"Осем" - читать интересную книгу автора (Невил Катрин)

Фианкето7

Париж:

Лятото на 1791 година

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — извика Жак-Луи Давид. Захвърли ръчно правената четка от косъм на самур на пода и обзет от яд и разочарование, скочи на крака. — Казах ви да не мърдате. Не трябва да се движите! Сега гънките се разместиха. Съсипахте всичко!

Погледна сърдито Валентин и Мирей, които бе накарал да стоят на висок подиум в ателието. Двете бяха почти голи, обвити в прозрачен воал, внимателно аранжиран и завързан под гърдите, за да наподобява одежди на древните гърци, така модерни в последно време в Париж.

Давид загриза кожичката на палеца си. Тъмната му рошава коса стърчеше на всички страни, а черните очи проблясваха гневно. Шал на жълти и сини райета, увит два пъти около врата му и завързан на асиметричен възел, бе омазан с прах от въглен. Широките ревери на зеленото кадифено сако бяха изкривени на една страна.

— Сега трябва отново да подреждам всичко — оплака се той. Валентин и Мирей не продумаха. Пламнали от смущение, те се взираха с широко отворени очи към вратата зад художника.

Жак-Луи погледна нервно през рамо. На прага стоеше висок младеж с прекрасно тяло, толкова поразително красив, че приличаше на ангел. Гъстите му руси къдрици бяха завързани със семпла панделка. Дълга алена пелерина от коприна се стелеше като водопад около елегантното му тяло.

Наситеносините му настойчиви очи не се откъсваха от художника. Усмихна се на Жак-Луи.

— Дано не ви прекъсвам — заговори той и изви поглед към подиума, където двете момичета стояха като кошути, готови да побягнат. В гласа му прозвучаха спокойствие и самоувереност, характерни за богатите, които знаеха, че ще бъдат приети с ентусиазъм независимо от случая.

— А, ти ли си, Морис — отвърна раздразнен Жак-Луи. — Кой те пусна да влезеш? Знаят много добре, че не обичам да ме прекъсват, докато работя.

— Не вярвам да посрещаш по този начин всички гости за обяд — отвърна усмихнат младежът. — Освен това по нищо не личи, че работиш. Честно казано, не бих се отказал от такава работа.

Погледна отново Валентин и Мирей, облени в златиста светлина, струяща от северните прозорци. През прозрачната тъкан личаха извивките на тръпнещите им тела.

— Струва ми се, че си имал доста такава работа — отбеляза Давид и извади нова четка от оловното канче на триножника. — Направи ми една услуга. Иди до подиума, за да подредиш воалите, ако обичаш. Ще ти казвам какво да правиш. Много скоро светлината няма да е вече подходяща. Само още двайсет минути и прекъсваме за обяд.

— Какво си започнал? — попита младежът. Докато пристъпваше към подиума, той едва забележимо накуцваше.

— Графика — отвърна Давид. — Идеята се върти в главата ми от известно време. Заимствах я от картината на Пусен9 „Отвличането на сабинянките“.

— Чудесна идея — отбеляза Морис, когато стигна до подиума. — Какво да правя сега? Според мен всичко е съвсем намясто.

Застанала на подиума, Валентин бе по-висока от Морис, едното й коляно бе издадено напред, а ръцете бяха протегнати на нивото на раменете. До нея, коленичила, Мирей протягаше умолително ръце напред. Златисточервените й коси се стелеха по едното рамо и едва прикриваха голата й гръд.

— Тази червена коса трябва да се отметне назад — подвикна Давид с присвити очи от другия край на ателието и размаха четката във въздуха. — Не, не чак толкова назад. Само да покрие лявата гърда. Дясната трябва да се вижда ясно. Цялата. Дръпни плата по-надолу. Трябва да личи, че се опитват да прелъстят войниците и да не им позволят да влязат в битка. Не се готвят да постъпват в манастир.

Морис послушно изпълняваше, ала ръката му потреперваше, докато нагласяше прозрачната тъкан.

— Дръпни се. Дръпни се, за бога! Нали трябва и аз да видя. Кой е художникът тук? — извика Давид.

Морис отстъпи и се усмихна плахо. Отдавна не бе виждал толкова прелестни млади жени и недоумяваше къде ги е открил Давид. Знаеше се, че дамите от висшето общество се редят пред ателието му с надеждата да ги нарисува на някое от платната си като гръцки фатални жени, ала тези свежи и невинни момичета едва ли бяха разглезени парижки благороднички.

Морис имаше достатъчно опит. Беше милвал гърдите и бедрата на повече светски дами, от който и да е друг мъж в столицата, като сред попаденията му бяха херцогиня Дьо Луин, херцогиня Дьо Фиц-Жам, виконтеса Дьо Лавал и принцеса Дьо Водемон. Сякаш бе създал клуб, до който всяка красавица имаше свободен достъп. Често повтаряха думите на Морис: „В Париж е по-лесно да завладееш жена, отколкото някое абатство.“

Макар и вече на трийсет и седем, Морис страшно младееше и вече повече от двайсет години умело се възползваше от младежката си красота. Много вода бе изтекла през това време под Пон Ньоф и почти нямаше миг, в който да не бе изпитал невероятно удоволствие или да не бе постигнал политически облаги. Любовниците му бяха дали много както по време на приемите, така и в будоарите и макар да му се бе наложило да се добере до поста епископ съвсем сам, разчиташе тъкмо жените да отворят вратите за политическите синекурни длъжности, за които мечтаеше и несъмнено скоро щеше да получи.

Той по-добре от всеки друг знаеше, че жените контролираха Франция. Макар да бе против френския закон жена да наследи трона, нежният пол постигаше желаната власт по други начини и подбираше силните на деня много внимателно.

— Сега нагласи туниката на Валентин — провикна се нетърпеливо Давид. — Ще трябва да се качиш при нея. Стъпалата са отзад.

Морис закуцука по стълбите и се озова на масивния подиум, издигнат на близо метър над пода. Застана зад Валентин.

— Значи се казваш Валентин — прошепна до ухото й той. — Прелестна си, скъпа моя, за момиче с мъжко име.

