"Жулиета Шишманова" - читать интересную книгу автора (Рангелова Маргарита)

Жената е като плодно дръвче…

В съзнанието на гимнастическия свят Жулиета си остана като жена, която създава, воюва, побеждава. Дръзка, горда, недостъпна. Така изглеждаше на всички големи състезания след Копенхаген. Така искаше да изглежда. Твърдеше, че всичко се тренира, дори (и най-вече) треньорът е длъжен да се тренира. Да изработи своя линия на поведение. Да има точно определена позиция. Смяташе дори, че трябва да се появява на всички състезания с еднаква прическа. Нещо като герб, който в никой случаи не се мени. Каквото искаше — постигна го. Но имаше неща не в нейна власт. Животът й поднесе тежки огорчения, жестоки страдания.

Един такъв удар беше смъртта на малката й дъщеря. Илиана беше много нежно, много кротко бебе. Жулиета се въртеше около нея с особена любов. „Виж й пръстите — сигурно пианистка ще стане.“ Пръстите на самата Жулиета бяха изящни, така че нищо чудно в пръстите па дъщерята нямаше, но майките обичат да градят надежди върху всичко. „Виж как гледа, виж челото, виж как се усмихва. Има нещо в това дете!“ Как да няма? Коя ли майка не мисли, че в детето й има какви ли не заложби, какви ли не таланти? И ето че Жулиета отиде на един турнир в Хавана, а като се върна, детето беше болно. В „Пирогов“. Казаха, че на другия ден ще го изписват. Простуда някаква, минала, а когато отишли да го вземат, им съобщили, че през нощта е починало.

Жулиета не беше на себе си. Обвиняваше се, че е заминала за Куба, че е треньорка, а не нормална жена, майка, която седи край детето си. Този път главоболието дойде едва ли не като избавление — поне за малко отвличаше вниманието. Баба Стояна държеше тази нещастна глава в скута си, толкова отдавна неприласкана, и тихо, както само тя си знаеше, успокояваше.

— Жуле, жената е като плодно дръвче, създадена живот да създава, за живот да се грижи. На жената всичко ще й се случи и ще оцелее. Ти си млада, силна си, има много живот пред тебе…

— Защо всички мислят, че съм силна? Не знаеш колко слаба, колко безпомощна съм, не знаеш колко тежко нося всяка болка…

— Знам, всичко знам, ох, колко много знам.

В този момент дойдоха Мария и Нешка и вместо обичайните съболезнования казаха:

— Жуле, трябваш ни.

Жулиета ги гледаше втрещена, а после каза:

— Утре в десет часа ще дойда.

Стори ми се, че отговаря като автомат. Когато излезе за малко, баба Стояна въздъхна с облекчение:

— Да ги поживи бог тия двете. Само те знаяха какво трябва да й кажат. В такава мъка на човека нищо друго не можеш да му кажеш, освен че ти трябва…

Жулиета се съвземаше бавно, мъчително и действително само в залата даваше признаци на живот в тези дни.

И ето че дойде и една друга беда, от която Жулиета не успя да се съвземе почти до края на живота си. Раздялата с Мария беше болка, която непрекъснато си носеше. Честолюбие, гордост, намеса на много хора, които искаха да оправят, а още повече объркваха тези вече веднъж объркани взаимоотношения. Беше се счупило нещо и се намериха кандидати да го досчупят. Опитите за оправяне отново внасяха влошаване, отново честолюбие, гордост. Колкото искаш. Как не! Световната шампионка и треньорката на световната шампионка.

Както и да е. От тренировъчната зала на Жулиета изчезна Мария. Отиде да тренира при Златка Аврамова, после при Лили Мирчева. Тренираше фанатично. От другата страна Жулиета също удвояваше усилията. При нея дойде да тренира и Красимира Филипова. Обстановката ставаше вече наистина ненормална. Това вече не беше отбор. Бяха амбицирани до краен предел гимнастички, амбицирани до краен предел треньорки.

