"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

10.

Телери издърпа още вълна от кошницата и я постави на хурката, която държеше в лявата си ръка. С дясната заизтегля отново нишката; вретеното се залюля, завъртя се веднъж, и пръстите й отново подхванаха равномерното си движение. Беше ранна пролет и слънчевата светлина затопляше приятно гърба и раменете й. Това бе любимото й кътче на ябълковата градина — защитено от вятъра, тъй че тук можеше да се седи дори през зимата. Но сега, когато слънчевата светлина милваше ранните пъпки на дърветата, мястото беше наистина прелестно.

— Колко гладко предеш — въздъхна малката Лина, местейки поглед от собствената си неравномерна, възлеста нишка към съвършено изпредената нишка, която излизаше изпод пръстите на Телери.

— Е, аз преда много отдавна — усмихна се Телери. — Но никога не съм предполагала, че това умение ще ми е необходимо тук. Предполагам обаче, докато и принцовете, и жриците се нуждаят от дрехи, ще трябва да има някой, който да осигурява прежда за платовете. Разликата е, че докато предяха, жените в двора на моя баща говореха само за мъже и бебета. Тук поне говорим и за други неща, докато работим. — Телери хвърли поглед към старата Сигфола, която тъкмо им бе разправяла как са се заселили жриците на Авалон.

Лина я изгледа без особено убеждение.

— Ами нали и жриците раждат бебета. Самата Диерна има три деца. Толкова са сладки! Винаги съм си мечтала един ден да държа свое дете в ръцете си.

— Аз пък не — заяви Телери. — Като че ли младите момичета израстват с убеждението, че това е единственото, което може да прави една жена. Но може би е естествено да копнееш за нещо, което нямаш.

— Ние поне имаме избор — намеси се едно от другите момичета. — Когато първите жрици заживели в Горския храм, на тях им е било забранено да лягат с мъже. Радвам се, че вече няма такъв закон! — допълни тя така разпалено, че всички се разсмяха. — От друга страна, жриците на Авалон могат да раждат, но не са длъжни да го правят. Нашите деца се раждат по волята на Богинята и по наше собствено желание, а не за да задоволим желанията на някой мъж!

„Щом имам избор, няма да раждам“, каза си Телери и издърпа нова шепа вълна.

По милостта на Богинята и благодарение на магическата власт на Диерна, Телери бе все още девствена и нямаше никакво желание това да се промени. Тъй или иначе бе положила обет за целомъдрие до мига, когато обучението й щеше да приключи. Тогава щяха да я посветят за жрица. В дома на баща си тя бе най-младата, а сега, в Дома на девиците на Авалон, бе най-голямата от момичетата. Дори кралските дъщери, които пристигаха тук за кратко обучение преди женитбата, бяха по-млади. Когато й предстоеше да пристигне тук, се бе опасявала, че другите ще се смеят на незнанието й — имаше толкова неща, които трябваше да научи, а бе загубила много време! Но след изпълненото с премеждия пътуване с Диерна отблясък от величието на Върховната жрица сякаш бе паднал и върху Телери, та от самото начало всички се отнасяха към нея с уважение, като към по-голяма сестра. Но нямаше да остане още дълго в дома на девиците. Живееше тук вече почти две години. През лятото щеше да бъде посветена и тогава щеше да стане най-младата жрица.

Съжаляваше единствено, че не вижда често Диерна. Веднага щом пристигнаха на Авалон, Диерна бе погълната от задълженията на високия си сан. Телери винаги си казваше, че трябва да се радва и на редките срещи с Великата жрица. Другите момичета й завиждаха, че е била с нея на онова опасно пътешествие; не знаеха, че до ден днешен се буди разплакана от кошмари — в тях отново и отново виждаше саксонския главатар, който се бе опитал да я насили.

Вретеното натежаваше от изпредената вълна. Телери го спусна надолу, докато върхът му опря една от каменните плочи, и удължи нишката между него и хурката. Щеше да навие преждата, веднага щом свърши с последната вълна.

Старата Сигфола, която се справяше по-бързо от всички, въпреки изкривените си от старостта стави, сега предеше лен. Вълната вземаха от собствените си овце, но ленът купуваха или им го даряваха поклонници, пристигнали на Авалон. Телери си каза, че част от него идеше може би от складовете на собствения й баща — като част от даровете, които бе изпратил след пристигането й тук.

— Вълнените платове тъчем, за да ни топлят през студените месеци — поде Сигфола, — а дебелите ленени платна — за да бъдат летните дрехи по-здрави. Но какво можем да изтъчем от такава фина нишка?

Вретеното се въртеше неуморно и точеше нишка — толкова фина, че бе почти невидима.

