"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

16.

Диерна изохка от силната болка, която внезапно я прониза отстрани в гърдите. Нишката се скъса в пръстите й и вретеното се търкулна в тревата.

— Повелителко! Какво ти е? — извика Лина. Този месец бе неин ред да прислужва на Великата жрица. — Да не те е ужилила пчела, или се убоде на вретеното?

Гласът й се изгуби в обърканите, уплашени възклицания на останалите жени, които веднага притичаха към тях.

Великата жрица притисна ръка към гърдите си и задиша дълбоко. Опитваше се да овладее болката. Но болката не идваше от сърцето — пронизваше я в една точка точно под ребрата, като че ли нещо там се бе счупило. При това болката не идеше само отвътре. Когато докосна кожата на това място, усети, че е болезнена, и все пак, когато развърза туниката си, не видя никаква рана.

Силата на Диерна бе такава, че никакви заклинания или зли помисли не можеха да пробият защитата й. Имаше само един човек, комуто се бе отдала така всецяло, че би могла да почувства неговото страдание като свое. Знаеше, че не бе отдала на Каразий само тялото си, а бе сляла и душата си с неговата. Духът й се залута в посоката, откъдето бе дошла болката, и веднага долови копнежа му. Разбра, че той я търси отчаяно.

— Пронизала я е стрела на елфите — каза старата Сигфола. — Вдигнете я внимателно, момичета. Трябва да я сложим да си легне.

Диерна събра сили и се опита да говори.

— Тази болка… тя… не е моя. Трябва да лежа, но ти… Адуен… върви при Свещения извор. Знам, че някой… идва насам. Погледни във водите… Опитай се да разбереш къде е той…

Цял следобед лежа Диерна в прохладния мрак на своя дом. Опитваше се да приложи всички свои познания, за да се поддържа в състояние на транс, за да не чувства болката. Постепенно физическото страдание стана поносимо, но затова пък душевният й копнеж ставаше непоносим. Каразий я търсеше, имаше нужда от нея. Щеше ли да се добере до Авалон навреме?

Каразий дръпна юздите на коня си и задиша тежко. Планът му бе добър, но бе надценил силите си. Въпреки превръзките всяка крачка означаваше за него агония. Трябваше да реши кое предпочита — да спрат или да изгуби съзнание. Прецени, че ако спрат да почине, ще загубят по-малко време. Но спираха все по-често, а последния път ездачът, който бяха оставили по-назад, ги предупреди, че вече вижда наближаващите дуротриги.

— Господарю, нека останем тук и да ги пресрещнем — предложи Теудиберт. Каразий поклати глава. Всичко наоколо бе потънало в гъст храсталак, който пречеше на маневрирането, а не бе достатъчно висок, за да се крият в него.

— Разреши тогава част от нас да продължи към долината — там почвата е мека и следите ни ще се виждат ясно, а ти се измъкни с останалите през храсталака. Ако имаме малко късмет, дуротригите ще хукнат подир нас.

Императорът кимна. Така някои от хората му щяха да оцелеят. Това бе единственият начин да накара поне няколко от тях да се отделят от него. Алектус се оказа предател, но тези момчета бяха положили клетва, която наричаха comitatus, а тя ги задължаваше да не надживеят човека, комуто бяха обрекли верността си.

— Дано Нехаления ви благослови и ви дари закрилата си — той призова богинята, която почитаха в общата им родина, и остана загледан след бясно препускащите конници.

— Да тръгваме — каза Теудиберт, — докато тропотът на техните коне все още заглушава шума от копитата на нашите.

Теудиберт водеше коня на императора, защото силите на Каразий едва стигаха да се държи на седлото. Когато конят под него се раздвижи, той едва не изкрещя от болката, която заля на вълни цялото му тяло.

Тази сцена се повтори няколко пъти през следващите два дни. Менапиите бяха издръжливи и свикнали на дълги, изтощителни походи, но пък дуротригите познаваха по-добре местността. Колкото и добре да прикриваха следите си за известно време, в крайна сметка преследвачите винаги ги откриваха. Каразий само можеше да се надява, че когато стигнат до Авалон, ще го защити вкорененото у британците преклонение пред Свещения остров.

След пладне на третия ден, идвайки от изток, достигнаха мочурищата на Летните земи. Каразий вече нямаше сили да язди сам и седеше привързан на седлото зад Теудиберт. Менапиите умееха да се оправят в мочурищата, защото много наподобяваха родните им земи, но конете се движеха бавно по хлъзгавата почва, която поддаваше под копитата им. Отпратиха още двама ездачи. Задържаха коня на Каразий, и останалите с него шестима телохранители затърсиха по езерния бряг пътя, който щеше да ги отведе до поселището на местните жители. Някой от тях щеше да ги отведе на Авалон.

Не им беше минало през ума, че британците, добре запознати с местността, отдавна са разбрали накъде се упътват и са избързали, яздейки по хребетите на Полдънските възвишения, за да им пресекат пътя. Единствено Каразий би могъл да предвиди този ход, но съзнанието му бе вече много замъглено от постоянната болка и загубата на кръв. Той яздеше като в полусън, докато сътресението от внезапното спиране и гласът на Теудиберт, който почна да ругае, го изтръгнаха от това състояние. Каразий се изправи на седлото и отвори широко очи.