Жулиета наблюдаваше жадно на всяко състезание Мария. Трепваше, още като съобщят името. Стоеше, опъната като струна и констатираше неизменно: „Моя си е Мария. Докато играе, докато е гимнастичка, моя ще е. Много са ни годините, в които сме работили заедно. Най-важните години, когато се изграждаше като гимнастичка, а аз като треньорка. Могат да прибавят каквото си искат, никога няма да е достатъчно, за да й отнемат това, което съм й дала“

По същия начин, след като беше работила три; години с Красимира, беше сменяла съчетания, беше се старала да смени облика на една гимнастичка, трябваше да си признае: „Каквото и да правя, Красимира ще си остане на Златка. Ще си носи всичко, което й е дала Златка, докато играе. Това е“. И все-пак изцяло „нейна“ си остана в крайна сметка Нешка, която нямаше нито един тренировъчен ден при друга треньорка, така че нямаше и тази сложна плетеница от чувства — моя-немоя…

Жулиета лекуваше раната с работа. Мария — също. Така че много често си спомнях, като ги гледах тези двете, думите на баба Стояна — жената е създадена да създава. Като плодно дръвче е. И единственото й спасение, когато е най-наранена, е да се втурне да прави това, което е правила, с още по-голяма настървение. Какво им е струвало — те си знаят, но резултатите не бяха лоши. Създаваха, тласкаха своята гимнастика напред, даваха й по нещо ново.

От Хавана Жулиета се върна с много смесени чувства. Още на първия уред, лентата, Нешка получила 8,90 с обяснението, че е настъпила лентата. Тук на кинолентата се видя, че не е настъпила, но състезанието беше свършило. Защо тук, а не — там — и досега не мога да разбера. На нас наистина все нещо ни се случва, дето на други не може да се случи. Така, отстранена от голямата игра още на първия уред, Нешка беше направила нататък в другите уреди своя обичаен фурор.

— От нея съм доволна — казваше Жулиета. — Да се мобилизира при това толкова ненормално 8,90, да играе така блестящо. От Нешка нямаше какво повече да искам. Но може би ще трябва да направим една схема за възможните съдийски клопки, нещо като 1000 комбинации. На всяко ново състезание някаква нова измислица. След Копенхаген нашите треньорки тръгнаха с хронометри, след Хавана трябва да тръгнем с видеомагнетофони. С какво ли след Ротердам?

После разказваше за Мария и отново тази болка и гордост.

— Бори се като лъвица. Такава винаги съм я искала. И като погледнеш съвсем обективно, трябва да й бъда благодарна. Никой така пълно не ме е изявявал като треньорка. Хич не ме интересува с колко други е работила през последните месеци. В крайна сметка си играе моята гимнастика.

Разбира се, това не означаваше, че не й е много тежко. Друго беше в Копенхаген, във Варна.

Веса, сестрата на Жулиета, бързаше да се намеси:

— Жулиета, вземи Кристина, нека тренира покрай големите. Вземи го, това поне в очите ще те гледа, ще ти е благодарно…

Жулиета избухваше:

— Кой ти е казал, че искам в очите да ме гледат? Кой ти е казал, че ми е изтрябвала някаква благодарност? И ако мислиш, че Мария е точно неблагодарната, лъжеш се. Щом играе, бори се, прави това, на което съм я учила — аз съм й благодарна. Не ми трябват нейните благодарности. А не виждам защо трябва да взимам дъщеря си, щом съм отказала на толкова други родители да взема децата им, като съм казвала, че не правя детска градина, а национален отбор.

След месец Веса подновяваше в друга гама:

— Представящ ли си — ставате олимпийски спорт и първата олимпийска шампионка е Кристина Гюрова, дъщерята на Жулиета Шишманова.

— Престани да си представяш. И не се прави на много хитра. Нямам време за Кристина. Виждаш какъв огън ми е на главата.

Опитвах се да подкрепя Веса. Не толкова от солидарност, колкото, защото наистина смятах, че трябва да я вземе. Мислех, че Руми не може да се справи. Трябваше по-здрава ръка. Казвах й, че в Кристина има талант, който точно тя може да разкрие. И това, разбира се, минаваше, без да бъде забелязано. Жулиета трудно приемаше съвети, ако нямаше вече своя вътрешна убеденост. Когато почти е решила нещо, можеше да попита, да се ослуша, да чуе и чуждо мнение, но да я накараш да реши нещо, на което току-що се е съпротивлявала — трудна работа.

Започна подготовката за Ротердамското световно първенство. Последното за всички от това славно поколение, което наистина остави ярка диря. Само Нешка знаеше, че е последно. Тя беше решила предварително, каквото и да стане, след това да се откаже. В тези две години до Ротердам отново трескава подготовка, нови съчетания, още по-голямо изостряне на амбициите. Жулиета вече не можеше да каже за никое състезание: „Играйте, не ме интересува класирането. Искам да видя само мащабна, амплитудна игра“. Нямаше вече такова нещо. Нямаше вече стратегически състезания. Всяко като че беше най-важното. Всички се хвърлиха главоломно „да докажат“. Какво да докажат, ако ги питаш, нямаше точно да могат да ти кажат. Впрочем, нямаше да искат. Така нелепо беше всичко. Нешка и Красимира искаха да победят Мария, Мария — тях. Борбата се ожесточаваше. Все по-изпепелена от всяка нова битка излизаше Жулиета. Нямаше сили да спре, не можеше да не чувствува цялата абсурдност на положението. Често като че беше страничен наблюдател на всичко, дори на себе си. Случваше се Мария да получи незаслужен аванс от съдийките. Тогава Жулиета го приемаше като лично огорчение.

