Маргарет Вайс, Трейси ХикманДракони на пролетната зора

— Виж, Берели тук има пътека… Колко странно. Толкова пъти сме ловували по тези места и никога не съм я виждали.

— Защо да е странно? Пожарът е унищожил повечето храсти, това е. Или е направена от животни.

— Да тръгнем по нея. Ако е била направена от животни, може да попаднем на някоя сърна. Цял ден нищо не сме ударили. Не обичам да се прибирам вкъщи с празни ръце.

Без да чака отговора ми, тя тръгва по пътеката. Вдигам рамене и поемам след нея. Приятно е да си навън днес — първият топъл ден след суровия студ на зимата. Слънцето сгрява врата и раменете ми. Придвижването през опожарените гори е лесно — няма лози, които да те препъват и бодливи храсти, които да късат дрехите ти. Сякаш ги е ударила светкавицата, която помним от миналата есен.

Вървим дълго и накрая започвам да се изморявала Объркала се е — не животни са утъпкали тази пътека, а хора, и то отдавна. Цял ден нищо не видяхме. Животните или са измрели, или са избягали. Тази вечер няма да има прясно месо.

Продължаваме да вървим. Слънцето е високо в небето. Уморен съм, гладен съм. Не видяхме и следа от живо същество.

— Да се връщаме, сестричке. Тук няма да намерим нищо.

Тя спира и въздъхва. Потна е, уморена и отчаяна, знам. И твърде слаба. Върши и женската работа, и мъжката. Ходи на лов, вместо да си седи у дома и да разглежда молбите на тъжителите. Хубава е, струва ми се. Хората казват, че си приличаме, но грешат. Просто сме много близки — по-близки от другите братя и сестри. Но това е необходимост. Животът ни беше много труден…

— Май си прав, Берем. Не видях следи… Чакай малко… Погледни напред… Какво е това?

Виждам някаква ярка светлина, многоцветно сияние, което блести на слънцето, сякаш всички скъпоценни камъни в Крин са събрани в кошница.

Очите й се разширяват.

— Може би това е Портата под Дъгата!

Ама че глупост. Смея се, но се затичвам напред. Трудно е да я настигна. Аз съм по-силен, но тя е пъргава като сърна.

Стигаме до просека. Ако гръм е ударил тази гора, точно това е било мястото. Земята наоколо е обгоряла и опустошена. Забелязвам, че някога тук е имало постройка. Прекършени, порутени колони стърчат като кости от разлагаща се плът. Над мястото тегне злокобно усещане. Нищо не расте тук, нищо не е поникнало от много пролети. Искам да си тръгна, но не мога…

Пред мен се открива най-красивата и вълнуваща гледка, която съм виждал в живота и сънищата си… Част от каменна колона, инкрустирана със скъпоценни камъни! Не съм познавач, но мога да преценя, че са изключителни! Разтреперан, хуквам диво напред, коленича пред опожарения камък и избърсвам мръсотията и пепелта.

Тя се отпуска на колене до мен.

— Берем, колко е красиво! Виждал ли си някога нещо подобно? Такива прекрасни камъни на такова ужасно място. — Тя се оглежда, чувствам, че потръпва. — Чудя се какво ли е имало тук. Долавям свято и същевременно злокобно излъчване. Сигурно е било храм преди Катаклизма. Храм на старите богове… Берем! Какво правиш?

Извадил съм ловджийския си нож и се опитвам да изстържа един блестящ зелен камък. Голям е колкото юмрука ми и сияе по-ярко от слънчев лъч върху зелено листо. Колоната се рони под ножа ми като пясък.

— Спри, Берем! — Гласът й е рязък. — Това е… светотатство! Мястото е посветено на някой бог! Сигурна съм!

Зеленият кристал е студен, но същевременно гори със собствен блясък. Не обръщам внимание на възраженията й.

— Ха! Преди малко каза, че това е Портата на Дъгата! Права си! Намерихме богатството под нея, както се казва в старата легенда. Ако това място е било свещено за боговете, явно са го изоставили отдавна. Огледай се, това са само развалини! Ако са искали да го запазят, щяха да се погрижат за него. А и едва ли ще имат нещо против да взема няколко от тези скъпоценни камъни…

— Берем!

В гласа й се долавя страх. Наистина е уплашена. Глупаво момиче. Почва да ме дразни. Почти съм издълбал камъка. Мога да го извадя.