— Може би от него ще тъчем воалите на жриците? — попита Лина.

— Да, но не защото това е най-хубавият лен, а просто защото дава най-тънка нишка. Това не означава, че твоята нишка може да бъде толкова груба и неравна — допълни рязко старата жена. — Ябълковото дърво не е по-свято от дъба, нито пък житото е за предпочитане пред овеса. Всяко нещо има свое предназначение. Някои от вас ще станат жрици, други ще се върнат у дома, за да се омъжат. В очите на Богинята всеки житейски път е еднакво ценен. Трябва да се стараете да изпълните своето предназначение, което ви е определено свише, колкото е възможно по-добре. Дори цял живот да предете коноп за чували, трябва да вършите работата си колкото е възможно по-добре, Разбирате ли ме?

Няколко чифта очи срещнаха старческия й поглед и бързо се отклониха.

— Сигурно мислите, че ви караме да тъчете просто за да ви намираме някакво занимание? — Сигфола поклати глава. — Можем да купуваме плат за дрехи, както купуваме и други неща. Но платът от Авалон не е като другите. Не знаете ли, че преденето е занимание с вълшебна сила? Когато говорим за свети неща, докато работим, в нишката се вплита нещо повече от вълната и лена. Вижте как се преплитат нишките в изпреденото — поединично са крехки и слаби, но сплетат ли се, добиват нова сила. А още по-здрава става нишката, ако пеете, докато предете, или ако шепнете заклинания за сила.

— Кажи ни, мъдра Сигфола, какво е заклинанието, което ще вплетеш във воала на Повелителката на Авалон? — попита Телери.

— Всичко, за което говорихме, е вече вплетено в тези нишки — отвърна Сигфола. — Смяната на сезоните, отиването и връщането — подобно на движението на вретеното. И други неща ще бъдат добавени при тъкането му — миналото и бъдещето, светът отвъд мъглите и тази свещена земя, на която живеем.

— Ами боядисването? — попита Лина.

Сигфола се усмихна.

— То символизира всеобхватната и всепроникваща любов на Богинята към всички ни…

— Дано тя ни закриля тук… — прошепна Лина.

— Винаги досега ни е закриляла — отвърна старицата. — През по-голямата част от дългия ми живот в Британия е царувал мир, били сме част от една обединена империя. Затова страната процъфтяваше.

— Пазарите са пълни, но хората няма с какво да пазаруват — възрази Телери. — Може би ти не го виждаш, защото отдавна живееш тук, но аз дълги години съм слушала оплакванията на просителите, които идваха в двора на баща ми, за да не съзнавам какво става всъщност. Стоките, които внасяме от другите части на империята, стават все по-скъпи, нашите хора имат нужда от все повече средства, за да изхранват себе си и семействата си, и затова нещата, които се произвеждат в нашите земи, също стават по-скъпи.

— Баща ми казва, че за всичко бил виновен Постум, защото се опитал да отцепи западните части на империята — заяви Адуен, на която предстоеше да бъде посветена за жрица заедно с Телери.

— Но нали Постум е бил победен — възрази Лина.

— Да, но повторното обединение на империята не е било от полза. Всичко продължава да поскъпва, изпращат насила младите мъже да се сражават на другия край на света, а няма кой да защитава родните ни земи! — разгорещи се Телери.

— Вярно е — запригласяха останалите. — Пиратите стават все по-нагли.

Сигфола взе нова шепа лен и завъртя наново вретеното.

— Светът се върти също като това вретено… Сигурно е само едно — че доброто и злото се гонят във вечен кръговрат. Няма ли промяна, не може да се роди новото. Дори да се повтаря старото, то става по нов начин — образът на Богинята се мени, но властта й е вечна; Кралят, който жертва живота си за своята земя, се ражда отново, за да принесе нова кръвна жертва… Понякога и на мен ми става страшно, но съм преживяла достатъчно много зими, и съм убедена, че рано или късно пролетта винаги настъпва… — Сигфола вдигна очи към слънцето и на Телери й се стори, че лицето й излъчва собствено сияние.

Преденето в компанията на останалите жени не беше свободата, за която бе копняла дъщерята на Ейдин Минок, когато молеше баща си да я изпрати на Авалон. „Дали не ми е съдено вечно да копнея за нещо недостижимо?“ запита се тя. „А може би с времето ще привикна да живея в доволство, закриляна от мъглите, обгърнали Свещения остров?“

С минаването на дните ставаше все по-горещо. В пресъхналите мочурища тревата бе вече висока, гъста и тъмнозелена. В света отвъд мъглите пътищата също бяха изсъхнали и станали отново проходими. Търговци и пътешественици кръстосваха страната надлъж и нашир — натоварени със стоки и новини от къде ли не. Тази пролет като че ли новините бяха повече от стоките. Откак се оправи времето, и корабите закръстосваха моретата — само че на вода излязоха не само търговските, но и пиратските кораби.

