"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

13.

Над мочурищата се понесе високо и ясно звук на рог. Идеше от брега, отекна в подножието на Тор, виковете подеха новината и я отнесоха чак на върха.

— Иде странник! Повикайте мъглите и изпратете баржата, за да го доведе на Авалон!

Диерна спусна дългия воал над лицето и раменете си. Сърцето й биеше необичайно учестено; за миг спря, удивена от собственото си вълнение, пое си дълбоко дъх и излезе от сенчестия си дом в ярката светлина на летния ден. Огледа с критично око жриците, които се бяха наредили пред вратата в очакване.

Крида, забелязвайки погледа й, отметна глава.

— Да не би да се страхуваш, че ще те изложим? За какво такива притеснения? В крайна сметка идва просто някакъв римлянин!

— Не е точно тъй — отвърна Великата жрица. — Той произхожда от племе, сродно на нашите и е приел римския начин на живот по силата на обстоятелствата, както много млади мъже от нашия народ. А освен това този мъж е избраник на боговете…

Крида млъкна и спусна воала си. Диерна кимна и поведе жриците надолу по виещата се пътека. Когато наближиха брега, към тях се приближи Керидахос, облечен в тържествените одежди на Върховен друид, и ги поздрави. С него вървеше Левал, който познаваше госта отпреди.

Диерна се зачуди как ли ще изглежда Тор в очите на адмирала. Белосаните кирпичени постройки отдавна бяха отстъпили място на каменни сгради, но и те се гушеха все така по склоновете на хълма. Единствено големият път на процесиите, ограден с високи колони, бе също тъй величествен, както и великолепните римски постройки, но по различен начин. А кръгът от изправени камъни, който увенчаваше Свещения хълм — та той е бил прастар още по времето, когато Рим не е бил нищо повече от колиби, разпилени тук-там по седемте хълма!

Голямата баржа на Авалон бе пристанала на брега, близо до ябълковата градина. Баржата бе правена по времето на майка й — достатъчно голяма, за да превозва и коне. Движеше се с весла, а не с пръти, както придвижваха по-малките си лодки обитателите на блатистите земи. Диерна се качи и зае мястото си на носа, даде знак, лодкарите оттласнаха баржата и тя се плъзна безшумно по водите. Над езерото се носеше златиста омара, която покриваше като с воал отсрещните хълмове. Когато достигнаха средата на езерото, Диерна се изправи. Толкова отдавна бе свикнала на движението на баржата, че стоеше здраво на краката си без никакво усилие. Но днес и водата бе спокойна и гладка като огледало.

Тя си пое дълбоко дъх и вдигна ръце. Пръстите й потрепваха леко, сякаш предеше невидима нишка. Гребците вдигнаха веслата във въздуха и баржата застана на място в очакване — на границата между двата свята. Заклинанието, което призоваваше мъглите, се раждаше в съзнанието, но се проявяваше във външния свят, свързвайки външното с вътрешното. Дишането на жрицата стана по-дълбоко; тя чувстваше как трептят мускулите на шията й, макар че все още не издаваше никакъв звук. Диерна затвори очи, призова Богинята и събра всички сили в огромно усилие на волята си.

Почувства как пластовете на времето се разместваха, но устоя на изкушението да отвори очи. Знаеше, че този момент на безвремие е най-опасен. През годините, откак Повелителката Кайлеан бе издигнала преградата от мъгли, за да закриля Авалон, тайната на това заклинание бе предавана от поколение на поколение жрици. Но във всяко поколение имаше една или две, които, отпратени извън Авалон за последното изпитание преди посвещаваното, не успяваха да повдигнат завесата на мъглите, за да се върнат, и изчезваха — навеки изгубени между световете.

Диерна почувства по лицето си хладна влага. Отвори очи и видя около себе си сиви води, смътните очертания на дървета и, когато мъглата се разнесе, един мъж с алено наметало, който я чакаше на брега. Телери не беше с него. Когато се свързваха във виденията си, тя имаше чувството, че младата жена й прощава. До този миг се бе надявала, че Телери ще съпровожда мъжа си.

Мислите й литнаха на запад. „Телери, аз те обичам все така. Не можеш ли да ме разбереш? Не по свое желание те пропъдих от Авалон!“

Телери, която се стресна от унеса си във вилата в Дубрис, залитна, замаяна, сякаш досега се бе взирала в сребърното блюдо. Отиде с неуверени стъпки до една каменна пейка, седна и отново притвори клепачи. Пред нея се простираше езерото на Авалон. Имаше чувството, че ще се поболее от копнеж.

„Сега там пристига Каразий“, каза си тя. „Диерна ще го посрещне. Може би дори ще му позволи да се изкачи на Тор.“

Дали не бе сбъркала, като не прие поканата на Великата жрица? Толкова много искаше да бъде отново на Авалон! Отказа да тръгне с Каразий не защото вече й бе все едно, а защото връщането би я развълнувало прекалено много.

„Желая им приятно прекарване!“ Пръстите й стискаха отчаяно гънките на роклята. „Що се отнася до мен, ако някога се върна на Авалон, то ще бъде завинаги…“

— Това е долината на Авалон — казваше Диерна. Баржата повторно бе прекосила мъглите и се плъзгаше по водите към Тор. Каразий трепна и се изправи като човек, който се събужда от сън. Въпреки протестите им офицерите от ескорта бяха останали да го чакат на брега заедно с конете. Но жрицата, свикнала да чете по лицата на хората, бе доловила вътрешното им облекчение и бе разбрала, че и те са чували легендите за Свещения остров. Дори британски принцове от кралска кръв рядко биваха допускани до Авалон. Когато бе необходимо, жриците напускаха острова и отиваха да благословят земите им.

Диерна бе повикала Каразий не защото бе висш римски сановник, влиятелен във външния свят, а защото наскоро й се бе присънил странен сън. Това, че адмиралът се бе отзовал незабавно на поканата й, макар че тъкмо сега във флота имаха най-голяма нужда от него, й се стори благоприятно за намеренията й.

