"Дракони на пролетната зора" - читать интересную книгу автора (Вайс Маргарет, Хикман Трейси)

Книга 1

Глава 1Полет от мрака към мрака.

Офицерът от драконовата армия бавно слезе по стълбите от втория етаж на хана „Солен бриз“. Минаваше полунощ и повечето посетители отдавна си бяха легнали. Единственият звук идваше от вълните, които се плискаха върху скалите на Кървавия.

Той спря за момент на стълбите и хвърли надолу бърз, но обстоен поглед. Пивницата беше празна с изключение на един драконянин, който, проснат на една маса, хъркаше пиянски. Крилете му потрепваха при всяко вдишване, а дървената маса скърцаше и се олюляваше под тежестта му.

Офицерът се усмихна горчиво и продължи надолу. Беше облечен в стоманена броня, изработена по подобие на онези, които носеха Драконовите господари. Шлемът скриваше лицето му и единственото, което се виждаше беше червеникавокафява брада, която показваше, че е човек.

В края на стълбището той спря внезапно, объркан, че вижда ханджията още буден. След като му кимна леко, офицерът понечи да излезе, но кръчмарят го спря с въпрос.

— Очакваш ли Господарката тази вечер?

Мъжът спря и се обърна. Извади чифт ръкавици и без да поглежда към ханджията, започна да си ги слага. Времето беше ужасно студено. В крайморския град Флотсам вилнееше зимна буря каквато не бе имало от триста години по бреговете на Кървавия залив.

— По това време? — изръмжа офицерът. — Едва ли. Дори драконите не летят в такива бури.

— Да, в такава нощ ни човек, ни звяр пътува — съгласи се ханджията. После го изгледа проницателно. — Какво тогава те кара да излезеш в това време?

Офицерът го изгледа студено.

— Не е твоя работа къде отивам или какво правя.

— Извини ме! — Ханджията вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар. — Просто, ако Господарката се върне, може да й потрябваш. Ще се радвам да й съобщя къде може да те намери.

— Няма да се наложи — промърмори офицерът. — Оставих й съобщение… в което обяснявам всичко. А и ще се върна преди да се съмне. Аз… просто отивам да подишам чист въздух.

— Не се и съмнявам — изкикоти се кръчмарят. — Нали не си излизал от стаята й цели три дни! Или трябва да кажа три нощи?! Не се ядосвай — бързо добави той, като видя, че офицерът се изчерви от ярост под шлема, — възхищавам се на мъжете, които успяват да я задоволяват толкова дълго време! Накъде тръгна тя?

— Трябваше да разреши някакъв проблем на изток, близо до Соламния — отговори офицерът начумерено. — На твое място не бих разпитвал повече за работите й.

— Не, не — отвърна припряно ханджията. — Разбира се. Е, желая ти приятна вечер… как ти беше името? Тя ни запозна, но го забравих.

— Танис — отвърна офицерът с приглушен глас. — Танис, полуелфът. Приятна вечер и на теб.

Той кимна студено, уви се плътно в наметката и излезе в бурята. Хапещият вятър нахлу в стаята, угаси свещите и завъртя във въздуха листата. Офицерът не успя да затвори веднага тежката врата и ханджията, псувайки цветисто, се опита да задържи разхвърчалите се сметки. Най-накрая Танис успя да я тръшне зад себе си и в хана отново стана топло и тихо.

Съдържателят го видя да минава пред прозореца с наведена глава и развято от насрещния вятър наметало.

Още един човек наблюдаваше офицера. В мига, когато вратата се затвори, пияният драконянин се надигна и черните му, неподвижни като на влечуго очи блеснаха. Той стана от масата с бързи и сигурни движения, промъкна се безшумно до прозореца и се взря навън. Почака малко, после отвори вратата и също изчезна в бурята.

Ханджията го видя да поема след офицера и се загледа след него. Навън беше тъмно и ветровито, независимо че високите железни мангали, в които гореше смола, бяха запалени. Все пак му се стори, че офицерът зави по улицата, която водеше към центъра на града, а драконянинът го следваше, прокрадвайки се зад него в сенките. Ханджията поклати глава и събуди нощния дежурен, който дремеше на стола зад тезгяха.

— Имам чувството, че Господарката ще се върне тази вечер независимо от бурята — каза му той. — Събуди ме, ако дойде.

Потръпвайки, ханджията погледна отново в нощта.

— Всъщност — добави той — не ме буди.

Бурята принуди гражданите на Флотсам да си легнат рано тази нощ. Баровете, които обичайно работеха, докато зората с мъка проникнеше през мръсните им прозорци, бяха затворени и обезопасени срещу урагана. По улиците нямаше хора, никой не рискуваше да излезе заради ветровете, които можеха да повалят човек.