Диерна не напускаше Авалон, но новините сами идваха при нея. Пристигаха известия от жени, които някога са били обучавани на Свещения остров, от странстващи друиди, от цяла мрежа осведомители из цяла Британия. Вярно, сведенията не пристигаха толкова бързо, колкото при римския губернатор на провинция Британия, но пък бяха по-точни и разнообразни — и изводите, които си правеше Великата жрица, също много се различаваха от тези на губернатора.

Докато луната се изпълваше и празникът на пролетното равноденствие наближаваше все повече, Великата жрица се оттегли в усамотение на остров Брига. В продължение на три дни тя не яде нищо, а пи само водата, която й носеха от Свещения извор. Необходимо бе да обмисли подробно всичко, което бе чула и научила — и след това може би Богинята щеше да й прати знак какво да предприеме оттук нататък.

Първият ден от усамотението бе винаги най-труден. Мислеше объркано за всичко, което трябваше да бъде сторено, за хората, които бе оставила на Авалон. Старата Сигфола знаеше дори по-добре от нея самата как да стопанисва домакинството на жриците, а Илдег, която бе почти връстница на самата Диерна, щеше да се справи отлично с младите момичета. Диерна оставяше двете нерядко за свои заместници, когато й се налагаше да напусне за известно време Авалон.

Да, жриците проявяваха разбиране към нуждата й от усамотение, но разбираха ли я собствените й деца? Как да им обясни, че известно време трябва да не я виждат, макар да е недалеч от тях? Образите им изпълваха мислите й — най-голямата й дъщеря, стройна и тъмнокоса, за която всички казваха, че трябва да е от рода на феите, и жизнерадостните меднокоси близначки. Сърцето я болеше от копнеж да ги почувства отново в прегръдките си. Постоянно си казваше, че дъщерите й са предопределени, както и тя самата, да служат на Авалон, и че вече е време да научат каква е цената на жреческия сан. Всъщност голямата й дъщеря, зачената по Белтейн, чийто баща бе жрец и друид, вече се бе отделила от нея. Беше я пратила на отглеждане у едно семейство, произхождащо от старата кралска династия на Авалон. Те бяха построили дома си от разпилените камъни, останали след разрухата на друидското светилище на остров Мона. Скоро щяха да заминат и близначките — техен баща бе един племенен главатар, който на времето бе поканил Диерна да му помогне, защото някаква болест бе нападнала нивята на племето му. За тях щеше да страда най-много, но те поне щяха да бъдат заедно.

Диерна поклати глава. Тези мисли бяха обичайни отклонения, когато разумът иска да избегне това, към което би трябвало да се насочи в действителност. Но нямаше защо да ги пъди — най-добре бе да се даде път на всяка зараждаща се мисъл, за да бъде сетне освободена и да освободи и тя на свой ред съзнанието. Диерна отново се втренчи в примигващия пламък на светилника.

Когато се събуди на другата сутрин, видя, че дребната жена от племената, която й прислужваше, бе й оставила кошничка, пълна със странните гъби, които хората от нейния народ намираха в мочурищата. Диерна се усмихна, изчисти внимателно гъбите и ги наряза на много ситно, сетне ги върли да врат в едно котле заедно с други треви, които сама си бе донесла. Наведе се над котлето и се зае да го разбърква, напявайки магически слова.

Самото приготовление на течността бе само по себе си заклинание, и още преди да бе я изпила, парата, която се виеше над повърхността и отделяше остра миризма, бе почнала да изменя възприятията й. Диерна изля съдържанието на котлето в една сребърна чаша и излезе навън.

Колибата, в която се бе оттеглила, бе заобиколена отвсякъде с трънен плет. Луната вече бе преминала една четвърт от пътя си по източната част на небосвода и светеше с бледа, седефена светлина. Птици се виеха в златистото небе над нея, забързани към своите гнезда. Диерна вдигна чашата.

— За теб, Повелителко на живота и смъртта, изпивам тази чаша в знак, че съм готова да принеса себе си в жертва. Ако е необходима моята смърт, аз съм в Твои ръце, ако ли не — дари ме с благословението си, дай ми да видя това, което трябва да стане и ще стане, дай ми и мъдрост, за да разбера правилно това, което ще видя…

Несигурност имаше винаги, защото разликата между смъртоносната доза и тази, която предизвикваше видения, бе едва доловима. Много зависеше и от самите гъби, от здравословното състояние на този, който пиеше отварата, и, както я бяха учили, от волята на боговете. След миг колебание Диерна поднесе чашата към устните си и я пресуши на един дъх. Вкусът я накара да направи гримаса, после остави празната чаша на земята. Уви се в наметката си от небоядисана вълна и легна върху големия камък на олтара.