Откак Каразий започна да отделя част от плячката, за да покрива нуждите на войската, нещата вървяха добре. Корабите носеха добри печалби, а те отиваха за строежа на нови кораби и нови укрепления. Може би бяха изтощили противника достатъчно, та да не ги безпокои известно време.

Жриците в сините си одежди се бяха изправили под ябълковите дървета. Зад тях стояха друидите. Когато баржата доближи брега, те започнаха да пеят.

— Какво казват? — попита Каразий. Не разбираше думите, защото жриците пееха на много древен език.

— Приветстват Защитника, сина на сто крале…

Той я изгледа удивено.

— Ако това е за мен, не заслужавам такива почести. Баща ми караше баржа, много прилична на тази, с която дойдохме тук, през делтата на Ренус — там, където реката се влива в северното море, и така си изкарваше хляба.

— Благородството на духа е по-силно от това, което се унаследява по кръв. Но за това ще поговорим друг път — отвърна тя.

Баржата докосна брега и Каразий слезе. Крида пристъпи към него, за да му предложи чаша вода за „добре дошъл“. Беше обикновена глинена чаша, но водата — чиста, с леко метален вкус, бе от Свещения извор. Диерна си помисли с облекчение, че дори лицето й да изразяваше някаква неприязън, то бе скрито от воала.

Остави госта на грижите на Левал. Той щеше да му предложи храна и да му покаже сградите, построени в подножието на Тор, докато тя отведе обратно жриците, за да се заемат с ежедневните си задължения. Срещнаха се чак на вечеря.

— Братството на друидите извършва своите обреди на Тор през деня — каза Диерна, когато поведе Каразий по пътя на процесиите. — Но през нощта Тор принадлежи на жриците.

— Римляните казват, че часовете на мрака са във властта на богиня Хеката, и че вещиците са нейни дъщери. Казват, че те използват прикритието на мрака за своите дела, защото се боят от светлината на деня — отвърна той.

— Наистина ли ни мислиш за магьосници? — пред тях се извисяваха двойката каменни стълбове, които охраняваха пътя на процесиите. Тя спря и се обърна, за да го погледне. В стойката му и в леко приведените напред рамене забеляза напрежение, каквото не бе проявявал досега. — Е, вярно е, че понякога, когато спасението на земята ни го изисква, се стига и дотам. Но можеш да ми вярваш, че не ти желая зло, и че не желая да подчинявам волята ти с помощта на магия.

Той я последва, премина между стълбовете, и отново спря, целият нащрек.

— Може би просто няма да е необходимо… Тук има такава сила, която може да зашемети всекиго.

Диерна срещна погледа му, изпълнен с тревога.

— Значи я чувстваш! Ти си смел мъж, Каразий. Ако волята ти не трепне, Тор няма да ти навреди. Мога да ти кажа едно — ако виденията ми са верни, ти си вървял по този път и преди…

Той и изгледа стреснато, но продължи да я следва в мълчание. Оставаше един ден до пълнолуние. Луната се бе показала над хълмовете и се издигаше бавно в небето на изток. Докато следваха виещия се около хълма път, преминаваха от светлина в мрак, и обратно в светлина. Докато стигнат върха, Луната беше преполовила пътя си. Черните сенки на изправените камъни се очертаваха рязко около кръга. Олтарът в средата на храма бе облян от лунните лъчи — така, че пълният с вода сребърен съд върху него светеше, като че ли светлината извираше от него.

— Защо ме доведе тук, Повелителко? — въпросът му прозвуча рязко, но гласът му потрепна. Диерна разбра, че той се опитва да не обръща внимание на това, което сам чувстваше.

— Тихо, Каразий — каза тя едва чуто и мина от другата страна на каменния олтар. — Когато стоиш на палубата, нали и ти се вслушваш в гласа на вятъра, нали се опитваш да доловиш духа на морето? Не казвай нищо — само слушай, и тогава свещените камъни ще ти проговорят. Виждал си как Телери гледа в сребърното блюдо и знаеш, че не й се случва нищо лошо. Сега е твой ред.

— Телери е обучена за жрица — възкликна той. — Аз съм войн, а не жрец. Не познавам пътищата на духа — всичко, което съм придобил, дължа на разума и силата си…

— Ти знаеш много повече, но не можеш да си спомниш! — отвърна Диерна. — Не ти прилича да се признаеш за победен още преди да си опитал. Погледни в блюдото, господарю — продължи тя с по-мек глас, — и ми кажи какво виждаш…

Двамата стояха един срещу друг. Луната се издигаше все по-високо. Чакането му се стори безкрайно, но за привикналата на бдения Диерна то беше по-скоро възможност духът й да си почине от ежедневните грижи. Колкото по-дълбоко ставаше надвисналото над тях мълчание, толкова повече се засилваше убеждението на Диерна, че в друго време и на друго място тя е стояла също така лице в лице с този мъж, а между тях е имало каменен олтар.

Изведнъж тя видя, че Каразий залитна. Наведе се напред, вкопчи се в каменната плоча и се взря в блюдото. Главата му се скланяше все по-надолу, сякаш водата го привличаше неотразимо. Диерна постави ръцете си върху неговите, уравновесявайки силата, която пулсираше в него, със своята собствена. Взря се на свой ред в блюдото с отсъстващия поглед на човек, който вижда невидимото, и образите започнаха да се очертават. Знаеше, че тя и Каразий виждат едно и също.

Лунната светлина се пречупваше във водата; Диерна видя остров, чиито брегове се миеха от сребристи морски вълни. Никога не бе го виждала в осезаемия свят, но въпреки това с душата си позна и земята, и водата, богатите поля близо до морския бряг и корабите във вътрешното пристанище. Позна и малкия остров, който се намираше в самия център на големия — постепенно издигащите се тераси, мраморните стълби, богатите храмове, които излъчваха меко сияние в нощта. Островът бе голям колкото цялата долина на Авалон, но очертанията му наподобяваха силуета на Тор. Разбра, че вижда древната земя, откъдето ревностно съхраняваните мистерии бяха достигнали до тях. От този остров се бяха спасили мъдреците, които бяха станали по-късно учители на друидите — островът, над който от векове се плискаха вълните на океана.

