"Жулиета Шишманова" - читать интересную книгу автора (Рангелова Маргарита)

Искаше много, искаше всичко…

Искаше много, искаше всичко, затова не забелязваше дреболиите. Понякога изглеждаше нереална, откъсната от живота. Спомням си гарсониерата на „Христо Кабакчиев“. Там живееха дядо Марко, вече много болен, баба Стояна, много загрижена за своя човек и за всичко наоколо, Стойне, зетят, Жулиета, Кристина, малкото бебе Илина и … Ася Кършева. Една от състезателките на Жулиета, която нямаше квартира. Легла — колкото искаш. Някакви пътечки между тях. Имаше и походни, те се прибираха. Пелени — колкото щеш. През зимата се сушеха вътре. И гости — колкото щеш. Непрекъснато гости. Този много ревнив отбор (момичетата не можеха да понесат и най-малкото предпочитание към която и да е) ужасно завиждаше на Ася. Какво не биха дали да нямат квартира, за да живеят у Жулиета. И тъй като имаха, идваха, да не си въобразява Ася, че е по-близка. Жулиета не забелязваше теснотията и с това караше и другите да не я забелязват. Вечерите там бяха весели, крояха се големи планове, покоряваше се светът …

Веса водеше свои колеги от Сатиричния театър — Нейчо Попов, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев. Те внасяха друго настроение в този дом. Имаше място за всички. Беше весело и хубаво. Стоянка Мутафова обсебваше вниманието. Разказваше тайно от дядо Марко и баба Стоянка, как, като я попитала вярно ли е това, което разправят дъщерите й, че са от царския род Шишманови, баба Стояна се позамислила и казала: „Не знам, не ми се вярва много зълвата Санка да е царица …“

— Ще знаете, че имате голяма майка — казваше Мутафова. — Никакво съмнение в дъщерите! Дума да не става за Марко! Само зълвата Санка нещо не пасва на царския род. С такава майка навсякъде може да тръгне човек. Голяма работа! И колкото и да съм говорила с нея, никога не е споменавала за свекърва и зълва, такива теми май никога не са я занимавали. Само до царския род като опря…

В същност Жулиета много приличаше на майка си, въпреки че често казваше, че никога няма да я разбере. На нея теснотията не и правеше впечатление, защото така беше расла. През лятото в тяхната несебърска къща се преселваше целият катунишки род. Роднини, приятели, приятели на приятелите. Има място за всички. И всички баба Стояна ще посрещне сърдечно, радостно. На трапезата й никога не се знае колко хора ще седнат. Четири дъщери са това, не е шега, като прибавиш и внуците, и това, че всеки си имаше много приятели — откъде да знаеш колко ще дойдат на обяд, колко — на вечеря. Какво има, какво няма — никой никога не знае. Баба Стояна все ще има някакви закътани запаси, нещо от градината ще допълни, ако съвсем нищо няма, вкусна юфка ще приготви. Гладен и без легло няма да останеш. В тази гарсониера нямаше нищо изключително. Всичко просто се повтаряше. Несебърската атмосфера се пренасяше на „Христо Кабакчиев“.

Когато баба Стояна си спомняше, че като ученичка Жулиета нищо не е искала, и не знаеше дали защото ги е жалела, че едва свързват двата края, или защото наистина дрехи не са я интересували, си спомних за една случка в Копенхаген. Беше вече свършило първенството. Жулиета, уморена и объркана, щастлива и ядосана, изведнъж каза: „Каква хубава блузка, откъде си я купи?“ Тогава „модата“ на търговията в Копенхаген беше да изнасят отпред на улицата по закачалки всякакви дрехи. Ние виждахме за пръв път това и ни беше много интересно. Блузката беше най-обикновено синьо поло. Отдолу, точно пред хотела, имаше стотици такива. Докато стигнеш до залата — хиляди. Тогава за пръв път разбрах, че тази жена не можеше нищо да види освен своята зала, освен своите и чуждите гимнастички. За залите, за гимнастичките всичко знаеше. Там понякога изненадваше с необикновена наблюдателност. Забелязваше детайли, които през лупа трябва да се гледат, за да се видят.

Години след това, имаше ли два свободни часа, отиваше в някой магазин на детския щанд. „Това ще му стане ли на Шишман?“ Понякога й казвах, че у нас има по-евтинн и по-хубави неща от това, на което се е спряла, а тя ме гледаше объркана. После взимаше нещо друго: „Това ще му стане ли на Шишман?“… Купи го, после започва да се съмнява, че е малко, и купи нещо по-голямо. После решава, че това е голямо, и търси по-малко. Не съм виждала по-безпомощен човек, по-безпомощна жена в магазин. Бяха я обвинили, че не знае кой номер обувки носи синът й. Това страшно й тежеше. Наистина не знаеше. Но обичаше това дете с някаква болезнена, екзалтирана любов. Може би всичко сдържано, целият копнеж за нежност, за обич се съсредоточаваше в този син.

Едва накрая близките й успяваха да я убедят, че на състезанията трябва да се явява като режисьор на премиера — с целия си блясък, и тя се погрижи да има няколко тоалета за състезанията. В другите дни това не я занимаваше.

Когато тренираха в зала „Армеец“, някой се досещаше да постави на перваза на прозореца един компот. Понякога целия ден отборът изкарваше с този компот. Мине някое прегладняло момиче, вземе една праскова и продължава. Тези момичета като че в този период приемаха нейната незаинтересованост от храна и облекло като съвсем естествена, съвсем подходяща и за тях самите. Когато сме някъде далече и е дошла победата, след първия порив да се празнува идват минутите, в които всеки си я изживява по своему. Жулиета в такива моменти кръжеше отново нервно из стаята. Но сега вече — нервно-радостно.