Пое си дълбоко дъх, сетне издиша бавно, отпускайки постепенно всичките си крайници, докато доби чувството, че се слива със студения камък. Над нея златистовиолетовите цветове на залеза вече преминаваха в сиво. Вдигна очи нагоре и видя как изгрява първата звезда.

В следващия миг вълна от бледа светлина прекоси небето. Диерна почувства, че дъхът й спира; наложи си да се успокои. Дълбоко вкоренената дисциплина подтисна инстинктивното желание да се бори или да побегне.

Виждала бе млади жрици, докарани до лудост, защото не бяха съумели да се справят с настъпващия в този миг хаос на сетивата, който раздираше тялото, и същевременно да запазят контрол върху духа си.

Сега звездната светлина пулсираше с всички цветове на дъгата. За миг почувства непоносимо виене на свят — сякаш небето и земята си размениха местата, пак си пое дъх и се съсредоточи в светлинната точка, която сякаш се намираше вътре в главата й. Вселената се въртеше в многоцветна спирала около нея, но Диерна не губеше личността си, продължаваше да наблюдава някъде отвътре. Чудовищни фигури се очертаваха в сенките на периферното й зрение, но тя ги прогонваше, както бе прогонила неканените мисли преди.

Постепенно хаосът започна да отстъпва място на по-спокойно движение, зрението й отново се фокусира и тя осъзна себе си — продължаваше да лежи върху камъка, с поглед, вперен в небето. Наблюдаваше небето с такова пълно съсредоточаване, каквото нормалното състояние на човешкото съзнание не би позволило.

Луната осветяваше източното небе, но Диерна не гледаше към нея, а право нагоре — към звездния безкрай. Имаше чувството, че потъва в него, рее се и пропада в дълбините му. Припомни си, че не е тук за собствено удоволствие. Въздъхна и се зае да проследява големите съзвездия, които властват на небосвода. Простосмъртно око можеше да различи само отделните звезди, разпилени в привидно безредие по небето. Но духът на Диерна, откъснал се от телесната обвивка, възприемаше и призрачните фигури, дали имената на отделните съзвездия.

Високо над нея, над полюса, се очертаваше тромавата фигура на Голямата мечка. В хода на нощта тя щеше да извърви своя път на запад и сетне да изчезне зад хоризонта. Голямата мечка бе небесният огледален образ на Долина та на Авалон — и Диерна вярваше, че ако проследи точно другите звезди, ще прозре силите, които управляват бъдещето — бъдещето, което се градеше сега.

Погледът й се плъзна на изток — към съзвездието, наречено Орел — дали то не символизираше Рим — Римския орел? Съзвездието светеше ярко, но далеч по-ярки бяха звездите на Дракона, който се виеше в самия център на небосвода. Близо до него сияеше Девата в своето неосквернено великолепие. Диерна затърси постоянния блясък на движещите се звезди и тогава, в северния край на западния хоризонт, забеляза мекия блясък на Повелителката на любовта и червеникавия пламък на бога на войната.

Нова вълна потопи в цветно сияние небето; Диерна задиша трудно. С усилие на волята издиша и се успокои — знаеше, че билките, предизвикали транса, са я довели до състояние, в което образът и значението стават едно. Сиянието огря двете планети, които бе видяла последни. Диерна Видя как Властелинът на войната преследва богинята на любовта, видя как тя му се покори и осъзна, че отдаването й бе също победа.

„Любовта е ключът към всичко“, мислеше Диерна. „Любовта е магията, с която ще привлечем един воин да защитава нашата кауза…“ Погледът й продължи да се рее и срещна планетата на небесния владетел. „Но символът на кралската власт е на юг…“ Изведнъж пред духовния й взор се занизаха образи на мраморни колонади, позлатени двери, шествия и хора, хора — много повече, отколкото бе виждала някога на едно място. Дали това не беше Рим? Обхватът на зрението й се разшири. Сега можеше да види щандарта със златната фигура на римския орел — начело на един легион, който се насочваше към храм от бял мрамор. На стъпалата на храма се бе изправила дребна фигура, потънала в диплите на императорски пурпур, и очакваше воините, за да ги приветства.

Зрелището бе великолепно, но й беше чуждо. Стори й се невероятно, че тези хора биха могли да се интересуват от проблемите и неволите на Британия — далеч в най-затънтените покрайнини на империята.

