"Незавършеният роман на една студентка" - читать интересную книгу автора (Дилов Любен)

ПЕТА ГЛАВАГреховете на лозницата

Изтръгната така грубо от елинската епоха, младата историчка не се чувствуваше спасена от своя „бог от машината“. В одеждите си на луксозна атинска хетера, тя още се усещаше като ония митично свободни жени от древността — като Аспазия и Филис, като всичките хетери накуп. И още бе цялата „изпълнена от бога“, както хитроумно се оправдаваха древните гърци, когато се напиеха, имайки предвид, разбира се, Дионисия. Коринтското вино продължаваше с божествено невинна греховност да танцува танца на менадите и сатирите в овековеченото й вече от Праксител тяло.

— И как ме намери? — сърдито запита тя, пазейки се да поглежда към екранчето, където годините се превъртаха със заплашителна скорост. — Когато е да ида някъде, проклетата ви машина все разсейки прави, а сега…

— Забрави ли, че имаш в кътника си пеленгаторен предавател — отвърна инженерът по поддържането на хронолетите. — Щом я води насочващ сигнал, машината не дава разсейвания във времето.

— Ти поне съзнаваш ли каква глупост правят моите мили колеги от Института? Да ми прекъсвате командировката точно когато щях да се явя пред ареопага! Сега пак няма да знаем съществувала ли е Фрина и кого е изобразил Праксител в Книдската Афродита!

Инженерът не разбираше от работата на историците, но видимо се чувствуваше виновен и тя му прости, заканвайки се само на колегите си.

— Ще им дам аз да се разберат! Значи ти ме обичаш, така ли? И какво ще правим сега? Аз май също те обичам.

— Защо „май“, одеве го каза съвсем уверено? — разтревожи се Александър; с това момиче човек никога не можеше да бъде спокоен.

— Били сме в друг век — засмя се Циана. — Защо не ме целуваш, щом ме обичаш?

— Сега ли? Неудобно е.

— Че какво му е неудобното? — протегна се тя в преудобното второ пилотско кресло на хронолета. Младият инженер се изчерви.

— Забравяш къде се намираме. Може нещо равновесието на полета…

— Чак пък да нарушим равновесието! — усъмни се тя, а бузите й наново се обагриха в цвета на коринтското вино, вероятно от някоя пренесена от древността неприлична асоциация. — Знаеш ли, че аз съм без бельо?

Смайването му още повече я развесели и тя прихна над историческото му невежество:

— Та мога ли да се появя в Елада с бельо? Женските гащи са въведени в Европа едва през средните векове. Представяш ли си каква бъркотия ще настъпи в историята, ако някой ми бръкне под хитона или го вдигне!

— Но как така ще ти бърка под хитона! — възмути се двайсет и четвъртият век у Александър.

— О, ти не знаеш какви са мъжете в миналото! Първата им работа е да ти бръкнат под полата — съобщи му Циана и като че ли не осъждаше много-много мъжете от миналото.

Александър бе потресен.

— На теб бъркаха ли ти?

— Опита се там един, ама го проснах на десет метра от мен. Но нали се събличах пред Праксител, а той и докрая си ме мислеше за богиня! О, богове, ако бях с бельо… — така се изсмя момичето, че сигурно застраши равновесието на машината на времето. — Горкият Пракси, положително щеше да припадне. Афродита по кюлоти!

Младият инженер още по-силно се разтревожи.

— Циана, моля те, откажи се от тая професия!

— А! И какво ще правя в това скучно наше време?

— Може би с мен няма да ти е скучно. Хайде да се оженим, а?

Предложението като че ли я заинтригува и тя рече:

— Защо не дойдеш при мен?

— Не бива в машината, не се знае какво ще стане.

— Хей, ще бъде фантастично! Почваш в един век, а свършваш в друг!

— Не, това още не е изследвано! — възбунтува се инженерът по поддържането на хронолетите.

— Ами че изследвай го де!

— Експерименти не се правят току-така, без програма, без подготовка.

— Глупак! А искаш да се жениш за мен! Това също не е изследвано, нали?

— Ама аз не съм учен, аз съм обикновен инженер — още по-глупаво се заоправдава Александър. — Циана, моля те…

Видя обаче по внезапния унес на лицето й, че тя отново бе отлетяла с духа и сърцето си към своите древности, и бурно я възревнува. Забравил всичките правила за поведение в хронолета, той се изтъркули от своето пилотско кресло върху нея, но Циана бе зърнала над рамото му екранчето на пулта за управление. То бе сменило цвета си, а шеметно въртящите се цифри на брояча вече отчитаха времето в минути.