— А вие ме зяпате твърде похотливо за човек, който се перчи с алената мантия на епископ! — сопна се дръзко Валентин.

— Престанете да шушукате — кресна Давид. — Подреди плата! Почти не ми остана време, преди да изпусна светлината. — Докато Морис вдигаше ръка, за да оправи гънките, Давид се обади отново: — Морис. Не съм те представил. Това е племенницата ми Валентин и братовчедка й Мирей.

— Твоя племенница? — попита Морис и изпусна тъканта, сякаш се бе опарил.

— Любимата ми „племенница“ — уточни художникът. — На която при това съм настойник. Дядо й бе един от най-близките ми приятели. Почина преди няколко години. Граф Дьо Реми. Семейството ти, струва ми се, го познава.

Морис погледна слисан своя приятел.

— Валентин — обърна се Давид към момичето, — господинът, който ти оправя туниката, е известен в цяла Франция. Доскорошен председател на Националното събрание. Позволете ми да ви представя господин Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор, епископ на Отон…

Мирей отскочи настрани, ахна и понечи да скрие голите си гърди с воала. В същия миг Валентин изписка така пронизително и силно, че едва не спука тъпанчетата на Морис.

— Епископът на Отон! — провикна се Валентин и се отдръпна от него. — Той е дявол с копита!

Момичетата скочиха от подиума и побягнаха към вратата. Морис погледна с крива усмивка художника в другия край на ателието.

— Обикновено не въздействам по този начин на нежния пол — отбеляза той.

— Май славата ти се носи навред — отвърна художникът.

Давид се бе настанил в малката трапезария до ателието, зареял поглед към Рю дьо Бак. С гръб към прозореца Морис седеше вдървено на един от столовете, покрити със сатен на червени и бели райета, около махагоновата маса. Няколко купи с плодове, бронзови свещници и прибори за четирима до изискани чинии, изрисувани с птици и цветя, вече чакаха на масата.

— Кой можеше да предположи, че ще реагират по този начин — отбеляза Давид и побутна с пръст кора от портокал. — Моля те да ме извиниш за суматохата. Качих се горе да ги успокоя и те се съгласиха да се преоблекат и да слязат да обядват.

— Как стана настойник на тези неземни красавици? — полюбопитства Морис, завъртя чашата между пръстите си и отпи нова глътка. — Не са ли прекалено много за един мъж? Да не говорим, че ти дори няма да им се порадваш.

Давид го стрелна с бърз поглед, преди да отговори:

— Напълно съм съгласен. Представа нямам как да се справя с тях. Обиколих цял Париж, за да им намеря подходяща компаньонка, която да се заеме и с образованието им. Не съм на себе си, откакто жена ми замина за Брюксел преди няколко месеца.

— Заминаването й не е свързано с пристигането на прелестните ти „племенници“, нали? — попита Талейран, завъртя отново чашата и се усмихна, представил си в какво положение се намира Давид.

— Разбира се, че не — отвърна Давид, без да крие колко е потиснат. — Съпругата ми и цялото й семейство са заклети роялисти. Никак не одобряват връзките ми с Националното събрание. Според тях един художник буржоа като мен, поддържан досега от монархията, не може да изразява открито предпочитанието си към революцията. Бракът ми е подложен на сериозно изпитание от момента, в който Бастилията падна. Жена ми иска да се откажа от поста си в Националното събрание и да престана да рисувам политически ориентирани картини. Това са условията й, за да се върне.

— Приятелю, когато показа „Клетвата на Хораций“ в Рим, хората се тълпяха пред ателието ти на Пиаца дел Пополо, за да отрупат картината с цветя! Та това бе първият шедьовър на Новата република и ти си нейният художник.

— Знам, но съпругата ми не го разбира — въздъхна Давид.

— Отведе и децата в Брюксел, да не говорим, че искаше да вземе и поверениците ми. Само че условията на абатисата им е те двете да останат в Париж, за което ми плати щедро възнаграждение. Да не говорим, че мястото ми е тук.

— Абатисата им ли каза? Твоите повереници монахини ли са? — Морис едва се сдържа да не избухне в гръмогласен смях.

— Каква съвършена лудост! Да повери две млади жени, Христови невести, на грижите на четирийсет и три годишен мъж, който дори не им е роднина. Къде й е бил умът на абатисата?

— Още не са монахини, не са положили клетва. За разлика от теб! — подчерта Давид. — Очевидно, дъртата им е набила в главите, че си въплъщение на дявола.

— Как иначе, след като знаеш, че животът ми съвсем не е бил такъв, какъвто е редно да бъде — призна Морис. — Въпреки това съм изненадан, че е обсъждан от една абатиса дълбоко в провинцията. Винаги съм се старал да бъда дискретен.

— Ако наричаш дискретност многобройните си незаконни отрочета, пръкнали се из цяла Франция, докато проповядваш благочестие и твърдиш, че си свещеник, не знам какво може да се нарече свободно поведение.

— Никога не съм искал да стана свещеник — заяви с горчивина Морис. — Човек не може да се откаже от наследството си. В деня, в който сваля този плащ веднъж и завинаги, ще се почувствам пречистен за пръв път.

Точно тогава Валентин и Мирей влязоха в трапезарията. Бяха облечени еднакво в обикновените сиви пътнически дрехи, които им бе дала абатисата. Единствено лъскавите къдрици им придаваха малко свежест. Мъжете се изправиха, за да ги посрещнат, и Давид дръпна двата стола.

— Чакаме ви почти четвърт час — скара им се той. — Надявам се вече да се държите прилично. Постарайте се да се отнасяте любезно с господина. Каквото и да сте чули за него, съм сигурен, че ще избледнее, когато научите истината. Независимо от всичко той е наш гост.

— Да не би да са ви казали, че съм вампир? — попита любезно Талейран. — Може би че пия кръвта на деца?

— Именно, господине — отвърна Валентин. — И че имате копито. Куцате, значи е вярно!

— Валентин! — изсъска Мирей. — Как е възможно да си толкова груба?