— Какво искат да кажат! Мария трябва да знае, че ще бъде първа, само когато действително е победила. Поне у нас това трябва много строго да се спазва. Иначе се губи смисълът на нашата работа.

Друг път, когато Мария имаше действителната победа, категорична, безапелационна, Жулиета дълго мълчеше. В крайна сметка това беше победа над самата нея. Ще минат час-два, ще минат понякога ден-два, но треньорката непременно ще оцени по достойнство бившата си възпитаничка.

— Умее да се бори, умее да си защищава титлата. Това вече е друго. Така, да. Трябва да има ред. Шампионката на света трябва да бъде на висота и тук, когато иска, да бъде шампионка у дома. И тук, и нашите хора трябва да я виждат така, както беше сега.

На международни турнири българските гимнастички продължаваха да са в центъра на вниманието. Тази вътрешна борба ги тласкаше към нови търсения, но напрежението се чувствуваше във въздуха. „Вярно ли е…“ — питаха чуждите треньорки. Жените усещаха интригата, подушваха я отдалече. „Не, нищо не е вярно. Всичко ни е наред. Какво да е вярно? Виждате ли нещо, което да ви смущава?“ „Не, но изглежда…“ „Нищо не изглежда…“

При такова докосване до темата Жулиета можеше да снове нервно по цяла нощ из хотелската стая.

— Ах, женски носове! Какво ли не подушват! Само да усетя, че някоя от нашите разнася интрижки. Тясна ще й се види Земята! Е това е, което никога на никоя няма да простя.

— И защо мислиш, че някоя трябва да разнася интрижки? Та разликата във взаимоотношенията ви с Мария не може да не се види.

— Да си виждат, каквото искат, да усещат, каквото искат, да мислят, каквото искат. Не искам наши треньорки, съдийки клюки да разнасят. И аз може би виждам, че не всичко при тях е наред, но не ходя да ги подпитвам — да не би и нима? То си е тяхна работа.

— Постарай се да не ходиш като тъмен облак. Югославянките казват, че си станала много люта. — Ще се постарая. И наистина съм вече излишно люта. Трябва ми малко почивка. Мисля си, ако мога да отида за десет дни в Катуница, съвсем друг човек ще се върна…

Така и не намери тези десет дни за Катуница. Трупаше се умора, трупаха се огорчения. Оттатък при „ансамблистките“ също нещо не беше наред. След две световни титли нещо ставаше и в отбора на чудесната шесторка. Състезателки против треньорка, треньорка против състезателки. Мътна работа.

— Ако ме питаш къде ми се ходи, трудно ще ми бъде да ти отговоря. Ако питаш къде не ми се ходи, зная — това е Ротердам.

— Изгуби ли интерес към шампионската титла?

— Шампионка ще стане сигурно Мария.

— Тенчо Начев, треньорът на баскетболистките от „Марица“ ми е казвал, че когато малко се разколебае в победата, колкото и да се старае да го скрие от баскетболистките си, по някакъв свой, необясним начин те долавят това недоверие и рухват.

— Няма нужда Тенчо Начев да ми го казва. Много добре ми е известно, но струва ми се, че съм много уморена от всичко. Ти не можеш да ми кажеш, че пред Нешка и Красимира съм показала с нещо тази умора. Виждаш колко много ми костува това усилие.

— Страхувам се, че точно усилието се долавя.

— Правя, каквото мога.

— Можеш много повече. Щом като успя да тренираш треньорката така, че да забрави главоболието, длъжна си сега да да тренираш треньорката да повярва в победата. Работата е в това, че ти никога докрай не избра — искаш или не искаш Мария да бъде победена, искаш или не искаш Нешка да я победи. Струва ми се, че прекалено много обичаш този свой шедьовър Мария и не можа никога да се поставиш на дистанцията, на която фактически сте вие двете.

