"Милионерът (Комедия в четири действия)" - читать интересную книгу автора (Йовков Йордан)

Четвърто действие

В трапезарията у Масларски. Г-жа Масларска и Масларски, и двамата с очила, седят до масата. Масларски пише, а г-жа Масларска вади от чантата си малки бележки, прочита ги и ги нарежда настрана.

МАСЛАРСКИ. Готово! Виж сега, Дафинке, как го направих. (Чете). Г-ца Евгения Н. Масларска и г-н д-р Христо Кондов, ветеринарен лекар, венчани. 28 май 1929 г., гр. еди-кой си…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Е, та… туй ли е то? Че какво ми разправяше ти, че си щял да го направиш е! не знам как си…

МАСЛАРСКИ. Но туй не е всичкото, Дафинке. Туй е тъй да се рече, официалната част, туй е обявлението. Друго, друго ще има и то е главното.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ти все таквиз главни ги бълнуваш.

МАСЛАРСКИ. Вътре във вестника, в хрониката, на видно място ще има ето що: заглавие — венчани. После: научаваме се, че нашият политически приятел, г-н Никола Масларски, едър землевладелец, е венчал дъщери си, симпатичната г-ца Евгения с младия и многообещаващ ветеринарен лекар, г-н д-р Христо Кондов. Честито и пр. Ето какво ще има — и туй е главното…

Г-ЖА МАСЛАРСКА, Няма да го напечатат…

МАСЛАРСКИ. Аз пиша на редактора. Няма да го напечатат ли? Защо поддържам партия, кога не ще го напечатат? Ще го напечатат не, ами и хоро ще играят… (Вън на улицата се чува свирка на автомобил. Масларска поглежда през прозореца) Какъв е тоя автомобил? От отзарана току минава насам-натам. Един жълт автомобил. Такъв автомобил в нашия град няма.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Е, автомобил, като автомобил.

МАСЛАРСКИ (разхожда се). Ще го напечатат, Дафинке, ще го напечатат. И може обявлението никой не ще го прочете, ама туй в хрониката — всички ще го прочетат. Ще го прочетат и ще кажат, пустия Масларски, много му върви! Знайте ли кой е зет му? — Д-р Христо Кондов. Милионера ли? — Да, той. А! — ще рекат — тъй е то — пари при пари отиват. И дядото милионер, и зетят милионер.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Какви глупости приказваш! Отде пък знаеш, че тъй ще рекат?

МАСЛАРСКИ. Знам, Дафинке, знам. Знам си аз хората. Пък най-после не е лъжа, тъй си е — докторът е милионер. Ах, такъв зет би желал да има всеки! Ей туй се вика то — зет като мед…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Нека да не бях аз, че щеше да видиш ти.

МАСЛАРСКИ. Право е. Таз работа ти я свърши, Дафинке. И как и свърши? Величествено я свърши, чисто по кавалерийски я свърши. Мина над всички, като с ескадрон, претъпка ги, премаза ги, унищожи ги. И победи! Да, чисто по кавалерийски! Аз съм военен и разбирам от тия работи.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ух, военен… Защо барем лъжеш хората! Околийски началник беше, не знаеш ли… Военен…

МАСЛАРСКИ. Е, да. Все пак съм носил военна униформа, сабя съм имал.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Я мълчи, мълчи… Що войни минаха, хората се биха, мряха, а ти през всичкото време си си стоял в къщи, защото си имал воденица.

МАСЛАРСКИ. Е, да, съгласно закона.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не искам да се разправям сега. (Подава му бележките) Вземи да ги прекараш на сметката. (Става) Уж нямаше да харчим, а то що пари отидоха! Чек за сто хиляди лева на зетя, други пет хиляди — пак на него, да има пари, докато изтегли чека; десет хиляди на Евгения — да си има и тя свои пари. Парите хвърчат, хвърчат!…

МАСЛАРСКИ. Е, няма що, сватба е…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Че той нашият зет нийде не си бил плащал! На хазаите си, за квартирата, два месеца не си бил платил — аз платих. На шивача си не плащал, четири костюма аз платих. На гостилницата, дето се хранил, не платил. Тази сутрин рано-рано всички додоха, на всички платих. Човекът никъде не платил. И уж бил милионер!