Танис вървеше бързо с наведена глава, като се придържаше близо до тъмните сгради, които го засланяха от силния вятър. Суграшицата болезнено щипеше лицето му. Той потрепери от студ и изруга металната броня, която плътно прилепваше към кожата му. От време на време хвърляше поглед назад, за да провери дали някой е проявил интерес от необичайната му разходка, но не различаваше почти нищо. Суграшицата беше толкова силна, че едва виждаше високите сгради. Не след дълго се вкочани от студ и вече не се вълнуваше дали някой го следва, или не.

Не беше дошъл отдавна във Флотсам — само четири дни, ако трябваше да бъде точен — и повечето от тях бе прекарал с нея.

Танис прогони тази мисъл от ума си и се взря през дъжда в уличните знаци. Смътно осъзнаваше къде трябва да отиде. Приятелите му бяха в някакъв хан на края на града — далеч от кея, далеч от кръчмите и бордеите. За миг се отчая и се зачуди какво ще прави, ако се изгуби. Не смееше да пита за тях…

Изведнъж го откри. Като се препъваше по пустите улици и се пързаляше по леда, той почти изхлипа от облекчение, когато видя табелата, люлееща се лудо от вятъра. Не си спомняше името, но веднага го позна — „Вълноломите“. Глупаво име за хан, помисли си той. Разтреперан от студ, Танис с мъка отвори вратата.

В това запуснато място нямаше нощен прислужник. На светлината на пушещия огън в мръсното огнище видя угарка от свещ, сложена на тезгяха, очевидно за удобство на посетителите, които се прибират късно. Ръцете му трепереха и той с усилие удари кремъка, запали свещта и тръгна нагоре по стълбите на слабата й светлина.

Ако се беше обърнал да погледне през прозореца, щеше да види една неясна фигура, сгушена във входа отсреща. Но Танис не се огледа, очите му бяха приковани в стълбите.

— Карамон!

Снажният воин моментално скочи и ръката му инстинктивно хвана меча, преди да погледне въпросително към брат си.

— Чух шум отвън — прошепна Райстлин. — Звук от ножница, която се търка в броня.

Карамон разтърси глава, опитвайки се да прогони съня, и стана от леглото с меч в ръка. Пристъпи тихо към вратата и стоя зад нея, докато долови шума, който беше събудил леко спящия му брат. Звукът от дрънчаща броня замря точно пред тяхната стая и Карамон видя слаб отблясък от запалена свещ под прага.

Стиснал меча си, той направи знак на брат си. Райстлин кимна и се притаи в сянката. Очите му бяха замислени. Опитваше се да се сети за подходящо заклинание. Близнаците работеха добре заедно, ефективното съчетание от магия и стомана сразяваше враговете им.

Светлината от свещта потрепна. Вероятно мъжът я прехвърляше в другата си ръка, за да извади меча си. Карамон бавно и тихо отмести резето на вратата. Почака миг, но нищо не се случи. Човекът се колебаеше, може би се чудеше дали това е стаята, която търси. „Съвсем скоро ще разбере“, помисли си воинът.

Той внезапно отвори вратата, сграбчи тъмната фигура и с цялата сила на мускулестите си ръце я тръшна на пода в стаята. Свещта падна и пламъкът угасна в разтопения восък. Райстлин започна да припява магическо заклинане, което щеше да обвие пленника им в материя, подобна на лепкава паяжина.

— Спри! Райстлин, спри! — извика мъжът. Карамон разпозна гласа, сграбчи брат си и го разтърси, за да наруши концентрацията му, необходима за заклинанието.

— Райст! Танис е!

Райстлин излезе от транса и ръцете му вяло се отпуснаха до тялото. После се закашля и притисна гърдите си.

Карамон го погледна разтревожено и понечи да отиде при него, но той го отпъди с движение на ръката. Едва тогава воинът се обърна и помогна на полуелфа да стане от пода.

— Танис! — извика той и почти му изкара дъха с възторжената си прегръдка. — Къде беше? Поболяхме се от тревога. В името на всички богове, та ти си премръзнал! Ела, ще разпаля огъня. Райст, сигурен ли си, че си добре?

— Не се грижи за мен! — прошепна магьосникът и се отпусна задъхан на леглото. В трептящата светлина на огъня очите му изглеждаха златни, когато погледна към полуелфа, който благодарно се сгуши пред пламъците. — По-добре извикай другите.

— Добре. — Карамон тръгна към вратата.

— На твое място бих се облякъл — отбеляза хапливо Райстлин.

Карамон се изчерви, върна се до леглото си и грабна кожените бричове. Обу ги, нахлузи ризата през главата си и излезе в коридора, като тихичко притвори вратата след себе си. Танис и Райстлин чуха как почука на вратата на хората от Равнините, резкия отговор на Речен вятър и забързаното, развълнувано обяснение на Карамон.

