"Ранни дългове ((книга първа))" - читать интересную книгу автора (Ботунски Марин) Марин БотунскиРанни дългове(книга първа) Вместо предговор Пътят на безсмъртието Из „Дневник, 1965 г.“ Из „Дневник, 1980 г.“ Слънцето е моята свещичка Из „Дневник, 1982 г.“ Песните и хуморът на мама Москва, 1965–1966 година Началният тласък. Стефан Цанев. Ядрото Подадената ръка В гората няма два еднакви листа Поет в России — болше чем поет За цял живот Пенати Най-лъчезарната от моите безброй души Из „Дневник, 1968 г.“ Зимни препускания в Матра планина Талант и характер Из „Дневник, 1979 г.“ Големият син на Горна Бешовица Из „Дневник, 1969 г.“ Първата Щадете сърцата на поетите Ако е победа, говори за слабостите! Пръсна светлина и се отрони… Знак за човека и времето Сълза за Цонка „Голямата къща“ на епика Из „Дневник, 1980 г.“ Нежен цвят и ветрове арктически Из „Дневник, 2003“ Радостта от себераздаването Бели ружи Из „Дневник, 1985 г.“ Пролет на прага ни Любов и страдание, превърнати в красота Из „Дневник, 1995“ Китка бели и сини звезди Врачанският зограф Меката величественост на Родопа Сърдечност, доброта и проникновение Диря в сърцата Дъга с цветовете на родопска носия Днеска нам, утре вам Облъхнати от поетична красота Из „Дневник, 1990 г.“ Линии, изписани от сърцето Из „Дневник, 1987 г.“ Да превърнеш мимолетното във вечно Гражданин в истинския смисъл на думата С уханието и бодлите на розата Из „Дневник, 2001 г.“ Имахме неблагоразумието да вярваме Из „Дневник, 1998 г.“ На театър в Криводол Из „Дневник, 1975 г.“ Като криле, допрели съдбите си Ето такъв човек Йордан Радичков — най-яркото магьосническо цвете на българското слово Из „Дневник, 2001 г.“ Полет, в който всичко е за вас Редове от писма Живкосотировите „Усмивки за всеки ден“ Из „Дневник, 2002 г.“ „Адажио“ — трета поетическа книга на Яна Кременска „Килерът“ на Людмил Рашев — светъл хол за поезия Две години без Елена Из „Дневник, 2004“ Млада Околчица или другите „оченца“ на България Из „Дневник, 2003 г.“ Из „Дневник“, 2002 г. Бележки Информация за текста 1 2
Из „Дневник, 1980 г.“ Вслушвам се в себе си, като птица — с притворени очи, вслушвам се и разбирам каква малка, седефена капка съм в този човешки океан, за щастие огрян от слънцето, и как малката капка носи всичко онова, което носи и целият океан. Всъщност човекът е неизброден океан, и най-елементарният, макар и да не съществува най-елементарен човек. Да, макар и да не съществува, защото колкото и да си мислим, че има елементарен човек, то той все пак е венецът на тази наша прастара Земя.