"Шаманизъм (Лечители, духове ритуали)" - читать интересную книгу автора (Мюлер Клаус Е.)

2. Духовни сили

Отвъдното представлява жизнения свят на духовните същества, които по подобие на хората са поставени в йерархичен ред, с различни области на действие и радиуси на движение. Шаманите трябвало най-добре да познават тези обстоятелства, за да могат успешно да изпълняват задачите си. Така например болестите — особено по-тежките — не били предизвиквани непременно от злонамерени, а по-скоро от точно определени духове, които се смятали за техни специални причинители. Един шаман, който не ги познавал, не знаел как изглеждат и най-вече как да ги открие, не бил и в състояние да ги победи. Според вярванията на сибирските народи духовете живеели в подземния свят, в различни и понякога твърде отдалечени една от друга местности. Онези от тях, които отговаряли за стомашните страдания, според представите на нганазаните (самоеди от полуостров Таймир в Северозападен Сибир) обитавали шатри, покрити със скреж; „майката на шарката“ живеела в кървавочервена шатра край една река и тялото й също било червено, включително косите, а дрехите й били на сини и червени квадрати. Духовете, причиняващи сипаница и душевни болести, обитавали шатри с разкъсани чергила. Таймирските самоеди познавали и „духа на плацентата“. Ставало дума за обрасла в косми старица, която живеела в шатра; била наметната само с рибарска мрежа, но понякога имала и горна дреха. Към нея шаманите се обръщали при родилни затруднения.

За народите, които се прехранвали с лов и риболов, особено голямо значение имали „господарите на животните“ и най-вече онези, които носели отговорност за уловената риба или дивеч. Обикновено се смятало, че те живеят в най-отдалечените области на отсамния свят — дълбоко в тайгата, както например господарят на животните в образа на мечка; във високите и сковани в лед планини, както „майката“ на дивите кози и козирозите според вярванията на народите от Хиндукуш; в корените на „космическото дърво“, както „господарката“ на лосовете и елените в Тунгусия; или на морското дъно, както Зедна, владетелката на всички морски бозайници и риби според ескимоските възгледи. Именно към тях се обръщали шаманите, когато в мрежите не влизал улов, пасажите на сьомгата закъснявали, а ловът бил безуспешен.

Ако съществуването на племето било заплашено поради недостатъчния брой новородени (или големия брой починали), шаманите трябвало да потърсят прадедите, за да измолят от тях необходимите им души и следователно били длъжни да познават мястото, където се намирало царството на мъртвите, както и пътя, по който да стигнат там; при определени обстоятелства се обръщали и към върховното божество в най-високата и отдалечена точка на горния свят — ако детските души се намирали под негова закрила. Иначе — в елементарния и комплексния шаманизъм — висшите духовни сили били представяни от богинята на Земята или атмосферата, а при крайбрежните обитатели — от морските божества.

Последните могли да застрашат риболова в открито море и затова трябвало предварително да бъдат успокоявани от шаманите; при земеделските народи богинята на Земята била отговорна за почвеното плодородие; божествата на валежите били в състояние както да предизвикват богати добиви на реколтата, така и да я унищожат с един удар; доведената от тях снежна буря могла да провали предстоящия лов.

При своите рисковани и опасни пътувания в отвъдното никой шаман не можел да извърши нещо без подкрепата и съдействието на своите духове — помощници и закрилници. Тези два образа рядко се разграничавали ясно както от самите народи, така и в етнологическата литература, но все пак представлявали различни духове с различни задачи и отговорности. Първите обикновено били природни духове — изворни, дървесни, горски, планински, — но преди всичко животински. Те се появявали най-вече в образа на животни — лисица, видра, змия, вълк, тигър, бухал или гарван, но били познати и в човешки образ, т.е. могли да сменят начина на проявление според желанието си. Понякога на шамана идвали да помагат душите на умрелите предишни шамани от същия клан.

По правило един шаман имал много духове помощници, а рядко само един, какъвто е случаят с някои индонезийски племена (например в Халмахара той притежавал личен jin). С нарастването на броя на помощниците се увеличавала и шаманската ефективност, при това не само в количествен, но и в качествен план. Защото всеки дух притежавал специфични свойства и познания, от които шаманът могъл съответно да се възползва. Духовете, приели образа на риби, го придружавали в подводния свят, влечугите и земноводните — при слизанията под земята, а духовете с птичи образ го носели на крилете си към божествата от горния свят.

Някои духове били строго специализирани върху определени болести, като например туберкулоза или шарка, други имали опит в лечението на душевни страдания или при родилна помощ.