МАСЛАРСКИ. Таквиз са те милионерите, Дафинке. Не че нямат, не че не искат да платят, ами ей тъй на — не искат да знаят. Нека се съберат, ще платят изведнъж. Милионерски обичаи, какво ще ги правиш. (Чува се пак свирката на автомобила) Ето го пак… Сега пък надолу… Току фучи насам-нататък. Какъв ще е тоя автомобил.

МАСЛАРСКА. Автомобил като автомобил.

МАСЛАРСКИ. Но жълт е.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Че какво, като е жълт?

КОКИЧКОВ (още от вратата, весел). Честите, честито! Още веднъж честито! Честит зет, г-жа! Честит зет, г-н Масларски!

МАСЛАРСКИ. Благодаря, благодаря. Седни, бай Таско.

КОКИЧКОВ (сяда). Ида насам и си мисля: каква стана тя, думам си, основахме дружеството „Кавал“ и ето ти сватба…

МАСЛАРСКИ. Да, бай Таско, сватба.

КОКИЧКОВ. Ама затъ името таквоз — кавал, значи, сватба.

МАСЛАРСКИ. Да, кавал значи сватба.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ох, я мълчете! То когато ще стане, и без гайди и без кавали ще стане. Току приказвате за туй пусто дружество. Глупости!

МАСЛАРСКИ. Не е тъй, Дафинке, не е тъй. Дружеството „Кавал“ е гордост за нашето отечество… пардон, мене умът ми отиде пак във военните работи… дружеството е гордост за нашия малък провинциален град. Зет ни, доктора, е председател на дружеството, аз, дето се казва, съм бащата на туй дружество, аз го основах, нали, бай Таско?

КОКИЧКОВ. Тъй е, г-н Масларски.

МАСЛАРСКИ. Млади хора, какво да ги правя, нашата златна младеж, тъй да се рече. Трябва да се задоволят, утре ще потрябват. Да… може да потрябват…

СЛУГИНЯТА (влиза). Господарю, двама човеци искат да додат.

МАСЛАРСКИ. Кои са те?

СЛУГИНЯТА. Не знам ки… двама души… с мустаки. (Смее се)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Я да не се хилиш такава. (На Масларски) Кои ли ще са те?

МАСЛАРСКИ. Нещо по изборите трябва да е. Чакай, да ще отида да видя. Ще ги приема отвъди, аз пак ще дода. (Излиза, слугинята след него)

КОКИЧКОВ. Стана тя една, г-жа — как да кажа? — стана нещо като пиянко: завъртя се колелото, голямата печалба се падна на една — на Евгения се падна де, тя взе голямата печалба, а другите останаха с празни ръце и гледат…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Какво ли приказват сега, какво ли приказват… Да е отнейде човек да ги чуе. Нека приказват, не искам да ги зная. Чунким те не се изпотрепаха да канят доктора на гости, на разходка, да се подмилкват. Насила искаха да се годяват за него, като оная… Христина. Че докторът не е дете, мъж е! Ще си вземе оная, която иска…

КОКИЧКОВ. Тъй ами, че как… Докторът е умно момче… а! Докторът е добро момче, златно момче. Аз, г-жа, много се радвам. Не зная кой какво мисли, ама аз много се радвам. И да ви кажа ли, с доктора не сме акрани, ама тъй си уйдисахме и таквиз големи приятели станахме… много големи приятели… (Поверително, ниско) Ний с него ще започнем една работа, една голяма работа… Той ми обеща…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (сопнато). Каква работа? Какво ви е обещал?

КОКИЧКОВ (объркано). Такова… не, не, нищо не ми е обещал. Нищо, г-жа, нищо не ми е обещал.