Падаше мрак. Отвъд тихите води на езерото се виждаха наколните жилища на хората от блатистите земи. Пред тях имаше ивица твърда земя, която се спускаше от хребета на близкия хълм, и на тази ивица се бяха наредили в очакване група конници.

— Ще те скрием в тръстиките — каза Теудиберт, развързвайки въжето, с което императорът се държеше за него.

— Не… — произнесе с мъка Каразий. — Предпочитам да умра с оръжие в ръка. Но преди това нека Едфрид се опита да се добере до селото отсреща. Нека ги помоли да повикат Повелителката на Авалон.

Само преди няколко мига му се струваше невъзможно дори да помръдне, но сега, когато видя пред себе си врага, Каразий намери сили да слезе от коня и да извади меча си.

— Така е по-добре — отбеляза Теудиберт, когато забеляза, че конниците се насочват към тях. — И на мен ми омръзна да бягам и да се крия. — Той се усмихна, а Каразий отвърна с някаква гримаса, която също трябваше да наподоби усмивка.

В края на краищата всичко свършваше с такава ужасяваща простота. Беше изпитвал нерядко такова чувство в началото на битката, когато се изправяше лице в лице с врага и всички предварителни планове и подготовки губеха всякакъв смисъл. Но преди поне започваше битката без рани по себе си. Този път единственото, на което можеше да се надява, бе да нанесе един-два добри удара, преди да го посекат.

Тропотът на конските копита се усилваше гръмотевично. Един от конете стъпи накриво и падна, но другите вече връхлитаха със страшна бързина. Каразий отстъпи встрани и замахна с меча по един от конниците, който мина покрай него. Копието на Теудиберт изсвистя и британецът рухна от седлото. Вече връхлиташе втори — императорът отстъпи още веднъж, кракът му нагази в кална вода, той залитна в опит да запази равновесие, но в същия момент конят на нападателя спря, уплашен от несигурната почва под краката си. Ездачът се хлъзна на седлото и едва успя да се задържи за гривата му. Мечът на Каразий го прониза отстрани.

Всичко, което се случи след това, мина пред очите на Каразий като поредица несвързани картини. Двамата с Теудиберт бяха опрели гръб в гръб. Каразий се отпускаше все по-назад с цялата си тежест. Почувства удар, после още един, разбра, че е ранен, но вече не чувстваше болка. Примигна и се огледа. Не можеше да разбере действително ли се е стъмнило толкова или вече не може да вижда поради загубата на кръв. Нападаха още конници; зад него Теудиберт извика, сякаш от изненада, и Каразий почувства, че вече няма опора на гърба си. Последен пристъп на ярост го накара да пристъпи напред, издигнал с две ръце меча си. Ударът му улучи във врата британеца, който уби Теудиберт, преди другият да успее да издигне копието си.

Каразий се опита да издигне отново меча, залитайки. Но се оказа, че няма с кого да се бие. Около него се търкаляха около дузина тела — някои напълно неподвижни, други надаваха предсмъртни стенания. Шумът от битката се беше пренесъл нагоре по хълма, после и той започна да заглъхва. „Момчетата ми осигуриха малко време“, каза си Каразий. „Длъжен съм да го използвам.“

Вдясно от него върбите, сплели клони, се свеждаха до самата вода. Ако се скриеше под тях, никой нямаше да го забележи. Губеше сили, но успя по някакъв начин да се добере до естествения заслон, образуван от дърветата.

В продължение на три дни и три нощи Диерна бодърстваше, докато духът й се луташе, търсейки мъжа, когото обичаше. Към края на втория ден тя ту долавяше близостта му, ту го губеше отново — сякаш той ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. На третия ден страшната болка отново започна да я мъчи, а заедно с нея се върна и непоносимата тревога. Късно след полунощ тя потъна в неспокоен сън, измъчвана от кошмари. Сънуваше, че бяга, преследвана от демони без лица, че се дави в море от кръв.

Събуди се, когато бледата светлина на новия ден — най-дългият в годината — вече проникваше през вратата и прозорците. Щом отвори очи, разбра, че я е събудило плахо почукване.

— Влез… — прошепна тя и стана. В същия момент осъзна, че вече не изпитва никаква болка. Мъртъв ли беше Каразий? Надали, защото духът й още се измъчваше, сякаш от огромна тежест.

На вратата бе застанала Лина. Силуетът й се очертаваше на фона на утринното небе.

— Повелителко, току-що пристигна един от хората, които обитават наколните жилища на брега на езерото. Казва, че на брега имало голямо сражение. Един от воините се добрал до техните домове и непрекъснато повтарял, че трябва да намерят господаря му и да го отведат при Повелителката на Авалон…

Диерна скочи на крака, но за свое учудване залитна. Уви се в мантията си, докато Лина вече изнасяше навън кошничката с лековете и превръзките. Упътиха се надолу към брега. Диерна се подпираше на рамото на младото момиче. Докато стигнаха до мястото, където приставаше баржата, чистият въздух я беше поосвежил.

Прекосиха мъглите и стигнаха до селището на хората от блатистите земи, скрито сред тръстиките. Дребните, тъмнокоси обитатели на наколните жилища се щураха насам-натам, а сред тях се открояваше един висок, рус воин, още почти момче. Той крачеше неспокойно по брега на езерото и се озърташе тревожно.

