"Жулиета Шишманова" - читать интересную книгу автора (Рангелова Маргарита)

Искам да съм като Айсидора Дънкан

С Жулиета се запознахме по малко странен начин. Извика ме главният редактор на в. „Народен спорт“. (Тогава работех там.) Жулиета седеше във фотьойла, изправена, вдървена като оскърбена лейди.

— Това ли е Маргарита Рангелова? Не питаше мене, питаше него, като че ли да подчертае, че не е възможно да разговаря дори с такава личност.

— Маргарита, Шишманова се оплаква от твоята статия. Оплаква се, че уронваш нейния авторитет и авторитета на художествената гимнастика.

По онова време беше почти смешно да се говори за авторитета на художествената гимнастика. Тези жени гърмяха до небето, че ще завладеят света с техния най-красив, най-полезен, най-женствен спорт. Засега нищо не бяха завладели. На състезанията се събираха само роднините им. Никой още не ги признаваше за спорт и ако трябва да бъдем съвсем откровени (сега с по-късна дата), това, което правеха, приличаше повече на сантиментална пантомима. А колкото до авторитета на Жулиета, бях писала просто, че е вдигнала скандал, без да има право за това. В задължителната програма направи куп грешки, отиде на девето място. Волната й програма наистина беше най-интересната, в същност единствено интересната, но стигна, за да я изтласка до второто място. Жулиета искаше първото. Бях писала, че вместо да вдига скандали, другия път трябва да изиграе добре и задължителната програма. Нещо такова беше статията. Жулиета се обидила, че някаква си съвсем неизвестна журналистка, която дори тя не познава, е разказала за скандала и така уронила авторитета й и т.н…

— Шишманова се оплаква — напомни главният редактор…

— Добре, какво мога аз да направя? Казва ли Шишманова, че това, което съм написала, не е вярно?

Аз също не исках да говоря пряко с нея. Щом тя ме игнорира… Женска работа. На главния му стана смешна цялата тази история. Влезе церемониално в ролята на преводач:

— Вярно ли е това, което е написала?

— Вярно е — каза Жулиета и рязко скочи.

— Може би тогава разговорът не е за мен? Може би по-добре е да се разберете вие двете?

— Правилно!

Тръгнахме си и на вратата най-неочаквано Жулиета ме покани на тренировките си. Подготвяла нещо много интересно. Искала да го видя.

По-късно често се сблъсквах с такива резки обрати в настроението. Попитах я много след това, защо ме е поканила. Каза ми:

— И аз не зная. Може би трябваше да изляза някак от това глупаво положение, в което сама се поставих. Като прочетох статията, така кипнах, че сама не зная как стигнах до редакцията. После вече не знаех какво да се правя. Говорех, а не бях убедителна. Много неприятна история. Отидох на тази тренировка, на която ме покани, и оттогава, та чак досега предпочитам тренировките пред състезанията. Обичам да наблюдавам как се ражда новото, как от едно хрумване се ражда красота. Интересно ми беше да наблюдавам този процес на създаване. Отивах след това и на тренировките на други треньорки. Исках да сравня. Сравнение не можеше да става. Само сега, толкова години след като не бях влизала в тренировъчната зала, виждам да се повтаря тази изключителна атмосфера на създаването. Сега вече в залата на една нейна възпитаничка — Нешка Робева. Но тогава още не бях на тренировка на треньорката, а на състезателката Жулиета. Подготвяше своя „Танц със саби“ с лента, които за онова време беше революция в художествената гимнастика. В залата на стадион „Васил Левски“ бяха само тя и Андрей Башев, корепетиторът.

— Гледай сега — командува Жулиета.

— Гледам бе, непрекъснато гледам. Богиня си!

— Башев, дръж се сериозно. Бъди малко човек! Кажи как изглежда тук.

— Великолепно!

— Постави се на мястото на треньор, на публика.

— Поставям се и ти казвам, че си чудесна. Ще направиш сензация!