Г-ЖА МАСЛАРСКА (изглежда го недоверчиво). Доктора ни е вече като син и нищо не може да обещава, без да ни пита. Какво ви е обещал?

КОКИЧКОВ. Нищо, г-жа, нищо. Аз само тъй казах. Какво ще ми обещае, нищо не ми е обещал. Ще ми донесе нещо, като се върне. „Аз, кай, бай Таско, ще ти донеса нещо, като си дода, един подарък… едно хубаво цигаре, кай, ще ти донеса.“ Туй ми обеща. Какво друго ще ми обещае?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не може то тъй. Че ако той има пари, на хората ли ще трябва да ги раздаде! Парите се харчат лесно, но мъчно се печелят. Доктора, ако мисли да прави нещо, ще каже на нас.

КОКИЧКОВ. Нищо няма, г-жа, нищо не ми е обещал. Едно цигаре ще ми донесе, туйто. Дребна работа.

МАСЛАРСКИ (влиза радостно). Тръгна тя, тръгна!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Кои бяха тез хора?

МАСЛАРСКИ. Депутация, Дафинке, депутацпя. Депутати я от граждани. Дошли хората да ми кажат, че ще гласуват за мене. И то тъкмо ония, които вървяха с Бубев. Сами идат. Кротички, като агънца, сами идат и казват: „Ще гласуваме за вас, г-н Масларски!…“ — Добре, гълъбчета. Ама какво ли си рекаха: „Масларски милионер, зет му милионер, къде ще излезем наглава? Я по-добре да я ударим на молба, докато е време…“

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Глупости приказваш и ти. Не искам да ми дохождат в къщи. Кой знай каква кал са ми навлекли. МАСЛАРСКИ, Нищо, Дафинке, нищо. Народ е туй. Народът може и малко кал да довлече. Народът сила, народът… глас народен, глас божи… (Гордо) Сега ще видят те какво нещо е кмет! Имало ли е досега кмет? — Не! Направили ли са нещо тя кметове? — Не! Всичката им работа досега е била, като падне някой кмет, да махнат фенеря отпред къщата му и да го турят пред къщата на новия. Туй е то. Или пък проверка ще ми правят ноще на пожарната команда. Не туй, не! Тук реформи трябва. Улици, преди всичко, прав като конец, като погледнеш от единия край, да се вижда чак до другия… Ето какво трябва.

КОКИЧКОВ. И чешми, и канализация…

МАСЛАРСКИ. То е лесно. То може и по-късно, то не се вижда. Главното — улици, прави улици. Като доде някой чужденец и погледне, да каже „браво“! И аз ще го направя! Аз съм военен и не ми мига окото. Ще разсека тоз град като със сабя: хърт насам, хърт нататък!…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Я мълчи! Ще сечеш… тъй се сечало… И бедни хора има, по една къщичка имат и ти мислиш да я събориш ли…

МАСЛАРСКИ. Жертви трябват, Дафинке, какво да правим. (Чува се свирката на автомобил) Пак минава! Бай Таско, един автомобил току минава, един жълт автомобил, какъв е той?

КОКИЧКОВ. Видях го и аз. Не знам. От отзарана го гледам сал току хода ту в общината, ту в банката. Един млад човек е в него. Казват, че бил милионер.

МАСЛАРСКИ. Милионер? И таз хубава… (Смее се)

КОКИЧКОВ. Тъй казват.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Те пък милионерите да не никнат като гъби!

МАСЛАРСКИ. Милионер… Никакъв милионер не е той. Един милионер имаше и ний го взехме. Свърши се то.

Отвън по стълбата се чува смехът на Фъргова.

КОКИЧКОВ. Г-жа Фъргова,… познавам я по гласа.

Г-жа Фъргова и Фъргов влизат и поздравяват с „честит“ зет г-жа Масларска и Масларски.