Давид скри лицето си в длани.

— Няма нищо — успокои ги Талейран. — Ще ви обясня. — Той се пресегна и наля вино в чашите на момичетата, а след това продължи: — Когато бях дете, семейството повери грижите ми на дойка, проста селска жена. Един ден тя ме оставила на скрина, аз съм паднал и съм си счупил крака. Дойката се страхувала да признае пред родителите ми какво се е случило, затова кракът ми не бил наместен. Тъй като майка ми не се интересуваше твърде от мен и дори не ме поглеждаше, кракът ми зараснал накриво и когато решили все пак да се погрижат за него, вече било късно. Това е всичко. Няма нищо тайнствено, нали?

— Много ли боли? — попита Мирей.

— Кракът ли? Не. — Талейран се усмихна с горчивина. — Заради него обаче изгубих потомствените права на първороден син. Майка ми бързо роди още две момчета и наследството получи брат ми Аршимбо, а негов наследник стана Бозон. Не можеше да се помири, че един инвалид ще бъде носител на древната титла Талейран-Перигор. За последен път видях мама, когато дойде в Отон, за да изрази несъгласието си, че ще бъда ръкоположен в сан епископ. Въпреки че тя ме принуди да стана свещеник, искрено се бе надявала цял живот да тъна в забвение. Настояваше, че не съм достатъчно благочестив за епископ. Тя, разбира се, беше напълно права.

— Отвратително! — възкликна разпалено Валентин. — Аз бих я нарекла дърта вещица, ако ми беше причинила подобно нещо!

Давид вдигна глава към тавана и побърза да даде знак със звънеца, за да сервират обяда.

— Наистина ли щеше да го направиш? — попита тихо Морис. — В такъв случай много ми се иска да беше там. Признавам най-чистосърдечно, че и аз изпитвах подобно желание.

Храната беше поднесена и слугите се оттеглиха.

— След като ни разказахте историята си, господине — обади се Валентин, — вече не ми се струвате толкова зъл, колкото бяхме чули. Смея да призная, че дори сте хубав. Братовчедка й я погледна отчаяно, а Давид се ухили.

— Може би двете с Мирей трябва да ви благодарим, ако наистина сте отговорен за затварянето на абатствата — продължи Валентин. — Ако не бяхте вие, все още щяхме да сме в „Монглан“ и да линеем там, докато животът, за който копнеем, е в Париж…

Морис бе оставил вилицата и ножа и не откъсваше очи от тях.

— Абатството „Монглан“ ли? В Баските Пиринеи? От това абатство ли идвате? Защо не сте там? Защо сте си тръгнали?

Изражението му и настойчивият начин, по който зададе въпросите, накараха Валентин да осъзнае, че е допуснала фатална грешка. Макар Талейран да бе красив и изключително очарователен мъж, той си оставаше епископът на Отон, мъжът, от когото абатисата специално ги бе предупредила да се пазят. Ако той научеше, че двете братовчедки не само знаят за „Шаха на Монглан“, но са помогнали да изнесат две от фигурите, нямаше да им даде мира, докато не получи повече подробности.

И ето че заради нея над двете надвисваше опасност, защото се бе изпуснала, че идват от „Монглан“. Още в нощта на пристигането им в Париж двете фигури бяха тайно закопани под лехите в градината на Давид, но сега възникваше нов проблем. Валентин не бе забравила поверената й от абатисата роля да служи за приемник, ако на някоя от другите монахини й се наложи да се спасява с бягство и да се избави от фигурата. Засега подобно нещо не се бе случило, ала тъй като във Франция времената бяха смутни, подобна необходимост можеше да възникне всеки момент. Валентин и Мирей не можеха да си позволят да бъдат поставени под наблюдението на Шарл-Морис Талейран.

— Повтарям въпроса си — надигна глас епископът, докато двете момичета седяха, притиснати от болезнена тишина. — Защо напуснахте „Монглан“?

— Защото — отвърна неохотно Мирей — затвориха абатството.

— Затворили ли са го? Защо са го затворили?

— Заради Закона за конфискацията, монсеньор. Абатисата се страхуваше за сигурността ни…

— В писмото си до мен — прекъсна я Давид — жената обясняваше, че е получила нареждане от Папството да затвори абатството.

— И ти прие подобно обяснение? — попита Талейран. — Ти републиканец ли си, или не? Знаеш, че папа Пий заклейми революцията. Знаеш, че когато прокарахме Закона за конфискацията, той заплаши да отлъчи всички католици, които участват в Комуната! Въпросната абатиса е предателка на интересите на Франция, след като приема нареждания от италианското Папство, което, сам знаеш, е съставено от Хабсбурги и испански Бурбони.

— Държа да изтъкна, че съм също толкова ревностен републиканец, колкото и ти — заяви разпалено Давид. — Хората от семейството ми не са благородници. Аз съм човек от народа. Подкрепям новото правителство и ако то падне, ще продължа да съм му верен. А затварянето на абатството „Монглан“ няма нищо общо с политиката.

— Има, и още как, скъпи ми Давид, има много общо с политиката. Много добре знаеш какво е скрито в това абатство, нали? — Валентин и Мирей пребледняха, докато Давид наблюдаваше с особено изражение как Талейран посяга към виното.

— Ами! Бабини деветини — изсмя се презрително той.

— Нима? — отвърна другият. Очите му се бяха впили в двете млади жени. Не след дълго той също се пресегна към чашата с виното, отпи и се замисли. Най-сетне стисна вилицата и започна да се храни. Валентин и Мирей седяха вцепенени на столовете си и не се докосваха до сервираното ястие. — Май племенниците ти загубиха апетит — отбеляза най-сетне Талейран.

Давид ги погледна.

— Какво има? — настоя той. — Не ми казвайте, че и вие вярвате в тези глупости.

— Не, чичо — отвърна тихо Мирей. — Знаем, че е само суеверие.

— Разбира се, това е само легенда, нали така? — намеси се и Талейран, възвърнал си отново вече познатия им чар. — Струва ми се обаче, че и вие сте чували за тази легенда. Кажете ми, къде замина вашата абатиса, след като е успяла да заговорничи с папата срещу правителството на Франция?