Диерна виждаше все по-ясно; сега вече стоеше на една от терасите, опряла ръце на мраморна балюстрада, и се взираше надолу. До нея се бе изправил един мъж. Татуирани дракони се виеха по мускулестите му ръце. На челото му светеше кралската диадема с образа на слънцето — сега, на лунна светлина, сиянието й не бе толкова ослепително. Мъжът бе тъмнокос, с орлови черти, но духът й позна неговия.

Той се обърна към нея и очите му се разшириха.

— Дъще на пламъка!

Неочаквано Диерна почувства как приспаният от векове копнеж по него се надига в отговор. Мъжът протегна ръце към нея и в същия миг видението изчезна — двамата видяха само как гигантска вълна се издигна над тях, погълна ги и ги раздели.

Диерна имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Призова на помощ желязната си воля, за да възвърне душевното си равновесие. Когато отново виждаше ясно, забеляза, че Каразий се е строполил напред върху олтара. Сребърното блюдо се бе преобърнало и водата се стичаше по камъка. Тя заобиколи и отиде при него.

— Дишай дълбоко — зашепна тя, стиснала здраво потрепващите му рамене, докато треперенето престана. — Кажи ми… Какво видя?

— Остров… лунна светлина… — Каразий се отпусна назад и седна, потривайки стегнатите мускули на ръцете си. — Мисля, че и ти беше там… — той поклати глава. — После… Видях и друго. Бях пак тук! — той се огледа диво наоколо си. — Сражавах се… беше кървава схватка… искаха да разрушат храма! — намръщи се и се взря в очите на Диерна. — Всичко изчезна. Не помня нищо повече.

Диерна въздъхна. Как й се искаше да го притисне в прегръдките си — както бе прегръщала другия, в безкрайно далечното минало. Но нямаше право да му каже, че са свързани завинаги — отвъд времето и пространството — ако той сам не го осъзнаеше. Тя самата не разбираше какво точно означаваше видението, но чувството, което бе събудило у нея, не можеше да се сбърка. Тя бе обичала този мъж в друг живот — може би се бяха срещали не само веднъж през вековете — и припомняйки си всичко от първата им среща до тази нощ, разбра, че и сега го обича. Тя беше жрица, обучена да владее и волята, и сърцето си. Дори към мъжете, от които бе заченала децата си, не бе изпитвала нищо повече от уважение и страстта, която се пораждаше по време на ритуала. Как е могла да бъде толкова сляпа?

— Ти си крал, дошъл от морето — каза тя тихо. — Много отдавна, още преди векове, кралството ти е изчезнало навеки в морските дълбини. Откак свят светува, морето винаги е закриляло Британия. Затова и тук е съхранена част от древните традиции на потъналите земи. Що се отнася до каменния храм… — Диерна преглътна. — Преди много, много години тук е загинал един мъж на име Гауен. Загинал, докато защитавал храма. Той също бил крал по силата на свещения ритуал. Не знам защо ти се е явило това видение — може би просто защото и ти си воин, а може би защото неговият дух живее в теб. Но съм сигурна, че ти си дошъл отново на тази земя, за да бъдеш неин защитник.

— Заклел съм се да служа вярно на императора… — каза Каразий развълнувано. — Защо ми бе показано всичко това? Аз не съм крал.

Диерна сви рамене.

— Това няма значение. Важно е да си посветен — а ти вече даде кръвна клетва, когато благослових твоята крепост. Ти носиш кралски дух, повелителю на вълните, и си обвързан с мистериите. Мисля, че наближава денят, когато ще трябва да избереш дали ще се отречеш от предопределението си или ще го приемеш.

Той стана и тя почувства силата му с всяка клетка на тялото си. Да, той имаше извънредно силен дух, макар и никога да не бе обучаван и да нямаше представа от мистериите. Тя бе сторила това, което искаше от нея Богинята. Сега, какъвто и да бе изборът му, тя трябваше да го приеме. Диерна го поведе мълчаливо надолу по хълма.

На сутринта им съобщиха, че е пристигнало важно известие за Каразий. Диерна нареди да доведат вестоносеца на острова с превързани очи. Когато човекът подаде обвития в кожа свитък на адмирала, Диерна търпеливо изчака той да извади писмото и да го прегледа. Видя как се измени лицето му и чак тогава попита:

— Пиратите ли?

Каразий поклати глава. На лицето му бе изписано нещо средно между гняв и безсилие.

— Този път крадците не са саксонци, а римляни! — той отново се взря в свитъка, и започна да чете и да превежда прочетеното.

— Обвиняват ме, че съм се съюзил с враговете на Рим и съм ограбил императора! Казват, че нарочно изчаквам и нападам пиратите едва когато потеглят обратно, за да взема тяхната плячка! Глупаци такива — нима мислят, че мога да бъда навсякъде едновременно или да чета мислите на варварите? — Обърна пергамента и се изсмя, но смехът му не прозвуча весело. — Да, очевидно са на това мнение, защото ме обвиняват дори в сключване на тайни договори с пиратите, твърдят, че ги упътвам къде да нападнат и после си делим плячката! — Каразий поклати глава. — Ако някога реша да предприема нещо срещу Рим, то ще е съвсем явно!

— Но нали парите от плячката отиваха за защитата на Британия?

— Така е, но кой ще ми повярва? Призовават ме в Рим, за да изслушам присъдата на императора. Дори да ме обявят за невинен, несъмнено ще ме изпратят чак на другия край на империята и няма да видя повече Британия, докато съм жив!

— Не отивай! — извика Диерна.

Каразий поклати глава.