МАСЛАРСКИ. Минете, г-н Фъргов, седнете тук при мене.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Знайте ли защо се смеем? Казвам на Михали: късно идем, изяли са бонбоните! (Смее се)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Има още, има. Има и за вас.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Г-жа, вий не ни казахте, ама аз се научих. Едно птиченце ми каза. (Смее се) Едно птиченце кацна на рамото ми и ми каза. (Смее се) Не, г-жа, да ви кажа ли, сънувах един сън, ама как се сбъдна, да видите как се сбъдна.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Сън ли? Какъв сън?

Г-ЖА ФЪРГОВА. Сънувах г-ца Евгения. Гледам я, излиза от вас, тича, тича, смее се, а насреща иде доктора, и той се смее и държи една го-о-ляма китка божур. И го даде на Евгения. На сутринта казвам на Михаила: Михаиле, сватба ще има! (Смее се) Нали, Михаиле, нали ти казах?

ФЪРГОВ. Да, каза ми. (Гледа си часовника)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Какъв сън, наистина…

МАСЛАРСКИ. Сънища! Аз не вярвам на сънища. Сънищата нищо не казват. Глупости!

Г-ЖА ФЪРГОВА. Не, г-н Масларски, казват, казват. В събота срещу неделя всички сънища казват. (На г-жа Масларска) Е, сватбата я свършихте, нали? Да знайте, г-жа, колко се зарадвах като се научих. Слушам ги, приказва туй-онуй. Я мълчете — викам, — ний имаме ли в града друга госпожица като Евгения? Оная ли ще се меря с нея, Христина? Ах, г-жа, как се ядосах, като се научих, дето говорила, че уж се била годила за доктора!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. То не е вярно. То не е било никога.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Знам, знам. Тя сама разправя, хвали се. Кой ли пък й вярва? Вещицата, бива я само за таквиз на поразии. Пораза да я порази! (Смее се) И знайте ли, г-жа, какво казвала: „Аз бях годена, рекла, за доктора, но г-жа Масларска ми го отне“…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Таз Христина! Да не ме струва, да не ме струва, че ще я срещна, та нищо и никакво ще я направя! Отнела съм й била доктора! Че аз мога ли да заповядвам на чуждия син? Аз на дъщеря си не мога да заповядам, че на него ли? Хич не съм се и намесила дори. Какво им казах аз — обичате ли се, рекох? — обичаме се. Добре. Щом се обичате, ето ви попа — венчавайте се. Туй е то всичкото.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Белким не знам, г-жа! Тъй е. Ама таз Христина… Я да я оставим таз Христина. Много има да се разхожда тя с тоз, с онзи в градината по мрачевата. Мрачевите да я завлекат! (Смее се. На Масларски) Г-н Масларски, у вас има радост.

МАСЛАРСКИ. Защо? Каква радост?

Г-ЖА ФЪРГОВА. Ще ви изберат за кмет.

МАСЛАРСКИ. Отде знайте? Да не сте сънували някой сън?

Г-ЖА ФЪРГОВА. Едно птиченце ми каза. (Смее се) Как да не знам? Нали срещу нас е кръчмата на Янаки Гагаузина — и не знам пък защо са и турили туй ваджишко име „Китай“ — що мъже се събират там, пият, викат. И чувам ги как си приказват: „Масларски ще изберем. Масларски ще бъде кмет“…

МАСЛАРСКИ. Е да… народът е разположен… народът иска…

КОКИЧКОВ. Искат, искат. Всички искат.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Нека пък да изберат един умен човек. Казвам на Михаила: ще отидеш, казвам, и ще си пуснеш гласа за г-н Масларски, чуваш ли? Да не пуснеш за другиго, че не те прибирам в къщи! (Смее се) Нали тъй, Михаиле?

ФЪРГОВ. Да… разбира се. (Гледа часовника си)

КОКИЧКОВ. Всички ще гласуваме за г-н Масларски.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Всички, всички!