— За бога, Морис! — процеди раздразнен Давид. — Човек би помислил, че си се учил при Светата инквизиция. Аз ще ти кажа къде е заминала и се надявам с това да сложим край на всичко това. Тръгнала е за Русия.

Талейран замълча. Скоро по лицето му плъзна бавна усмивка, сякаш се бе сетил за нещо лично, което винаги го забавляваше.

— Сигурно си прав — обърна се той към Давид. — Кажи ми, очарователните ти племенници имали ли са досега случай да посетят парижката Опера?

— Не, монсеньор — побърза да отговори Валентин. — Искам да ви уверя, че от ранно детство това е най-съкровената ни мечта.

— Толкова отдавна ли? — засмя се Талейран. — Може да успеем да уредим въпроса. След като се наобядваме, предлагам да прегледаме гардероба ви. Аз съм специалист по въпросите на висшата…

— Монсеньор дава модни съвети на половината дами в Париж — добави с гримаса Давид. — Това е една от многобройните му прояви на християнско милосърдие.

— Трябва да ви разкажа как успях да направя прическата на Мария-Антоанета за един маскен бал. Дори любовниците й не успяха да я познаят, а пък за краля да не говорим!

— Чичо, може ли да помолим монсеньор епископа да направи същото и за нас? — попита с надежда Валентин. Бе обзета от огромно облекчение, че разговорът се е насочил към по-приемлива тема, която не крие опасности.

— И двете изглеждате великолепно така, както сте — усмихна се Талейран. — Въпреки това ще видим какво може да се направи, за да стане още по-добре. Хубавото е, че имам приятелка, в чийто антураж е най-добрата шивачка в Париж. Чували ли сте за Мадам дьо Стал?

Валентин и Мирей скоро научиха, че в Париж няма човек, който да не бе чувал за Жермен дьо Стал. Докато подтичваха след нея към тапицираната в златно и синьо ложа в Опера Комик, двете момичета забелязаха множество напудрени глави да се обръщат при появата й. Цветът на парижкото общество бе изпълнил ложите, някои издигнати чак до скосените тавани на залата. Сред пъстроцветния блясък на бижута, перли и дантели човек трудно би предположил, че навън вилнее революция, че кралското семейство гние в затвора на собствения си дворец и всяка сутрин двуколки прекарват благородници и свещеници по калдъръмените улици до Плас дьо ла Революсион. Затова пък сред блясъка на Опера Комик цареше празнично настроение. Ала най-забележителна и великолепна, докато се плъзгаше в ложата си като кораб по водите на Сена, бе парижката грандама Жермен дьо Стал.

Валентин бе научила много за нея от разговора си с прислужничките на чичо си. Те й разказаха, че Мадам дьо Стал била дъщеря на много известния министър на финансите, швейцареца Жак Некер, двукратно пращан в изгнание от Луи XVI и два пъти призоваван обратно на поста си по настояване на френския народ. Майка й, Сузан Некер, бе поддържала в продължение на цели двайсет години най-влиятелния салон в Париж, в който Жермен била истинска звезда.

Жермен още от съвсем млада разполагала с милиони и на двайсет и две годишна възраст си купила съпруг: обеднелия шведски посланик във Франция барон Ерик Стал фон Холщайн. Следвайки стъпките на майка си, тя направила свой салон в шведското посолство и се впуснала стремглаво в политиката. В приемната й се отбивали видни представители на политическите и културните среди на Франция: Лафайет, Кондорсе, Нарбон, Талейран. Жермен се превърнала във философ революционер. Всички важни политически решения се вземали между тапицираните с коприна четири стени на приемната й. На двайсет и пет тя се бе превърнала в най-влиятелната жена във Франция.

Докато Талейран куцукаше из ложата, за да настани трите дами по местата им, Валентин и Мирей оглеждаха Мадам дьо Стал. Елегантната й рокля от черна и златиста дантела с дълбоко деколте подчертаваше налетите й ръце, мускулестите рамене и закръглената талия. Беше впечатляваща жена. На врата й проблясваше колие от едри камеи в обков, обсипан с рубини, косата й бе скрита под екзотичен златист тюрбан, който бе превърнала в своя запазена марка. Наклони глава към седналата до нея Валентин и прошепна с ниския си гъгнещ глас, така че да я чуят всички наоколо:

— Утре сутринта, скъпа моя, цял Париж ще се изсипе на прага ми, за да разбере кои сте. Ще се разрази наистина очарователен скандал. Сигурна съм, че вашият придружител вече го е предвидил, иначе щеше да ви облече доста по-прилично.

— Не ви ли харесва облеклото ни? — попита притеснено Валентин.

— Вие двете сте прелестни, миличка — увери я кисело Жермен. — Само че бялото е цвят за девственици, а не за алени рози. И макар младите гърди да са винаги на мода и почит в Париж, жените, ненавършили двайсет, обикновено ги покриват с фишу, за да прикрият плътта си. Господин Талейран добре го знае.

Валентин и Мирей пламнаха от смущение, ала Талейран се намеси:

— Опитвам се да освободя Франция по свой начин. — Двамата с Жермен си размениха усмивки и тя сви рамене.

— Надявам се представлението да ви хареса — обърна се Жермен към Мирей. — Тази вечер играят една от любимите ми опери, а не съм я гледала от дете. Композиторът, Андре Филидор, е най-добрият шахматист в Европа. Играл е шах с философи и е представял произведенията си пред крале. Музиката може и да ви се стори старомодна, особено след като Глук10 революционизира операта. Трудничко се слуша толкова много речитатив.

— Никога не сме ходили на опера — призна без свян Валентин.

— Сериозно?! — възкликна на висок глас Жермен. — Невъзможно. Къде ви е крило семейството досега?

— В манастир, мадам — отвърна любезно Мирей.

Жермен я зяпна за миг, сякаш не бе чувала какво е това манастир. След това погледна вбесена Талейран.

