"До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)" - читать интересную книгу автора (Дилов Любен)

5МЕСО СЪС САЛАТА. ДОБРЕ ЛИ Е ДА ЗНАЕШ КОЕ В ТЕБ Е ДОБРОТО И КОЕ ЛОШОТО. НИКИ ВЪЗМЕЧТАВА ЗА ИЗКУСТВЕН МОЗЪК

Дъждът спря така внезапно, както бе и започнал. Хоботите изнесоха децата изпод корема, изпънаха се напред и Нуми и Ники запътуваха по склона на висок хълм, а там водата се оттичаше на поройни реки. На върха обаче тревата вече блестеше почти суха под новото слънце.

— Какво ли си е наумило да прави с нас? — рече Ники. — Я се опитай да му внушиш нещо! Чел съм, че някои животни се поддават на хипноза. Кажи му да ни пусне!

Звярът измина още стотина метра и се спря на равното. Хоботът, който държеше Нуми, се наведе чак до тревата, пусна я и тя скочи безпрепятствено на краката си. Другият обаче вдигна момчето рязко нагоре, а едновременно с това към него се стрелна озъбената втора глава. Нуми изписка в ушите му. Ники отчаяно се задърпа да скочи, но хоботът отново бе го хванал за бедрото и го заподнася към зиналата червена паст. Още миг и той щеше да потъне в нея, ако свободният хобот не бе плеснал внезапно със силен камшичен удар свирепата глава. Тя се залюшка гневно, заграка с челюсти, но се върна. А нейният хобот също се наведе и сякаш сърдито хвърли момчето близо до окаменялото момиче.

— Да бягаме! — предложи Ники, щом се опомни. Бе паднал от доста височко.

Нуми го хвана за ръката.

— Не бързай! Много е интересно!

— Като ни изяде, ще стане още по-интересно. Само че не за нас.

— Не видя ли, че не му позволява? Имам чувството, че одеве тя все пак ме послуша да ни пусне. Но защо другата е толкова лоша? Трябва и с нея да станем приятели.

И тя направо тръгна към хобота й, който още се виеше гневно насам-натам. Откъде намираше толкова безстрашие това момиче? И толкова вяра в доброто на света? Добре, че другият хобот може би за трети път вече я спаси. Той я застигна, сграбчи я с ноктите си за шлема и я изтърси отново край Ники. А веднага след това пред очите им се извърши нещо още по-непонятно.

Внезапно цялата грамада се разцепи на две и отвъдната й половина, лошата, както бяха я нарекли децата, се понесе в необикновено бърз галоп към другия край на върха. С половината от краката, с единия хобот, с едната глава и едната опашка, тя сякаш избяга от тях, сърдита, че не й позволиха да ги изяде. Скоро тя изчезна зад гърбицата на хълма и оттам се донесе свирепият й рев. А останалата пред тях половина започна да се храни, сякаш нищо не бе станало. Хоботът й преспокойно захващаше големи снопове от тревата, откъсваше ги и ги поднасяше на главата над себе си. Тя ги поглъщаше със страховито стържене на гигантските челюсти.

Нуми изтича в голям кръг от другата страна. Този път хоботът не й обърна внимание, сякаш знаеше, че не е хукнала да бяга.

— Невъзможно — долетя в ушите на Ники удивеното й гласче. — Нищо не се вижда. Съвсем цяло си е. Като че ли не бяха до преди малко едно същество. Разбираш ли нещо, Ники?

Николай също не разбираше нищо, затова каза с гласа на мъдрия си прадядо:

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че не е лесно да се разбере животът по другите планети. Видяхме поне, че е тревопасно. Хайде вече да си ходим!

— Как ще си вървим точно сега! — възмути се гатанката. — Нали трябва да видим какво ще стане? Ще се върне ли другото, къде е ходило, ще се съберат ли пак…

Да, момичето от Пира имаше по-устойчив изследователски дух. Но какво е виновен той, като характерът му си е такъв: непрекъснато иска нещо да прави, нещо ясно и разбираемо, а най-вече — приятно!

И Ники се насили да обикаля около пасящото чудовище, да наднича заедно с Нуми под корема му, да опъва краката и опашката му. На опашката обаче това, изглежда, не й бе особено приятно, защото тя изведнъж се уви като ласо около двамата едновременно и ги захвърли чак върху гърба на звяра. Двамата се претърколиха един връз друг.

— Казах ти да бягаме! — рече той, като седна и се огледа. От тая височина отново всичко ставаше по-трудно.

— Но то ме послуша — зарадва се момичето. — Аз му внуших да ни качи горе.

— Като е за някоя глупост… — изръмжа Ники, но друго гръмотевично ръмжене го прекъсна.

Целият гръб под тях се разтресе от него. Двамата скочиха на крака. Какво ставаше с добрата половина, която бе ги закриляла досега? Ядосала ли се беше на тях?

Не, тя само посрещаше избягалата си половина, която бе изплувала иззад хълма и с глух тропот тичаше вече насам. Сега, отдалеч, децата видяха колко невъобразимо и страшно изглеждаше това чудовище, дори само половината от него. А гледката бе още по-ужасяваща, защото от двете страни на челюстите му висяха крайниците на друго, голямо колкото земен кон животно.

Децата приклекнаха зад врата на главата, която бе се вдигнала в очакване заедно с хобота. Боязливо занадничаха да видят какво ще стане.

Двата хобота отдалеч се прегърнаха, като приятели, не срещали се с години. Главите допряха гигантските си морди и половината труп от убитото животно премина в отсамните челюсти. Те го схрускаха с шумно задоволство. После двата звяра се завъртяха успоредно един на друг и отново се превърнаха в един, двойно по-голям, в който и всичко беше двойно: главите, хоботите, опашките. А хоботът, който бе закрилял децата, отново заоткъсва снопове трева, но ги заподнася този път на подарилата му част от плячката си глава.

— И месоядно е — отбеляза Нуми.

— Да — съгласи се Ники. — Само че едната част доставя месото, а другата се грижи за салатата.

— Буф — възмути се малката пиранка с комичното си възклицание. — Вие, земляните, никога ли не можете да бъдете сериозни?

— Но аз го казах сериозно! Затова и тази част ни пазеше от месоядната. Изглежда, доброто и злото тук живеят в две отделни половини. И ще ти кажа, Нуми, никак глупаво не го е измислила тая планета. При нас нещата са така омешани, че сам не знаеш добър ли си, лош ли си и кога как постъпваш. Какво казва изкуственият ти мозък?

— Той не познава такъв случай — малко несигурно отвърна пиранката. — И аз не знам дали така е по-умно.

— А не е ли по-просто и по-удобно да знаеш точно коя част от теб е лошата и коя добрата — разпали се Ники. — Да продиктуваме ли това наблюдение?

— Ти го продиктувай — напомни му Нуми. — Изкуственият ми мозък вече го е запомнил.

И Ники пак й завидя заради него. Защото никак не беше лошо да си имаш такъв вълшебен помощник в главата, който е нито добър, нито лош, но помни и ти подсказва винаги най-умното, което трябва да направиш. Като идат на Пира, непременно щеше да помоли да присадят и на него такъв!