"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

18.

Повелителката на Авалон се разхождаше из ябълковата градина над Свещения извор. Зелените ябълки, нависнали по клоните, почваха леко да се зачервяват. „Също като момичетата, насядали около Талиезин“, мислеше си тя. Още бяха малки и незрели, но щеше да дойде и тяхното време. Чуваше ясно чуруликащите гласове на момичетата и по-плътния глас, който им отговаряше. Реши да се възползва от вълшебството, което щеше да й позволи да мине покрай тях незабелязана. Обвита в златиста мъгла, тя се приближи още повече.

— Четири светини съхраняват друидите на този остров, откак римляните нахлули в нашите земи — казваше бардът. — Знаете ли кои са те и защо ги почитаме като светини?

Четирите момичета седяха на тревата, наклонили глави, заслушани в разказа на барда. Косите им, ниско подстригани, бяха руса, черна, червеникава и кестенява. Лятно време стрижеха момичетата за удобство. Вивиан се бе опитала да протестира, защото косата беше най-красивото нещо, което имаше — гъста и лъскава като конска грива. Подстригаха я все пак и ако момичето бе плакало, никой не я бе забелязал да го прави.

Русата Роуан вдигна глава.

— Едната е Мечът на мистериите, нали? Носил го е Гауен — един от древните ни крале…

— Да, Гауен го е носил, но мечът е много по-стар, роден е от небесния огън… — гласът на барда стана напевен, когато започна да разказва на момичетата старото предание.

Вивиан седеше захласната, без да изпуска дума. Ана беше мислила да й каже, че подстригването не е наказание. Но тя бе все пак Повелителка на Авалон, а Повелителката не дава обяснения за постъпките си. Освен това нямаше да е от полза за детето, ако почнеше да го глези. Изведнъж дъхът й секна, защото отново видя пред себе си бледото лице на Анара под водата — косите й се бяха преплели с водораслите. Лицето на Анара измести лицето на живата Вивиан. Повелителката си каза за кой ли път, че Анара е загинала, защото е проявила слабост. Нямаше право да спестява трудности и неприятности на Вивиан — тя трябваше да се научи да бъде силна за свое добро.

— Ами останалите светини? — попита Талиезин, свършил разказа.

— Мисля, че едната беше Копието — обади се Фианна. Слънчевите лъчи играеха по косата й с цвят на есенни листа.

— И Блюдото — допълни Нела — тя бе на ръст колкото Вивиан, макар и доста по-малка от нея. Кестенявите й къдрици бяха вечно разрошени.

— И накрая — Свещения потир — прошепна Вивиан, изпълнена със страхопочитание. — За него казват, че той е и вълшебното котле на Сиридуен, и обшитият с перли Граал, който Арианрод съхранявала в своя кристален дворец.

— Да, Свещеният потир въплъщава в себе си всички тези неща — те се съдържат в него. Същото е и с водата от Свещения извор — чашата е съд, с който се черпи от нея, и същевременно част от самата вода. Не забравяйте, че за окото на непосветения те не биха изглеждали по-различно от всички други подобни предмети — а това е така, за да разберем, че и в най-обикновените неща, с които си служим всеки ден, може да има нещо свято. Съвсем различно е обаче — поклати глава Талиезин, — ако някой ги докосне. Докосването до Мистериите е равносилно на смърт за неподготвения. Затова ги държим скрити.

— Къде? — попита Вивиан и го изгледа остро.

„Какво я накара да застане нащрек — попита се майка й — любопитство, страхопочитание, или жажда за власт?“

— Отговорът на твоя въпрос е също част от Мистериите — отвърна Талиезин. — Ще го узнаят само тези от посветените, които са призвани да бъдат пазители на нашите светини.

Вивиан отново се облегна назад и се заслуша в разказа на Талиезин с присвити очи.

— За вас е достатъчно да знаете какво представляват светините и какво означава всяка от тях. Не забравяйте — символът не е толкова важен, колкото действителността — а тези четири предмета съдържат и символизират четирите елемента, от които е изграден светът — земя, вода, въздух и огън.

— Но нали си ни казвал, че и символите имат свое значение? — настоя Вивиан. — Говорим си за елементи, но всъщност не можем да си представим нищо под тези думи. Символът трябва да е това, с помощта на което от нашите мисли се гради магията…

Талиезин се усмихна с особена нежност на момичето. Сърцето на Ана се сви. „Много е настоятелна“, каза си тя. „Редно е да бъде подложена на изпитание!“

Забеляза как Вивиан потръпна и се обърна. Въпреки вълшебството момичето видя майка си. Ана отвърна студено на погледа й, и след миг Вивиан, пламнала от яд, отново се извърна към Талиезин.

Повелителката потъна в сянката на дърветата. „Аз съм на тридесет и шест години — мислеше Ана — и утробата ми може още да носи плод. Мога да имам и други дъщери, но докато не родя отново, това момиче е единственото ми дете, и в него живее надеждата на Авалон.“

Вивиан се отпусна назад и седна на пети, потривайки кръста си. Зад нея светеха изтърканите до блясък мокри каменни плочи на пътеката. Пред нея чакаха сухите. Болеше я не само кръстът, но и коленете, ръцете й бяха червени и напукани от постоянното киснене във вода. Когато изсъхнеха, митите плочи щяха да изглеждат досущ като тези пред нея, в което нямаше нищо чудно, като се има предвид, че тя ги миеше за трети път.