— Пристигаме! — блъсна го тя от себе си и Александър панически се върна, втренчил безумен поглед в екранчето.

Наистина пристигаха.

И това беше може би първото трагическо прозрение на младия инженер в живота му; че дори и да разполагаш с машина на времето, времето за любов винаги ще си остава недостатъчно.

На лабораторно бялата стартова площадка стърчеше, самотен и гневен, професорът й от катедрата по полети във времето. Като се боеше да скочи с тесния, двойно препасан хитон от високия люк на новите хронолети. Циана изпълни цяло гимнастическо упражнение за спускане. Голите й крака лъснаха чак до хълбоците, а това май допълнително вбеси професора, комуто навярно бе дошло до гуша да се разправя с тази дипломантка. Той зина да я посрещне — както обикновено — с кавга, но Циана изписка престорено:

— Ау, видя ли се, че съм без гащи? — и кокетно заоправя препаските на луксозния хитон.

Впечатляваща бе тази картина: една хубавка атинска хетера пред бляскавия метален дизайн на темпоралната машина. Може би затова професорът се зазяпа няколко мига, а после бившата му студентка пак го изпревари:

— Ама и вие ли не знаете защо? Вярно, вие също не сте историк. — Тя ситнеше кръшно насреща му, възбудена от своите древни впечатления, щастлива с приключенията си. — Християнската религия ги е измислила. Някога наказанията са се изпълнявали публично, петдесет тояги на голо, сто тояги на голо. Така са биели и жените, докато черквата не се намесила, щото забелязала, че публиката, и особено поповете, доста греховно са се забавлявали с тая гледка. Заповядала да обуват на жените гащи, преди да ги бият. А жените сигурно не случайно са го превърнали после в мода, нали никога не са знаели, горките, кога и за какво точно ще им вдигнат полата…

— За теб и двеста тояги на голо са малко — изрева професорът, загубил търпение. — Право в дезинфекцията, хайде!

— Хей, ама не се дръжте като великия инквизитор де! — очарователно замига хетерата с каносаните си клепачи. — Хаире, Александър — помаха тя на младия инженер, застанал съкрушен край своята машина. Този древногръцки поздрав и след толкова века продължаваше да се превежда на български само приблизително с „Радвай се“ или „Бъди здрав и весел“, но веднага след него Циана за кой ли път омеша езици и епохи: — Хаире, Александър, моритури те салутант — преминавайки към израза, с който отиващите на смърт гладиатори са поздравявали римския император.

Инженерът, естествено, не знаеше тия езици и после дълго, много дълго щеше да страда не само защото не видя повече своята възлюбена, а и защото не разбра какво бе му казала на прощаване.

Досадни процедури изтърпяваше всеки завърнал се хрононавт в дезинфекционното отделение. На самата машина й беше далеч по-леко — вкарваха я в една камера и за няколко часа я обвиваха в някакъв газов облак, докато за нейните пътници подобен облак идваше едва накрая. По-напред те трябваше да си напъхват разни маркучи, които изсмукваха от вътрешностите им всичко, погълнато от тях по време на пребиваването им в чуждите времена. После се къпеха в какви ли не смрадливи разтвори, преди да стигнат до обикновения ароматен душ и до особено продължителната въздушна баня с аерозолни препарати, проникващи и в последните алвеоли на белите им дробове, за да убият там загнездилите се чужди вируси.

Познавайки вироглавството на бившата си студентка, професорът няколко пъти подаде глава да провери дали тя добросъвестно правеше всичко, докато Циана не го сряза, сърдита всъщност на процедурите:

— Стига сте ми надничали като ония сладострастни старци на Сузана в банята!

Професорът не знаеше с каква Сузана се сравни дипломантката — беше специалист по техническата страна на полетите, не по историческите им програми, но силно се засегна.

— Не се бави излишно! Комисията отдавна чака.

— Значи ареопагът все пак ще заседава, а? Нека утре, много съм уморена!

— Не може. Бързат. И си помисли какво ще им кажеш, защото са направо бесни! — викна й професорът през тънката стена на камерата.

— Но дрехите ми ги няма. В подготвителното отделение са.

— Вземи там един от халатите, хайде! — изрева от досада и обида заради „сладострастните старци“ професорът.

А после, когато подвижният тротоар ги отнасяше из безкрайните институтски коридори към една от семинарните зали, той й каза с почти бащинско огорчение:

— Циана, по-рано от разни педагогически съображения аз премълчавах, че не си подходяща за такива полети, дори ти писах прекалено снизходителна бележка, но всяко нещо си има граници, повече на моята подкрепа не бива да разчиташ.