— Доколкото разбирам, има неща, които си пропуснал да ми обясниш, приятелю. Ако знаех, че поверениците на Давид са расли в манастир, нямаше да избера опера като „Том Джоунс“. — Тя се обърна отново към Мирей и добави: — Надявам се да не останете шокирани. Това е английска история за незаконно дете…

— Не е ли най-добре да научат фактите отрано — разсмя се Талейран.

— Правилно — прошепна само с устни Жермен. — Ако епископът на Отон стане техен настойник, наученото може да се окаже доста полезно. — Обърна се към сцената, където завесата вече се вдигаше.

— Това бе най-прекрасното преживяване в живота ми — сподели Валентин след представлението, докато седеше на дебелия абусонски килим в кабинета на Талейран и наблюдаваше как пламъците в камината близват стъклената преграда. Талейран се бе отпуснал на удобен стол, тапициран в плътна синя коприна, вдигнал крака на ниска табуретка. Мирей бе седнала встрани и не откъсваше очи от огъня.

— И за първи път пием коняк — добави Валентин.

— Та вие сте едва на шестнайсет — отбеляза Талейран, вдъхна аромата на напитката в тумбестата чаша и отпи. — Имате време да опитате много неща.

— На колко години сте, господин Талейран? — попита Валентин.

— Не е възпитано да задаваш подобни въпроси — скастри я седналата до камината Мирей. — Не бива да питаш хората на колко са години.

— Наричайте ме Морис — разреши Талейран. — На трийсет и седем съм, но се чувствам като старец на деветдесет, когато се обръщате към мен с това „господине“. Кажете ми, допадна ли ви Жермен?

— Мадам дьо Стал е изключително чаровна — отвърна Мирей и червената й грива заискри на огъня в отблясъците на пламъците.

— Истина ли е, че ви е любовница? — попита Валентин.

— Валентин! — извика Мирей. Затова пък Талейран избухна в неудържим смях.

— Ти си забележителна — отвърна той и разроши косата на девойката, докато тя се облягаше на коляното му, обляна от трептящата светлина на пламъците. Обърна се към Мирей: — Братовчедка ви, госпожице, не познава преструвките на парижкото общество. Намирам въпросите й за очарователни и не бих могъл да се обидя. Последните няколко седмици, докато ви избирах тоалети и ви разхождах из Париж, бяха като ободряваща напитка, която стопи горчилката на цинизма ми. Валентин, кой ти каза, че Мадам дьо Стал ми е любовница?

— Чух го от слугите, господине… Исках да кажа, чичо Морис… Вярно ли е?

— Не, миличка. Не е вярно. Вече не. Едно време бяхме любовници, ала тази клюка е минало. Двамата сме добри приятели.

— Може да ви е отхвърлила заради недъгавия крак — предположи Валентин.

— Пресвета майко! — извика Мирей, която не бе свикнала да ругае. — Извини се веднага. Моля да простите на братовчедка ми, господине. Тя не искаше да ви обиди.

Талейран седеше притихнал, почти шокиран. Говореше истината, когато каза, че никога не би се обидил на Валентин, ала нямаше човек във Франция, който да се осмели да заговори за недъга му пред него. Разтреперан от противоречиви чувства, които не можеше да разбере, той се пресегна към ръцете на Валентин, изправи я и я накара да седне на табуретката. Нежно я прегърна и я притисна до себе си.

— Много съжалявам, чичо Морис — започна Валентин. Постави нежно длан на бузата му и се усмихна. — Никога досега не съм имала възможността да срещна човек с физически недъг. За мен ще бъде от образователно значение, ако ми покажеш.

Мирей изпъшка. Талейран бе зяпнал Валентин, сякаш не можеше да повярва на чутото. Тя стисна ръката му, за да му даде кураж. След миг той заяви сериозно:

— Много добре. Щом искаш.

С усилие вдигна крака си, прегърби се и свали тежкия железен ботуш, който пристягаше крака му, за да може да ходи.

В сумрачната светлина от камината Валентин го огледа. Стъпалото бе усукано така, че пръстите сякаш растяха отдолу. По-нагоре приличаше на дърво. Момичето пое крака в ръце, приведе се и го целуна в основата. Талейран седеше слисан на стола си.

— Горкото краче — каза тя. — Страдало е толкова много, а с нищо не го е заслужило.

Талейран се наведе към Валентин. Вдигна лицето й към своето и я целуна нежно по устните. За момент златните му къдри и светлорусите й кичури се сляха на светлината на огъня.

— Ти си единствената, която се е обръщала към крака ми — отбеляза с усмивка той. — Освен това му достави истинска радост.

Както бе обърнал към Валентин ангелското си лице, а златните му къдри блестяха като ореол на светлината на камината, Мирей не можеше дори да предположи, че това е същият мъж, който безмилостно, почти съвсем сам съсипваше католическата църква на Франция. Не допускаше, че това е същият мъж, който се опитваше на всяка цена да се добере до „Шаха на Монглан“.

Свещите бяха почти догорели в кабинета на Талейран. На угасващата светлина на огъня ъглите на дългата стая потъваха в сенки. Талейран погледна към часовника на полицата над камината. Минаваше два след полунощ. Надигна се от стола, където Валентин и Мирей бяха отпуснали глави с коси, разпилени по коленете му.

— Обещах на чичо ви да ви прибера в приличен час — каза им той. — Вижте кое време стана.

— Чичо Морис — замоли Валентин, — моля те, не ни карай да си тръгваме точно сега. За пръв път имахме възможност да излезем сред обществото. Откакто пристигнахме в Париж, стоим затворени, все едно не сме напускали манастира.

— Разкажи ни още нещо — примоли се Мирей. — Чичо няма да има нищо против.

— Ще побеснее — разсмя се Талейран. — Само че стана прекалено късно, за да ви връщам у вас. По това време пияни санкюлоти11 обикалят улиците, дори в скъпите квартали. Предлагам да изпратя кочияша да занесе бележка на чичо ви. Ще накарам личния си прислужник Куртиад да приготви стая. Сигурно предпочитате да сте заедно.