МАСЛАРСКИ. Е, е… то избора вече сигурен…

СЛУГИНЯТА (влиза). Господарю, телеграма…

МАСЛАРСКИ. Телеграма ли? Дай я сам тук! (Отваря телеграмата.) От младите. Дафинке, телеграма от нашите, от младоженците. (Чете) „Приветствия от морето. Щастливи сме. Хиляди целувки. Евгения. Христо.“

Г-ЖА ФЪРГОВА. Как да не ще са щастливи! Къде ли стоят сега там, във Варна, едни до други, и си гледкат… оная месечина, онуй море… ах! (Смее се) Първа телеграма ли получавате, г-жа?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Как първа — всеки два часа получаваме телеграма.

МАСЛАРСКИ. И все по хиляди целувки.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Е, богати хора, и целувките им много. (Смее се) Ами де ще отидат, г-жа?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ще отидат в София. Оттам ще идат в странство. Може да отидат в Италия.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Милионери нали са, може и на месечината да отидат. Знайте ли, че дошел още един милионер?

МАСЛАРСКИ. Тоя, с жълтия автомобил ли?

Г-ЖА ФЪРГОВА. Той, той. Видяхме го ей сега.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Защо вярвате, г-жа, може ли? Че го милионерите от кило просо повече станаха…

Г-ЖА ФЪРГОВА. Нека, г-жа, нека. Нека да са много. И ний да си вземем по един.

МАСЛАРСКИ. Видяхте ли го, казвате? Де го видяхте?

Г-ЖА ФЪРГОВА. На сладкарницата. На една маса седяха с Бубев.

МАСЛАРСКИ. С Бубев! Е, разбрах сега, разбрах какъв милионер ще е той. Не е милионер. Някой партизанин ще е, изпратен около изборите. Слушай, бай Таско, ние трябва да разберем тая работа, иди да видиш. Тез хора може да ни побъркат нещо, може и пари да пуснат. Я иди да видиш…

КОКИЧКОВ (става). Отивам. Ей сега ще разбера всичко. Ще разбера и ще дода да кажа. Да го видим този милионер що за птица е. (Излиза)

МАСЛАРСКИ. Милионер ли? Никакъв милионер не е. Агент-провокатор. Сегашните хора тъй са — няма пукната пара в джеба си, ама ще се качи на автомобил, ще се напери, като че е княз. А ний и чифлик имаме, и земя имаме, а пък си ходим по старому — с файтон и със звънци… Милионер ли? Ще видите, че никакъв милионер не е… Знам аз…

Влизат Фанка, Чунчев и Любенов, поздравяват с честит зет г-жа Масларска и Масларски и сядат.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Е, Фанке, кога ще поздравим и тебе? Само се водите с Чунчев, а нито годеж, нито сватба.

ФАНКА. И то ще бъде, г-жа Фъргова.

МАСЛАРСКИ. Ще бъде, ще бъде. Аз ви казвам, че ще бъде, нали, г-це Фанке? Ожени ли се председателя на дружеството „Кавал“, всички подир него ще се оженят, всички до един. Тъй беше едно време с дружеството „Френска реч“ — изжениха се членовете и дружеството се разтури. (Смее се)

Г-ЖА ФЪРГОВА. Тогаз и г-н. Любенов е на реда. Какво ще кажете, г-н Любенов?

ЛЮБЕНОВ (разрошва косите си, смутен). Аз ли? Какво да кажа… не знам какво да кажа…

Г-ЖА ФЪРГОВА. Много е срамежлив г-н Любенов.

МАСЛАРСКИ. И на г-н Любенов ще намерим една булка. Гледайте си работата — тръгна тя, всички ще се оженят…

Г-ЖА ФЪРГОВА. Само Христина няма да се ожени. Тя ще чака някой милионер.

ФАНКА. Знайте ли какво? Сега, като идехме, видяхме на сладкарницата Христина с Бубев и е оня, с жълтия автомобил.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Кой е тоя човек ма, Фанке?