За да извлече полза от опита на своите духове помощници и успешно да се възползва от техните специални познания, шаманът трябвало да установи с тях тесни и непомрачавани близки отношения, т.е. умело и внимателно да ги направлява, контролира и обработва. При някои сибирски народи, както и при северноамериканските и южноамериканските индианци, тази особена връзка се създавала още от обстоятелството, че духовете помощници преминавали от един шаман при друг и донякъде представлявали наследството за един клан. Шаманите обикновено се обръщали към тях с роднински имена — „дядо“, „бабо“, „татко“, „майко“, „брате“ (или „братя“), „сестро“, „чичо“, — какъвто е случаят с тунгуските племена от поречието на Амур — нанайците, улчите, орочите и др. Освен това те също услужвали на духовете, все едно били на служба при тях, т.е. практикували обичайната между роднини взаимност на услугата и отплатата и се опитвали да им сторят добро, да засилят уважението си към старите с предварително предписано почтително поведение и даруване. Освен това широко разпространена била практиката да „настаняват“ духа в малка животинска или човешка фигурка, кукла, птичка или дори обикновен съд, които хранят и обличат редовно — или само по време на ритуала, както при ескимосите и в Япония, или дългосрочно, например докато е жив шаманът. По време на сеансите сибирските шамани окачвали фигурката върху церемониалните си одежди или я долепяли плътно до тялото си. При тунгусците от долното течение на Енисей по източната половина на шатрата разполагали фигурални изображения на слънце, лебед, кукувица и на митичната птица буревестник; на западната поставяли изображенията на Луната, жерав и кайра (арктическа плаваща и гмуркаща се птица с големината на патица); в непосредствена близост до лявата си ръка шаманът разполагал фигурки на пъстърва, видра, налим и вълк, а отдясно — на някоя типично местна риба, змия, гущер и мечка. Пред себе си имал друг образ на гущер. По този начин той бил „обкръжен“ от всичко необходимо за акцията в отвъдното. Но ако някой шаман се проявявал като незнаещ или неумел в ръководенето на духовете помощници, това могло да му струва скъпо. Ако например изпращал в битка с могъщи духове по-слаби противници, които не успявали да победят, те се връщали и започвали да измъчват майстора си. Това го довеждало или до лудост, или до смърт, в други случаи те просто го напускали и той изгубвал способностите си.

Освен с тези духове, които според функцията си били главно „служители“, шаманът поддържал много по-тесни връзки с духовете закрилници, респ. „богове закрилници“ от южноазиатския шаманизъм на висшите култури. Там обикновено става дума за една-единствена свръхестествена сила. Понякога — при това най-често в южните периферни райони на сибирската тайга — тази сила представлявала душата на умрял предишен шаман от собствения клан, а при народите, живеещи в северните гористи области и особено сред тунгусите и якутите, по-често се срещал дух в образ на женско животно — орлица, лос, кошута или мечка, наричана от шаманите „животинска майка“. Някъде тя приемала и човешки черти, както при нанайците от долното течение на Амур в Източен Сибир, които се обръщали към нея с роднински респект, както към духовете помощници, и я наричали „баба“ (Enin mama).

При това майчинският инстинкт произхождал от представи, които специално се свързвали с отношението към тяхното протеже. Майката птица давала живот на бъдещия шаман още в отвъдния свят и далеч преди неговото земно раждане, като го снасяла в яйце и го мътела в гнездо сред клоните на „космическото дърво“. Гнездата на шаманите, определени за велики дела, се намирали високо в клоните и за излюпване на „пилето дух“ били нужни три години. При духовете с еленови образи (лосове, северни елени, елени, сърни) „животинската майка“ най-напред приема в себе си душата на шамана, опитвайки се по този начин да я почувства; едва след това го ражда, кърми и отглежда. И в двата случая бъдещият шаман бил вече „дете“, „рожба“ на своя майчин дух закрилник, преди да бъде роден на земята, т.е. предварително бил свързан с него в тесни роднински взаимоотношения и притежавал част от неговите специфични спиритуалистични свойства и дарби. И не само това: тук се осъществява пълно сливане между „животинската майка“ и „господарката на животните“, т.е. с птицата или основния вид дивеч, чрез което шаманът едновременно се превръща и в брат на онези животни, с които главно се изхранва собственото му племе.

Както е типично за този вид съюзи (подобно на отношението към християнските и ислямските ангели закрилници), шаманът вижда непосредствено своята „майка“ само три пъти през живота си: след раждането си в отвъдното, по време на посвещаването си в тайните и преди смъртта си, която тя му предизвестява със своята поява. Иначе тя неизменно и незабележимо го придружава през целия му живот, винаги е готова да му помогне, закриля го в критични ситуации или го предупреждава при заплашваща го опасност.

На практика отношенията между шамана и духа закрилник били толкова близки, сякаш били двойници помежду си. Ако духът закрилник се появявал в животински образ и бил ранен от някой ловец, съответното място от тялото на шамана се разболявало: при смърт на животното умирал и шаманът. Постепенно — както например в Тибет, отношението между двамата бавно прераствало в идентичност. Тогава шаманът се превръщал в дух закрилник — при това не само по време на сеансите, — като вече притежавал свръхестествени дарби, виждал и действал като своя дух. Когато връзката била от дистанция, духът закрилник по всяко време витаел в непосредствена близост до шамана. По този начин последният се включвал в дейността на духовете помощници. В подобни случаи — както например нанайската Enin mama той заемал сред тях водещо положение, ръководел ги и дирижирал техните акции.

Шаманът се отнасял с особено внимание и към своя дух закрилник, т.е. предоставял му малка фигурка или съд за временно „обитаване“: пред нея той засвидетелствал почитта си, принасял храна, напитки или други жертви, а в Тибет, Корея, Тайван и Япония дори създавал на своя „бог закрилник“ малко светилище за съответния култ. Ако някой шаман все пак нарушавал задълженията си, занемарявал задачите си или престъпвал някое важно табу, неговият „дух закрилник“ го напускал след евентуални безплодни предупреждения. Самият шаман изгубвал своите способности, отпадал физически, отслабвал и накрая умирал.