— Извинявайте за главоболията, които ви създадох — рече тя почти малодушно, защото маркучите бяха изпомпали от нея и последния градус на коринтското вино.

Той изгледа руменото й от банята лице, неволно, без всякакво сладострастие надникна и между реверите на халата й.

— Уф, не мога да разбера с какво толкова си ми симпатична, да те изяде самият Хронос дано! Отбий се после в кабинета ми, имам едно предложение за теб! Хайде, стискам ти палци, както казват в двайсетия век. — И я избута от подвижния тротоар към вратата на семинарната зала.

Сепната от нещо като спомен, Циана се извърна подире му.

— Били ли сте там?

Този пръв от забранените за посещения век лежеше в нея като копнеж и като невъзстановимо преживяване.

— Навсякъде съм бил. Хайде, ще те чакам! — отвърна професорът от лентата, която бързо го отдалечаваше, и вече нагледно стисна палците на двете си ръце в оня непознат й жест от двайсетото столетие.

Но сега вече не й беше и до него. Сега зад тази врата я очакваше с цялата си строгост нейният двайсет и четвърти век.

В семинарната зала не заседаваха достолепните мъдреци от ареопага, пред които бе мечтала да се изправи; в класическия полукръг седяха сравнително млади мъже и жени и Циана познаваше тези неумолими правдолюбци. От тях снизхождение не можеше да се очаква.

— Колежке — стресна я още на вратата професорът по елинска история, при когото все пак успешно бе защитила изпита си. Той бе ръководил и подготовката за нейното пребиваване при Праксител. — Не се ли явявате в малко неподходящ вид?

— Настояха да бързам, а дрехите ми са в подготвителното. Ако трябва, аз веднага…

— Хайде, сядайте! — заповяда той и Циана съобрази, че комисията бързаше толкова, за да не допусне нейни контакти с други хора.

Сега видя и стола, поставен самотно насред залата — стол за подсъдим. Което веднага разбуди у нея съпротивата и тя седна с дръзко достойнство под обстрела на дузината чифта научно любознателни очи.

— Разказвайте наред! От първия миг, без да изпускате никакви подробности!

— Ако искате да знаете, нищо не е така, както ни го разправяхте на лекциите! — викна му Циана.

Преподавателското тяло се размърда обезпокоено зад своите справочни компютри.

— Добре, нека чуем! — снизходително рече преподавателят й по елинска история; той очевидно ръководеше и заседанието.

— Какво ни разправяхте вие? — кипна момичето. — Че хетерите били най-уважаваните жени, че били приятелки на мъдреците и не знам какво си, а мен още от вратата ме нарекоха курва. Една много обидна дума, ако искате да знаете! Ето това ви беше вашата уж научно изградена подготовка…

— Циана — смъмри я преподавателят й. — Изводите после! И не забравяйте, че се намирате в научен съвет.

Тона допълнително я ожесточи и тя с доста пресилена картинност заописва своето пребиваване като хетера в дома на Праксител. Не срещна обаче нито учудване, нито дори засилен интерес у някое лице в този безмилостен научен ареопаг и веднага заряза старанието си, сетила се, че докато се къпеше, те са гледали и слушали записите, направени от множеството наблюдателни устройства, скрити под формата на брошки, обеци и шноли из хетерската й премяна.

— Значи, вие нито веднъж не чухте някой да познава хетерата Фрина, дори от началника на градската стража? — поиска да се доувери един от изкуствоведите, при когото също бе държала изпит. И се обърна към аудиторията: — Е, колеги, мисля, че е достатъчно ясно. Извършено е нечувано вмешателство в историята

— Но какво толкова съм сторила? — възмути се Циана. — Вие не ми дадохте никакво време…

— И добре, че не ви дадохме! Кой знае какви пакости още… Я се покрийте! — сряза я с необяснимо силен гняв асистентката на изкуствоведа.

Халатът също бе се възмутил: полите му бяха зинали и две прожекторно бляскави колене заслепяваха очите на научния форум. Циана ги покри бавно и озадачено — още не бе извършила в себе си скока от елинския култ към голотата в облечения двайсет и четвърти век.

— Крайно време е сама да осъзнаете извършеното — продължи професорът-елинист със студена ирония. — Погледнете екрана!

