"Не мести предметите, Вячек!" - читать интересную книгу автора (Буличов Кир)

3

Те се разхождаха вечер в Ливерпул, град, непредназначен за романтични разходки, затворен и зает със собствените си работи и поради това, че другите не се интересуваха от тях, чувствуваха душевно родство, рядко даже за хора, които отдавна се познават близко.

И изведнъж Вячек усети приближаването на това чувство.

Той не беше сигурен, правилно ли го е познал, защото у него в този момент живееха дружно толкова различни чувства, че даже пръстите му трепереха. Но признаците съвпадаха. Същото състояние на еуфория, щастливо безразличие и гъделичкащо предчувствие, че след минута, час, ден, всичко ще бъде също толкова хубаво. Или още по-хубаво.

— Аз и сега бих могъл нещо да извърша — каза тържествено Вячек.

Люда не отговори. Но спря неочаквано. Те стояха пред витрина, в която се извиваше изтощена девойко в норкова шуба, любувайки се иа изящните си, умело лакирани гипсови пръсти. Небето над улицата беше зелено и на Вячек изведнъж се стори, че те са във водата, а Люда е русалка, тъжна и беззащитна.

— Зная — каза Люда. — Разбирам ви.

— Не, аз не за това — на Вячек много му се искаше Люда да го разбере правилно. — Аз говоря не въобще, а за едно особено чувство. Мама даже искаше да ме води на психиатър.

Люда повдигна вежди. Вячек се смути и неочаквано попита:

— Бихте ли искали такава палто?

— Не — каза Люда, все още гледайки Вячек в упор. В зениците й се отразяваха искри — светлините иа рекламите. Люда докосна ръката му и Вячек замря, боейки се да не изплаши пръстите й.

— Ти знаеш — каза той много тихо, — с мен става така при емоционален подем. — Вячек с другата ръка свали очилата си и ги пъхна в горния си джоб. Люда прибра ръката си.

— Защо си свалихте очилата? — попита тя.

— Очилата? А, да. — Очилата веднага се върнаха на мястото си. — Защо?

— Имахте такъв вид, като че ли искате да ме целунете.

— О, не, в никой случай. — побърза да отговори Вячек.

— Не съм го и помислила — строго каза Люда.

Той забрави нещо. Нещо се изгуби през тези минути. И на само у него, у Вячек, но и у Люда. Тя каза:

— Късно е вече. Време е да се прибираме в хотела. Връщаме ли се?

Вячек трябваше да каже „не“, защото във въпроса нямаше увереност и желание за връщане. Но той послушно кимна с глава и те тръгнаха към хотела.

— А защо ми разказахте за психиатъра? — след пет минути изведнъж попита Люда. И Вячек, който мислеше, че Люда му се сърди за това, че едва не я целуна на улицата пред витрината, се зарадва на въпроса.

— Мама много иска да бъда солиден — каза той. — И когато тя научи, че мога да постъпвам така с вещите, се изплаши, че това е ненормално.