Полуелфът забеляза, че странните, златисти очи на магьосника са вперени в него и притеснен се вгледа отново в огъня.

— Къде беше досега? — попита Райстлин с мекия си, шепнещ глас.

Танис нервно преглътна.

— Плени ме един драконов господар — кача предварително подготвения си отговор. — Реши, че съм един от офицерите му и поиска да го придружа до войските, разположени извън града.

Трябваше да го направя, за да не предизвикам подозренията му. Едва тази вечер успях да се измъкна.

— Интересно — Райстлин сякаш излая думата.

— Кое е интересно? — погледна го остро полуелфът. — Никога преди не съм те чувал да лъжеш. Намирам го за… доста… забавно.

Танис отвори уста, но преди да успее да възрази, Карамон се върна, следван от Речен вятър, Златна Лупа и Тика, която сънено се прозяваше.

Варварката изтича при него и го прегърна.

— Приятелю мой! — каза тя прочувствено, притискайки го силно. — Толкова се тревожехме…

Речен вятър стисна ръката му и суровото му лице се озари от усмивка. Той внимателно издърпа съпругата си от прегръдките му, но само за да заеме мястото й.

— Братко мой! — каза Речен вятър на каешу, езика на хората от равнините и го прегърни силно. — Бояхме се, че си заловен! Мъртъв! Не знаехме…

— Какво стана? Къде беше? — питаше нетърпеливо Тика и се приближи, за да го прегърне и тя.

Танис погледна Райстлин, но той се беше отпуснал на твърдата си възглавница и се взираше в тавана, очевидно без да се интересува от нещата, за които говореха.

Полуелфът прочисти гърлото си смутено и с пълното съзнание, че магьосникът го слуша, повтори историята си. Останалите я изслушаха с интерес и съчувствие. От време на време задаваха въпроси — кой е Господарят, колко голяма е армията, къде се намира, какво правят драконяните във Флотсам, наистина ли ги търсят, как е избягал?

Танис отговаряше с лекота. Не бил виждал много Господаря.

Не знаел кой е. Армията не била голяма и е разположена извън града. Драконяните търсели някого, но не тях. Издирвали човек на име Берем или нещо също толкова странно.

Той хвърли бърз поглед към Карамон, но изражението на едрия мъж му показа, че не е разпознал името. Танис задиша по-леко. Или приятелят му не помнеше човека, когото бяха видели да кърпи платното на „Перешон“, или не беше чул името му. Във всички случаи това беше добре.

Останалите кимаха, погълнати от историята му. Колкото до Райстлин… всъщност нямаше значение какво мисли или казва магьосникът. Приятелите щяха да повярват на него, дори ако им каже, че денят е нощ. Несъмнено Райст го знаеше, затова не се опита да хвърли съмнение върху историята му. Чувствайки се гузен и с надеждата, че никой няма да го разпитва повече и да го принуди да затъне още по-дълбоко в лъжите си, Танис се прозя и изстена, сякаш беше изтощен до крайност.

Златна Луна веднага се изправи и на лицето й се изписа загриженост.

— Съжалявам, Танис — каза нежно тя. — Държим се егоистично. Ти си премръзнал и уморен, а ние те караме да говориш. Пък и трябва да станем рано сутринта, за да се качим на кораба.

— По дяволите, не ставай глупава. Няма да се качим на никакъв кораб в тази буря! — изръмжа Танис.

Всички го погледнаха изумени, дори Райстлин се изправи в леглото. Очите на Златна Луна потъмняха от обида и лицето й се изостри, напомняйки на полуелфа, че никой не може да й говори по този начин. Речен вятър стоеше до нея с угрижено изражение.

Настъпи напрегнато мълчание. Накрая Карамон прочисти шумно гърлото си.

— Ако не можем да тръгнем утре, ще опитаме вдруги ден — каза успокояващо. — Не се тревожи, Танис. Драконяните няма да излязат в това време. В безопасност сме…

— Знам. Съжалявам. Не исках да бъда груб, Златна Луна. Просто последните дни бяха много изнервящи. Толкова съм уморен, че не мога да мисля нормално. Ще се прибера в стаята си.

— Ханджията я даде на друг — каза Карамон, но бързо добави: — Но можеш да спиш тук, на моето легло.

— Не, ще легна на пода.

Танис започна да разкопчава драконозащитната си броня с очи, приковани върху треперещите си пръсти.

— Приятни сънища, приятелю — каза нежно Златна Луна.

Речен вятър го потупа по рамото съчувствено и те си тръгнаха. Тика също им пожела лека нощ и тихо затвори вратата след себе си.

— Чакай, нека да ти помогна — предложи Карамон, защото знаеше, че Танис трудно се оправя с връзките и закопчалките на доспехите. — Да ти потърся ли нещо за ядене? За пиене? Малко греяно вино?