Той докосна някое от копчетата на персоналния си компютър и върху белотата на отсрещната стена мигом цъфна някакво изображение. Беше грубоват чертеж, с въглен или оловен писец. Около него шаваха дебелите, мазни пръсти на мъжа, сред тях се напъхаха и нечии женски пръстчета, украсени с едри пръстени. Без тях Циана трудно би познала ръката си, но чу и своя глас да казва от стената: „Ако поставите тук и тук по един полиспаст, ще могат двама души да я обслужват…“

Чак ушите й писнаха от срам, а елинистът се обади с вече почти констативен, преподавателски тон:

— Това е първото ви престъпление. Помогнали сте им да усъвършенстват театралната машина, с която в пиесите са спускали и вдигали своите богове.

— Но вие сериозно ли смятате, че те нямаше да открият полиспаста? При тяхното равнище на математиката? — опита се да се защити Циана.

— Колежке — остро й възрази една от жените, която тя не познаваше. — Историческата наука се занимава с това, което е станало, не с онова, което е било възможно да стане.

— Приемам, тук съм сбъркала, но не мисля, че е толкова съдбоносно, колкото искате да го изкарате. Нужно ми беше, за да мога…

Ареопагът я прекъсна с дружно изръмжаване. И основателно, защото човечеството вероятно никога нямаше да се научи да предвижда всички възможни последици в хода на времето, от което и да било, дори дребно наглед, свое откритие. Камо ли пък от изобретение като полиспаста, който с множеството си препредавателни колела, за добро или за зло, положително бе усилил скоростта на колелото на историята.

— Спокойно, колеги! Имаме да решаваме съдбоносен въпрос, колкото и на младата ни колежка това да не е ясно — рече ръководещият съвещанието. — Циана, статуята на Книдската Афродита е първото известно изображение на гола богиня в елинската история. А всичките ни изследвания досега показват, че още не са били назрели обществените условия за такъв духовен прелом…

— Ами! Те бяха готови и Зевса да съблекат гол, с тая тяхна всенародна програма за естетическо възпитание. Имам предвид движението „Калос кай агатос“. Което било добро, то било и красиво, а красивото било добро и така нататък. Само че не си го представяха нито добър, нито кой знае колко красив тоя свой Зевс.

— Колежке, не ме прекъсвайте! Не искам пак да ви засрамвам, като ви прожектирам записите, които ни донесохте. Държали сте се така, че Праксител ви е взел за Афродита, която великодушно му разрешила да бъде изобразена гола.

— Напротив, аз непрекъснато му повтарях, че не съм никаква богиня, а на него ако му е било така по-изгодно…

— Подобен език, мила колежке, не говори в полза на вашите качества като историк. Дайте, моля, изображение на статуята! — обърна се той към шефа на изкуствоведите.

В следващия миг на метър от обвиняемата, насред семинарната зала се изправи в истинския си ръст и с цялото си великолепие триизмерното холографско копие на прочутата Праксителова Афродита. Циана дори инстинктивно се дръпна, да не падне тежкият мрамор върху й.

— Ето, колеги, вижте — заобяснява изкуствоведът. — Както казахме, до появата на тази статуя няма регистрирано нито едно голо изображение на богиня и изведнъж… тая съвършена, пространствено толкова естествена, толкова човешка голота, която говори и за конкретен модел! Не е ли това необясним иначе революционен акт в едно време, когато дадената от Перикъл сто години по-рано свобода на духа вече е била силно ограничена? А по най-новите изследвания статуята е датирана точно в годината, в която нашата пратеница е пребивавала при Праксител…

— Та тя съвсем не прилича на мен! Аз такава ли съм дебела? — викна младата историчка, хвърли от себе си халата и застана до статуята. Тоя ден изобщо й бе тръгнало на събличане — ту в единия век, ту в другия.

Призован така внезапно да сравнява съвременната женска красота с красотата отпреди двайсет и осем века, научният форум сам се превърна в скулптурна композиция.

— Ама гледайте и богинята де! — викна му Циана. — Я какъв й е задника! Ами корема!

— Безобразие! Кощунство! — изкрещя асистентката на изкуствоведа, която сигурно никога не би посмяла да застане така край която и да било статуя.

Мъжете обаче още не можеха да излязат от своята живописна вкамененост, още сравняваха, още не бяха в състояние да отсъдят, а тази им нерешителност по-вероятно се дължеше на това, че никой истински естет не би отрекъл с лека ръка едната от тези две така чудесно различни красоти. А и подлежи ли изобщо на обективно сравняване една бяло-розова, уханна, възбудена от водните и въздушните бани плът, с който и да е мрамор, та ако ще да е минал и през ръцете на Праксител?