Първият път миенето бе наистина необходимо, защото кравите бяха излезли от пасището и бяха изцапали пътеката. Справедливо бе и това, че накараха Вивиан да я измие, защото когато кравите избягаха, беше неин ред да ги пасе.

Но второто и третото миене бяха напълно ненужни. Вивиан не се боеше от тежка работа — беше привикнала на труд в селския дом на осиновителите си — но какъв смисъл имаше да повтаря и потретя нещо, което бе свършила добре и съвестно още първия път? За какво я караха да пасе крави, след като можеше да си остане у дома и да прави същото?

Искаха да я убедят, че сега Авалон е неин дом, мислеше тя намръщено. Накисна четката във ведрото и я размаха небрежно над следващата плоча. Но човек се чувства у дома там, където го обичат и му се радват… Повелителката не бе оставила място за съмнение, че е повикала дъщеря си обратно на Авалон не от обич към нея, а по принуда. Вивиан си връщаше, като вършеше всичко, което искаха от нея, но нацупено и без радост.

Друго щеше да е, мислеше Вивиан, ако й бяха разрешили да се учи на магическо изкуство. Но на това имаха право само по-напредналите в обучението. На малките само разказваха детски приказки. Единственото им право беше да слугуват на всички. А на всичкото отгоре не можеше и да избяга! От време на време някое от по-големите момичета съпровождаше Повелителката по време на пътуванията й във външния свят, но малките никога не напускаха Авалон. Вивиан знаеше, че ако се опита да напусне сама Свещения остров, ще се заблуди в мъглите и ще броди сред тресавищата, докато накрая се удави, също като сестра си.

Може би Талиезин би я отвел, ако го помолеше. Тя бе склонна да вярва, че той наистина я обича. Но и той се подчиняваше безусловно на Повелителката — би ли рискувал да предизвика гнева й заради едно момиче, което може и да не му е дъщеря? Вивиан бе на Авалон от година и три четвърти и през цялото това време бе виждала майка си истински гневна само веднъж — когато Ана научи, че Върховният крал на Британия напуснал жена си, която бе отраснала и обучена на Авалон, и взел за съпруга дъщерята на саксонеца Хенгист. Тъй като действителният виновник бе защитен от гнева й зад крепостните стени на Лондиниум, Повелителката не можеше да намери отдушник за оскърблението, нанесено на Авалон, и атмосферата на целия остров направо пулсираше от напрежение. Вивиан се чудеше как небето е все още синьо — имаше чувството, че предстои природно бедствие. Очевидно бе вярно това, на което я учеха наставниците й — че надарените със свръхестествени способности трябва да умеят да владеят чувствата си до съвършенство.

„От мен се иска просто да бъда по-търпелива от нея“, мислеше Вивиан. „Имам достатъчно време. Когато навърша годините, на които ще ме посветят за жрица и ме отпратят навън, за да намеря сама пътя през мъглите, просто ще си отида и няма да се върна никога…“

Слънцето залязваше. Облаците приличаха на големи развети знамена с позлатени краища. Наоколо цареше пълна тишина — настанал бе часът на съвършения покой, когато светът се намира на границата между деня и нощта. Вивиан си каза, че ще й се наложи да побърза, ако иска да свърши работата си до вечеря. Пък и водата бе вече на свършване. Изправи се с мъка на крака и помъкна хлопащото ведро по пътеката.

Изворът бе скрит под много стара каменна постройка, която се отваряше само за тържествени церемонии. Водата течеше по улей към Огледалното езеро, в което гледаха жриците, когато трябваше да видят бъдещето; оттам продължаваше да тече по корито под дърветата, и от това корито наливаха вода за пиене или миене.

Докато минаваше покрай Огледалното езеро, Вивиан забави крачка. Талиезин я беше учил, че не символът, а действителността е от значение. А в действителност водата в коритото беше абсолютно същата, като тази от Огледалното езеро. Вивиан се озърна. Ставаше късно, а наоколо нямаше жива душа… Тя пристъпи бързо и се наведе над езерото, за да потопи в него ведрото.

Езерото бе цялото в пламъци.

Ведрото се изплъзна от ръката й и изтрополи по камъните, но Вивиан не забелязваше нищо. Бе коленичила пред езерото, без да откъсва поглед от водата. Беше се вкопчила в ниската каменна ограда и хленчеше от ужас пред картините, които минаваха пред очите й, но не можеше да откъсне поглед от тях.

Градът гореше. Кървавочервени пламъци ближеха стените на къщите, чиито черни силуети се очертаваха на огнения фон. От време на време огънят, намерил нова храна, лумваше по-високо и тогава златистите езици достигаха небето. Навсякъде се издигаха стълбове черен дим. Вивиан виждаше черни човешки фигурки, които се щураха насам-натам, влизаха и излизаха от горящите къщи. За миг реши, че хората спасяват покъщнина, но в същия миг пред очите й проблесна острието на меч. Някакъв човек рухна на земята. От шията му бликна кръв. Убиецът се разсмя, издърпа от ръцете на жертвата си едно ковчеже и го хвърли върху едно разстлано наметало, където се търкаляха много други вещи.

По улиците се търкаляха трупове; Вивиан видя как на един от прозорците се показа човек, чието лице бе разкривено в нечовешки, безгласен вик. