"Жулиета Шишманова" - читать интересную книгу автора (Рангелова Маргарита)

Некоронованата кралица и българската вихрушка

Ето ни накрая на това световно първенство в Копенхаген. 1967 година. Жулиета не можеше място да си намери от това, което й предстоеше. Беше успяла да види съперничките на своите момичета и непосредствено преди световното първенство. Знаеше с какво точно ги е изпреварила. Очакваше главоломния успех. Предвкусваше го. Не можеше да стои в хотела, пощуряваше в тренировъчната зала. Нямаше търпение да започне най-сетне първенството.

— Измисли нещо! Нека да видим нещо много датско.

— Добре, да видим Торвалдсен, да видим галерията. Откъде да зная кое е по-датско?

Вървяхме, разглеждахме галерията. Жулиета се стараеше да се откъсне от мислите за състезанието, правеше обобщаващи бележки. Не знаех откъде ги взима, като имах чувството, че нищо не вижда от картините.

— Не ти ли се струва, че всички жени по всички платна са много самотни, че всички мъже са много отчуждени от живота, някак отнесени… Лесно му е било на Торвалдсен. Избрал големите личности на всички времена, придал им повече величие, отколкото може да има и най-голямата личност, и ето ти го изключителния Торвалдсен. Нека да намери обикновени деца и да направи от тях необикновени личности…

Не я прекъсвам. Зная, че и е нужно да намери някакъв отдушник. Нека да му е лесно на Торвалдсен с неговите изключителни личности, които е направил още по-изключителни. На Жулиета сега й е най-тежко, напрежението е неимоверно. Наближава големият час, а това още повече сгъстява боите и на надеждите, и на страховете. Изведнъж млъква и, както си върви нехайно из залата с картините, рязко се отправя към другия край.

— Не може да бъде, това не е датчанка! Това непременно е рускиня.

Наистина, когато стигаме до портрета, който е видяла от другия край на залата, прочитаме — княгиня Наталия Никоаевна…

Жулиета ликува:

— Видя ли? Казах ли ти? Нали ти казах, че това не може да бъде датчанка, че е рускиня? Нали казах…

— Добре де, каза, какво от това?

— Много нещо. Ще ми се смееш, като чуеш. Просто от другия край си казах — ако това е рускиня, ако съм я познала, утре от всички краища на тази грамадна копенхагенска зала ще ни забележат. Няма да ни смесят с никои други…

Жулиета искаше да говори за своята утрешна надежда, търсеше поводи, даваше си кураж с такива „предзнаменования“. В същност история, позната на всеки студент, тръгнал към поредния си изпит. Жулиета беше тръгнала към първия си, най-голям изпит на треньорка.

Това, което дойде на другия ден, надминаваше всички очаквания. Вярно, в супермечтите на Жулиета влизаше и такава надежда — Мария световна шампионка, но това, което последва, беше над всичко. Мария не стана световна шампионка, но успехът й засенчваше всички титли. Некоронованата кралица, както я нарекоха тогава вестниците, беше така бурно акламирана, така рекламирана от вестници и списания, че това наистина беше победа, по-голяма от самата титла. Отнеха й титлата за просрочени две секунди, които така и не разбрахме кога и как са били просрочени. Може би малко по-дълъг поклон към тази възторжена публика… Ние и досега си оставаме най-безхитростната делегация, никога незнаеща каква нова клопка може да й донесе всяко ново състезание. Обръчите ни се разширяват с два сантиметра, на други — и с пет, но наказанието е за нас. Вече очакваме, че сме победители, когато разбираме, че точките се изчисляват не по този начин, по който сме ги изчислявали — изобщо все нещо се случва. Но това, което ни се случи в Копенхаген, беше скандално. Не случайно в датските вестници се появи и такова заглавие „Скандал в КБ Хален“. Жулиета с право казваше: „Това може би е по-добре за Мария“. Но все пак в протоколите шампионката бе друга. — Нищо, Мария ще става шампионка и, струва ми се, неведнъж…

Вестниците отбелязаха и „българската вихрушка“, която едва не помела досегашните представи за художествената гимнастика. Българската вихрушка — Нешка Робева беше щастлива с първия си медал от световно първенство, от това, че напразни са били страховете й. От сто места беше чула, преди да тръгне, че специалистките са спорили за нея, че силно се съмняват в нейното представяне, че нямало да бъде харесана на световното първенство. Там изискванията били много академични, никой нямало да прости експериментите на Жулиета и т.н., и т.н. Все от този род. Мария дори не подозираше, че изглеждала от тази страна грозно, от другата — зле. Тук изглеждаше добре от всички страни. Публиката я аплодираше, дори само като прекоси залата, Браво, Мария! Красимира също беше щастлива. И тя с медал. Бяха забравили да й го дадат, после дойдоха да се извинят и направиха по този случай малко тържество.