ФАНКА. Милионер бил.

МАСЛАРСКИ. Хайдее!… Пак милионер…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Я се оставете! Сега, който доде, все е милионер. С кого беше, казваш, Фанке?

ФАНКА. С Христина и с Бубев. И таз Христина, как съм я намразила! Вчера искала да се трови, а сега като се смее — примира от смях…

Г-ЖА ФЪРГОВА. Под бяло да се засмее. (Смее се) Я я остави ти нея, Христина, ний си я знаем нея ами оня, оня, другия, какъв е той женен ли е, Фанке?

ФАНКА, Ерген бил, г-жа Фъргова.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Ерген? Е, тъй… като какъв е… видя ли го хубаво?

ФАНКА. Видях го — красив, елегантен, с роза тук, на петелката, И важен, важен, личи си, че е милионер.

МАСЛАРСКИ. Милионер… какво ми разправяте вие… милионер! Аз ви казвам, че тоя човек я има сто лева в джеба си, я не. Милионер… зная ги аз таквиз милионери…

ЧУНЧЕВ. Не, г-н Масларски, вярно е — много богат човек бил. Той дохажда в банката, приказва с директора. Дохажда няколко пъти, влиза, излиза, но какво прави, не знам. Вярно е, милионер бил. Автомобилът е негов собствен.

МАСЛАРСКИ. Не вярвам аз. Никакъв милионер не е той.

Г-ЖА ФЪРГОВА. И аз тъй ще кажа. Отде-на къде пък ще е милионер? (Става) Приказки…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Но къде, г-жа Фъргова?

Г-ЖА ФЪРГОВА. Ще си ходим. Не виждате ли — моя мъж сал току гледа часовника си — пустия му обичай е такъв. Ще си ходим, ще се приберем. Нам не ни трябват милионери, ний сме сиромаси хора. (Смее се) Довиждане, г-жа! (На всички) Довиждане!

ФЪРГОВ. Довиждане. (Излизат)

ФАНКА. Тъй казва Фъргова, ама сега ще отиде да вземе Мичето и ще я заведе на сладкарницата. Тя мисли, че щом милионерът види дъщеря й, и ще я вземе…

МАСЛАРСКИ. Ще я качи на автомобила си и ще я занесе, а? Барем да е милионер…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Я оставете тоз милионер. Взе да ми става лошо пече…

МАСЛАРСКИ. Наистина, стига…

ЧУНЧЕВ. Г-н Масларски ами… вашия зет, доктора си изтеглил парите от банката.

МАСЛАРСКИ. Кои пари?

ЧУНЧЕВ. Милионите. Трите милиона и седемстотин хиляди лева. Изтеглил ги.

МАСЛАРСКИ (учуден). Не е вярно.

ЧУНЧЕВ. Не, г-н Масларски, изтеглил ги. Самичък нашият касиер ми каза: „Чунчев, казва, олекна ми касата. Милионерът си изтегли милионите“…

МАСЛАРСКИ. Туй не е вярно. Туй не може да бъде. Дафинке, чуваш ли?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. И за туй ли взеха да приказват?

МАСЛАРСКИ. Аз не зная таквоз нещо. Ако доктора си е изтеглил парите, ний няма ли да знаем? И как ще ги изтегли — той, докато беше тука, от къщи не е излизал. Ще ги изтегли… И туй не са сто-двеста лева, милиони са… И туй е лъжа, и туй е лъжа.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Виж ги пък сега какво взеха да приказват. Че който има пари в банката, той ще им бере грижата, ако ще — ще ги изтегли, ако но иде — няма да ги изтегли. Я оставете, оставете, яд ме е да слушам таквиз приказки. Приказвайте за друго…

МАСЛАРСКИ. Наистина, да приказваме за друго… за друго… А! Г-н Любенов! Вижте какво… вие не трябва да оставяте дружеството „Кавал“. То е гордост на нашето… на нашия град. Макар че председателя, доктора де, го няма, но вие трябва да продължавате. Продължавайте, продължавайте, аз очаквам много от вас. Български песни трябва, само български песни…

ЛЮБЕНОВ. Да, ще започнем. В събота имаме репетиция.