— Заклел съм се пред императора…

— Ти се закле да защитаваш тази земя, а си се клел и по-рано, преди векове, да закриляш Мистериите. Вярваш ли, че ще се намери друг в цялата армия на Диоклециан, който може да стори същото?

— Откажа ли, превръщам се в бунтовник. Това би означавало гражданска война — той вдигна очи към нея. Лицето му бе мрачно.

— Кой ще те спре? Франките по поречието на Ренус не оставят Максимиан да си поеме дъх, а Диоклециан все не може да се справи с готите по Данубиус. Не могат да отделят войска, която да наложи волята им на един непокорен адмирал — при това, каквото и да кажат за избора на средствата, в крайна сметка ти пак защитаваш империята! А стигне ли се до война, няма да е нещо ново. — Тя издържа на мрачния му поглед. — Самият Диоклециан е син на роби, славното му бъдеще е било предсказано от друидска жрица в Галия. Аз мога да говоря с не по-малък авторитет от нея.

Очите му се разшириха.

— Никога не съм искал да ставам император!

Зъбите на Диерна блеснаха в усмивка.

— Върни се при твоя флот, Каразий, и виж дали хората ти ще те подкрепят. Ще се моля на боговете да те закрилят. Стигне ли се до война, може да разбереш, че нямаш друг избор, освен да приемеш плода на победата!

Телери показваше на прислужницата си кои рокли да опакова за предстоящото им завръщане от Дубрис във вилата, когато на вратата на покоите й се появи един легионер.

— Господарке, пристигна вестоносец. Ще дойдеш ли да го приемеш?

— Да не би да се е случило нещо с адмирала? — сърцето й заби силно — не можа да разбере дали това, което изпита, бе страх или надежда. Предната година Каразий бе се противопоставил на императора и бе започнал да гради свой флот. Саксонските нападения бяха намалели рязко. Този сезон той имаше още по-големи планове.

Преди три дни Каразий бе потеглил, за да нападне на свой ред саксонците. Ако и техните села започнеха да горят, може би нямаше да бързат толкова със следващото нападение по британските брегове. Но нали в разгара на битката можеше да се случи всичко — всеки можеше да загине, дори един адмирал. Почувства се виновна, че й минават такива мисли. Съпругът й винаги се бе държал добре с нея, а освен това защитаваше собствения й народ. Осъзна с ужас колко силно ненавижда задължението си да живее редом с него.

— Не, не мисля, че има нещо такова — отвърна легионерът. — Струва ми се, че известието е за Каразий, а не от него. Но човекът, който го донесе, едва ли знае повече от една-две думи латински, пък и говори на някакъв британски диалект, който никой от нас не може да разбере.

— Много добре — Телери даде още някои нареждания на прислужницата и тръгна след войника към крепостната врата.

Лицето на вестоносеца издаваше, че прекарва по-голяма част от времето си на открито. Беше облечен в избеляла рибарска туника и се взираше тревожно във високите крепостни стени, сякаш очакваше всеки миг да се сринат върху него. Когато Телери го поздрави на диалекта, на който говореха около Дурновария, лицето му светна.

— Той е от Арморика — каза Телери, когато вестоносецът заговори припряно. — Те търгуват много с нашите хора и езикът им много наподобява нашия. — Тя се приведе напред и се смръщи от усилие да разбере бързата му реч. Човекът не бе престанал да говори, когато в стаята влезе Алектус.

— Да не би Максимиан да е тръгнал срещу нас? — попита той на латински, когато вестоносецът най-сетне замълча.

— Точно това казва човекът — отвърна Телери. — Но защо е предприел тези действия чак сега? Мислех, че когато Каразий изпрати опровержение на обвиненията срещу себе си, Диоклециан го е приел и му е простил непокорството.

— Това бе миналата година — каза мрачно Алектус, — когато императорът бе много зает с похода по Ренус. Но междувременно дойде вест, че Максимиан е сключил мир с франките в Белгика. Нима искрено си вярвала, че Рим ще понася такова предизвикателство до безкрайност? Не трябва да сме никак учудени, че Максимиан е използвал времето след сключването на мир за строеж на кораби в Арморика. — Устните му се извиха в усмивка. — В края на краищата и ние тук строим наш флот. Но ми се иска да бяхме имали повече време да се подготвим!

— Но Каразий не иска да се сражава с Максимиан! Нали е положил клетва за вярност пред императорите! — възкликна Телери.

— Кръвната клетва, която положи в Портус Адурни, обвързва по-силно. Ти самата беше там и го чу, че се обрече да защитава тази страна.

Загледана в стройната му фигура, Телери неволно си каза, че войнишкият живот се отразява все по-добре и по-добре на Алектус. Вярно, Каразий бе велик войн, но проницателността и интелекта на младия мъж му бяха осигурили приходите, необходими за войската. Преди Алектус изглеждаше съвсем млад, почти момче, поради притеснителността си, но тя бе изчезнала и отстъпила място на самочувствие и заслужена гордост.

— Ти искаш от него да вдигне бунт… — поде тя бавно. — Искаш той да се провъзгласи за император на Британия!

— Да, искам го. Християните казват, че човек не може да служи едновременно на двама господари — и ето, за Каразий дойде времето на избора. — Алектус отиде бързо към отворената крепостна врата и застана там, зареял поглед в морето. — Търговията процъфтява и от това имат полза не само търговците. Ти може би не го съзнаваш, но аз знам откъде идват и къде отиват парите. Сега всички живеят по-добре. Не знаеш ли, че в храмовете се молят за здравето на Каразий, сякаш вече действително е станал император… Нека тогава стане наш господар — такъв, от какъвто имаме нужда! Максимиан сам ще го принуди да избере.

Алектус поклати глава, измъкна навосъчените таблички от диплите на дрехата си и се обърна към рибаря.

— Попитай го колко кораби е видял и горе-долу колко войска могат да пренасят тези кораби. Питай го кога ще отплават — каза той рязко. — Ако не мога да бъда до своя адмирал, за да му помагам с меча си, то има друг начин да му помогна, и той може би му е по-необходим — ще му съобщя всичко необходимо, за да може да направи план на битката, за да бъде флотът готов да го последва на бой! Бързай, защото корабът, с който ще пратя известието, трябва да хване прилива!

Римляни ще се сражават с римляни! Телери потръпна при мисълта. „Богиньо, закриляй Каразий“, замоли се тя, засрамена от ентусиазма в очите на Алектус. „И прости съмненията ми! Тази нощ отново ще погледна в сребърното блюдо. Може би Диерна ще има други новини за мен.“

Рибарят гледаше ту нея, ту Алектус, без да може да разбере нищо. Телери с и пое дъх и започна бързо да превежда.

Каразий стоеше на задната палуба на „Орион“. Триремата леко се полюляваше под краката му — имаше мъртво вълнение. Платната бяха свити — достатъчни бяха малко гребци, за да удържат кораба, останалите почиваха. Другите кораби бяха заели позиция в три колони. Беше изпратил само един лек платноход напред, за да следи за появата на вражеския флот. Назад беше сушата — потънала в зеленина; ниски хълмове и варовикови възвишения на изток, които преминаваха на запад в по-висок бряг, целият в назъбени скали. Крайбрежието тънеше в покой. От време на време по повърхността на водата пробягваха вълнички, които напомняха за многото подводни течения.

Строежът на „Орион“ беше привършил тази зима. Корабът беше най-големият в целия флот — по размер напомняше големите триреми, познати в по-стари времена. Дървото, още съвсем ново, блестеше от белота на слънцето. На носа бе изрязана фигура на ловец, който се прицелваше в невидим враг. Образът на Орион9 бе чисто римски, но тъкмо Диерна бе предложила това име за кораба. Беше казала, че в съзвездието с това име се крие голяма сила, и че ако назове кораба на него, това ще му донесе победа. Затова пък на малкия олтар на кърмата имаше статуя на Богинята — с шлем и щит, въоръжена с копие. Римските офицери я наричаха Минерва, но и този избор на божество-покровител на кораба бе направен от Диерна, а тя бе казала на Каразий да се обръща към богинята с името Брига — така я наричаха на Авалон.

— С натежало сърце се обръщам към теб, Богиньо — прошепна Каразий. — Не искам да вляза в сражение с Максимиан. Дай ми знак, за да видя верния път, и ако все пак битката е неизбежна, заради смелите мъже, които тръгнаха с мен, те моля да ни дариш с милостта си и да ни помогнеш да извоюваме победата.

Той хвърли още една шепа ечемичени зърна върху олтара и изля малко вино. Менекрат, избраният от него капитан на „Орион“, взе една щипка ароматен тамян и го хвърли върху горящите въглени. Мирисът на море се смеси с аромата, който се издигна от параклиса.

Но дори докато се молеше, част от съзнанието на адмирала не се откъсваше от мисълта за предстоящия сблъсък — той ковеше планове, пресмяташе, не спираше да се готви за неизбежното. Известието, което му прати Алектус, го върна от делтата на Ренус. Когато стигна обратно до Дубрис, ескадрите на Рутупие и Адурни вече чакаха да се присъединят към него. Чакаше го ново известие от Телери — флотът на Максимиан бе излязъл в открито море и се насочваше към протока. Самата Телери ги бе видяла в сребърното блюдо три ескадри от по десет кораба, претъпкани с войници. Каразий разполагаше с повече кораби, но не можеше да ги събере всички на едно място — една част от тях охраняваха другите части на крайбрежието — докато Максимиан можеше да удари с цялата си сила по всяка крепост, която избереше.

Телери пишеше също, че великата жрица обещала да призове ветровете, за да възпират хода на Максимиановите кораби, но това можеше да отложи сражението само за кратко време. И това бе добре дошло, мислеше си Каразий, защото същият този вятър, срещу който плаваше флотът на Максимиан, носеше неговите кораби така бързо надолу по протока, че вече бяха подминали Портус Адурни.

Вярно, че хората на Максимиан бяха повече на брой, но той бе принуден да се задоволи с роби и набързо мобилизирани рибари, водени от малко на брой офицери, откъснати от службата си по Средиземноморието и от патрулите по Ренус. Императорът сигурно се надяваше да притисне противника си към брега и да наложи битка по палубите, за да ползва силата на легионерите, с които бе натоварил корабите си.

Корабите на британците, от друга страна, бяха по-маневрени, което компенсираше до голяма степен по-малките екипажи. Каразий непрестанно си напомняше да не изпада в самодоволство. Досега се бе сражавал със саксонци, които наистина бяха добри моряци, но в битка не се сражаваха като дисциплинирана военна формация, а всеки поотделно, в стремеж да се покрият с лична слава. Хората на Каразий никога досега не се бяха изправяли срещу известните с желязната си дисциплина римски легиони. От друга страна, морето тук бе непознато за врага, а това би могло да бъде напълно достатъчно като предимство.

Той забеляза, че всички го наблюдават в очакване, и привърши молитвата си, после затвори вратите на олтара. Менекрат взе мангала и изхвърли жаравата във водата. Каразий се огледа и се усмихна. Добър кораб беше „Орион“ — като започнем от бронзовия таран, който сечеше вълните малко под ватерлинията и свършим с тежките ленени платна. Екипажът също беше подбран добре — всеки от офицерите бе воювал в продължение поне на две години с пиратите. Легионерите наброяваха само две дузини, но бяха опитни воини, а и гребците — сто шестдесет и двама на брой — не бяха роби, а хора, които бяха готови по убеждение да се сражават за защитата на Британия. Боговете бяха пратили хубав пролетен ден. По небето плаваха само няколко леки облачета, вятърът също бе лек и попътен. „Орион“ оставяше след себе си пенлива бяла следа в тъмносините вълни — в такъв ден човек можеше с леко сърце да срещне смъртта — или да ликува след победата.

Липсваше му Алектус. Острият ум и язвителното чувство за хумор на младия човек бяха разведрявали не един мрачен час през изминалите години. Но макар че Алектус напълно заслужено бе получил офицерско звание и се числеше към щаба на адмирала, така и не можа да се пребори с тежките пристъпи на морска болест.

Чайки крещяха и прелитаха над мачтите, след това се спускаха рязко надолу към брега — същински крилати пирати, по-лакоми и от саксонците. „Имайте търпение — каза си Каразий — скоро ще има храна за вас.“

Постът на кърмата викаше нещо. Каразий застана нащрек, взря се в морето и засенчи очите си с длан.

— Платноходът! — викаше стражът. — Вдигнали са всички платна и летят насам като стрела!

— Какъв е сигналът? — извика адмиралът, докато вземаше по две стъпала наведнъж, тичайки по стълбичката между пейките на гребците.

— Враг на хоризонта!

Сега Каразий също виждаше как мачтата на платнохода се издигаше и спускаше по вълните, виждаше ясно и бялата пяна около веслата. Малкото корабче наближаваше все повече, докато накрая почти се допря до борда на „Орион“ — като пиле, което се прибира на сигурно място до квачката. Каразий почувства как стомахът му се свива. Настъпил бе решителният миг.

— Колко са? — извика той, стиснал с две ръце релинга.

— Три ескадри — плават насам, но не бързат особено.

Адмиралът съзнаваше как събитията го увличат във водовъртежа си.

— Сигурно са се насочили към Портус Адурни — мислят да останат в открито море до свечеряване и после да ни нападнат изневиделица. Вместо това обаче ще ги изненадаме ние! — Каразий се обърна към екипажа и се провикна: — Вдигайте щита!

Позлатеният щит се заиздига нагоре и блесна на слънцето като паднала звезда. Блясъкът му ги излагаше на риск, но дори някой особено зорък противников моряк да го забележеше, надали щеше да разбере за какво става дума, ако не видеше и платна наблизо. Каразий чу, че навиват платнището, което обикновено служеше за заслон на гребците. Хората проверяваха дали мечовете им се вадят леко от ножниците. Всички до един бяха заели места до греблата.

Възцари се такава тишина, че дори плисъкът на вълните им се струваше оглушителен. По предната палуба премина сянка — Каразий вдигна очи и видя, че над тях лети морски орел. Силуетът на птицата се очертаваше ясно — черен на фона на яркосиньото небе. Орелът прелетя веднъж, върна се, зави, разперил черно-бели криле, и закръжи над кораба — веднъж, два пъти, три пъти. След това нададе протяжен крясък и литна на запад — сякаш водеше британския флот право към вражеските кораби.

— Добро знамение! — Каразий едва можа да чуе вика на Менекрат, защото кръвта шумеше в ушите му. Боговете бяха отговорили на молитвите му; всякакви съмнения отлетяха без следа.

— Сам Господарят на небесата ни води към победата! Напред! Следвайте орела!

Палубата потръпна под нозете му, докато сто и осем гребла се вдигнаха едновременно и се врязаха като едно във вълните. „Орион“ се люшна напред, залюля се леко, после гребците влязоха в ритъм и корабът се заплъзга плавно и все по-бързо. Носът на „Орион“ пореше вълните, а зад него се носеха останалите триреми — наредени в редица, така че мачтите им не можеха да бъдат преброени. От двете страни на триремите бяха заели места по-леките кораби — Каразий забеляза с радост, че те също спазват идеален боен ред.

Адмиралът отново засенчи очите си с ръка и се вгледа напред. На хоризонта нещо бяло проблясваше едва забележимо.

— Хайде, милите ми, само елате насам — не можете да видите колко сме на брой! Само си кажете, че сме лесна плячка и елате по-близо!

Врагът като че ли чу поканата му. Междувременно се бяха появили и останалите кораби на Максимиан и Каразий можеше да види как трескаво се прибират платната, виждаше и бялата пяна около корабите, които вече се движеха само на весла. Бяха запазили клиновидната формация, в която се бяха движили досега, но стегнаха редовете си, без да намаляват скоростта.

Каразий направи знак на тръбача.

Менекрат даваше рязко заповедите си. Кормчията на „Орион“ се отпусна с цялата си тежест върху руля. Палубата се наклони, докато голямата трирема започна да завива плавно надясно. Цялата колона мачти отзад затрепера, докато всеки от корабите повтаряше маневрата. Гребците на „Орион“ продължаваха да поддържат равна скорост, но корабите отзад забързаха, а по-леките кораби по фланговете вече просто летяха, обръщайки посоката, за да застанат отново ветрилообразно от двете страни на колоната триреми.

— Орион — прошепна Каразий — хрътките ти подгониха плячката! Нека боговете им дарят добър лов!

Римските командири щяха да се опитат да нападат на абордаж — така по-големият брой на техните легионери можеше да им осигури победата. Целта на британския флот трябваше да бъде да унищожи или извади от строя колкото е възможно повече вражески кораби, още преди те да са успели да доближат дотолкова, че да могат да мислят за абордаж.

Римляните се носеха бързо насам. Личният телохранител на Каразий му донесе шлема и щита. До него бяха подпрени копията му. Моряците на „Орион“ изпълваха предната и задната палуба. Прашкарите бяха приготвили камъни за прашките си. Противникът беше вече толкова близо, че всички виждаха отражението на слънцето по броните на римските легионери. Адмиралът за последен път огледа хората си. В качеството му на главнокомандващ негово право бе да планира атаката, но оттук нататък капитаните решаваха поединично как да изпълняват подадените от флагманския кораб заповеди, защото положението се изменяше с всяка секунда. Каразий си помисли със странно облекчение, че сега, когато жребият бе вече хвърлен, той не бе по-важен от който и да било друг от офицерите.

„Орион“ отново потрепна, защото Менекрат бе наредил нова смяна на курса — към малкия римски кораб, който бе подбрал за първа цел на атаката. Врагът, усетил заплахата, започна да завива, и „Орион“ пропусна възможността да го пробие странично с тарана, но пък бързината, с която се движеше британската трирема, правеше сблъсъка неизбежен. Веслата на бакборда се издигнаха високо във въздуха, когато двата кораба се срещнаха с трясък и наточеният таран на „Орион“ отсече с един удар издигнатите весла на противника и се вряза с все сила във вражеския кораб. Не можаха да го потопят, но поне временно малкият кораб бе извън строя. Едно копие удари по палубата на „Орион“ и се търкулна встрани; гребците отново натиснаха веслата и „Орион“ отмина, за да се вреже в центъра на вражеската формация.

Виковете и тръбните звуци от двете му страни подсказаха на Каразий, че британските флангове успяват да минат от двете страни на клиновидната противникова формация; дори леките кораби причиняваха големи щети, когато нападаха с тараните отстрани.

Корабът, който бе следващата цел на „Орион“, забеляза много късно британския флагман, защото вниманието на капитана бе заето с „Херкулес“. Каразий скочи от мостика на палубата и се хвана за една от подпорите, за да не падне, докато „Орион“ връхлиташе с все сила върху противника. Разнесе се трясък на цепещи се греди и няколко копия прелетяха наоколо, но гребците вече се бяха подчинили на командата на Менекрат и с все сили изтегляха „Орион“ назад, за да го измъкнат от обсега на вражеския кораб, преди екипажът да се е съвзел, за да опита абордаж. Един от моряците рухна, пронизан от копие, но хората около него само се притиснаха по-плътно един към друг — знаеха, че скоро ще отмъстят за него.

Наблизо се чуха викове и звън на оръжие, и Каразий разбра, че някой от противниковите кораби е успял да предизвика ръкопашен бой. Но „Орион“ продължи напред. Мачтите се люлееха над водата като гора по време на буря. Зад тях, вече съвсем наблизо, се очертаваше скалистият бряг.

Над главата му премина градушка от камъни и морякът от наблюдателницата падна като покосен. След минута друг успя да го изправи, ругаейки, и се опита да избърше кръвта, която се стичаше по слепоочието му. Корабът, от който ги обстрелваха с прашки, се насочваше към тях, но се движеше тромаво. Менекрат извика нещо и „Орион“ се понесе към незащитената страна на нападателите.

Ударът беше страшен. Натрошените гребла на противника се разхвърча ха във въздуха като съчки. Една треска прониза като стрела врата на един от гребците и той се свлече под пейката. Носът на „Орион“ се наведе надолу под тежестта на римския кораб, опрял борд в неговия. Екипажът на противника започна да прехвърля куки, но моряците на „Орион“ успяваха да ги посрещнат и ги хвърляха обратно. За миг Каразий реши, че двата кораба ще се закачат един за друг, но „Орион“ успя да се измъкне и този път. Бяха вече съвсем близо до брега. Каразий хвърли поглед към слънцето и установи, че наближава часът на вечерния прилив. Сграбчи ръката на тръбача, който продължаваше да стои до него, и изкрещя нещо в ухото му.

След миг сигналът за оттегляне се извиси над оглушителния шум на битката, над воплите на умиращите и пукота от разцепването на потъващи кораби. „Орион“ даде пълен назад и започна да се оттегля под ликуващите викове на римляните. Но те не познаваха крайбрежието и теченията тук.

Веднага щом британските кораби започнаха да се оттеглят, римляните се втурнаха да ги преследват. Само че техните триреми — по-тежки и с по-неопитен екипаж — се движеха бавно. Заваляха проклятия, защото хората на Максимиан забелязаха как по-подвижните им противници се прегрупират и изчакват силата на прилива, който теглеше неумолимо римските кораби към враждебните скали на британския бряг. Едва сега римските капитани осъзнаха опасността и разбраха, че вече трябва да се сражават не срещу хората, а срещу морето. Няколко кораба, чиито капитани бяха разбрали, че пътят им назад е отрязан, сами насочиха носове към брега с надеждата да намерят някой залив, където да се отбраняват. Останалите се мятаха из разпенената вода и мъчително се изтегляха назад, в посока открито море.

Каразий изчакваше, трескаво пресмятайки времето и разстоянието, докато „Орион“ следваше неотлъчно противника, готов да пресече пътя му, и да не може да се оттегли на безопасно разстояние.

Минаваха пред един плитък и широк залив. Щом го забеляза, Каразий отново даде сигнал на тръбача. Звукът на тръбата бе досущ като на ловен рог — хрътките на „Орион“ нападаха отново. Каразий сочеше към най-големия от оцелелите кораби на противника. Палубата се наклони рязко — „Орион“ отново завиваше. Още по-бързо проблясваха веслата — гребците гребяха със страхотно напрежение, с такава бързина, каквато може да се поддържа само за последните няколко дължини, преди корабът да удари противника.

Каразий вече виждаше лицата на хората, застанали на палубата на противниковия кораб. Видя един центурион, с когото бе служил по Ренус, когато и двамата бяха още съвсем момчета, и вдигна меча си за поздрав. Вражеският кораб, усетил заплахата, се опитваше да обърне курса — адмиралът можа да забележи изрязаната от дърво фигура на морска нимфа на носа. Но противникът гребеше срещу течението, докато „Орион“ се носеше по него. Удариха противника със страшна сила — и двата кораба се издигнаха високо над вълните и хора от двата екипажа се озоваха зад бордовете.

Каразий падна на колене от силата на сблъсъка. Около него връхлитаха въоръжени мъже. Понесени от силата на удара, те стигаха до средата на противниковата палуба, преди да успеят да спрат. Този път нямаше нужда от абордажни куки, нямаше и начин двата кораба да бъдат разделени. Гребците бяха наскачали от пейките, грабнали мечовете си. Пред очите на Каразий блесна острието на меч; адмиралът скочи на крака и вдигна щита си — необходимостта да се защитава прогони всякакви други мисли.

Хората му се сражаваха с професионални войници, ветерани, запомнили стотици ръкопашни схватки. Тя се бяха съвзели бързо от удара и се прегрупираха, проправяйки си път през палубата на „Орион“ със смъртоносно хладнокръвие. Каразий поемаше градушката от удари с щита си и сечеше в отговор с все сила. Страничен удар засегна шлема му и го накара да залитне, но в същия миг противникът му бе повален от римски легионер и британски гребец, вкопчени в смъртна схватка, и падна зад борда.

Каразий едва има време да благодари наум на небето. Телата на умиращите се мятаха отчаяно около бордовете. Намереха ли опора за краката си, противниците заставаха неподвижно и започваха да секат сляпо или да промушват с късите копия. Битката се бе пренесла и върху другата палуба, но Каразий не можеше да разбере дали някой има превес. Пое си дълбоко дъх и в същия миг видя скалистия нос, надвесен точно над тях.

Сянката му падна върху двата кораба. Няколко души от сражаващите се вдигнаха очи, но повечето нямаха време да забележат нищо около себе си. След още миг беше вече късно. Римският кораб се удари с все сила в скалите, понесен от течението, разтърси се и замря сред пукота на цепещо се дърво. Носът на „Орион“, освободен при удара, изскърца, корабът потрепна и заплава свободно.

Римският кораб загина, но екипажът му все още имаше възможност да победи в сражението на палубата на „Орион“. Каразий стисна зъби, събрал сетни сили, докато нови и нови римски легионери прескачаха от потъващия кораб на „Орион“.

Ако сражението му се бе сторило ожесточено преди, то сега хората се сражаваха направо отчаяно, с удесеторени сили, и сблъсъкът бе много по-страшен от която и да била битка със саксонски пирати. Ръката, с която Каразий държеше меча, започна да губи сили, другата ръка, в която бе щитът, също изнемогваше под непрестанните удари. Беше ранен и кървеше от десетина места — скоро и загубата на кръв щеше да подкопае силите му.

Около него имаше купчини трупове, но двама римляни прегазиха труповете и връхлетяха върху него. Каразий застана здраво на краката си и се приготви да се защитава. Може би трябваше да се задоволи с планирането на битката, може би трябваше да остане на сигурно място на брега — Максимиан несъмнено бе постъпил така. Младите сякаш никога не вярваха, че могат да бъдат убити, помисли си той, отбивайки един страхотен удар, който успя все пак да засегне връзките на шлема му. Шлемът падна и Каразий остана гологлав. Вдигна уморено ръка, за да парира следващия удар, и си каза, че явно и по-старите не поумняват.

Подхлъзна се в локва кръв и падна на едно коляно. Хвърли поглед през рамо и установи, че отстъпвайки, е стигнал до малкия олтар на Богинята. Наложи си да диша дълбоко. Отчаянието отстъпи място на внезапно спокойствие, което го изпълни целия. „Богиньо, животът ми е в твои ръце“, бе последна та му свързана мисъл.

Някаква сянка се издигна над него. Каразий се опита да вдигне щита, съзнавайки, че този път не реагира навреме. В същия миг палубата се разтресе и ударът, който иначе би разцепил черепа му, падна встрани. Каразий видя, че вратът на противника му е незащитен, удари светкавично, и римлянинът рухна в локва кръв.

Адмиралът се изправи с усилие, подпирайки се на меча си. Около него не бе останал жив човек. Застана здраво на краката си и установи, че корабът вече не се люлее. Самата земя на Британия го бе спасила — „Орион“ бе пристанал.

Сражението на палубата бе спряло. Оцелелите постепенно идваха на себе си. Вглеждайки се в окървавените им лица, Каразий започна да разпознава хората от своя екипаж. Наоколо се полюшваха други кораби, но повечето от тях бяха британски.

„Жив съм!“ Той се огледа наоколо с невярващ поглед. „Ние победихме…“ Тогава му се стори, че малката статуя на олтара се усмихва.

Тази нощ по-големите британски кораби пуснаха котва в плитките води на залива. Към тях бяха привързани пленените кораби, а по-леките платноходи бяха пристанали на пясъчния бряг. Екипажите слязоха да нощуват на ливадата над брега. Деляха си припасите, но вестта за победата се разнесе бързо, към брега запристигаха каруци с храна и ейл, и празненството започна.

Сложиха адмирала на импровизиран трон от сухи дърва, покрит с наметала, взети от избитите противници. Каразий си казваше, че би трябвало да даде някои заповеди, да обмисли следващите си планове, но главата му бе замаяна от загубата на кръв и от виното, което бяха намерили на един от вражеските кораби. Беше много щастлив. Вечерта беше прекрасна, а хората му бяха най-смелите, най-безстрашните воини, с които би могъл да се похвали някой главнокомандващ. Лицето му сияеше в усмивка като залязващото слънце, а моряците му се от плащаха с възторг и хвалби, които ставаха все по-невъздържани, колкото повече намаляваше виното.

— Да ги видим сега какво ще кажат за затънтените провинции! — викаше един от гребците.

— Няма по-добри кораби от британските, нито по-добри екипажи!

— Да имат да вземат да се подчиняваме на някакви си идиоти в Рим — мърмореше един от моряците.

— Това са наши води, и ние ще си ги защитаваме!

— Ще ги защитава Каразий! — името му отекна по целия бряг.

— Каразий е нашият император! — извика Менекрат и размаха меча си.

— Император, император… — поде вика цялата войска.

Каразий бе объркан и зашеметен от вълнение. Орелът, посветен на Юпитер, го бе повел в битката, а Повелителката на Британия го бе спасила в решителния момент. Не можеше повече да се измъчва от съмнения, и когато войниците го издигнаха на щитовете си, за да го приветстват като император на Британия, той вдигна високо ръце, приемайки тяхната обич и властта над тази земя.