— Добре, стой си на мястото на пианиста. Давай отначало…

След няколко тренировки започна и мен да разпитва кое как ми се вижда. Казвах й кое ми харесва, кое не ми харесва. Слушаше внимателно, мълчеше. Години след това, когато вече беше прославената треньорка Шишманова, избухна на една тренировка, на която нищо не бях казала.

— Не мога да понасям, когато нещо не харесваш! Стоях като тресната.

— Но аз нищо не съм казала!

— А мислиш, че след толкова години трябва да казваш, за да разбера!

Питах я тогава, защо настояваше да й ходя на тренировките и да й казвам точно какво не харесвам.

— Може би съм очаквала и ти като Башев да кажеш, че съм великолепна. Много бях жадна тогава да чуя това, а като чуех, че нещо не ти харесва, не можех да те гледам от яд, Само че, като се прибера у дома, все за това си мислех и от инат, напук измислях ново решение, което в крайна сметка се оказваше по-добро. Сигурно, ако ми беше казвала, че съм чудесна, щях да престана да те слушам. Това беше много характерно за нея. Можеше да застане ожесточено срещу всичките си опоненти, да не отстъпи ни на сантим дори от позицията, която вече и сама смята за разклатена, но ще чуе всичко, което са й казали. После ще анализира, ще пресява, ще търси къде тя самата греши. Ще търси кое в критиката е злобно заяждане, кое е истина. И трябва да й се признае — много прецизно отсяваше.

Подготвяше своята „лента“ по Хачатурян, което наистина беше една малка сензация в гимнастическата зала. Хората идваха специално, за да видят „лентата“ на Жулиета. Но в тренировъчната зала Жулиета се занимаваше повече с обръча. С някаква ожесточена упоритост го изхвърляше все по-високо и по-високо, търсеше да измъкне всичко, което можеше да има в този дървен обръч. Разказваше ми за голямото си фиаско в Будапеща:

— Представяш ли си, тръгнала съм света да покорявам! Моят обръч лети до тавана. Никой преди мене не го е правил. Стоят и гледат прехласнати. Вече и на сън виждах тази картина. Та тук стотици пъти обръчът хвърчи в тези шеметни височини и аз го хващам съвсем спокойно, уверено продължавам следващата серия. И ето, че точно в Будапеща, точно на това първо световно първенство, на което съм запланувала да взема акъла на съдийки и публика, обръчът се разхвърчава по всички посоки. Излиза от терена, гоня го, отново го хвърлям уж нагоре до тавана и отново — извън терена. Пълен крах! И никой дори не забеляза, че съм искала да направя нещо изключително. Съдниците виждаха едно момиче, което много греши. За тях досадно, за мен трагедия. Най-обидното от всичко бе, че никоя от тези треньорки, които ме наблюдаваха, не се досети, че съм дошла тук да направя моята малка революция в обръча. Нищо, ще направя голямата си революция! Така, че всички да я разберат, всички да я признаят. Искам да съм като Айсидора Дънкан.

— Затова ли играеш боса?

— Глупости, боса играя, защото нямам цвички. Искам да съм като нея, защото искам да направя от художествената гимнастика нещо съвсем различно от това, което е сега. Така, както тя е направила от танца нещо съвсем различно…

Беше започнала да става интересна. Задължителната програма така и не изигра на нито едно състезание, както трябва, но във волната имаше така нареченото смазващо превъзходство. Ефектна, демонстративна, новаторка. Нямаше вече състезание, на което да не покаже нещо ново, което ставаше тема на оживени спорове и в залата, и извън нея. Това вече не беше-просто крачка пред другите, беше съвсем друга гимнастика. Налагаше се непрекъснато, упорито, въпреки всичките гласни н негласни възражения, които в крайна сметка се свеждаха до едно — защо толкова трудност, защо толкова риск, когато още-никой в света не си го е позволил. Другояче казано, както направо го казваше една от треньорките, все по-злъчно, все по-ехидно: „Баш нашата Жулиета ли ще е най-умната?“ Не зная защо при този въпрос тази треньорка все като че очакваше бурни аплодисменти, а срещаше все по-начумерено, студено мълчание. Много ясно бе какво искаше да каже Жулиета със своята нова гимнастика. Това поне на по-интелигентните им беше съвсем ясно. Ако го приемеха, означаваше край на спокойствието. Освен това още един много важен въпрос — ако приемеха предизвикателството, ако жертвуваха спокойствието, щяха ли да издържат на темпото на тази жена? Трябва да се признае — въпрос, съвсем нормален, съвсем естествен. Тестото на тази жена беше необикновено, не по силите на всяка. Не е ли по-добре да я спрат навреме? Опитите да се задуши в зародиш това „жулиетино“ темпо се разбиваха в някаква стена, от неизвестна сплав. Жулиета беше минала вече в някакъв стадий, в който не я вълнуваха съдийските оценки, класирането, коментариите на колежките. Слушаше жадно само едно — отзвука в залата. Това в този етап беше единственият й ориентир който, между впрочем, слушаше много внимателно през всичките тези години в които беше треньорка.