— Домина15 — поздрави той Диерна на простоват латински, какъвто говореха легионерите. — Дуротригите ни нападнаха — водеше ги Алектус. Господарят Каразий беше ранен тежко. Нареди ни да го доведем тук. И боговете са ми свидетели, че изпълнихме заповедта му.

— Къде е той? — прекъсна го рязко Диерна.

Момчето поклати объркано глава.

— Отпрати ме до това село да търся помощ. Но хората видяха, че има битка, и се уплашиха. Мога да ги разбера — той отново се озърна и хвърли поглед към дребните хора около себе си — на мен ми се виждат като деца, макар че са зрели мъже. Върнах се на бойното поле, но намерих само трупове. Но господарят не беше сред тях. Дребосъците отказаха да излизат от селото преди зазоряване — страх ги било от демони. Но от сутринта търсим непрестанно, а все не можем да открием Каразий!

Императорът на Британия лежеше наполовина във водата, наполовина на брега, и гледаше на светлината на новия ден как кръвта му се смесва на червени облаци с езерните води. Никога не бе виждал такова красиво зазоряване. Изминалата нощ бе изпълнена с ужас и страдания. Имаше чувството, че е пълзял с часове, препъвайки се в корените на дърветата, изтръгвайки се с усилие от лепкавата прегръдка на мочурливата земя. През нощта бе горял от треска, но сега му беше студено — дори много студено — и не можеше изобщо да движи долната част на тялото си. Не бе очаквал, че така ще срещне смъртта.

От мъглите, които се стелеха над водата, изплува лебед и се плъзна покрай него, красив като сън. От мястото, където лежеше, не можеше да вижда хълмовете. Можеше да си представи, че е в мочурищата на родната си земя — там, където бащата на реките, Ренус, се разклоняваше на множество ръкави, преди да се влее в морето. Спомни си, че в родината му принасяха хора в жертва на боговете, подлагайки ги на „тройна смърт“.

Усмихна се невесело, защото си каза, че вече е умрял два пъти — беше пронизан на две места с копие, а сега и полуудавен.

„Това е дар божи“, помисли внезапно Каразий. „Върнах се в съзнание, вместо да умра, бълнувайки. Най-малкото, което мога да сторя, е да приключа делото си на тази земя…“ С мъдрост, дошла от друг живот, той си спомни — Богинята не умира никога, но Богът, нейният съпруг, жертва живота си за спасението на земята. Сега вече знаеше, че се е жертвал и друг път за земята си — само със силата на волята си е съумял да се превърне от жертва на безумно насилие в съзнателно принесена жертва — с надежда, че Богинята ще приеме живота, който полагаше в нозете й.

Въжето, с което бе привързан към Теудиберт, още висеше на кръста му. С несръчни пръсти Каразий започна да разхлабва примката, а после я нахлузи на шията си и привърза другия край на въжето към един стърчащ дървесен корен. Щеше да стои прав, колкото успееше да издържи — за да се наслади докрай на прекрасната утрин — но не мислеше, че ще е задълго.

Някъде отвъд тези мъгли беше императрицата на сърцето му. Щеше ли някога да разбере колко много я беше обичал? „Дарявам живота си на теб — мислеше той — и на Богинята, на която служиш. Роден съм отвъд морето, но последният ми дъх принадлежи на Британия.“ Може би това нямаше голямо значение. Нали Диерна му бе казала веднъж, че под различните образи всички божества са всъщност един Бог. Съжаляваше само, че няма да може да види морето за последен път.

Слънцето се издигаше все по-високо. Лъчите му танцуваха по спокойните води. Тези отблясъци му напомняха играта на светлината по вълните на океана… И изведнъж видя, че това са наистина морски вълни. Вятърът свиреше във въжетата и издуваше платната. Не му се виеше свят — просто корабът се издигаше по вълните и отново се спускаше надолу. Боговете бяха едно, и водите също — потапянето в тях бе като връщане в утробата на Богинята — най-древното от всички морета.

Пред него над морските вълни се издигаше остров — зелените му тревисти брегове бяха заобиколени с червеникави скали. В самия му център към небето се издигаше конусообразен хълм, увенчан с каменен храм, позлатен от слънчевите лъчи.

Каразий позна това място. Позна най-сетне и себе си — на челото си носеше знака на древните жреци, а на ръцете си — свещените кралски дракони. Пристъпи напред, издигнал нагоре ръце като за поздрав, без да обръща внимание на тялото, което се свлече бездиханно в крайбрежните тръстики.

Над водите се носеше гласът на жената, която бе негова кралица и любима — във всеки живот, при всяка тяхна среща в потока на времето. Тя го викаше.

Диерна вървеше по брега на езерото и викаше мъжа, когото обичаше. Каразий бе някъде съвсем наблизо — не можеше да не почувства със сърцето си къде да го намери. Останалите вървяха след нея, а тя пристъпваше със затворени очи и оставяше духът си да я води. Знаеше, че успее ли да го открие, душата й ще долови присъствието на неговата.

Внезапно Диерна отвори очи. Пред краката си видя тяло на мъж, заплетено в тръстиките, наполовина под водата, толкова зацапано с кал и стръкчета от водни растения, че сякаш вече бе почнало да се слива със земята, върху която лежеше. Едфрид притича покрай нея, спря изведнъж, когато видя примката около врата на господаря си, и се поклони в знак на почит, преди да започне да я развързва с треперещи ръце, за да извади тялото на императора на брега.

Дребните обитатели на блатата бърбореха ужасено един през друг, но Едфрид погледна умолително Диерна.

— Това не е позорна смърт. Нали разбираш?

Гласът й изневери и тя само кимна.

„Не можа ли да почакаш още съвсем малко?“, изплака сърцето й. „Защо поне не се сбогува с мен?“

— Ще взема тялото със себе си, за да бъде погребан, както подобава на воин и герой… — поде Едфрид, но Диерна поклати глава.

— Каразий беше крал, белязан от Богинята. В този си живот, и преди, и по-сетне, той е обречен на тази земя. Чрез него — продължи тя, обзета от внезапно вдъхновение, — и вие сте обвързани с Британия и един ден ще бъдете част от нея. Покрийте го с моята мантия и го положете в баржата, а ние ще го отнесем на Авалон.

През целия ден, който бе най-дългият в годината, Повелителката на Авалон седя в свещената горичка над извора, за да бди над тялото на мъртвия император. Понякога вятърът донасяше откъслеци от песента на друидите, застанали на Тор. Илдег заместваше Великата жрица. Диерна бе обучена да подтиска чувствата си, когато дългът й го налагаше, но знаеше, че има мигове, когато никаква дисциплина не може да заглуши воплите на сърцето. Посветените умееха да разпознават тези мигове и тогава отстъпваха мястото си, за да не развалят вълшебството.

„Знам, че ако днес аз застанех в каменния кръг, мъката ми щеше да го разруши…“, мислеше Диерна, загледана в спокойното лице на Каразий. „Все още мога да давам живот и да бъда майка, но се чувствам стара — като Старицата Смърт…“

Бяха измили Каразий с вода от Свещения извор, бяха почистили и покрили ужасните му рани. Щеше да почива в земята редом с Гауен, син на Ейлан, за когото разправяха, че също имал римска кръв. Диерна щеше да го погребе с почестите, подобаващи на крал на Британия. Но колко студено щеше да бъде това ложе, на което щеше да положи мъжа, дарил й такъв възторг и толкова щастие!

„Само да можех да легна в гроба с него — както са постъпвали древните, когато кралицата е тръгвала заедно с краля към Отвъдния свят…“ Но тя не му беше жена и това я измъчваше още повече. Как проклинаше сега гордостта, която я бе заслепила! Как бе мога да не чуе гласа на сърцето си! Сега виждаше, че всичко бе плод на нейните решения — беше наложила насила на Каразий и Телери брак без любов, а това бе тласнало Алектус към предателство… Ако само не се беше бъркала в работите на всички, Каразий и сега щеше да плава по любимото си море, а Телери щеше да живее щастливо като жрица на Авалон. Диерна се люлееше напред-назад, обвила тялото си с ръце, и плачеше — за всички тях.

Много по-късно, когато пеенето бе престанало и бе започнало бавно да се здрачава, мъката отпусна прегръдката си и Диерна се поизправи и се огледа около себе си. Беше изтощена до крайност. Не чувстваше нищо — беше изплакала сърцето си. Само една мисъл продължаваше да я крепи — тя плачеше, но тази нощ много други жени щяха да лежат в прегръдките на мъжете си, и да се радват на спокойния сън на децата си — защото Каразий бе защитил тяхната земя.

Чуха се тихи удари на барабан — бавни като ударите на собственото й сърце. Диерна стана. Процесията на облечените в бяло друиди се виеше по Тор. Когато пристигнаха, тя отстъпи встрани, за да вдигнат носилката, а после тръгна след тях. Тръгнаха надолу, към езерния бряг, където потъналата в черни драперии баржа чакаше, за да отведе повелителя на моретата.

Гробът бе изкопан на Стражевия хълм — най-далечният остров, защитен от мъглите, Дверите към Авалон. За тези, които не можеха да прекосят мъглите, там нямаше нищо особено — просто едно бедно селце, сгушено в основата на хълма — също както в основата на Тор имаше само няколко обиталища на християни — отшелници. Но някога, много отдавна, друг Защитник на Авалон е бил погребан на същото място, и неговият дух охраняваше долината. Друидите бяха приветствали Каразий като „син на сто крале“, когато за първи път дойде на Авалон. Беше редно и справедливо тялото му да бъде положено до тялото на онзи, другия, за когото е била съчинена тази песен.

Когато стигнаха Стражевия хълм, нощта бе паднала. Около гроба горяха факли. Трептящата им светлина измамно съживяваше лицето на мъжа, положен на носилката, караше белите роби на друидите и сините одежди на жриците да светят. Само Диерна бе облечена в черно и въпреки отблясъците на факлите по златните орнаменти на черния й воал, светлината не проникваше в сенките около нея — защото тази нощ тя бе Повелителка на мрака.

— Слънцето ни напусна… — произнесе тихо жрицата, когато пеенето затихна. — То грееше на небето в целия си блясък, но вече падна нощ. От този миг нататък силата му ще намалява, докато най-накрая, в нощта на зимното равноденствие, студът напълно завладее света.

Още докато говореше, сякаш и светлината на факлите започна да отслабва. Мистериите учеха, че движението на природните цикли е една от най-важните части на познанието — сега Диерна ги познаваше толкова добре, че ги чувстваше не с разума, а с душата си.