През цялото първенство Жулиета беше с онова нейно страшно главоболие, което я подлудяваше. Винаги, когато я погледнех в това състояние, смятах, че съм длъжна да извикам веднага бърза помощ, и винаги ми казваше; „Не искам никой да разбере“. Сега искаше някакъв грим, с нещо да скрие жълтия цвят на лицето, който бе направо страшен. Ето, че и голямата радост може да я доведе до това състояние. Странно бе, че все пак отнякъде набираше сили да отиде до момичетата преди всеки старт. Как успяваше да ги заблуди, че е спокойна, не зная, но после всички за това говореха, че като дойде и каже няколко думи, се отпускат и тръгват вече с друго настроение.

В същност това беше първото и последното прилошаване на Жулиета на състезание. Така беше възмутена от себе си, че все казваше, че не може да си го прости. Не можех да разбера какво е виновна, че я боли главата, и що за ненормална взискателност е това. Как така не можеш да си простиш, че ти е било лошо? „Ами длъжна съм точно тогава да съм добре, Всичко се тренира. А най-много от всичко един треньор трябва да тренира поведението си на състезание. Казвам ти, че повече няма да ме видиш в това състояние на състезание.“ Наистина, повече никога не я видях с главоболие на състезание. Веднага след това — да. Но докато се водеше борбата, Жулиета беше царствена, величествена. Всяка крачка показваше власт. Момичетата чувствуваха силата в нея. Излиза, че наистина всичко се тренира. Тя беше тренирала и специалната си царствена походка, и това повдигане на главата, което й придаваше доста надменен вид, н тази непристъпност за всичко, което не е нейна гимнастичка.

Когато се върнах, в редакцията намерих две статии от две преподавателки във ВИФ. Много се възмущаваха, че Жулиета не била възпитала чувство за време у своите гимнастички. Как така ще ни взимат шампионската титла заради треньорско недоглеждане? Как така Мария ще се покланя две секунди повече на публиката? Спомням си, едната статия беше озаглавена „Десет пъти защо“. На треньорката Шишманова се задаваха десет убийствени въпроса от една страшно възмутена специалистка по художествена гимнастика.

Но Жулиета вече беше твърдо решила да не се трогва повече от специалистките. По-късно, когато стана въпрос да ги викат за определяне на състава за Варненското първенство, треньорката казваше:

— А не, викайте ги вече на кафе. Състава определям аз.

Разбира се, със съответната аргументация. Толкова международни, толкова вътрешни първенства през този период, ето ти точките от класацията. Всички са били поставени при едни условия, във Варна ще участвуват първите три. Жулиета не искаше повече да чува коя откъде изглежда зле, не искаше да чува, че някоя с предупредила, че с толкова риск е много рисковано и други подобни мъдрости. Беше поставила като девиз на нашата художествена гимнастика — за голямото с малко не се тръгва. Онези, които са искали през това време да правят туршии, да шият гоблени и да правят гимнастика, могат да запазят сега драгоценното си мнение. Имаха възможност да се състезават с нея, състезаваха се. Ето резултатите. Първа по тази класация (система, обявена веднага след Копенхаген) — Нешка Робева, втора — Мария Гигова, трета Румяна Стефанова.

За Нешка и Мария вече наистина нямаше никакви възражения, но защо и Румяна. Защото си е завоювала това право, И отсега нататък ще се знае — всеки трябва да воюва за правото си да бъде в този отбор.

— Някакви възражения?

— Да, но…

— Запазете си ги!

Трябва ли да казвам каква вълна от негодувание се надигна и колко не искаше да знае за нея Жулиета? Сега повече от всякога се предричаше крахът. И това не искаше да знае. Беше преминала един много тежък период на подготовка, в който се говореше повече за чудатостите на Жулиета…

Говореше се много за пясъчните дюни на Несебър и Созопол. Жулиета карала момичетата да тичат с потънали до глезените в пясъка крака. Карала ги дори да хвърлят обръча там, на самия пясък. Представяте ли си? Карала ги да се изкачват по дюните пак в пясък до глезените.