„Нека Орелът се грижи за своите! А ние трябва да призовем Дракона, за да закриля своя народ, както е било и преди…“ Още докато тази мисъл прекосяваше съзнанието й, звездната фигура на Дракона се превърна в змия, която засвети с всички цветове на дъгата и се плъзна по небосвода на север.

Великолепието на небесните светлини бе зашеметяващо. Диерна се почувства всмукана против волята си във водовъртеж от видения, които не можеше нито да спре, нито да овладее. Различните цветове добиха формата на облаци, литнали по вятъра над бурно море. Вятърът виеше така силно, че заглушаваше всички останали звуци. Потоците на силата, които водеха нейния дух в полета му над земята, се изгубиха в преплетените енергии. Необходимо й бе свръхчовешко усилие на волята, за да надделее ужаса от дълбочините, да си наложи да престане да се съпротивлява на бурята и да потърси ритъма, скрит в дисонанса на звуците.

По морето се люшкаха кораби, понесени от бурния вятър — те бяха по-незащитени от природните стихии от нейния дух — защото бяха направени от дърво и конопени въжета, защото екипажите им бяха от плът и кръв. Духът на Диерна се понесе по вятъра към най-големия кораб. Сега, отблизо, можеше да види как гребците напрягат последни сили, за да движат веслата. Бурята ги тласкаше и въртеше във всички посоки и вече никой не знаеше къде се намира спасителният бряг. Само един мъж стоеше на палубата непоклатим като скала — той не трепваше въпреки невероятно силното накланяне на кораба — сякаш краката му бяха заковани за дъските. Човекът бе среден на ръст, мускулест, едроглав, с огромен гръден кош. От дъжда русата му коса бе залепнала за черепа. Но и той се взираше тревожно във вълните, като останалите от екипажа.

Диерна си наложи да се издигне нагоре, да слее духа си с духа на бурята. Сега виждаше скали, издадени далеч навътре в морето, виждаше как вълните се разбиват на пяна в озъбените остриета на камъните в подножието им. Зад тях имаше по-спокойна вода. През проливния дъжд се виждаха бледите очертания на бряг и слаби светлинки, които идеха от някакви постройки по него.

Водена първоначално от съчувствие, Диерна отново затърси командира на кораба. Но когато пак наближи, можа да почувства силата на този човек, осъзна, че духът му е несломим. Дали това не бе водачът, когото търсеше?

Започна да поема в себе си част от енергията на бурята — така придобиваше осезаема и за човешки очи форма. Забулена в бяло, женската фигура се плъзна по бурните вълни. Един от моряците извика; след миг всички гледаха натам, където сочеше той. Диерна посочи с призрачна ръка към брега…

— Ето там — не виждате ли? Ето я, върви! — сега викаше морякът от наблюдателницата. — Жена, облечена в бяло, върви по водата!

Вятърът блъскаше с мощната си ръка огромни вълни, които се стоварваха с грохот върху корабите. Ескадрата, потеглила за Дубрис, се беше разпиляла. Марк Аврелий Музий Каразий, адмиралът, под чието командване бяха корабите, се опря по-здраво на перилата на палубата на „Херкулес“ и избърса водните пръски от очите си, за да вижда по-ясно.

— Задръж! — крещеше с все сила Аелий, капитанът на кораба. — Гледайте за рифове, а не подир морската пяна!

Зад кораба се надигаше вълна, висока колкото къща. Гладкият й връх заблестя на луната, която в този миг проби облаците. Палубата се наклони, защото корабът почти легна на една страна. Веслата от другата стърчаха също като крачета на бръмбар, паднал по гръб. Разнесе се страшният пукот на дърво — останалите весла, загребали дълбоко, не издържаха на напрежението и започваха да се чупят едно по едно.

— О, Нептун! — извика отчаяно Аелий, докато корабът трепереше и скърцаше от усилието да се изправи. — Още една такава вълна и ще потънем!

Каразий кимна. Никой не бе очаквал такава буря през този сезон. Бяха отплавали от Гезориакум призори. Надяваха се да успеят да прекосят канала в най-тясната му част и да се доберат още вечерта до Дубрис. Адската буря връхлетя изневиделица. Вече бяха много по на запад от първоначалното си предназначение и само боговете биха могли да ги насочат към сигурно пристанище. Боговете… или онова привидение, което бе видял морякът от наблюдателницата. Адмиралът се взря във вълните. Не беше ли това наистина бяла фигура, или просто лунни лъчи играеха по вълните?

— Адмирале — една тъмна фигура се насочи към него, залитайки, и Каразий разпозна хортатора — човекът още държеше в ръце чука, с който определяше ритъма на гребците. — Шест весла станаха на трески. Двама от гребците излязоха от строя със счупени ръце.