— Слушай, Ясия! — Целият треперя от възбуда. Едва говоря. — Нямаме с какво да преживяваме след пожара и тежката зима. Тези скъпоценности ще се продадат добре на пазара в Гаргат и ще можем да се махнем от това ужасно място. Ще отидем в някой град, например в Палантас! Винаги си искала да видиш какви чудеса има там.

— Не, Берем, забранявам ти! Това е светотатство! Гласът й е строг. Никога не съм я виждал такава. За миг се разколебавам. Отдръпвам се от прекършената колона, украсена със скъпоценни камъни. Аз също започвам да усещам, че това място крие нещо злокобно. Но камъните са толкова красиви! Когато ги погледна, блясъкът им ме заслепява. Тук няма никакъв бог. Никой от боговете не го е грижа. На никой от тях не му трябват камъни, вградени в някаква стара, срутена колона.

Посягам да извадя камъка с ножа си. Той сияе като слънчев лъч, преминал през зелените листа на дърветата…

— Берем! Спри!

Ръката й сграбчва моята, ноктите й се впиват в плътта ми. Боли… Ядосвам се и, както става понякога, пред очите ми се спуска завеса. Усещам, че се задушавам. Главата ми така пулсира, че очите ми сякаш всеки момент ще изскочат.

— Остави ме на мира! — чувам гласа си.

Блъскам я…

Тя полита…

Всичко става много бавно. Сякаш пада цяла вечност… Искам да я хвана… Но не мога да помръдна.

Тя се удря в пречупената колона.

Кръв… кръв…

— Яс — шепна и я прегръщам.

Но тя не отговаря. Кръвта облива камъните и те вече не блестят. И в тях, както в очите й, светлината е угаснала…

И тогава земята се разцепва. Колоните се издигат от изпепелената почва и пробождат небето! Настава мрак и чувствам ужасна, изгаряща болка в гърдите си…

— Берем!

Маквеста стоеше на бака и гледаше кормчията си.

— Берем, казах ти, че идва буря. Искам корабът ми да бъде на сигурно място, а ти какво правиш? Стоиш и зяпаш морето! Да не би да тренираш за паметник?! Размърдай се, дръвнико! Не плащам на паметници!

Мъжът се стресна. Лицето му пребледня и той се сви. Изглеждаше толкова жалък, че капитанът на „Перешон“ почувства вина, задето си е изкарала яда върху безпомощно дете.

„Та той е точно това“, каза си тя уморено. Макар да беше 50 или 60-годишен и един от най-добрите кормчии, които е имала, умствено той бе дете.

— Съжалявам, Берем — въздъхна Мак. — Не исках да ти крещя. Просто бурята… ме изнервя. Хайде, стига, не ме гледай така. Ех, ако можеше да говориш, щях да знам какво става в главата ти, ако в нея изобщо има нещо! Е, както и да е. Свърши си работата и слез долу. Най-добре ще е да си лежиш в койката, докато ураганът премине.

Берем й се усмихна с естествената, открита усмивка на дете.

Маквеста поклати глава и се отдалечи, погълната от мисълта как да подготви любимия си кораб за предстоящата буря. С ъгълчето на окото си видя Берем да се тътри надолу, но забрави за него, когато първият й помощник се появи и съобщи, че една трета от моряците й са толкова пияни, че за нищо не стават…

Берем лежеше в помещението за екипажа. Хамакът му яростно се залюля, когато първите пориви на бурята атакуваха кораба, докато акостираше в пристанището Флотсам в Кървавото море на Ищар. Като положи ръцете си, които изглеждаха твърде млади за тялото на петдесетгодишен човек под главата си, той се загледа в лампата, която се люлееше от гредите.

— Виж, Берем, тук има пътека… Колко странно. Толкова пъти сме ловували в тази гора, а не сме я виждали.

— Не е странно. Направили са я животните.

— Надявам се да видим някоя сърна. Цял ден не уловихме нищо. Мразя да се прибирам с празни ръце.

Без да чака отговора ми, тя тръгва по пътеката. Свивам рамене и я следвам. Приятно е да си навън днес — първият топъл ден след суровия студ на зимата. Слънцето сгрява врата и раменете ми. Придвижването през опожарените гори е лесно. Няма лози, които да те препъват. Няма бодливи храсти, които късат дрехите ти. Сякаш ги е ударила светкавицата, която помним от миналата есен.