В снежна виелица, когато даже спортистите на ГДР са в топлите стаи на Белмекен, жулиетините момичета бягат срещу вятъра. Никоя не смее да предложи да сменят поне посоката. Мария по едно време казва, че не може, и бременната Жулиета я взема на буксир. Започват да излизат лекоатлетите на ГДР. Щом тази бременна жена мъкне момичето, сигурно може да се тренира и в такъв ден. Излизат и веднага се прибират. Мария вече бяга сама и пред другите. След малко, когато влизат в салона, всички ги чакат да припаднат от умора и студ, а момичетата се смеят. Весели, доволни. Жулиета настоява, че всичко могат. Оказва се, че е вярно.

Приключила е тежка тренировка. Всички мислят, че повече не могат да мръднат. Да се изкъпят, да се облекат и бързо в къщи, в леглото. Едва дишат, когато чуват треньорката да казва: „Сега, още една тренировка“. Не може да се каже, че е кой знае каква шега, но Жулиета явно не се шегува. Обяснява им, че това го правили японските гимнастици. Щом японците могат, сигурно н ние ще можем. Момичетата тръгват с една мисъл — ако ще се припада, сега ще е. Но никоя не припада. Напротив, след известно време чувствуват нов приток на сили. Някои съчетания са дори по-добре изпълнени. Това е наистина много интересно.

— Жулиета, какво означава това — чувствувам, че имам сили за още една тренировка, откъде идва тази сила…

— От това, че сте много добре тренирани. Просто се увеличава поносимостта на организма. Искам само да знаете, че ако някоя почувствува умора на самото състезание, може да я преодолее. Вие вече всичко можете да преодолеете.

От време на време Жулиета пуска „японската тренировка“. Вече никой не протестира, дори на ум. Интересно им е да видят дали наистина могат винаги да издържат или онова е било случайно. Не, не е било случайно. Винаги издържат и във всяка такава вечер са много оживени. Ето, наистина, всичко могат.

Лежи Жулиета в хотелската стая на кюстендилския хотел „Пауталия“, чете „Клавдий“, а на нишата се е провесила Румяна Стефанова. Скача, прави ми път да мина и отново увисва.

— Какво прави това момиче?

— Разтяга се, иска да стане по-висока.

— Кой й е казал, че така ще стане по-висока? Никога не съм чувала такова нещо. Ти вярваш ли, че това е възможно?

— Не, разбира се.

— Защо не й кажеш да слезе?

— Обичам упоритите хора.

Румяна слуша този разговор и все едно, че нищо не е чула. Виси. До посиняване. Докато ръцете откажат да поддържат тялото. Казвам й:

— Руме, най-много да си разтегнеш ръцете. Излишно се мъчиш.

Румяна мълчи. След малко тръгва към залата. Там се мъчи да „вкарва баскети“, убедена, че това също помага за растежа. Опитвам се да й кажа, че баскетболистките са високи, не защото играят баскетбол, а някои играят баскетбол специално, защото са високи. Ето, една от най-добрите ни баскетболистки, Тинето Гьошева, колко години игра, а от това не порасна. Руми мълчи, продължава да „дъни“ коша. Точно, точно, все поточно. Ако я беше видял някой баскетболен треньор в тези късни кюстендилски часове, сигурно щеше да направи от нея голяма баскетболистка.

— Много ме е яд, когато започнат да ме убеждават да се откажа от Румяна — казваше Жулиета. — Докато иска да идва в залата, ще идва. И за нея може би ще полагам повече грижи, защото го заслужава. Та тя трябва да остане, дори само за да дава пример на другите по упоритост, по дисциплина, по жажда за игра. Още като съвсем мъничка, където и да отидехме, Румяна пращаше картичка на майка си и на първата си треньорка Мария Чипрянова. Този навик й остана докрая.

Много неща правеше Жулиета за Румяна. Преди всичко се стараеше да намери композиции, които ще скрият, че Руми е ниска, да престанат тези атаки за ръста. Специализираше Руми в скоковете, даваше резки преходи между въздушна и партерна игра, насищаше съчетанията й с движение, с бързина. Човек никога не можеше да се замисли ниска ли е, висока ли е тази гимнастичка. Долавяше се смътно, че е чернокоса. Когато играеше, това беше едно непрекъснато движение.