Пръв се съвзе шефът на изкуствоведите.

— Пра… Пра… Праксител все пак… Искам да кажа, великият скулптор за щастие е останал верен на естетическите закони на своето време.

— Ама разбира се — съгласи се Циана. — Как иначе ще продаде статуята си! Сам ми го каза. Видяхте, значи, колко му е била революцията! Разрешавате ли вече да се облека или още ще ме гледате? — изсмя се тя накрая срещу дузината чифта очи и се чувствуваше повече победителка, отколкото навярно самата Фрина, когато адвокатът й я съблякъл пред атинските съдии.

— Безобразие! — повтори истеричната изкуствоведка. — Да попадне сред едни от най-великите мъже на човечеството и да се държи така!

Тя очевидно имаше предвид не колегите си, а Праксител и компанията му, затова звънкият отговор на Циана прозвуча още по-кощунствено:

— С удоволствие ви ги отстъпвам, колежке. Идете, и ще се убедите, че великото и смешното още оттогава си вървят ръка за ръка. И само красотата подчинява всичко на себе си. Но това май вие няма да забележите.

— Престанете — викна шефът на изкуствоведческата катедра, настоял да довърши изложението си. — Всички знаем, че истинското изкуство не отразява пряко действителността. То не копира, то създава паралелна на живота действителност.

— Значи, нищо не ни пречи и занапред да си съществуваме паралелно — допрепаса Циана халата си и потупа възпълничкото рамо на Афродита.

Но пожелала да се присмее и над съдиите си с този снизходително-ироничен жест, тя бе забравила, че се намира в двайсет и четвъртия век, и потупва не истинската статуя, а нейното изваяно от лазерните лъчи холографско копие. Ръката й безпрепятствено влезе в тая абсолютно достоверна по обеми, по форма и по цвят, но също толкова безплътна паралелна действителност, и това я изплаши.

— Прощавайте!

— Нека прекратим дебатите! — предложи с боязлива строгост професорът-елинист, изправен все пак не пред самата Клио, изящната муза на историята, а пред тази устата нейна следовница. — Колежке, вашето „прощавайте“ ще рече ли, че най-после сте осъзнали своите простъпки?

— Да — отвърна още изплашената Циана и наведе чаровната си главица към реверите на халата.

— Добре. Тогава какви изводи ще ни предложите от тази ваша толкова зле изпълнена задача? Ние можем, естествено, и сами да вземем решението си, но научният демократизъм ни задължава да чуем по-напред вашето мнение.

Беше жестоко да се иска от нея веднага да прави обобщения и изводи, но комисията бързаше.

— Е? — подкани я неумолимо професорът-елинист.

И момичето замрънка безпомощно, както винаги на изпит, когато й се паднеше да развива не добре позната тема:

— Амиии, първо… Първо, коринтското вино не бива да се пие неразредено. Те го пиеха с изворна вода.

— Достатъчно! — спря я професорът с оня познат тон, който обикновено означаваше, че ще последва най-ниската бележка. И се изправи тържествено: — Колеги, ясно е, че заключението, до което стигнахме в предварителните си консултации, е правилно. Има ли сега някой против това, да се унищожат записите, които тя донесе от злополучната си командировка, и цялата тази история да се заличи веднага в паметта на всички, запознати с нея?

— Но защо? — единствено се обади Циана.

Професорът отново се насили към търпение.

— Би трябвало и сама да се досетите. Ние нямаме право с публикации или дори само с клюки да променяме историята, с която вие така сте се погаврили, да хвърляме сянка и върху светлия гений на Праксител. Още повече че и сега не можем с достатъчно научна сигурност да определим дали той по ваше внушение е извършил своята революция в изкуството, или под влияние на коринтското вино например — опита се накрая елинистът да премине към мъничко по-елинистичен тон, но нервите му все пак не издържаха: — Ама махнете най-после тая… тая…

Шефът на изкуствоведческата катедра панически натисна едно от копчетата на своя компютър и холографската Афродита мигом изчезна от залата, сякаш невидима машина на времето я отнесе през двайсет и осемте века назад при самия й създател. Или при колегите й на Олимп.

— Значи, коринтското вино направи белята? — рече професорът по темпоралните полети, след като изслуша признанието на своята дипломантка. — Грешката е наша, че не те подготвихме за евентуалната ти среща с него. Знам го това вино, голяма гадост е.

— Напротив, много вкусно беше — защити Циана виновника.

Тя бе измолила от комисията да се отбие тук, докато другите минат през лабораторията за паметова обработка.