— Не, не е точно това. Не е най-важното, какво аз искам и не искам. Много рано разбрах, че точно Мария е родена, за да бъде шампионка. Цялостна, родена да побеждава. Спомняш ли си първата победа на Нешка? Място не можех да си намеря от щастие и не можех да се надявам, че толкова скоро ще наложа това мое ново чудо. Знаеш каква беше обстановката и Нешка ми дойде смачкана — не трябвало да бъде тя първа, сигурно незаслужено е заела нечие чуждо място. Помниш след това в Полша, когато победи Мария, как те молеше да успокоиш Мария, защото сигурно много й е мъчно. При това още със стъпването си в тази зала точно това искаше — да бие Мария и нищо друго. Объркан човек е Нешка. Ще си остане винаги любимката на публиката, все ще се намерят такива, които ще казват, че нищо по-хубаво не са виждали, но шампионка няма да бъде.

По-късно, когато в пресцентъра на световното първенство видяхме една единствена снимка — в цял ръст Нешка Робева, и ни обясниха, че това е най-добрата гимнастичка, която някога е съществувала, Жулиета се обърна с цялата тъга, която може да събере опитът:

— Ето, виждаш ли я любимката на публиката? Ако някога стане шампионка, готова съм да застана в центъра на която искаш зала и да кажа, че нищо не разбирам от гимнастика и гимнастички. Не й се наложи да застава в центъра на залата. Нешка както и Красимира, проиграха шансовете си още на първия уред. Изпуснаха бухалките на едно и също място. Нито сложно, нито трудно, нито рисковано. Най-обикновено. Теоретично, в този етап на развитие на гимнастиката, тук се изключва грешката.

Вечерта двете бяха смачкани до немай къде. В съседната стая треньорката бе вързала главата си. С пълна пара се задаваше онзи ужасен пристъп на главоболие. Тези двете не искаха да живеят. Не зная защо им казах, че един колега се е разсмял, когато и Нешка е изпуснала точно там, където и Красимира: „Тези двете могат да се състезават само в Княжево“. Тези двете настръхнаха като две зверчета. „Така ли, Княжево? Добре, Княжево.“ Стори ми се, че направих беля, но вече бе късно да се връщам. Казах на Жулиета, че утре, ако грешат, ще бъде моя вината — това, с Княжево, може да се окаже голяма беда.

— Нищо. Имат възможност да покажат. Утре, ако грешат, значи наистина са за Княжево. Въпреки че вече ми е все едно. Ако искат, да играят, ако искат, да грешат.

Седем блестящи старта, проиграни от едно глупаво изпускане на бухалките! Залата гърмеше. Идваха от всички страни да я поздравяват. Мария беше станала световна шампионка заедно с Галима Шугурова. Трите българки отново бяха на почетната стълбичка за обръча. Нешка взе медал и на топката. Жулиета усещаше, че онзи пристъп на главоболието, на което така отдавна бе забранено да се появява на състезания, ще й изиграе някой мръсен номер.

Вечерта, когато всичко вече бе приключило, около Нешка се събра това пъстро ято на японките. Открай време, откакто се бе появила Нешка, те казваха, че нямало нищо по-хубаво. Носеха й от тези безброй миниатюрни сувенирчета — можеше цял японски музей да си направи, ако иска, весело чуруликаха, поздравяваха я. Тук бяха и французойките, кубинките, корейките…

Жулиета не можеше място да си намери.

— Виж я, моля ти се, любимката на публиката! Ще се разпадне от удоволствие. Нямаше по-готова от нея шампионка да стане, ще ми изпуска бухалките, ще ми играе блестящо после, така — за удоволствие на залата, ще ми гърмят и скандират! С едното гърмене и скандиране ще си остане.

— Нея поне ще я помнят.

— Да, това, да. Ще я помнят, ще я обичат. Просто не е от породата на шампионките! От породата на любимките е. Колко отдавна зная това и как не мога да се примиря. Още преди Варна знаех, че само Мария е достатъчно цялостна, достатъчно завършена за победителка. Трябва характер за тази работа. Нешка имаше дарбата да играе, Мария — да побеждава.

— Казващ го, като че това е краят.

— Да, това краят на това поколение. Оттук натам вече на по едно бронзово медалче ще трябва да се радваме.

Една прогноза, която за наша радост няма покритие Първата. Може би, защото Жулиета беше свикнала да прави прогнозите само на базата на това, което тя може да даде. Беше пропуснала това, че изпращайки една от тези състезателки, дава на гимнастиката първокласна, изключителна треньорка. Нешка Робева — това беше име, което не слезе, а тепърва се качва на сцената…