Наоколо моряците мърмореха. В гласовете им се долавяше все по-ясно надигащата се паника.

— Боговете ни изоставят!

— Нищо подобно — пратили са ни водач!

— Мълчете! — гласът на Каразий преряза мърморенето като с нож. Той се обърна към капитана. Общото командване на ескадрата бе поверено нему — ако, разбира се, някой от корабите изобщо оцелееше — но „Херкулес“ бе под прякото командване на Аелий.

— Капитане — каза той тихо, — в тази буря веслата не ни вършат никаква работа, но успокои ли се морето, ще имаме нужда от баланс на кораба.

Аелий примигна — сетне в погледа му просветна разбиране.

— Кажи на надзирателя да размести гребците така, че да са поравно откъм двата борда, и да нареди да приберат веслата.

Каразий отново погледна към бушуващите вълни. В този миг видя същото, което бе видял преди малко морякът от наблюдателницата — женска фигура, облечена в бяло. Тя изглеждаше разтревожена — очевидно не за себе си, защото босите й крака се плъзгаха по някакво чудо малко над повърхността на водата. Очите й, изпълнени с отчаяна молба, срещнаха неговите, и тя започна да сочи на запад. Една вълна се издигна и се разби около жената, и сякаш я погълна.

Адмиралът примижа. Ако това не бе игра на лунната светлина, то значи бе видял някакъв дух — и той очевидно бе добронамерен. За всеки човек идва мигът да рискува всичко наведнъж, каза си Каразий и извика:

— Кажи на кормчията да обърне към брега — така, че да се движим пред вятъра.

— Но нали ще се разбием в крайбрежните скали!

— Може и да се разбием, но аз мисля, че толкова на запад брегът е по-различен. Във всички случаи по-добре да се разбием, отколкото да се обърнем — а това ще стане със сигурност след втора вълна като предишната.

Каразий бе отраснал по тинестите брегове на Ренус3. Колко гостоприемно му се струваше сега крайбрежието на Белгика в сравнение с това развилняло се море!

Корабът се люлееше и подскачаше под нозете му, но промяната в курса направи движенията му малко по-предсказуеми. Сега той се носеше бързо по вълните, тласкани от вятъра. Всеки път, когато носът се килнеше надолу, Каразий се чудеше дали изобщо ще се издигнат отново, но още в същия миг следващата вълна ги поемаше, обливаше дървената фигура на носа и се стичаше като водопад по бронзовия таран отдолу.

— Продължавай още малко в същата посока — каза той на кормчията. Единствено боговете знаеха къде се намират в момента, но лунната светлина му възвърнала ориентацията за посоките, и ако видението не го бе и излъгало, можеха да намерят пристан някъде по протежение на британския бряг.

Сега вече минаваха напряко през вълните и люлеенето понамаля. Въпреки това от време на време някоя вълна, движеща се напряко на останалите, успяваше да ги залее. Половината моряци вече бяха започнали да изгребват водата. Корабът трябваше наистина да разполага със силата на този, чието име носеше, за да оцелее до зазоряване.

Но колкото и странно да беше, Каразий вече не изпитваше никакъв страх. Когато бе съвсем малък, една престаряла врачка от неговото племе, населяващо делтата на Ренус, му бе казала, че ще има велика съдба. Досега му се струваше, че да ръководи ескадра е достатъчно голямо постижение за последния от менапиите — едно от по-незабележимите германски племена. Но ако видението действително им бе посочило сигурния път към брега, това би означавало нещо далеч по-значимо. Мъже с по-нисък произход от неговия се бяха добирали до императорския пурпур, но нито един от тях не бе командир на кораб.

Адмиралът отново затърси с поглед бялата женска фигура.

„Коя си ти? Какво искаш от мен?“ викаше душата му. Но видението се бе стопило. Каразий виждаше единствено бялата пяна по гребените на вълните — те ставаха все по-ниски, защото бурята отминаваше.

Диерна дойде на себе си малко преди зазоряване. Луната бе залязла. Тежки облаци се носеха от югоизток и скриваха звездите. Бурята! Значи не е било сън. Бурята бе истинска и всеки момент щеше да връхлети крайбрежието. Влажен вятър разпиляваше косите й. Болката в мускулите й напомни колко дълго е лежала неподвижно. Диерна потръпна. Внезапно се почувства много самотна. Но преди да сподели нещо с когото и да било, трябваше сама да си изясни образите, които се губеха в дълбините на видяното и щяха да повлияят на решенията й през идните месеци. Спомняше си ясно движението на звездите. Но споменът от последното видение бе съвсем разпокъсан — припомни си някакъв кораб, подмятан насам-натам по бурното море, и един мъж…

Диерна се обърна с лице към надигащата се буря.