— Ще проявя още веднъж доверие към вас — отвърна й професорът но елинистика. — Защото се надявам, че чувството ви за отговорност пред историята не е съвсем погубено.

Така бе отвърнал и Циана не знаеше сега колко и какво има право да каже на този пък професор, който се занимаваше само с техническата страна на полетите в миналото. А той й възрази, сякаш неведнъж бе пил от това проклето древно вино!

— Е, не! Прекалено ми е сладко, па и не отлежава достатъчно. Аз предпочитам ракията. — Той се наведе към долното чекмедже на бюрото си, извади оттам една странна бутилка. — Също се прави от грозде, само че по друг начин. Опитай я!

Върху залепения накриво грозен етикет пишеше „Гроздова ракия. Произведена и бутилирана от Винпром София“.

— Нещо древно ли е? — запита тя.

— Двайсети век.

— Но нали нищо не бива да се пренася?

Професорът въздъхна.

— Ех, мило момиче, много неща не бива да се правят, а се правят. Човешко ли е например на стар човек като мен да не изтриват нищо от паметта, да я оставят пълна с всичко, което й домъкват такива авантюристи като теб? Знаеш ли какъв кошмар е! И ето, това гнусно питиенце помага да се понася по-леко тая жестока памет. Опитай го, направо от шишето.

Вярвайки, че щом също е от грозде, ракията ще прилича на сладкото елинско питие. Циана пое непредпазливо голяма глътка, която така я задави, че професорът трябваше да я потупа силно по гърба. После той се засмя и с демонстративна наслада вдигна шишето срещу насълзените очи на младата историчка.

Тя много се надяваше да си върне това неприлично тупане по гърба, но професорът млясна блажено насреща й. Реши по друг начин да си отмъсти.

— Вие също сте ме учили, че такива неща са най-строго забранени.

— Искаш ли да ти кажа колко още забранени неща съм вършил? Само че ми омръзна все сам и все тайно да ги върша.

— И ме повикахте за компания, така ли? Но аз още сега ще ви обадя! — надигна се тя от стола.

Професорът не се уплаши.

— Няма да го направиш. А аз те извиках, преди окончателно да се разделим, да ти дам един последен урок за отговорността пред историята.

— Хубава отговорност! Да пренасяте опиати, и то от най-забранените векове!

— Е, миналото няма да се обърка, ако му изпия някоя и друга бутилка, има си предостатъчно. Другаде е проблемът, мило момиче, в изкушенията! Ето, погледни ме! Един човек с безупречна репутация, комуто обществото е гласувало такова доверие, че изцяло му е поверило темпоралните машини и само неговата памет не докосва, за да може да ги обслужва, ето този човек се оказва жалък роб на някакъв си шантав двайсети век. А доколкото те опознах, ти също имаш характер, податлив на изкушенията, затова и все ти казвах, че не си подходяща за полети в миналото, прекалено си ми любопитна. Пийни още една глътка де, тя само първата изглежда страшна!

Като го гледаше с каква наслада отпива насред думите си по някоя късичка глътка от шишето, Циана бе склонна да опита повторно това втечнено до прозрачен огън грозде, но забележката му за характера й я принуди да откаже.

— И какво още сте забелязали у мен?

— Ама не хвръквай веднага де! Всичко друго у теб е прекрасно и ако бях мъничко по-млад… Наздраве!

Не изглеждаше толкова стар, че да не може да се обясни в любов на момиче като нея, но отгде да го знаеш на колко е, отдавна е професор, може и на сто да е, изплаши се Циана от цифрата, защото видът му сега с нищо не я плашеше. Лицето му бе станало разнежено и този човек, от когото всички студенти трепереха, защото той единствен ги определяше за годни или негодни да летят с темпоралните машини, изведнъж се оказа мил и безпомощен като влюбено за първи път момче. Тя не знаеше, че лицевите мускули омекваха така трогателно, когато ги окъпеше алкохолът, и побърза да си припише заслуга. А професорът сякаш отгатна мислите й.

— Да, мила, предстои ни раздяла. Вероятно окончателна. Аз отказвам да поема отговорността, защото характерът ти ще те погуби. Не един хрононавт-историк е загинал заради тия пусти изкушения. Теб поне оставих да полудуваш малко из миналото, трябва да ми благодариш, защото знаеш колко такива, че и далеч по-кадърни, изгоних — още след първия полет!

Циана щеше да запита с какво толкова може да се провини един студент при първия самостоятелен полет, когато програмата му е строго ограничена, но професорът отново бе отгатнал въпроса й. Дали не беше телепат, в тоя институт бе пълно и с телепати?