— Духът на този мъж ни напусна… — когато Диерна продължи, гласът й затрепери едва доловимо. — Също като слънцето властваше той в цялото си великолепие, и като слънцето бе свален от високия си трон. Къде отива слънцето, когато ни напусне? Мъдростта на древните ни учи, че то грее на небосвода на южните земи. Така пътува и духът на този, който ни напусна, пътува към своя нов дом в Страната на вечното лято. Ние скърбим, защото той не е вече сред нас. Но нали знаем как се ражда светлината — сред най-дълбокия зимен мрак! Затова връщаме това тяло на земята, от която е дошло, а сърцата ни са пълни с надежда, че напусналият го сияен дух ще дойде отново сред нас, приел телесна обвивка — в часа, когато Британия има най-голяма нужда от него!

Когато положиха тялото в гроба и започнаха да връщат обратно върху него буците пръст, Диерна чу как някой заплака, но нейните очи останаха сухи. Думите, които произнесе, върнаха и нейната надежда — минало бе времето за сълзи. Каразий не се предаде, когато съдбата се обърна против него, и Диерна разбра, че и тя на свой ред няма да се предаде.

— Светлият дух на Каразий победи, но само в света, който за нас е неосезаем. Тук, в света на смъртните, неговият убиец е жив и има наглостта да се хвали със злодеянието си. Алектус е виновникът за неговата смърт — Алектус, когото Каразий толкова обичаше; Алектус, който трябва да плати за измяната! И в този миг, когато потокът на силата обръща своята посока и тръгва към разрухата и унищожението, аз ще произнеса своето проклятие.

Диерна си пое дълбоко дъх и издигна двете си ръце към небето.

— Обръщам се към вас, сили на Мрака — не с властта на магията, а по силата на древните закони — и ви моля да не давате покой на убиеца. Нека не види светъл ден, нека огънят в неговото огнище да не го сгрява, нека не познае вярна обич, докато не заплати за престъпното си деяние!

Жрицата се обърна и протегна ръце към езерото, чиито води се плискаха тихо в подножието на хълма.

— Сили на водата, сили на утробата, от която е роден светът и всички ние, обръщам се към вас и към могъщия океан, чиито течения управляват света! Нека пътищата, по които тръгне убиецът, да не водят доникъде! Вдигнете се, морски вълни, погълнете убиеца и нека той никога не се издигне от мрачните ви дълбини!

Сега Диерна коленичи до гроба и зарови пръсти в рохкавата, прясно разкопана пръст.

— Към вас се обръщам, сили на майката земя, която сега прие отново това тяло, освободено от земния живот! Нека човекът, който вдигна предателска ръка, за да убие приятеля си, не намери покой, докато ходи по лицето на земята! Нека се съмнява във всяка крачка, която прави, нека няма вяра на хората, от които зависи съдбата му, нека никога не повярва в любовта на жената, която обича — докато пропастта не се раззине пред него и той не пропадне в нея!

Диерна се изправи и изгледа с мрачна усмивка уплашените лица на хората, които я заобикаляха.

— Аз, Повелителката, проклех Алектус, син на Цериалис, с проклятието на Авалон. Така казах, така и ще бъде!

Колелото на сезоните се бе търколило към жътва. Времето обещаваше да остане чудесно, но страната бе разтърсена от всякакви слухове. Императорът бил изчезнал. Говореше се, че бил мъртъв, че бил убит от Алектус. Други отричаха — ако това бе вярно, защо никой не бе открил тялото му? Вярваха, че просто се крие от враговете си. Шушукаше се също, че побегнал отвъд морето, за да се помири с Рим. Сигурно бе едно — Алектус се бе провъзгласил за Свещен крал и бе разпратил вестоносци до всички главатари и военачалници из цяла Британия, за да ги покани да положат тържествено клетва за вярност пред него в Лондиниум.

Жителите на Лондиниум викаха възторжено. Телери се присви, когато шумът се надигна като вълна, и дръпна кожените завески на колата. Вътре стана непоносимо задушно, но тя предпочиташе това пред оглушителния шум — или може би по-скоро я измъчваха погледите на толкова много очи, мислите на толкова много хора — приковани единствено в нея. Когато бяха тук с Каразий, всичко бе съвсем различно. Наистина, когато тя се бе присъединила към него тук, той вече бе провъзгласен за император. Сигурно я дразнеше това, че този път и тя самата бе важна част от церемонията. Всъщност би трябвало да бъде горда и щастлива. Защо ли се чувстваше като пленник, влачен след каляската на римски триумфатор?

Когато стигнаха до базиликата, Телери се поуспокои донякъде, въпреки че и тук имаше прекалено много хора. Навсякъде бяха поставени маси, отрупани с храна за предстоящия пир. За разлика от гражданите на Лондиниум, принцът и магистратите, насядали около масите, я гледаха не толкова с любопитство, колкото със студена пресметливост. Телери се стараеше да държи главата си гордо изправена, но не смееше да пусне ръката на баща си.

— От какво се боиш? — попита принцът. — Тъй или иначе вече си императрица. Ако знаех, докато беше още кльощаво момиченце, че в дома ми расте повелителката на цяла Британия, нямаше да се поскъпя да ти купя и учител по гръцки.

Тя му хвърли бърз поглед, забеляза искриците в очите му и се опита да се усмихне в отговор.