Не бе чак толкова опасно да ги изпраща вкъщи. Талейран разполагаше с много слуги, а домът на Давид не бе далече. Само че той изведнъж осъзна, че няма желание да заведе момичетата у тях, не просто тази вечер, а може би никога. Бе опитал да разказва историите си колкото е възможно по-дълго, за да отложи неизбежното. Двете момичета с искрената си непосредственост бяха събудили в него чувства, които не успяваше да разбере. Никога не бе имал истинско семейство, а топлината, която усещаше в тяхно присъствие, бе нещо напълно ново, съвършено непознато.

— Наистина ли можем да останем тук тази нощ? — попита Валентин, изправи се бързо и стисна ръката на Мирей. Личеше, че братовчедка й се колебае, макар че и на нея й се искаше да остане.

— Наистина — отвърна Талейран, надигна се от стола и дръпна кордата на звънчето. — Да се надяваме, че оставането ви няма да е причина за скандала, който предрече Жермен.

Спокойният строг Куртиад, все още в колосана ливрея, хвърли бегъл поглед към двете поразчорлени момичета, после към босия крак на господаря си и безмълвно ги поведе по стълбите към спалнята за гости.

— Господине, бих искала да ви помоля да ни намерите нощници — започна Мирей. — Може би някоя от прислужниците ще ни…

— Няма проблем — отвърна любезно Куртиад и бързо остави два копринени пеньоара, обточени с ръчна бродерия, които със сигурност не бяха на някоя от слугините. След това дискретно излезе от стаята.

Валентин и Мирей с грижливо пригладени коси се бяха съблекли и вече лежаха в огромното меко легло с бродирай балдахин, когато Талейран почука на вратата.

— Удобно ли се настанихте? — попита той и надникна вътре.

— Това е най-прекрасното легло, което сме виждали — отвърна Мирей, потънала в мекия дюшек под юргана. — В абатството спяхме без дюшек, за да имаме по-добра стойка.

— Не мога да отрека, че ефектът е поразителен — усмихна се Талейран. Приближи се и седна на тясната кушетка до леглото.

— Сега трябва да ни разкажеш още нещо — настоя Валентин.

— Стана късно… — започна Талейран.

— Нещо за призраци — уточни Валентин. — Абатисата не ни позволяваше да говорим за призраци, но ние си разказвахме. Ти знаеш ли такива истории?

— За жалост не — призна с искрено съжаление Талейран. — Както ви е известно, детството ми не беше като на останалите деца, затова не знам такива разкази. — Той замълча и се замисли. — Но мога да ви кажа, че имах случай, когато се натъкнах на призрак.

— Не може да бъде! — възкликна Валентин. Посегна и стисна ръката на Мирей под завивката. Двете бяха невероятно развълнувани. — Истински ли?

— Сега ми се струва глупаво — разсмя се той. — Трябва да ми обещаете да не го споменавате пред чичо си Жак-Луи, защото ще стана за посмешище пред Националното събрание.

Момичетата се наместиха под завивките и се заклеха да не проговарят. Талейран седна на кушетката и на трепкащата светлина на свещта започна разказа си.

Когато бях съвсем млад, още преди да положа клетва за свещеник, тръгнах от епархията си в Сен Реми, където е погребан известният крал на франките Кловис12, и поех към Париж, за да се запиша в Сорбоната. След като прекарах две години в този прочут университет, дойде време да се отдам на призванието си. Знаех, че ако откажа да се впусна в професията, която семейството ми е избрало, ще предизвикам страхотен скандал. Въпреки това чувствах, че не съм скроен за свещеник. Открай време знаех, че най-успешно ще се справям като държавник.

Под параклиса в Сорбоната бяха положени костите на най-великия политик на Франция, моя идол. Знаете името му Арман Жан дьо Плеси, херцог Дьо Ришельо, който успявал умело да съчетае религия и политика, управлявал страната с желязна ръка почти двайсет години, чак до смъртта си през 1642 година.

Една вечер, след полунощ, станах от топлото легло, наметнах дебела пелерина върху нощницата и се спуснах по обраслите с бръшлян стени на студентската стая, за да отида в параклиса на университета.

Вятърът разнасяше замръзналите окапали листа по поляната, бухали и други нощни създания издаваха странни звуци. Мислех си, че съм смел, но трябва да призная, че се уплаших. Гробницата беше тъмна и студена. В този час тук не се молеше никой, единствено в криптата догаряха няколко свещи. Запалих свещ, отпуснах се на колене и отправих молба към покойния духовен водач на Франция да ми посочи пътя. Докато редях молитви под високите арки, чувах ударите на сърцето си.

Тъкмо свърших да се моля, за мое най-искрено изумление отнякъде нахлу ледена въздушна струя и угаси свещите. Обзе ме ужас! Погълнат от мрака, заопипвах наоколо, за да открия някаква светлина. В този момент чух стон и от гробницата се надигна бледият зловещ призрак на кардинал Ришельо! Косата, кожата, дори церемониалната му роба бяха снежнобели. Извиси се над мен, целият облян в сияние, но и напълно прозрачен.

Ако не бях на колене, със сигурност щях да падна на земята. Гърлото ми пресъхна, гласът ми изчезна, не можех да продумам. И ето че отново чух сподавения стон. Призракът на кардинала ми говореше! Настръхнах целият, докато съдбовните му думи звучаха подобно екот на камбана.

— Защо ме будиш? — прогърмя гласът. Около мен се вихреха побеснели ветрове, все още бях в непрогледния мрак, а краката ми бяха така омекнали, че нямах сили да стана и да избягам. Преглътнах и се опитах да отговоря с треперещ глас.

— Кардинал Ришельо — заекнах, — моля ви за съвет. Приживе сте били най-великият държавник на Франция, макар да сте се врекли за духовник. Как успяхте да постигнете тази власт? Споделете тайната си с мен, защото искам да последвам примера ви.