— Пращах ги в двайсетия век да ми донесат ракия. Ония, които ми донасяха, моментално изхвръкваха от курса.

— Но това… това… — чак се задъха момичето от възмущение.

— Нечестно и подло — подсказа й той. — Да, нечувана за нашето време подлост! Но аз не съм от нашето време, мила, и не бива да принадлежа само на него, иначе няма да си гледам работата, както трябва. Аз съм рожба на тия дяволски машини. Е, добре, ти оценяваш моята постъпка като неморална, а защо по-напред не се замисли над тия свои бивши колеги, които бързаха да извършат цели две нарушения на правилника, за да услужат на професора си? В двайсетия век май му казваха „подмазване“. Каква гадна дума, нали? Подмазване!

Циана не знаеше защо всяко споменаване на този далечен двайсети век й действаше така: като болезнено докосване, като спомен за недовършен сладостен сън, но спомен без картини, спомен на сетивата. Без малко да помоли: Пуснете веднъж и мен в тоя тайнствен век! Но професорът тропна шишето на бюрото и тръгна из кабинета, сякаш бягаше от прозрачното изкушение.

— Сигурно ще се запиташ, откъде у твоите колеги се е взело това подмазване? Неведнъж съм ви цитирал на лекциите си оня философ и революционер от деветнайсетия век Маркс. „Традицията на хилядите мъртви поколения преди нас тегне като кошмар върху ни.“ Тя е в гените ни, тая традиция, с всичко лошо в нея и е безкрайно трудно да й се противостои. А ние, хрононавтите, всеки път се оказваме направо в нечовешко положение. Хем трябва да оставаме незабелязани, тоест, по всичко да приличаме на другите от съответния век, хем да бъдем безучастни и неизкушени наблюдатели…

Да, подобни неща беше им казвал и на лекциите си, но как да им обърнеш специално внимание, когато целият си обзет от ламтежа да вкусиш миналото с всичките си сетива! Професорът забеляза, че думите му и сега не влизаха в главицата й, та продължи по-настойчиво:

— Какъв пример още да ти дам? Да приемем, че сега аз безумно силно те желая, а в същото време нямам право дори да ти намекна за това. Представи си трагедията на моето изживяване!

Циана обаче като че ли не бе способна да си представя трагедии, защото се зарадва.

— Ама наистина ли ме желаете?

— Уф — изпъшка професорът. — Може ли нормален мъж да не пожелае момиче като теб! Исках друго да кажа…

— Но ние сега не сме в миналото! — прекъсна го Циана и то прозвуча като окуражаване, макар и тя вероятно да бе възнамерявала друго да каже.

Професорът изгуби усмивката си, връхлетян навярно от всичките скрупули на миналите векове: възрастова разлика, служебно положение, чувство за отговорност, неопределен или определен страх — все фактори, които отдавна не играеха такава роля в любовните взаимоотношения. Върна се при шишето почти бегом, награби го, както човек се хваща някъде, да не го помете внезапно връхлетялата го буря.

— Не, ти не само пред историята нямаш чувство за отговорност!

Циана му се усмихна с най-лъчезарното си кокетство.

— И какво ще ме правите тогава?

— Чак на астероидите ще те пратя! — избухна професорът между две поредни глътки ракия, но след втората вече се бе овладял. — С миналото решително ще се простиш, мила моя палавнице! Но понеже още си ми симпатична, предлагам ти астероидите. За авантюристки като теб ще е интересно. Там се вършат епохални неща и се нуждаят от описание. Един някогашен мой студент ме помоли да му пратя историк.

— Е, да, оператор за компютъра! — посърна Циана, защото това бе най-презреният път за всички историци-неудачници.

— И компютърът им нещо подивял, та не могат да се оправят ни с него, ни без него. Иди, моля те! Ако щеш и заради дипломата за хрононавт, която така лекомислено ти дадох.

— Но аз вече много ще внимавам! — почти изплака Циана последната си молба. — И в края на краищата какво толкова може сам човек да обърка в историята!

Този път професорът някак примирено взе шишето със себе си, когато се отпусна във фотьойла.