Гледаше я Жулиета и не можеше да разбере защо настояват да се откаже от нан-сигурния си боец. От тази, която ще изнесе битката с най-малко облаги за себе си. Ще даде висока база на другите и ще се оттегли, без дума да каже.

— Може би искат да вземеш някое по-талантливо…

— Видях ги вече много талантливите. Ти поне знаеш и твоята Грета…

„Моята“ Грета беше Грета Ганчева, едно момиче от Велико Търново. Видях го само на тренировка. Не бях виждала и досега не съм виждала момиче с такъв висок, лек, въздушен отскок. Казаха ми, че била отлична лекоатлетка, плувкиня и сега отскоро дошла в гимнастическата зала. Върнах се и започнах — Грета, та Грета.

— Ти не знаеш какво дете е това, ти нямаш представа, не си виждала…

— Не искам да си имам неприятности с никоя от колежките, не искам да огорчавам Ангелина.

— Какво огорчаване! Говорих с Ангелина. Тя дори се зарадва, че Грета ще може да тренира при тебе. Ангелина винаги много си е обичала децата и знае какво означава това… — А, и с Ангелина си говорила даже…

Така Жулиета тръгна към Велико Търново да види Грета, а се върна с две момичета. Примолили се родителите на Ася Кършева, взела и нея. После често мърмореше: „Нямам си други грижи, ами сега още две дъщери ми трябваха“. Ходеше по родителски срещи, грижеше се за тези деца така, както беше обещала на родителите им, но не това й тежеше. Ася се оказа упорита като Руми, работеше, търсеше да пробие, да си проправи път между големите. А Грета направо пилееше таланта си. Ако успееше Жулиета да я стегне за известен период в тренировките, на състезанието Грета се отпускаше и всичко пропадаше. Веднъж пред едно републиканско първенство, когато Грета едно направи, две не направи, Жулиета изпратила всички и й казала да остане. Заключила тогава залата и рекла: „Сега ние с тебе ще си останем тази нощ тук и ще си тренираме, а утре — направо на състезанието“. Момичето нищо не успяло да каже. Тренирало, почивали, подремнали дори, но все в залата. На другия ден всички говореха каква чудна тази Грета, какъв талант. Как изведнъж изскочи. Стана първа сред девойките. Фоторепортерите се струпаха да я снимат. И досега се появяват понякога от тези снимки със скока на Грета. И при цялата тази шумотевица, тъкмо отивах да й кажа на Жулиета моето победоносно „Видя ли“, когато тя ме посрещна посивяла с нейното:

— Видя ли я твоята Грета? Това е единственият й, последният и хубав ден в тази зала. През тази нощ разбрах, че това момиче няма воля нищо да си наложи. А да спя с нея в залата нямам намерение. Вярно е, никоя друга няма такъв отскок, никоя няма толкова талант, може би никога няма да срещна вече такова нещо, но това дете няма таланта да се труди, а аз нямам нерви да му го създавам… Освен „моята“ Грета, Жулиета имаше и „своята“ Мая, и други такива таланти, за които хвърляше много труд, градеше много надежди около тях. Оказа се, че за никого не можеш да направиш нещо изключително, ако той не го иска достатъчно. Жулиета се сърдете на тези момичета, че пропиляват таланта, който природата щедро им бе дала, но природата трябваше да им даде и друго — поносимост на този суров жулиетин режим. Трябва да имаш и амбиция, и издръжливост, и голяма вяра, че това, което каже треньорът, е закон. Че няма друг закон. Ничие друго мнение няма значение. Получава Нешка Робева десетка. Четири съдийки вдигат своето десет. Публиката вдига в залата своето хиляда, а Нешка отива до треньорката си — „Добре ли беше?“ „Добре! Излез, че тези ще съборят залата“. Вдигната е десетка, а момичето не е видяло, иска да види радостта в очите на треньорката и едва тогава се усмихва щастливо…

Наближаваше световното първенство във Варна, а Жулиета продължаваше своите експерименти. Момичетата тренираха и в ниски зали, и без достатъчно осветление, и на съвсем тесни сцени даваха продукции пред публика.

— Тебе наистина трудно може да те разбере човек. Да имаш предимството на домакинството и да не го използуваш. Защо да не играете в Двореца на спорта във Варна, където ще бъде и световното първенство, да свикнат момичетата с обстановката, с ориентирите, с въздуха дори в тази зала?