Първоначално на другия край на подиума можеше да се различи само някакво пъстроцветно петно, но впоследствие Телери можа да различи отделни фигури. Видя Алектус, потънал в диплите на пурпурна мантия, под която носеше карминеночервена туника. Изглеждаше дребен в сравнение с едрите, набити мъже, които го бяха наобиколили. Когато видя Телери, той се усмихна.

— Бъди добре дошъл, принц Ейдин Минок — каза той тържествено. — Виждам, че си довел дъщеря си със себе си, и искам пред всички тези хора да те помоля да ми я дадеш за жена.

— За това сме и дошли тук, господарю…

Телери гледаше ту Алектус, ту баща си. Нямаше ли някой да попита и нея? „Може би така е редно“, каза си тя. Бе дала съгласието си още през онази нощ в Дурновария, и всичко останало — убийството на Каразий и последиците от него — бяха всъщност плод на нейното съгласие.

Тя пристъпи напред и Алектус взе ръката й в своята.

Последвалото празненство й се стори безкрайно. Телери чоплеше храната и почти не слушаше разговорите около себе си. По едно време възникна някакъв спор за парите, които Алектус бе дал на войската в деня на своето възшествие. Такъв бе обичаят — при възцаряването си всеки император даряваше пари на войската, особено ако не наследяваше, а узурпираше престола. Очевидно Алектус обаче бе прехвърлил мярката, а от друга страна търговците бяха очаквали от него повече. Единствено главатарите на келтските племена — хора от старата кръв, обръщаха повече внимание на Телери и тя разбра колко прав е бил баща й — те бяха дошли само заради нея.

Докато дойде време да отведат тържествено новобрачните до покоите им, Алектус бе пил доста. Телери се вцепени, когато той залитна към нея, съзнавайки, че никога не бе го виждала да губи контрол над себе си. Прегръдките на първия й съпруг бяха нещо, което понасяше примирено. Що се отнасяше до втория обаче, тя се усъмни, че изобщо ще съумее да изпълни съпружеския си дълг.

Телери успя да отведе Алектус до голямото легло, сложи го да си легне и после легна до него. Колко въпроси имаше да му зададе сега, когато най-сетне бяха сами — и най-вече за тайнствените обстоятелства около смъртта на Каразий. Не беше учудена, че откак научи за убийството, я измъчваше чувство за вина — от мига, когато прие любовта на Алектус, дълбоко в себе си знаеше, че той възнамерява да постъпи точно така. Но не бе очаквала, че вестта ще й причини такава болка.

Когато се обърна към Алектус, той вече хъркаше. Събуди се чак в малките часове на нощта — викаше нещо за Констанций, който идвал начело на голяма армия с окървавени копия. Хълцайки, той се вкопчи в нея, и Телери започна да го успокоява, сякаш бе малко дете. Колко по-щастлив бе Алектус, докато служеше при Каразий! А дори и тя самата, макар и нещастна, бе съхранила поне достойнството си. Кой от тримата носеше най-голяма вина за трагедията? „Може би Диерна е най-виновна“, помисли горчиво Телери.

След малко Алектус започна да я целува трескаво. Прегръдката му ставаше все по-настоятелна, докато накрая я облада с отчаяна припряност. Веднага след това заспа отново, но Телери дълго лежа будна и се взираше в тъмнината. Тя, която бе мечтала да бъде свободна, сама бе избрала тази клетка. Не можеше да промени стореното и не й оставаше нищо друго, освен да понася последиците.

Докато се унасяше в неспокоен сън, Телери започна да се моли отчаяно на Великата богиня — така, както се молеше като младо момиче, когато копнееше да напусне двореца на своя баща.

На Авалон Диерна също чакаше търпеливо. Бе произнесла своето проклятие срещу Алектус — изпълнението на присъдата бе в ръцете на по-висши сили. Но дълго време висшите сили сякаш не възнамеряваха да накажат убиеца. Годишнината от убийството на Каразий дойде и отмина, и светът продължи да си върви, забравил кървавите събития от миналата година. Жрицата продължаваше да чака, макар че сама не знаеше какво.

Измина още една година. Ако британците не бяха във възторг от Алектус, никой не казваше такова нещо на висок глас. Той продължаваше да плаща на наемниците — варвари, и саксонците бяха оставили на мира крайбрежието.

Що се отнася до Констанций, макар че флотът му разби флота на Каразий, победата бе извоювана с цената на големи загуби, и както бе предвидил покойният, щеше да му трябва много време и още повече пари, за да построи транспортни кораби и галери, които да ги охраняват, преди да предприеме ново нападение срещу Британия.

Луната се беше издигнала високо в небето. Макар че пълнолунието бе минало, светлият диск бе все още достатъчно ярък, за да засенчва блясъка на летните звезди. Сламеният покрив на Дома на девиците светеше с мека светлина, а колоните по Пътя на процесиите бяха окъпани в сребърно сияние. Диерна вдъхна дълбоко хладния нощен въздух. Наоколо цареше пълна тишина. Сигурно само неспокойният й дух не я оставяше да заспи. Но не — някъде нещо се променяше, и промяната се отразяваше с неуловими трептения в неосезаемия свят.

Бе минала още една година от деня, когато Британия се отрече от избраника на Авалон. През това време Великата жрица нито веднъж не бе напускала Свещения остров, но слуховете сами долитаха до нея. Констанций най-сетне бе събрал сили да осъществи своето нападение. Казваха, че акостирал близо до Лондиниум, и там се сражавали войските на британския самодържец с римляните. Други говореха за римски кораби, пристанали близо до Клаузентум. Войските, слезли от тях, се били упътили към Калева. Ако Каразий бе жив, Диерна щеше да впрегне цялата вълшебна власт на Авалон в помощ на войските му. Но него го нямаше, а тя се бе зарекла никога вече да не се намесва в делата на външния свят.

Великата жрица тъкмо се канеше да се върне обратно в леглото си, когато видя някаква фигура, която тичаше нагоре по хълма. Беше Лина — Лина, която бе задължена да бди край Свещения извор. Великата жрица смръщи чело и се упъти да я пресрещне.

— Спокойно, тук съм — Диерна обви с ръка раменете на момичето и го поведе към една от скамейките наблизо. — Дишай дълбоко. Така. Още. Тук си на сигурно място… — Тя притисна здраво Лина към себе си, докато хълцанията на момичето започнаха да затихват и то спря да трепери. — Кажи ми, дъще, какво те уплаши толкова?

— Изворът! — отрони с треперещи устни Лина. — Лунните лъчи се отразяваха по повърхността му и той светеше като огледало. Погледнах във водата и изведнъж мъглите се спуснаха над мен и видях мъже, които се сражаваха с мечове. Беше ужасно! Толкова кръв! Добре, че не чувах шума от битката!

— Римляни ли бяха? Видя ли Алектус?

— Да… Да, така мисля. Римляните бяха нападнали лагер на британски войски. Горяха шатри. На лунната светлина и на светлината на огъня всичко се виждаше съвсем ясно. Римляните бяха напълно въоръжени и бяха изненадали нашите, докато са спали. Някои бяха успели да се доберат до щитовете си, но повечето бяха напълно беззащитни. Най-жесток беше боят около един слаб, тъмнокос мъж, който носеше златен обръч на челото си. Той се биеше храбро, но не особено умело.

„Алектус!“, бе първата мисъл на Диерна. „Проклятието ми те настигна!“

— Един по един падаха телохранителите му. Римляните предложиха на Свещения крал да се предаде, но той отказа, и тогава го пронизаха с много копия — едно подир друго, докато накрая той рухна на земята.

— Значи, той е мъртъв — произнесе Диерна гласно, — и Каразий е отмъстен. Спи спокойно, любов моя. Почивай най-сетне в мир и ти, който предаде приятеля си. Някога, в друг живот, ще се срещнем отново.

Тази есен, докато цезар Констанций се грееше на лъчите на славата в столицата, повторно отвоювана за Рим, страната се давеше в дъждове. В Долината на Авалон облаци бяха скрили челото на Тор и се стелеха ниско над водите на езерото — сякаш бяха слезли мъглите-защитници на Свещения остров. Въпреки оловнотежкото сиво небе, надвиснало над тях, Диерна имаше чувството, че страшна тежест се е вдигнала от сърцето й. Жриците, заразени от доброто й настроение, започнаха да говорят за новите стени на овчарника, които трябваше да се вдигнат напролет, и за подмяната на сламения покрив на Голямата зала.

Една сутрин, скоро след равноденствието, момичето, което се грижеше за овцете, дойде разплакано. Една овца беше излязла през временната ограда и бе изчезнала. След дъжда, който бе валял непрекъснато цяла седмица, сега островите тънеха в мокра мъгла, която може би дори щеше да пропусне някой и друг слънчев лъч. Затова Диерна, която чувстваше нужда от движение след толкова месеци принудително бездействие, предложи сама да потърси животното.

Задачата не беше лесна. Водите бяха придошли от дъжда и дори местата, които обикновено бяха сухи, се бяха превърнали в тресавище. Диерна внимателно пробираше къде да стъпи и се чудеше защо глупавото животно бе тръгнало да слиза от хълма. От друга страна, омекналата от водата почва показваше ясно следите и тя успяваше да ги намери лесно — над Свещения извор и оттам надолу през овощните градини. После следите водеха малко назад по брега на езерото, към ниския хълм, посветен на Брига, чието светилище бе заобиколено от ябълкови дървета.

Диерна спря, смръщила озадачено чело. Хълмът, който обикновено бе наричан остров в името на традицията, сега наистина се бе превърнал в остров. Мъглата лежеше ниско над водата и беше толкова плътна, че не позволяваше да се види небето, макар че слънчевата светлина бе почнала да пробива през нея. Въпреки това Диерна забеляза някаква сивкава фигура между дърветата. Знаеше къде би трябвало да минава пътят, макар че не можеше да го види. Взе един прът, довлечен от водите, за да опипва дълбочината им, и започна да гази през тинестата почва.

Мъглата, която се спускаше все по-ниско, и без това бе много плътна, но след като Диерна направи няколко крачки, скри от нея и пътя, по който дойде, и посоката, накъдето трябваше да върви. Обзе я животински страх и тя се закова на място. Около глезените й се плискаше кална вода. „Това е моята земя!“, опита се да си каже Диерна. „Познавам тези пътеки, откак съм проходила — би трябвало да мога да намеря пътя си с вързани очи и дори насън!“ Започна да диша дълбоко, призовавайки целия си дългогодишен опит, за да възвърне спокойствието си.