Пътувахме за Петрозаводск. Едно дълго и хубаво пътуване, в което печелехме нови и нови приятели. Жулиета не се откъсваше от прозореца на влака. Гори, гори, гори. Необятна страна с необятни гори.

— Искам, като се върна, пак да прочета „Лес“ от Леонов. Мисля, че сега по-добре ще го разбера. А може би още по-добре, ако мога да мина пеш през тези гори. Колко различни, са различните краища на тази страна. И защо винаги, когато пътувам все едно в кой край, си мисля все това — този народ: не може да бъде победен!

— Виждаш ли, а ти искаш да победиш гимнастичките му — обажда се пак онази треньорка, която никога не престана да се обажда все в най-неподходящите моменти.

— Искам. Няма нужда да се състезавам, ако не искам. Но това е съвсем друго и ти никога няма да го разбереш…

Тогава нашите момичета бяха луди по Лиля Назмутдинова. Гледаха я като божество. По-късно, след като беше станала три пъти световна шампионка, когато питаха Мария на коя гимнастнчка най-много се е възхищавала, тя отговаряше неизменно — на Лиля Назмутдинова. Жулиета отиваше на това състезание с особено вълнение. Очакваше ефекта на своите първи хрумвания, на първите завоевания в своята нова гимнастика. Срещу носенето на уредите и ефектните пози противопоставяше широка, амплитудна игра, високи изхвърляния, насищане на целия терен с динамика. Всичко беше още самз начало — тя, една от участничките в този спектакъл, и момичетата, на които вече беше треньорка. Всяко трябваше да покаже новите идеи на Жулиета.

Бяха се събрали всички съветски спецналистки. Тези двустранни срещи всяка година привличат като че най-много от всичко интереса на специалистките. Шест съветски и шест български гимнастички — това вече е нещо, което никоя не иска, не може да пропусне. И тук идеите на Жулиета бързо привлякоха вниманието. Самата Жулиета като състезателка беше в центъра на всички въпроси. Много се изненадаха съветските специалистки, когато разбраха, че Жулиета е треньорка на отбора. Как, не е ли Иванка Чакърова? Десет години по-късно една унгарска съдийка питаше със същото недоверие: „Как, не е ли Иванка Чакърова? Да не би да имате някаква грешка, аз много добре зная, че е Чакърова“ — настояваше Абат.

Жулиета приемаше това толкова дълго недоразумение със смях:

— Където трябва, знаят кой е треньорът. Нали у дома никой не ме бърка! Все едно какво ще мислят чуждите съдийки. Важното е, че им се налага да вдигат високи оценки на нашите момичета. Не толкова високи, колкото в действителност заслужават, но все пак прилични.

Та точно на това състезание в Петрозаводск, точно когато най-известните в този момент специалистки казваха, че Жулиета показва най-ннтересната, пай-перспективната гимнастика, Жулиета каза: „Край! Отказвам се“.

