеш ръка?
РАЛИ (кимва утвърдително).
БОРЯНА (живо, радостно, като отива към Златила). Тейко! Бате Рали иска прошка! (Връща се, хваща Рали за ръката и го води към Златила) Тейко, дай си ръката! Тейко, моля ти се!
ЗЛАТИЛ. Е, защо сега… какво ще ми целува ръка. Нека иде горе… сетне.
БОРЯНА. Тейко!
ЗЛАТИЛ. Е, хайде, хайде… (Дава си ръката) От мене да ти е просто, синко. Нека и бог да ти прости.
Рали, развълнуван, остава по-продължително над ръката му.
БОРЯНА. Сега, бате Рале, да вървим. Тейко, и ти ще додеш, нали, тейко?
ЕЛИЦА (влиза, плахо). Какво има? Какво стана?
БОРЯНА. Ех и ти, Елице! Нищо няма. То се свърши. (Смее се) Елате с тейка, Елице. (На Рали) Бате Рале, върви. Ела, бате Рале… (Излизат)
ЕЛИЦА. Тате!
ЗЛАТИЛ. Аз ще дода. Оставяте хората и току тичате при мене. Аз ще дода.
ЕЛИЦА. Казаха ми да те повикам, тате.
ЗЛАТИЛ. Иди, иди ти. Аз ще дода.
ЕЛИЦА. Ела, ела, тате…! (Като на себе си, някак унесено) Колко се радвам! Не ми се ще да вярвам на очите си. И Борянка остана у нас, и мъжете се сдобриха. (Към Златила.) И ти, тате… много хубаво направи, тате!
ЗЛАТИЛ. Не знам. Може да съм направил хубаво, може да съм сбъркал. Не знам. Олекна ми барем. Снех камък от гърба си… Ох, какъв камък…
ЕЛИЦА. И хората няма вече да приказват. Стига са приказвали…
ЗЛАТИЛ. Какво приказват?
ЕЛИЦА. Ами приказват…
ЗЛАТИЛ (мисли). Туй, дето го приказват хората, право е. Тъй е!
ЕЛИЦА (учудена мълчи).
ЗЛАТИЛ. Булка! Елице! Ти не си като другите. Слушала си ме, шетала си ми. Гледала си ме, добра си ми била. На теб само аз ще кажа като пред духовник: право е! Аз зех парите на баща си, аз го уморих!
ЕЛИЦА. Ах, тате!
ЗЛАТИЛ. Тез пари! Трийсет години ги крих… Дявола слушах. На дявола слугувах аз. Добре, че доде Боряна… Като че господ я доведе. Свърши се. Олекна ми.
ЕЛИЦА. Тейко, не мисли вече за туй.
ЗЛАТИЛ. Олекна ми. Барем синовете си не вкарах в грях. Пък аз… аз ще давам отговор на бога.
АНДРЕЯ (влиза радостно). Тате, разделихме ги. Ето! (Показва един възел) Взех си пая!
ЗЛАТИЛ. Е, хубаво. Стига, стига сега за тез пари. Зел си ги — стига…
АНДРЕЯ. Е, тате! Че нали за тях ни беше разправията? Ама ти хубаво направи, тате. Аз като че знаех, че най-сетне тъй ще направиш. И Вълчан, и той… какъв човек! Право е, дето му казват цар. Същински цар. Сега знаеш ли? Разпорежда се вече за сватбата. Накара жените да приготвят едно-друго за засяване. Хайде, тате, да отидем горе.
ЕЛИЦА. Ела, тате. Може ли, гости…
АНДРЕЯ. Хубаво стана, много хубаво. И Павли и той си взе пая. И бате Рале, и той.
ЗЛАТИЛ. Стига, стига за тез пари. (Става) Слушай, Андрея, да кажеш на Павля и на Раля: тез пари да ги харчите! В земята да ги не заравяте, от децата си да не ги крийте! Инак да знайте, някой ден ще зема една торба и една тояга и ще тръгна, надето ми видят очите, ама ще ви прокълна!
АНДРЕЯ. Ех, тате, кой е луд сега да си крие парите в земята! Пък аз ли съм, дето ще го направя? Я ела да идем горе, че сватбата захваща.
ЕЛИЦА. Ела, тейко.
ЗЛАТИЛ. (тръгва с тях). Вий слушайте ме мене какво ви казвам аз… мене слушайте. (Спира се.) Идете, аз ще дода.
АНДРЕЯ. Не, тате, заедно ще идем.
ЕЛИЦА. Ела, тейко, ела…
ЗЛАТИЛ. Оставете ме… да си почина малко, да си отдъхна. Аз ще дода. (Тръгва към иконостаса, с очи, обърнати към иконата) Оставете ме… Аз ще дойда.
ЕЛИЦА (на Андрея, тихо). Остави го. (Високо) Тейко, ний отиваме. Не се бави. (Излизат)
ЗЛАТИЛ (изправя се пред иконата, кръсти се. Отвън се чува хор от жени, които пеят сватбарска песен за засевки. Пението е още тихо) Боже, прости ме! (По-високо) Татко… Тате! Прости ме! (Още по-високо) Тате, прости ме! (Остава пред иконата, приведен, неподвижен)
БОРЯНА (весела; след нея Поели), Тейко! Тейко! Де си, тейко? (Вижда го) Хайде, тейко, всички тебе чакат! (Хваща го за ръката)
ЗЛАТИЛ. Ти ли си, чедо? (Милва я по косите)
ПАВЛИ. Ела, тате! (Хваща го за другата ръка)
ЗЛАТИЛ. Да вървим, чедо, да вървим… (Тръгват. Хорът се чува по-високо)
ЗЛАТИЛ (сепва се). Що е туй?
БОРЯНА. Че нали сватбата се захваща, тейко? Пеят на засевки.
ЗЛАТИЛ. А! Хубаво. Да вървим, чедо, да вървим. (Излизат. Песента продължава)