— Богиньо, запази го жив, който и да е той! — прошепна тя умолително.

Слънчевите лъчи тъкмо започваха да пробиват облаците над канала, да се отразяват в кафеникавите локви по брега и в сивите вълни, когато едно рибарче от Клаузентум, излязло да се порови в нещата, изнесени на брега от прибоя, се изправи стреснато и се втренчи отвъд смътните очертания на остров Вектис в откритото море.

— Кораб! — викът му бе подет и от други. Хората ставаха все повече и повече, всички сочеха вълните, над които едно квадратно, подгизнало от солена вода корабно платно, наближаваше стремително брега. Силата на вятъра, който бе излязъл нощес, се бе почувствала и на сушата. Какъв ли бе корабът, оцелял след тази буря?

— Флагман — каза един, забелязал, че на всяко весло има по двама гребци.

— С адмирал на борда! — възкликна втори, забелязал трептящото на мачтата знаме.

— Кълна се в Амфитрита, това е „Херкулес“! — завика един търговец — едър мъж, който винаги държеше да напомни, че в продължение на двадесет години е служил във флота. — През последните две години от службата бях кормчия на „Херкулес“ в Дубрис. Самият Каразий трябва да е на борда!

— Същият, който разби двата пиратски кораба преди месец?

— Да, същият, който не се грижи само да натъпче собствената си кесия, но да остане нещо, с което да напълним и нашите! Обричам едно агне на бога, който го е спасил — продължи търговецът, — защото, ако бе загинал, щеше да е голяма загуба за всички ни!

В това време корабът зави бавно и тежко около Иктис, към доковете на Клаузентум.

Търговци и рибари се стичаха към брега, а хората от близкото село, разбудени от виковете им, започнаха също да се присъединяват към тях.

„Херкулес“ прекара около седмица на сушата. Около него се суетяха дърводелци, които кърпеха пробойните. Клаузентум бе малко пристанище — може би поправките не покриваха изискванията на военния флот, но все пак дърводелците явно си познаваха добре занаята. Каразий се възползва от възможността да поговори с местните магистрати, както и с търговците, които се намираха в града по това време. Опитваше се да намери някаква последователност в нападенията на пиратите. Но всички забелязаха, че ако не го търсеха по работа, той винаги тръгваше да се разхожда съвсем сам по брега. Челото му бе постоянно смръщено, сякаш нещо го озадачаваше, но никой не смееше да го попита какво бе то.

В навечерието на пролетното равноденствие Каразий отново потегли към Гезориакум на борда на поправения „Херкулес“. Този път морето бе гладко като стъкло.

На Авалон започваше и изпълнението на древните ритуали, с които честваха Белтейн. Те датираха действително от незапомнени времена — бяха се предавали от поколение на поколение още по времето, когато друидите стъпили за първи път на тези брегове. В подножието на Тор мучеше добитъкът, уплашен от накладения огън. Телери бе доволна, че щеше да пее с останалите девици при другия огън — онзи, който гореше на върха на Свещения хълм.

Приглади гънките на бялата си дреха и започна да следи с възхита грациозните движения на Диерна, която хвърляше ароматни треви в пламъците. Всеки жест на Върховната жрица бе изпълнен с такава увереност и… Да, вдъхваше такова страхопочитание, че според Телери това можеше да се дължи единствено на дългогодишното повторение. Самата тя толкова късно бе започнала обучението си в служба на Мистериите, че надали някога щеше да може да се движи тъй по време на ритуала — сякаш в самото движение се съдържаше заклинание.

Долу прекарваха добитъка между огньовете, а хората измолваха благословията на боговете. Горе, на върха, редяха свещените слова, описваха как всичко на този свят преминава по своя ред — и светлината, и мракът. Пълната луна изтънява и нощта я поглъща, но тънкият й сребърен сърп се преражда отново и отново. Слънчевият цикъл продължаваше по-дълго и днешният ден, мигът на върховния възход, бе същевременно и началото на пътя към мрака. А сетне, в дълбините на зимния мрак, слънцето щеше да се роди отново.

Дали всичко следваше този път, мислеше Телери. Ето империята на римляните обхващаше половината земя. Много пъти бе застрашавана римската власт и всеки път римските орли донасяха на крилете си победата. Дали щеше да настъпи мигът на върховна власт за Рим, от който империята би започнала неминуемо пътя на упадъка? Щяха ли римляните да осъзнаят този момент, когато той настъпеше?

Диерна отстъпи от огъня и се поклони преди Керидахос — Върховен друид на Британия, чието право бе да започне ритуала. Бе пладне на най-дългия ден в годината, когато силата на светлината достига своя връх — затова бе редно жреците да водят церемонията. С настъпването на мрака жриците щяха да поемат властта. Старият човек вдигна ръце. Широките му ръкави потрепнаха от лекия ветрец.