— Ти ли? — изтрещя обидено издигналият се към извития таван призрачен стълб. Мяташе се ту към една, ту към друга стена, все едно бе мъж, който крачеше по пода. С всяка стъпка ставаше все по-грамаден, докато призрачното присъствие изпълни целия параклис, набъбнало също като буря, готова да се разрази. Свих се още повече. Най-сетне привидението заговори: — Тайната, която търсех, си остана загадка… — Все още се носеше под арката, ала вече бе станало по-прозрачно. — Тайната на властта е погребана с Карл Велики. Аз открих ключа. Скрил съм го грижливо…

Фигурата потрепваше на стената също като пламък, който всеки момент щеше се пръсне в множество искри. Скочих в отчаян опит да му попреча да изчезне. За какво намекваше? Каква бе тайната, погребана с Карл Велики? Опитах се да надвикам свистенето на вятъра, който разпиляваше призрака пред очите ми:

— Господарю, отче пресвети! Моля ви, кажете ми къде да открия ключа, за който говорехте.

Призракът вече не се виждаше, ала до мен стигна гласът му, също като ехо, долитащо от края на дълъг коридор:

— Франсоа… Мари… Аруе…

Това бе всичко. Вятърът утихна, няколко свещи отново припламнаха. Стоях сам-самичък в параклиса. Останах дълго, докато най-сетне се отправих през ливадата към студентските помещения.

На следващата сутрин бях готов да повярвам, че преживяното е било само един кошмар, ала окапалите листа, закачени по пелерината, и лекият мирис на крипта, пропил се в плата, ми напомниха, че е било истина. Кардиналът ми бе казал, че е открил първия ключ за една велика тайна. Кой знае защо, аз бях този, който трябваше да стигне до въпросния ключ с помощта на великия френски поет и драматург Франсоа Мари Аруе, познат под името Волтер.

Наскоро Волтер се бе върнал в Париж от самоналожено изгнание в имението си във Ферни, по всяка вероятност за да постави на сцена нова пиеса. Повечето бяха убедени, че се е прибрал у дома си, за да умре. Не можех да си обясня как бе възможно този свадлив старец, атеист открай време, роден петдесет години след смъртта на Ришельо, да е запознат с тайните на кардинала. Трябваше да открия на всяка цена.

Минаха няколко седмици, преди да успея да си уредя среща с Волтер.

Облякох расо и пристигнах в уречения час. Поканиха ме в спалнята му. Волтер мразеше да става преди дванайсет на обяд, а често се случваше да прекара в леглото целия ден. Повече от четирийсет години все повтаряше, че е на ръба на смъртта.

Той лежеше отпуснат, облегнат на възглавниците, с нахлупена на главата розова нощна шапчица и дълга бяла нощница. Очите му горяха като въглени на пребледнялото лице, устните му бяха тънки, а носът остър и тънък като игла. Приличаше на хищна птица.

Из стаята шетаха свещеници, той се опитваше на висок глас да ги отпъди и щеше да продължи с тези напразни опити чак докато издъхне. Почувствах се неловко, когато извърна очи към мен и забеляза расото на послушник, защото знаех колко мрази духовниците. Махна с кокалестата си ръка и нареди на свещениците:

— Моля ви, оставете ни! Очаквах пристигането на младежа. Той е пратеник на кардинал Ришельо!

След това се изсмя пронизително, като стара вещица, а свещениците се заозъртаха през рамо и заситниха навън. Волтер ме покани да седна.

— За мен си остава неразгадаема тайна — започна гневно той — защо този надут стар призрак отказва да остане в гроба. Като атеист не мога да си намеря място от яд, че един умрял поп продължава да се явява и да подтиква младите мъже да ме посещават. Да, винаги разбирам, когато ги изпраща той, защото устните им са увиснали налудничаво, очите им се стрелкат трескаво, също като твоите… Това влез-излез във Ферни беше ужасно, но тук, в Париж, е истинска смърт!

Потиснах с усилие раздразнението си заради начина, по който ме описа. От една страна, останах учуден, че е познал причината, поради която съм дошъл да го посетя, а, от друга, ме обхвана страх. Да, беше ме страх, защото той каза, че и други са търсили онова, до което се опитвах да се добера.

— Иска ми се да забия кол в сърцето на този човек, за да се свърши с всичко това — продължи да мърмори Волтер. — Може би тогава ще намеря покой. — Стори ми се доста развълнуван и започна да кашля. Забелязах, че храчи кръв, ала щом се опитах да му помогна, той ми махна с ръка. — И лекарите, и свещениците трябва да бъдат закарани на ешафода! — извика и посегна към чашата вода. Подадох му я и Волтер отпи. — Той, разбира се, иска ръкописите. Кардинал Ришельо не може да понесе, че безценните му дневници са попаднали в ръцете на стар негодник като мен.

— У вас са дневниците на кардинал Ришельо?

— Да. Преди много години, когато бях още млад, ме хвърлиха в затвора по обвинение в заговор срещу Короната, и то заради някакво стихотворенийце, което бях съчинил за романтичните похождения на краля. Докато гаснех в затвора, богат клиент ми донесе някакви дневници с молба да ги разчета. Семейството му ги пазело цяла вечност, обаче написаното било закодирано и никой не разбирал за какво става дума. Тъй като нямах друго занимание, аз ги дешифрирах и научих доста за нашия любим кардинал.

— Аз пък си мислех, че написаното от Ришельо е дарено на Сорбоната.

— Така са ти казали — изсмя се злобно Волтер. — Един свещеник няма да къта дневници, написани с код, освен ако не иска да скрие нещо. Много добре знаех с какво са се занимавали свещениците по онова време: мислили са за мастурбация и по какъв начин да задоволят похотта си. Заех се с дневниците като гладен кон със зоб, но това не се оказа мръснишкото признание, което очаквах. Беше най-обикновен научен трактат. Най-голямата глупост, на която бях попадал.

Волтер се закиска и разкашля толкова силно, че моментът ми се стори подходящ да извикам някой от свещениците, защото все още не ми бе позволено да причестявам умиращи. След като издаде потресаващ звук, нещо като предсмъртно гъргорене, той ми направи знак да му донеса шалове. Натрупа ги върху себе си, уви един на главата си също като стара баба и остана да трепери под тях.