— Не — каза уморено полуелфът и въздъхна от облекчение, когато се измъкна от бронята. Опита се да не мисли, че след няколко часа ще трябва отново да я сложи. — Имам нужда само от сън.

— Поне вземи одеялото ми — настоя Карамон, като видя, че трепери от студ.

Танис с благодарност прие завивката, макар че не беше сигурен дали трепери от студ или от силата на необузданите си емоции. Легна и се уви в одеялото и наметката си и се помъчи да диша спокойно и равномерно, защото знаеше, че Карамон няма да заспи, докато не се убеди, че се е настанил удобно. Скоро го чу да си ляга. Огънят догоря, стана тъмно. След малко се разнесе силното хъркане на Карамон и накъсаната кашлица на Райстлин.

Когато се убеди, че и двамата са заспали, Танис се протегна, сложи ръце под главата си и се взря в тъмнината.

Почти се беше съмнало, когато Господарката на драконите се върна в хана „Солен бриз“. Нощният прислужник веднага усети, че е в лошо настроение, защото блъсна силно вратата и яростно огледа хана, сякаш топлината и удобството бяха престъпление. Приличаше на урагана, който вилнееше отвън. Тя, а не вятърът, накара свещите да примигнат и донесе мрак в помещението. Прислужникът уплашено скочи, но очите на Китиара не бяха насочени към него, а към драконянина, който седеше на една маса и с почти недоловимо примигване й даде знак, че нещо не е наред.

Очите зад страховитата драконова маска тревожно се присвиха и погледът стана студен. За миг Господарката остана до вратата, без да обръща внимание на ледения вятър, който нахлу в хана.

— Ела горе! — заповяда грубо на драконянина.

Той кимна и тръгна след нея, като драскаше по дървения под с ноктестите си крака.

— Има ли нещо? — попита раболепно прислужникът, когато вратата се затвори с трясък.

— Не — изръмжа Китиара. С ръка върху дръжката на меча, тя премина край треперещия мъж, без да го погледне и се заизкачва към покоите си, оставяйки го разтреперан на стола. След кратко опипване отключи вратата и бързо огледа стаята си.

Беше празна.

Драконянинът чакаше зад нея търпеливо и безмълвно.

Китиара яростно дръпна връзките на маската си и я свали. Хвърли я на леглото и каза през рамо:

— Влез и затвори вратата. Драконянинът бързо се подчини.

Китиара не се обърна, а мрачно се взираше в разтуреното легло.

— Значи… си е отишъл. — Беше констатация, а не въпрос.

— Да, Господарке — изфъфли драконянинът със съскащия си глас.

— Последва ли го както ти наредих?

— Разбира се, Господарке — поклони се той.

— И къде отиде?

Китиара прокара ръка през тъмната си, къдрава коса все още с гръб към него. Драконянинът не можеше да види лицето й и нямаше представа какви чувства, ако изобщо имаше такива, крие от него.

— В един хан, Господарке, на края на града. Нарича се „Вълноломи“.

— При друга жена? — Гласът на Китиара беше напрегнат.

— Мисля, че не, Господарке. — Драконянинът прикри усмивката си. — Май има приятели там. Докладваха ми, че в хана са отседнали чужденци, но тъй като не отговаряха на описанието на Мъжа със Зеления камък, не сме ги проверявали.

— Някой наблюдава ли го сега?

— Разбира се, Господарке. Ще бъдеш уведомена веднага, ако той или някой от другите в хана, го напусне.

Китиара помълча още миг, после се обърна. Лицето й беше студено и спокойно, но необичайно бледо. Е, има достатъчно основания за бледността й, помисли си драконянинът. Полетът от Кулите на Клерикалите беше дълъг и според слуховете, армиите й бяха разбити там, а легендарното Драконово копие се беше появило отново заедно с Драконовите кълба. Беше се провалила и в търсенето на Мъжа със Зеления Камък, отчаяно издирван от Кралицата на Мрака, за когото беше съобщено, че е видян във Флотсам. Господарката имаше още много неща, за които да се безпокои, мислеше Драконянинът заинтригуван. Защо трябваше да се тревожи за някакъв си мъж? Беше имала много любовници, повечето от тях по-очарователни и по-ревностни в желанието си да й доставят удоволствие, отколкото меланхоличният полуелф. Бакарис, например…

— Добре си се справил — прекъсвайки размишленията му Китиара. Свали бронята си пред него и махна небрежно с ръка. — Ще бъдеш възнаграден. Сега ме остави.

Драконянинът отново се поклони и излезе с очи, вперени в пода. Не беше го заблудила. Когато излизаше, видя погледът й да се спира върху парче пергамент, изписано с изящен елфски почерк. Беше го забелязал още когато влезе. След като затвори вратата, чу трясък — звук от броня, запратена с пълна сила към стената.