— Какво може човек да направи сам ли? Добре, ще ти разкажа нещо, което никому никога не съм разказвал. — И той протегна крака, уморили се сякаш да носят тежестта на спомена. — Беше отдавна, на годините на твоя Александър бях и доста шетах из миналите хилядолетия, за да изпробвам първите тогава хронолети, да моделирам и поведението на бъдещите хрононавти. Много разумен бях и много предпазлив, но ето че веднъж се влюбих, и то в момиче от времената преди нашето летоброене. Една сладка дивачка, Мириам се казваше. Колкото чаровно, толкова и смело девойче, което много-много не зачиташе строгите морални канони на своето племе…

И в лицето му личеше, че у него са се счепкали два спомена: видението на прелестната дивачка с ужаса от нещо непоправимо. Той надигна шишето, пи този път доста дълго, но не се разбра кой от спомените искаше да подкрепи.

— Аз обаче бях длъжен да ги зачитам и доста се страхувах. Не за себе си, разбира се, винаги можех да избягам, за нея се боех. Затова колкото и страстно да бе желанието ми да вкуся всичките прелести на това варварче, въздържах се. Задоволявах се с петинга…

— Петинг ли? — обади се Циана насред разказа му.

— Прощавай, това е дума от двайсетия век. Как да ти обясня? Е, любов само с милувки и така нататък. Добре, но моето Мириамче, въпреки цялата ми предпазливост, взе че забременя. И представяш ли си скандала? В ония времена! Мислех си дори да я отмъкна, за да я спася от разярения й род, в други земи или друга епоха да я прехвърля с машината, но тя ме изпревари. Нали ти казах каква хитруша беше. Най-нахално заявила на племето си, че самият бог я е любил. Явил й се като гълъб и тя му се доверила. Съобразително, нали? Защото, ако беше назовала някоя по-голяма птица, като лебеда, с който се е оправдавала Леда, девствеността й все пак е щяла да пострада…

Циана самозабвенно се засмя — същинско дете, увлечено от весела приказка.

— Смей се, смей се! — изръмжа професорът. — Още ли не се досещаш каква каша се забърка? Та цели две хилядолетия човечеството се дави в нея! И колко столетия само са спорили непорочно ли е било зачатието на моето Мириамче, или не! Що мастило се е изписало, що кръв се е проляла!

— Ама за Мария и Христос ли става дума? — изписка младата историчка, добави още едно „Лелеее!“, бликнало у нея из глъбините на миналото, и си запуши с длан устата. Очите й обаче се издуха напред, напираха да изскочат.

— Ъхъ — потвърди професорът и съвсем се смали във фотьойла си, смазан от наново връхлетялата го вина пред историята.

— Но нали той е бил някакъв пророк? — успя да изрече Циана.

— Като ти кажат, че си се родил син божи, щеш, не щеш, тръгваш да проповядваш. И това, че главна тема в неговите проповеди е любовта, сигурно Мириам му го е внушила. Трябва да е бил и умен, майка му беше много интелигентно за времето си момиче, а и мой син е все пак. Но най-идиотското знаеш ли кое е? По някаква глупашка родова традиция взели, та ме кръстили така. Представяш ли си? На собствения ти син да те кръстят! А казваш, че историята не можела да бъде объркана.

— Лелее! — изписка повторно Циана, спомнила си първото име на своя професор, и отново си запуши устата, но сега вече очите й май наистина щяха да изхвръкнат и да търкулнат своя смях из огромния кабинет.

— Я се опомни! — внезапно изрева професорът, скочи към нея и я задърпа за ръкава. — Тръгвай да ти коригират паметта! Аз лично ще те заведа.

Тя чак на вратата успя да възпре лудия напор на смеха в себе си, да го смачка със своята жалостивост.

— Професоре, мили, сигурно много страдате. Защо сам не го изличите от паметта си?

Човекът, който носеше името на своя син, възправи гърди пред съчувствието й като пред разстрел. Само лицето му стана тъмносиво, сякаш покрито от патината на вековете.

— Не бива. Човекът е длъжен да изстрадва своите вини. Единственото, което си позволявам, е тази ракия, но ти ще ми я простиш, нали?

Циана вдигна ръце за прегръдка, при което ръкавите на широкия халат се дръпнаха, за да открият девствената им белота.

— Може ли да ви целуна?

Професорът обаче също се дръпна.

— Само веднъж, за довиждане! Нали след малко ще ми коригирате паметта?

— Но моята няма да бъде заличена, не разбра ли най-после, глупачка такава! — избухна за последен път професорът по темпоралните машини, този толкова трагичен господар на времето.

Защото после той реши навярно, че с помощта на гроздовата ракия паметта му ще понесе и това: взе много нежно лицето на момичето в дланите си и го целуна с една объркана като вековете у него целувка, за която трудно можеше да се каже дали е любовна, дали бащинска, или синовна.