— Какво открихте в тези дневници. Те къде са? — попитах настоятелно аз.

— Все още са у мен. Докато бях в затвора, клиентът ми умрял и не оставил наследници. Може да струват доста, защото са ценни за историята. Но в тях има бая суеверия и глупости, ако питаш мен. Вещерство, магии.

— Нали казахте, че са научен труд?

— Да, доколкото свещениците са в състояние да постигнат някаква обективност. Виж сега, кардинал Ришельо е посветил живота си на откриването на могъществото и пътя към властта още преди да поведе армии срещу всяка държава в Европа. А целта на тайното му проучване се върти около… може и да си чувал за „Шаха на Монглан“.

— Шахът на Карл Велики ли? — възкликнах и се опитах да запазя спокойствие, въпреки че сърцето ми блъскаше като обезумяло. Приведох се напред над леглото му, слушах внимателно всяка изречена дума и го подтиквах предпазливо да продължи, за да не предизвикам нова атака. Бях чувал за „Шаха на Монглан“, но знаех, че е изчезнал преди векове. От онова, което знаех, стойността му бе невъобразима.

— Мислех, че е просто легенда — осмелих се да подхвърля аз.

— Ришельо не е мислел така — отвърна възрастният философ. — На хиляда и двеста страници в дневника му е описано проучването за произхода и значението на шаха. Той е пътувал до Аахен или до Е ла Шапел, дори е проучвал „Монглан“, където е вярвал, че е закопана дъската, но напразно. Нашият кардинал бил убеден, че в него е отговорът на загадка, по-стара от самия шах дори, може би стара като света. Тази тайна обяснява възхода и падението на цивилизациите.

— За каква тайна става въпрос? — попитах, като напразно се опитвах да прикрия вълнението си.

— Ще ти разкажа какво е неговото мнение — каза Волтер, — въпреки че той е починал, преди да разгадае тайната. Мисли каквото искаш, но повече не ме безпокой по този въпрос. Кардинал Ришельо е вярвал, че „Шахът на Монглан“ съдържа формула, забранена формула, запечатана както във фигурите, така и в дъската. Тази формула крие тайната на безграничната власт…

— Чичо Морис. — Мирей отвори очи. — Още не си довършил разказа. Каква е формулата, която кардинал Ришельо е търсил цял живот? Какво е била скрито във фигурите на шаха?

— Това, скъпа моя, ще открием заедно — усмихна се Талейран, щом забеляза, че Валентин също е отворила очи и двете момичета треперят под топлите завивки. — Истината е, че аз никога не съм виждал ръкописа. Волтер почина скоро след това. Цялата му библиотека бе купена от човек, който е знаел колко са ценни дневниците на Ришельо. Това е човек, който разбира какво означава безграничната власт и копнее да я притежава. Човекът, за когото говоря, се опита да подкупи и мен, и Мирабо, той бе застъпник на Закона за конфискацията, защото така се надяваше да разбере дали „Шахът на Монглан“ ще бъде конфискуван от хора на високи постове, които нямат етика и морал.

— Ти си отказал подкупа, нали, чичо Морис? — попита Валентин, вече седнала в леглото, загърнала се в юргана.

— Цената ми бе твърде висока за господина или може би трябва да уточня, че беше госпожа? — засмя се Талейран. — Самият аз исках шаха. И все още го искам. Погледна към Валентин на сумрачната светлина и бавно се усмихна.

— Вашата абатиса е допуснала огромна грешка — каза им той. — Трябва да призная, че се досетих какво ще направи. Извадила е шаха от абатството. Не ме гледайте така, милички. Да не би да си мислите, че е случайно съвпадение, че тя е решила да пресече цял един континент, за да отиде в Русия, както ми каза чичо ви? Вижте, човекът, който купи библиотеката на Волтер, същият човек, който се опита да подкупи нас с Мирабо, човекът, който си е поставил за цел да се добере до шаха през последните четирийсет години, е не друг, а Екатерина Велика, императрицата на Русия.

Талейран замълча и погледна към Валентин и Мирей, сгушили се една до друга под дебелите завивки. Преструваха се, че спят, с пищни коси, разстлани по възглавниците, и преплетени дълги кичури. Той стана, надвеси се над тях, за да ги завие, и ги погали нежно по главите.

— Чичо Морис. — Мирей отвори очи. — Още не си довършил разказа. Каква е формулата, която кардинал Ришельо е търсил цял живот? Какво е била скрито във фигурите на шаха?

— Това, скъпа моя, ще открием заедно — усмихна се Талейран, щом забеляза, че Валентин също е отворила очи и двете момичета треперят под топлите завивки. — Истината е, че аз никога не съм виждал ръкописа. Волтер почина скоро след това. Цялата му библиотека бе купена от човек, който е знаел колко са ценни дневниците на Ришельо. Това е човек, който разбира какво означава безграничната власт и копнее да я притежава. Човекът, за когото говоря, се опита да подкупи и мен, и Мирабо, той бе застъпник на Закона за конфискацията, защото така се надяваше да разбере дали „Шахът на Монглан“ ще бъде конфискуван от хора на високи постове, които нямат етика и морал.

— Ти си отказал подкупа, нали, чичо Морис? — попита Валентин, вече седнала в леглото, загърнала се в юргана.

— Цената ми бе твърде висока за господина или може би трябва да уточня, че беше госпожа? — засмя се Талейран. — Самият аз исках шаха. И все още го искам.

Погледна към Валентин на сумрачната светлина и бавно се усмихна.

— Вашата абатиса е допуснала огромна грешка — каза им той. — Трябва да призная, че се досетих какво ще направи. Извадила е шаха от абатството. Не ме гледайте така, милички. Да не би да си мислите, че е случайно съвпадение, че тя е решила да пресече цял един континент, за да отиде в Русия, както ми каза чичо ви? Вижте, човекът, който купи библиотеката на Волтер, същият човек, който се опита да подкупи нас с Мирабо, човекът, който си е поставил за цел да се добере до шаха през последните четирийсет години, е не друг, а Екатерина Велика, императрицата на Русия.