— Сега вече леля Ирина е изтичала до мама. „Стояно, чу ли по радиото?“ „Какво по радиото?“ „Ами, казаха я твойта Жулиета.“ Баба ти Стояна, разбира се, е лепнала ухото от онзи ден и е изслушала всичко, докато чуе и тя новината, но се прави на изненадана. Иска да се наслади на леля Иринкините подробности. Да се понаслади малко и на завистта и чак тогава да каже своето сухо „Е, хубаво“… Когато съседката продължи да ме хвали, баба ти Стояна ще добави — „Ами то това й е работата“.

Разказвах й на Жулиета, как баба Стояна ми е показала ключа на Несебър. След като стана герой на социалистическия труд, несебърци направиха Жулиета почетен гражданин на града и й връчиха този ключ. Заварих един ден баба Стояна сама и тя много внимателно го измъкна от хубава кенарена кърпа. „Знаеш ли кой е Садал?“ Не знаех. Баба Стояна дори не можеше да повярва в моето невежество, реши, че се шегувам. „Онзи цар, на когото са дали най-напред ключа на Несебър. Жулиета е вторият човек, който го получава. Посрещнаха я като царица нашите несебърци“. Жулиета след това често ме разпитваше как точно майка й извадила ключа от кенарената кърпа. Изглежда тази кенарена кърпа беше някаква голяма ценност, защото дъщерята с голямо задоволство се смееше.

— А като донесох ключа, дори не го погледна. После някъде ми се загуби. Разказвам й, а тя като че не е чула. Ще се пръсне от любопитство, но няма нищо да запита. Когато й казах, че съм герой на социалистическия труд, не ми обърна много внимание, но виж, посрещането на несебърци я е зарадвало. И нея май я тресе тая треска на хората от крайните квартали…

Когато се връщаше от някое заседание, капнала от умора и обида, някой ще се намери да й каже: „Да вземеш да отидеш в САЩ. На ръце ще те носят. А като ги биеш нашите два пъти, ще видиш…“

Тук вече идваше истинската буря.

— Как можеш да говориш такива глупости! САЩ! Там все на ръце ги носят. Там няма съперничество, няма завист, всичко все розовичко. Та, ако отида в САЩ, ще мога да направя световна шампионка с половината от усилията, които полагам тук. Съдийките, само като чуят САЩ, и имат по три десети поне аванс. Ще получавам такива жалки подаръци и ще бъда Жулиета, и ще бъда доволна. На мене ми трябва не просто да правя шампионки, медалистки, а тези шампионки, медалистки да са точно от България. Нашите, като излязат някъде, кой чул, кой не чул, никой не им обръща внимание. Откъде да знаят датчаните, холандците, американците, какво е това България! Е, добре, а като започнат да играят, всички пощуряват по тях. Кой ще ми даде тази радост? Американците ли? Откъде накъде?

Още по-лошо ставаше, когато и казваха: „За няколко години ще си оправищ положението…“

— И какво му е на моето положение? — питаше Жулиета. — Какво точно да му оправям? Какво ми липсва? Всичко, което ми трябва, имам.

— Може би не умееш да искаш…

— Кой, аз ли не умея?

Канеше я Радованович, председателят на гимнастическата федерация в Югославия:

— Дойди, Жулието, дойди у нас. Кажи само що ти е нужно. Све че имаш. Дойди, нема да съжаляваш…

— Но и няма много да се радвам — смееше се Жулиета. — Няма да може майка ми да се похвали пред леля Ирина. А и тука, каквото ми трябва, си го имам.

— Ясно. Дойди за месец, за два в Пула, Риека, Хвар. Дойди къде сакаш. Дойди, с твоите лепотици. Нека само нашите да гледат како радиш. Ние сме далече. Йош не смо конкуренция.

— Та мене от конкуренция никога не ме е било страх. А когато станете конкуренция, само ще се радвам. Нека идват вашите, нека видят как работя. Никога нищо няма да откажа.

Жулиета никога не отказваше: на треньорките, които искаха да видят тренировките й. Добре дошли! Ще покаже, ще помогне. Чувствуваше се наистина много силна, за да се страхува от конкуренция.

Който се интересуваше, бе добре дошъл в залата. Интересуваха се доста. Точно затова още повече я болеше, че само наши треньорки не пожелаха нищо да си вземат от нейната методика.

Настръхваше, като видеше една наша треньорка да идва на турнирите „Студентска трибуна“ с герба на чуждата страна на гърба.

— Да ходи, където си иска така, но тук, в София — това на какво прилича!

Това беше в състояние да й развали радостта от победите на нейните момичета.

— Гурбетчии — ще ми се лигавят, през две думи ще ми повтарят „Аз съм българка“, а на световни първенства започват да дърпат конците към Испания, към Канада …

Може би гурбетчиите изчисляваха стойностите в долари, леки коли, вили, апартаменти, вносни стоки. Жулиета правеше своите равносметки с друга калкулация. Отчиташе своите малки (победи и поражения само като подстъпи към големия триумф. Тържествуваше, когато големите специалнстки признаваха правото на българската школа да бъде между водещите. Едно тъничко като трепетлика момиче тръгва към почетната стълбичка и една царствена треньорка в залата изправя още повече изправената си глава. Кой, тя ли не знае да иска! Тази обича да й свирят „Мила родино“. Не е лесна. С нищо друго не можеш да й угодиш. И й свириха „Мила родино“ — толкова пъти, колкото се е явила на състезания като треньорка! Това с никакви долари не можеше да се купи…