— Има време. Отделила съм достатъчно и за Двореца, а сега нека да опитат всичко. Искам да знаят, че могат всичко. Щом могат в тясна, още по-добре ще играят в широка зала, щом хващат уредите при по-слаба светлина, по-лесно ще им е нормална…

И да свършим с чудатостите на Жулиета — с нещо, което стана по-късно. При едно състезание треньорката заключи в една стая и съдийките. След три запитвания — „Коя от двете беше по-добрата?“, след три пъти отговор, че по-добрата е била тази, която са класирали на второ място, Жулиета казва — „Променете оценките“. Става въпрос за две български състезателки. Съдинките, разбира се, отказват, — как така, ще се подрони авторитетът им. „Та за какъв авторитет ще ми говорите, щом сами признавате, че сте дали по-малко на по-добрата?“ Но и тя трябва да разбере, не е удобно… „Много е удобно — казва Жулиета. — Докато не промените оценките, няма да излезете от тази зала. Имайте пред вид, че състезанието вас, а не мене чака. Аз съм си свършила работата и моето отсъствие сега няма да се забележи, но залата забелязва, че вас ви няма.“ Повишиха оценката, съобщиха, че е станала грешка и след кратка съдийска конференция, след като разгледали…

Във Варна два отбора тренираха при закрити врати корейският и нашият. Не зная какво са искали да скрият корейките, може би Зо Сун Док, една силна гимнастнчка, която не тогава, а след две години успя да вземе златен медал на въже. Жулиета този път имаше съвсем сериозни основания да заключи вратата. Не, не бяха вече чудатости. Налагаше и се. Двадесет дни преди световното първенство й бяха казали, че изхвърлянето на въжето е задължителен елемент. Трябваше да го поставят в съчетанията си така, че да не личи, че е пришито в последния момент. Трябваше да го отиграват до пълна сигурност, за да си осигурят успеха, за който бяха тръгнали. Жулиета искаше отново да ги убеди, че всичко могат. Беше им вързала очите. Хващаха въжето с вързани очи. Тогава как няма да го хванат на състезанието! Освен това, убеждаваше ги, че така се концентрират още по-добре.

Място не можеше да си намери от яд. „Защо някои хора ходят по конгреси и конференции, като най-важното ще ти го кажат двадесет дни преди световното първенство!“ На всичко-отгоре журналистите се оплакваха. Дошли са по-рано, не за да гледат как са заключени вратите. „Нали и ние трябва да имаме някакво предимство с това домакинство?“ Жулиета се стараеше да скрие колко е ядосана — разбира се, не можеше да им покаже, че тренират със затворени очи, щяха да я обявят за луда. Усмихваше се с онази блестяща усмивка, която винаги смекчава и най-лошото настроение:

— Жените трябва да бъдат винаги малко загадъчни, иначе не са интересни. Не са глупави туркините, като носят фереджета.

— Няма да се изненадаме, ако и на твоите момичета поставиш фереджета.

— Засега още не, но това е идея. А последния ден преди първенството — открита тренировка. Заповядайте!

Колегите се ядосваха не на шега. Ще се прави на интересна точно сега! Нищо, последния ден на откритата тренировка й простиха. Имаше какво да покаже тази упорита жена.

Вечерта преди първенството в барчето на „Спортпалас“ се правеха прогнозите. Записваха кой какво е казал. Едва ли някой е познал. Искаха Жулиета да каже своята прогноза. „Първа ще е българка.“ „Коя?“ „Една от трите, но непременно българка.“ „Защо си толкова сигурна, откъде знаеш? Няма ли други силни гимнастпчки?“ „Защото съм подготвила три за шампионската титла“ „Другите не са ли се готвили?“ „Разбира се, че са се готвили, но сега нито една треньорка няма три толкова готови за титлата, колкото имам аз. И тъкмо затова ще е българка, защото ще има много силната подкрепа на съотбориичките си. Тези моите три са тренирали заедно, свикнали са на остра конкуренция, това също ще им помогне…“

Някъде към зазоряване в този голям ден на българската художествена гимнастика, когато вече бяхме сами, Жулиета запчна да говори за Мария.

— Искаш ли да знаеш коя ще е шампионката? Ще стане този път точно това, което искам. Мария! На нея най-много и прилича короната. Вярно е, че Нешка взривяваше трибуните, вярно е, че през тези две години най-много нейни са победите, най-много нея харесваше публиката, но шампионка ще бъде Мария. Нешка и сега ще си остане любимка на публиката. После вече не зная как ще се развият събитията, но сега най-готова е Нешка, а шампионка ще бъде Мария.