Не можех да повярвам:

— Как така се отказваш? Много добре зная, че нищо не искат повече от това да наложиш своята нова ефектна гимнастика. Нищо не искаш повече от това да играеш. Нали искаше като Айспдора Дънкан…

— Не трябваше да се залавям с треньорска работа. Сега вече не мога да се състезавам. Не мога да се конкурирам с моите възпитанички. Играещ треньор — това в спортните игри сигурно е възможно, допустимо, полезно дори, но при нас е абсурд. Да отчитам дори в такава приятелска среща, къде са по-бурни аплодисментите, да се радвам, когато вълната е по-топла след мое изпълнение, да усещам това толкова човешко „юрване“, когато е за някое от момичетата, не, това не може да бъде нормално. После кой ще ми гарантира, че аз ще правя най-доброто за тях, когато съм вътре в играта? Няма ли най-добрите хрумвания да запазвам за своите съчетания? Не, разбери, че е ненормално положението ми сега. Ще става все по-ненормално.

Колкото повече говореше, толкова по-убедителна ставаше. Това беше една от нейните магнетични сили — дар слово. И не толкова с това, което казваше, колкото с начина, по който го казваше, завладяваше. Какво можех да й отговоря при толкова убедителни аргументи?

Затова, когато съобщи на момичетата, те съвсем естествено, съвсем искрено протестираха. Не искаха да приемат едно толкова безсмислено, както им се струваше, решение. На тях тя не предоставяше никакви аргументи. Това бяха момичета, оше не изкушени от славата. В този етан просто обичаха да я гледат как играе. За тях тя беше кумирът. Искаха да я следват. Казваха й, че няма право, че тя е образецът, на който искат да приличат.

— Не ви го съобщавам за обсъждане, а за сведение…

— Видя ли каква буря предизвика?

— Да, това още веднъж доказва, че съм права. Абсолютно права. Оттеглям се точно навреме. Още преди да са успели тези малките да забележат, че треньорката им има недостатъци. Те никога няма да повярват, че не ми достига височина в отскока, никога няма да знаят колко ме е измъчвало това. Тяхната треньорка трябва да се оттегли, когато е еталонъг. Не когато е започнала да спада. Не когато някоя от тях вече е усетила, че ще може да ме бие. Човек трябва да знае кога да си отиде. Ако можеше така жената да се оттегли, още докато обича, преди да е намразила…

Жулиета често търсеше тези паралели. Често искаше да си обясни къде точно е грешката й. Защо не може да се справи точно с тази част от живота си, която трябва да е слънчевата. Защо не може да създаде семейство, което да й осигурява здрав, надежден тил в тези битки, които трябваше да води, за да залага своята творческа позиция. „Можеш ли да ми кажеш защо имам сили да се оттегля от това, което е смисълът на живота ми, точно в момента, в който имам право на надежда, а не мога да напусна един мъж, докато го обичам, за да не видя онова грозно, отвратително лице на омразата?“ Не, не можех да кажа. Ако трябва да се напише учебник на тази тема, средно интелигентният човек ще се напъне и ще измисли някакви формули. Но човешки на себе си и на приятеля си нищо не може да обясни. Според мен Жулиета искаше прекалено много, толкова, колкото не може да й бъде дадено. Баба Стояна казваше: „От един мъж трябва да искаш малко повече, отколкото е направил.“ Това е разумна женска позиция. Дъщеря й искаше всичко. И това, което го няма. Когато й казвах това, се ядосваше:

— Зная твоята теория. Аз просто не умея да бъда щастлива. Това няма да ми попречи да опитам. Мислех, че се готви да се хвърли от един несполучлив в друг още по-несполучлив брак. Нищо не искаше да чуе. Беше взела две решения — да се откаже от състезателната дейност, като се посвети само на треньорската професия, и да създаде, както сама казваше, спокоен тил, със спокойно семейство.

Не се остави никой да я разубеди. Постара се никой никога да не забележи, че й е мъчно, че няма да се появи на подиума като гимнастичка. Въпреки че виждах често колко много й тежи, колко много й се играе, никога не започнах този разговор, който и тя никога не започна. Само веднъж, след десет години.