Шумът на кръвта в ушите й отслабна и тя веднага чу, че някой я вика.

— Диерна… Помогни ми!

Гласът се чуваше съвсем слабо, но не можеше да се разбере дали от разстоянието, или от изтощение. Диерна продължи да гази в посоката, от която й се струваше, че се носи звукът.

— Моля ви… Моля… Никой ли не ме чува?!

Диерна си пое мъчително дъх. Споменът я връхлетя изневиделица.

— Бека! — гласът й пресекваше. — Продължавай да викаш! Бека, идвам!

Тя се запрепъва напред, опипвайки пътя си с пръта.

— О, Богиньо, моля те… Толкова исках да намеря правия път… — думите се загубиха в неясно мънкане. Но за Диерна и това бе достатъчно. Обърна се и навлезе в по-дълбоки води, водена от незнаен усет, също както когато търсеше Каразий, и най-сетне забеляза неясния силует на дърво, и долу, отчаяно вкопчена в корените му, някаква женска фигура.

Диерна видя дълга, тъмна коса, разстлана като водорасли във водата, и една слаба ръка, изцапана с кал и тиня. Отпуснатото тяло, което успя да издърпа на твърда земя, бе леко като тялото на дете. Но не беше дете. Диерна притисна младата жена към гърдите си и се взря в очите на Телери.

— Стори ми се… — мислите й препускаха хаотично. — Стори ми се, че ме вика сестра ми…

Удивлението в очите на Телери изчезна и тя отпусна клепачи.

— Загубих се в мъглите — прошепна тя. — Струва ми се, че се бях изгубила още от деня, когато ти ме отпрати оттук… Опитвах се да се върна на Авалон.

Диерна я загледа мълчаливо. Когато разбра, че Телери се е омъжила за Алектус, пожела да прокълне и нея, но не намери сили. Реши, че и без проклятието й Телери ще бъде достатъчно наказана от силите, които бяха осъдили убиеца на Каразий на гибел. Но Телери бе жива. Мъглата се стелеше около тях като лепкав воал. В целия свят сякаш нямаше нищо друго освен нея самата, Телери и ябълковото дърво.

— Ти намери пътя през мъглите — произнесе с усилие Диерна. — Това може да бъде сторено само от жрица… Или ако се мине през Царството на феите…

Мислите й се точеха мъчително, сякаш минаваха през дълбока вода. Можеше ли да прости на тази жена? Нали заради нейната любов Алектус се бе обърнал срещу Каразий? Можеше ли да прости на самата себе си, че бе толкова сигурна, че познава волята на Богинята, и в заслепението си донесе гибел на всички? Диерна въздъхна, и въздишката й я освободи от бреме, което досега не бе съзнавала, че носи.

— Аз не съм тази, която търсиш… Прости ми…

— Сигурна ли си? „Кълна се, че ще приема всяка жена в този храм за своя сестра, майка и дъщеря, за своя плът и кръв…“ — гласът на Великата жрица укрепна, докато произнасяше тази част от Клетвата на Авалон.

— Диерна… — Телери вдигна към нея тъмните си очи, пълни със сълзи, все още прекрасни въпреки страданието. Диерна се опита да се усмихне, но вместо това и тя се разплака, притиснала към себе си младата жена, полюлявайки я като малко дете.

Не знаеше колко време измина, докато успя да се поуспокои. Все още ги заобикаляше бяла, студена мъгла.

— Струва ми се, че сме пленници на мъглата — каза тя в неубедителен опит да се покаже весела, — и ще се наложи да почакаме, докато се вдигне сама. — Поне няма да гладуваме, защото на дървото има достатъчно ябълки. — И тя облегна внимателно Телери на дънера на дървото, и стана, за да откъсне една ябълка. Докато се пресягаше към плода, забеляза някакво трептене във въздуха отвъд острова, и сетне, сякаш от самата мъгла, пред нея изникна фигурата на жена, която направляваше малка плоскодънна лодка през водата с помощта на прът. Така се придвижваха през водата хората от блатистите земи.

Диерна замря и присви очи в опит да види по-ясно кой наближава. Жената й се стори позната и все пак, тя, която като жрица познаваше много добре обитателите на блатистите земи, не можа да свърже лицето й с никакво име. Непознатата беше боса въпреки студа и бе украсила косите си с венец от клонки и горски плодове. Облечена беше в дивечови кожи.

— Бъди здрава… — Диерна с усилие възвърна гласа си, за да поздрави. — Можеш ли да отведеш с лодката си две заблудени жени обратно към Тор?

— Днешната Повелителка на Авалон и тази, която ще дойде след нея… — произнесе ненадейно непознатата. — Нали затова съм тук…

Диерна трепна. Сетне, разбрала най-сетне коя бе жената, дошла да ги отведе обратно на Авалон, се поклони дълбоко.

После, забързано, за да не би Кралицата на феите да изчезне също тъй ненадейно, както бе дошла, тя помогна на Телери да седне в лодката и на свой ред се качи след нея. След още миг лодката потъна в белия облак. Тук мъглите бяха много гъсти и същевременно светли — Диерна често ги бе виждала такива на път към външния свят.

Но светлината, която ги обви, когато излязоха от мъглите, бе чистото сияние на Авалон.