ФАНКА. Почваме, почваме. Когато доктора се върне, с песни ще го посрещнем. Нали е наш председател…

МАСЛАРСКИ. Разбира се, разбира се.

ФАНКА (на г-жа Масларска), Но аз съм много сърдита, г-жа. Да не ми кажете, да не ме поканите на сватбата!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Много набързо стана, Фанке, Пък и сегашните сватби, нали ги знаеш? Няма защо да се сърдиш, когато си доде Евгения и зетя, ще ви поканим, ще се съберем. Къде ставате? Че стоите де!

ФАНКА. Ще си ходим. Чунчев, да вървим. Ще идем към сладкарницата. Аз ви казвам, че Фъргова е вече там с Мичето. Ще идем да видим милионера.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ах, пак тоя милионер ли?

МАСЛАРСКИ. Милионер… никакъв милионер не е топ!

ФАНКА. Е, какъвто е… да го видим. Довиждане!

ЧУНЧЕВ и ЛЮБЕНОВ. Довиждане! (Излизат)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Какво става? Не разбирам… Все за тоя милионер приказват…

МАСЛАРСКИ. Я ги остави!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ти трябва да излезеш да видиш. И какво разправя тоя Чунчев, че зетя си бил изтеглил парите?

МАСЛАРСКИ. Глупости, Дафинке, глупости. Изтеглил ги бил. Парите са си там, в банката. Там си са те в сандъчето, наредени са ония ми ти банкноти, като скумрии… А тоя с жълтия автомобил — милионер ли? Никакъв милионер не е. Ето го бай Таско. (Кокичков влиза) Е, бай Таско, какво научи? Кажи какво има.

КОКИЧКОВ (угрижен). Нищо не можах да науча.

МАСЛАРСКИ. Как тъй не можа? Нали ходи там?

КОКИЧКОВ. Ходих, но няма как. То на сладкарницата хора, хора — яйце да хвърлиш, няма де да падне. Който има дъщеря, там я довел. Всички госпожици, дето се залисаха за дружеството „Касал“, там са. И все милионера гледат.

МАСЛАРСКИ. Милионер… А той какво прави?

КОКИЧКОВ. Приказва с Христина и с Бубен. Христина се смее. Като ме видя, още повече взе да се смее.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Безсрамница!

МАСЛАРСКИ. Нека се смее, нека се смее. Какво има, като се смее, нека се смее. Ти, бай Таско, какво ми се виждаш малко отчаян. Мислиш, че що ни развалят избора ли? Нищо не могат направи; Мислиш, че ще пръснат пари ли? Отде ще ги земат? Раздрънкват там по някои гологан в джеба си. А ний — лъжа не е — с милиони си играем… Гледай си ти работата…

СЛУГИНЯТА. Господарю…

МАСЛАРСКИ. Пак телеграма ли?

СЛУГИНЯТА. Не, писмо. Пощаджията го донесе.

МАСЛАРСКИ. Дай го сам! Дай го тука! (Поглежда, адреса) От доктора е… Дафинке, писмо от зетя…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. От зетя ли? Толкоз скоро.

МАСЛАРСКИ (сяда). Какво ми разправяте вие мене — милионер!… Никакъв милионер не е оня. Милионер е ей тоя, дето ни пише. (Чука с ръка по плика) Той е милионер! (Разтваря писмото) Чакай да видим какво пише нашия обичен зет… зет, зет, като мед… Нали, бай Таско, права е приказката — зет като мед! (Готви се да чете) Чакай сега да видим какво пише… Дафинке, нали бива да го прочета на глас, бай Таско е наш…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Чети, чети!