Дълго се стара никой да не разбере, че здравият тил не е никакъв здрав тил. Дълго всички трябваше да мислят, че е щастлива. Това вече беше и въпрос на някаква особена женска гордост, в която криеш неуспеха дотогава, докато е възможно да се скрие… Жулиета раздаваше своите съчетания, своите музики, както се раздават бойни доспехи. На Нешка Робева — „Танц със саби“, само че не с лента, а с въже. На Мария Гигова — всички лирични части. На Румяна Стефанова — музиката на Де Файа за обръча. На всяка по нещо. Всичко! Така, че да не остане никакво съмнение, че се е посветила изцяло на тях. Подаряваше наистина като бойни доспехи най-свидното, събираното, скътаното, търсеното през годините. И вече с нова, отприщена енергия прибавяше ново и ново. Това беше наистина някаква ненаситна енергия на създаването. Така, че да заглуши болката от отказването от една мечта. Искаше да убеди преди всичко себе си, че не е сгрешила, че истинското й поприще е треньорската дейност. Наистина не беше сгрешила. В това, не! Втурна се да създава нови образци на гимнастиката. Ако за себе си жадно натрупваше всичко, което й се стореше ефектно, рисковано, силно, за тях започна много внимателно да търси, много прецизно да пресява. Така постепенно се зараждаше идеята да създаде три типа гимнастички. Съвсем различни. Изненадващо неповторими. Работеше с шест, но мислеше преди всичко за трите. Смятах, че вече е минала във фазата, когато не бива да се пилее с много, че трябва да съсредоточи усилията си върху трите.

— Още не! И това ще дойде, и то скоро. Но засега трябва конкуренцията на силен отбор. После те самите ще си бъдат достатъчна конкуренция, но сега им трябват другите.

И те наистина се безпокояха от напредването на Богдана Тодорова, от ефектната игра на Стела Милошева. Спомням си, на един лагер в Кюстендил бяха попитали дали Жулиета не губи прекалено много време за Богдана, и бяха чули, че втори път при такъв въпрос трябва да са стегнали вече сакчетата си и да са заминали за София. Жулиета беше доволна, че Богдана ги е изплашила, но беше едновременно с това и сърдита, че така директно показват, че са стреснати.

Тази дръзка жена, която винаги е смятала, че държи съдбата си в свои ръце, започна да мисли, че държи и съдбата на момичетата си. Нещо повече — и съдбата на художествената гимнастика. Искаше да диктува не толкова хода на състезанията, колкото линията на гимнастиката. Когато другите се ядосваха, че корейки, японки, унгарки са взели някои наши елементи, че и цели връзки, Жулиета се радваше: „Нищо, други, по-ефектни ще измислим. Щом от нас са взели, значи има какво да се взима. Харесали са го. Признават нашата гимнастика. Това е добре“.

Никога не се интересуваше от съдийските комбинации или, по-точно, никога не се е опитвала да участвува в тази игра. Струваше й се под нейното достойнство. „Представяш ли си ме с някое подаръче при някоя от съдийките, любезно усмихната, да я моля да обърне внимание на моята гимнастика, на моята Мария, на моята Нешка? Можеш ли наистина да си ме представиш — в подобна роля? Та ако не съм ги подготвила така, че да не могат да не им обърнат внимание, по-добре да не се явявам на състезание!“

Спомням си, веднъж турнирът „Студентска трибуна“ започваше точно на 9 май. Казах й да покани у дома съветските треньорки да отпразнуваме Деня на победата, Жулиета пристигна с такава пъстра компания, че съвсем беше невъзможно да се спомене поводът, без да се изостри обстановката. Гледах я объркана. „Не си ме разбала“…

— Напротив, разбрах те много добре. Зная какво искаше, но изведнъж се уплаших да не би някой да си помисли, че ще правим някакви съдийски договорки. Хрумна ми да направя най-невъзможния съдийски коктейл. Нека да се чудят защо сме ги събрали. Ние ще си отпразнуваме един голям празник и няма да стане дума за състезанието.

Така н стана. Оказа се неочаквано весела вечер. Отидоха си доста изненадани. Гледаха я с възторг. Тази треньорка (вече всички знаеха, че тя е треньорката) не искаше нищо от тях. Беше ги довела просто на вечеря в една българска къща. За пръв път им се случваше…

Тази трньорка не искаше нищо от тях. Каквото имаше да иска — искаше го от себе си и от своите гимнастички.