— Какво е имало в началото на всички начала? Опитайте се да си представите — може би зейнала празнота? Или пълна утроба, от която е щял да се роди светът? Каквото и да си представите, то вече съществува като възможност, и все пак не е било точно тъй — било е и Сила, и Празнота. Било е, и не е било… Вечното, непроменимо Единство…

Керидахос помълча, и Телери затвори очи, олюлявайки се при мисълта за нещо огромно, извън границите на човешката мисъл. Друидът поде отново, но този път думите му зазвучаха като песен.

— Тогава дошъл моментът на промяната — тръпка разтърсила покоя…

— Ела сред нас, Лугос — извисиха глас друидите. — Ела сред нас, Господарю на вечната светлина!

По-младите запяха тихичко.

— Ела сред нас, Ригантона, Велика кралице! — отвърнаха от другата страна на кръга жриците. Телери отвори уста и се включи в тяхното пеене — с един тон по-високо от пеенето на жреците.

Призоваваха ги с нови и нови имена. В съзнанието си Телери ги виждаше като последователни избухвания на пъстроцветна светлина. Чувстваше силата, която се наслояваше около жреците, застанали от другата страна на олтарния камък, и ответната енергия, която се надигаше у жриците.

Диерна отново пристъпи напред и вдигна на свой ред ръце. Докато тя говореше, Телери усещаше вибрациите на гласа й в собственото си гърло и съзнаваше, че Диерна говори от името на всички жени:

Керидахос пристъпи и застана срещу Диерна, от другата страна на олтара. Телери не вярваше на очите си — старият друид сега бе едновременно младеж и воин, баща и лечител, обгърнат от свръхестествено сияние. Докато отвръщаше на жрицата, Телери чуваше множество гласове, които се преплитаха в неговия:

Диерна протегна ръка над натрупаните на олтара съчки.

— От моята утроба…

— По моята воля… — продължи друидът. Ръцете на двамата бяха близо, но не се докосваха. Телери примигна, защото й се стори, че между дланите им нещо проблясва.

— … се ражда искрата на живота! — довършиха заедно жрецът и жрицата. В същия миг съчките пламнаха.

— Вижте как гори свещеният огън! — извика друидът. — Вижте триумфа на светлината — в този миг ние призоваваме нейната власт. Обединявайки силата, която тече във всички нас, трябва да запазим светлината, та да гори и в най-дълбокия мрак, и да ни дари победа.

— Този огън трябва да гори високо, да се вижда отвсякъде, надлъж и нашир по нашите земи — продължи Диерна. — Нека с неговата светлина призовем Защитник, нека дойде сред нас този, който ще дари на Британия мир и сигурност! — и тя извади от огъня една горяща главня.

— Да бъде! — отвърна друидът. Той също взе една главня и я издигна високо над главата си.

Един след друг друидите и жриците вземаха по една главня от огъня и се нареждаха така, че накрая огънят на олтара бе заобиколен с кръг от пламък, сякаш слънцето, което сияеше в цялото си величие над главите им, бе изпратило своите лъчи, за да озари хората, които бяха застанали в храма.

Телери вдигна поглед, засенила очи срещу непоносимия слънчев блясък. После потри клепачите си, защото й се стори, че вижда някакво черно петънце, което прекосяваше яркосиньото небе. И други го бяха видели — започнаха да сочат към него, и изведнъж замлъкнаха удивени, защото видяха, че това бе орел, който уверено се насочваше на юг, към морския бряг. Птицата идваше все по-близо. Телери вече го виждаше ясно — имаше чувството, че очертанията му са нарисувани в пламъка.

Сега орелът бе точно над храма. Той се спусна стремително надолу, закръжи, обиколи три пъти олтара и се издигна отново — описвайки спирали, все по-високо и по-високо, докато се сля с небесното сияние.

Заслепена, Телери затвори очи, но под клепачите й образът на голямата птица продължаваше да танцува пред слънчевия диск. Нали орелът летеше свободно — откъде идеше това чувство, че птицата е избягала от огъня, само за да попадне в плен на слънцето? Това си бе някаква нейна фантазия, убеждаваше се Телери, докато слизаше от Тор с останалите девици — та ако свободата на орела в небесните висини бе илюзия, би ли могло изобщо да има свобода?

За миг у нея се събуди някакъв спомен — далечен, сякаш от друг живот. Нещо като че ли й подсказа, че има свобода, която съществува само като част от една гигантска схема, но съзнанието на момичето, което сега бе Телери, не можа да го възприеме и мисълта тутакси отлетя — също като орела.