МАСЛАРСКИ (чете) „Обични ми мамо и тате!“ (На другите) Ето… възпитан човек!… (Чете) „Позволявам си да ви нарека тъй, макар че с тия редове ще ви причиня неприятност“… (На другите) Неприятност?… Каква неприятност?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Я чети, чети!…

МАСЛАРСКИ (чете). „Вярвам да сте научили вече истината, но длъжен съм и аз да ви я кажа: милионите…“ (На другите) Ето пак за милионите!… Видяхте ли кой е милионерът?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ех и ти! Чети, че после приказвай!

МАСЛАРСКИ (чете). „Милионите, които бяха в банката, не са… а!… не са мои…“ (Гледа учудено, плахо)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Как, как? Какво четеш ти! Ти не знаеш да четеш!

МАСЛАРСКИ. Не, Дафинке, тъй е. Ето (чете) „милионите, конто бяха в банката, не са… мои“.

Г-ЖА МАСЛАРСКА (гледа го за миг, буйно). Чети по-нататък! (Навежда се над него)

МАСЛАРСКИ (с променен глас, чете). „Те са на друг един човек, мой съименник, с когото, освен името, нямам нищо общо. (Прехапва устни и поклаща глави; чете) Мълвата, че милионите са мои, беше една шега и ако аз имам вина, тя е таз, че премълчах истината…“ (На другите) А! Тъй ли…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (гневно). Чети!

МАСЛАРСКИ (чете). „И допуснах да се приеме и повярва тая мълва и от вас. Направих това, защото виждах, че вашето упорство изчезва и нашия брак с Евгения става възможен. Ако това е измама, едничкото и изкупление е нашата голяма обич с Евгения. Занапред аз ще направя всичко, за да спечеля вашето доверие и да заслужа вашата прошка.“

Г-жа Масларска и Масларски се гледат учудени. Кокичков унесено гледа пред себе си.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Туй не може да бъде! Туй е лъжа! Туй писмо не е от доктора! Скъсай го! Скъсай го туй писмо… То не е от доктора… (Иска да грабне писмото)

МАСЛАРСКИ (завардва писмото). Не, Дафинке, от него е.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не може да бъде! Туй не е вярно! Не е истина! Не, не, не! Не е истина! (Сяда )

КОКИЧКОВ. Истина е, г-жа. Същото чух и аз в града.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Каак? И ти ли? Какво си чул?

КОКИЧКОВ. Че милионите не били на доктора, а на тоя, с жълтия автомобил. И той се казва д-р Христо Кондов, но е друг. Купил си чифлик тук в едно село. Изтеглил милионите от банката и платил чифлика.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Значи… Нашият зет нямал пари…

КОКИЧКОВ. Да, г-жа.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не е вярно! Мълчете! (Сяда) Не, тъй трябва да е… Ах, как ме изигра разбойника, как ме изигра! Изгори ми момичето, изгори го… Ами сега!… ами сега?…

МАСЛАРСКИ. Дафинке…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Трябва да ги върнем. Телеграфирай да се върнат. Още сега телеграфирай… Ах, как ме измами този разбойник… (Закрива лице)

МАСЛАРСКИ. Дафинке… Най-после, няма нищо… докторът е добър… Евгения го обича…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (скача). Мълчи! Мълчи! (Със свити юмруци) Ти си виновен! Ти! Ти! Ти! (Масларски отстъпя назад гърбом. Масларска изведнъж се спира замислена, като на себе си) Аз ще замина за Варна. (На Масларски, гневно) Заминавам за Варна, чуваш ли? Таз работа аз няма да я оставя тъй, не, не, не! (Тръгва да излезе и се обръща) При владиката ще отида, при министрите ще отида, при господа що отида, тъй няма да го оставя!

МАСЛАРСКИ (след нея). Дафинке…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (от вътрешната стая). Не, не, не, заминавам. (Масларски гледа след нея объркан и замислен)

КОКИЧКОВ (е въздишка). Ах! Отиде ми фабриката!

Завеса