— Не знаех, че си така пристрастна.

— Винаги съм била. Длъжна съм да го крия, но не мога да не бъда. Познавам ги така, както майка не познава децата си. Имало е моменти, в които Нешка ме е заслепявала с тази динамика, с тази блестяща игра, с това, че умее да се хвърли цяла в едно изпълнение, с вътрешния си заряд. Във всеки турнир, който не е световно първенство, тя може да бъде най-силната. На световното първенство нервите ще издържат само на Мария. На Мария и на Румяна, но Руми никога няма да стане световна шампионка. Нея ще я видят, само ако всички претендентки имат някакъв отвратителен ден, пълен с несполуки, но това никога не става. Така че, като погледнеш по-сериозно, ще видиш, че имаме две претендентки, още по-сериозно и виждаш една. Другите две ще й помогнат много, ще и проправят пътя.

Жулиета се разхождаше нервно из стаята. Попитах я, защо не е казала прогнозата си, като е толкова сигурна.

— Защото съм треньорка на трите. Това значи предателство към другите две.

— А като го мислиш, като си го мислила толкова дълго, като все пак си се нагласявала на тази вълна, не е ли предателство?

— Не, разбира се. Длъжна съм да мисля, да предвиждам, да си давам точна сметка за нещата. Това ми е работата. В Копенхаген хвърлих всичко. Там можех да им кажа — „Играйте, без да мислите за съдийки и оценки. Това никак не е важно. Играйте, искам да ви видят“. В Копенхаген търсех ефекта, тука вече търся победата. Между Копенхаген и Варна трябваше да се премислят много неща. Не стига да подготвиш оригиналните си съчетания. Не стига дори да ги изиграят блестящо. Трябваше да се проучва обстановката на състезанията. Кое грабва публиката, кое прави впечатление, кои акценти се отбелязват, кое респектира съдийките? Какво плаши момичетата, кое ги депремира, как понякога от депремиращия момент да направиш мобилизиращ? Как да се изолират от конюнктурата иа състезанието? И на всички ли едно им е нужно? Мария става два пъти по-хубава пред публиката. При Нешка е много важно да се преодолее комплексът на първите тактове. Трябваше да й се моделира и загряването, и влизането на терена. Ти знаеш, и аз си имам проблеми, трябва да изключа главоболието на състезанието…

Тук вече изтръпнах. Представих си какво ще стане, ако този пристъп я връхлети точно на състезанието. Изглежда Жулиета усети какво съм си помислила.

— Не се безпокой, аз още в Копенхаген ти казах, че това повече няма да се повтори.

Знаех, че страшно вярва в способността си да си внушава, но не можех да бъда много сигурна, когато ставаше въпрос за такова нещо като главоболието.

Жулиета не можеше да спи в такава нощ, разхождаше се нагоре-надолу. На мен ми се спеше, та ми беше лошо. Никак не съм свикнала на безсънни нощи. Едно от нещата, които най-много обичам, е да си спя, но знаех, че нищо няма да излезе.

— Моля ти се, не си въобразявай, че ще те оставя да заспиш. Виж го вече слънцето в стаята, за кога ще спиш? Ей сега ще направя по едно кафенце. Не мога да си представя как може треньорката да излиза по време на състезанието от залата, когато играят нейните възпнтанпчки, защото се вълнувала, страх я било да гледа. Ами ако тебе те е страх, на тях какво им е? Или те не се вълнуват. „Ей, не заспивай, в такъв ден не се спи. Ще направя по още едно кафенце.“

— Жулиета, не ти ли минава поне за минутка такава мисъл, че шампионка може да стане Любов Парадиева, Галима Шугурова, нали сама казваш, че много ти харесва. Уте Леман, някоя от чехкините… Знаеш колко са силни в съдийството…

— Трябваше да те оставя да заспиш! Как можеш да ми задаваш такива въпроси? Не ми минава през ума. Нито за минутка. Нито за секунда. Никоя не е като Мария. Няма сега такава гимнастичка и скоро няма да се появи!

Тази жена наистина много рядко грешеше, когато говореше за състезанието, което предстои да се види. Виждаше го предварително. Дори с някои изненадващи подробности…

Но време беше вече да тръгваме за залата. Беше дошъл този наистина голям ден за българската художествена гимнастика.