Людмил СтояновПредговоркъм „Теодор Траянов — Избрани произведения“

1

Роден на 30 януари 1882 година в град Пазарджик, Теодор Траянов, като мнозина младежи от епохата на монархо-чиновническа България, прекарва с родителите си скитнишки живот из разни градове на страната, учи с прекъсвания, докато в 1900 година свършва гимназия в София. Баща му, Васил Траянов, служи като съдия и прокурор в Ст. Загора, Н. Загора, Пловдив, Силистра, Видин, Трън, в София и Цариброд и с тежък труд изхранва семейството си от трима синове и една дъщеря.

Бащата и майката — бивша учителка — успяват да дадат на децата си добро образование и между тях Теодор заминава за Виена да следва политехника. Тук той се оженва за Елена Фридрих Петерс и остава във Виена до 1912 година, когато се връща в България при избухването на Балканската война. В Австрия и Германия попада под влиянието на някои съвременни поети и особено на богатата германска класика. Тя упражнява върху поезията му силно влияние и оставя върху него дълбоки бразди. Дълго време работи като културен съветник и първи секретар в българската легация във Виена и се прибира в България в 1921 година, след което започва усилена творческа дейност. Умира на 15 януари 1945 година в София.

Имаме възможност да сумираме своите наблюдения върху този истински представител на символизма у нас, както и върху неговата изключителна осведоменост по големите философски и литературни проблеми на своето време. Близостта му с художествената култура на Запад, главно немска, ни кара да съжаляваме, че животът му в България се сложи в съвсем друго русло, при различна обществена и литературна атмосфера, изтръгна го от привичните творчески похвати и влияния — или обратно: че твърде късно се завърна в родината, макар и с богат опит и знания, където трябваше тепърва да работи и се развива при нашенски нрави и условия.

Както почти у всички поети от този период, период на раздвояване на литературните интереси от национални към интернационални аспекти и обратно, у Траянов срещаме същото вътрешно противоречие както в биографията му, тъй и в творчеството му. Тук можем да направим твърде близка аналогия между Пенчо Славейков и Траянов, които изминават еднакъв път на развитие и изпитват почти еднакви влияния. Подобни координати можем да набележим между Яворов и Траянов, сближения и отдалечавания, присъщи на творци на близки и сродни епохи.

В 1908 година Траянов излиза със сборника „Regina mortua“. Първото впечатление: изненада. Някои ранни стихотворения издават видима бодрост: четката е смела, замахът широк. Поетът борави с реални понятия, взима образи от видимия свят. Отъждествява се с природни явления: „Новият ден“, „Чучулига“, „Вечерна хармония“. Тук откриваме устрем и полет. Изящен художествен рисунък. Колко отдавна не бяха се явявали и поезията ни такива свежи, правдиви настроения! Налага се да се цитира например „Чучулига“, както и някои други, защото името на автора е покрито с гъст прах от недоразумения:

В опростената композиция на стихотворението има вътрешна сложност: на картината на утрото с неговите здрачини, багри и „ведросини“ ширини се противопоставя образът на чучулигата (едновременно на сърцето, „възмогнато из болки“), достигнала своята „мечта“ и може би своето щастие:

В стихотворението „Вечерна хармония“ са съчетани настроения и природни явления, които създават общото впечатление на тишина и хармония. В лириката на Траянов от началния период е характерно, че той не дава сух, безличен пейзаж, а винаги го свързва с чувството, което е предизвикало и се е сляло с пейзажа:

Не е трудно да се види в тия примери, че природният пейзаж се възприема през призмата на някакво разочарование, на неопределена тъга. Този мотив срещаме почти в целия сборник „Regina mortua“, дори в самите заглавия: „Скръбна нощ“ „Колебание“, „Безутешност“, „Тъжен привет“. Поетът говори за някакъв „трънен венец“, нарича себе си „вярваш слепец,“ и от всичко това вее неясна и необяснима тъга, като у човек, претърпял непоправима душевна криза.

Траянов пише тия свои стихотворения в съгласие с господствуващия принцип, че „скръбта е естествената атмосфера на поезията“, такава е поезията на Рихард Демел, Стефан Георге, Лилиенкрон, Хуго фон Хофманстал, в чиято носталгична и дисхармонична психическа неопределеност, дълбок размисъл, съсредоточен поглед се къпе и музата на нашия поет. Дали тази „Мъртва царица“ („Regina mortua“) не е образът на преживяна лична драма, както бихме помислили от сегашно гледище, или в случая е модна душевна настроеност, търсене на реквиемна образност, желание да се покажем по-дълбоки и по-оригинални от другите? Може би и едното, и другото:

Такива са виденията на тази поезия. Сякаш животът е престанал да пулсира: „Смъртта надниква, лист по лист се рони, скрибуцат, глухо стенат голи клони“ — краят на стихотворението „Смърт“. „Из тъмнината гробници белеят и кипариси в тъмен сън мълчат“ — началото на „Брегът на смъртта“.

Това са доминиращи чувства или по-скоро отсенки на чувства. Безспорно е — че в този лабиринт на смътни догадки е отразена не само личната драма на поета, но и една обществена действителност. Това е началото на нашия век, пълната безизходност на личността и невъзможност за проява на вяра за радостен звън и опиянение. Защото общественият дух е потиснат от безсилие и военна тревога. Този психичен застой пред неизвестността, пред тъмните облаци на войни и катастрофи владее и поезията на поменатите немски поети, за които Пенчо Славейков пишеше в същото време: „Теоретиците на модерното смятат Демеля станция в развитието на немската лирика, на която рядко пътници се отбиват и по-рядко се качват.“ Същото неудоволствие изразява Пенчо Славейков и за останалите немски поети от началото на века.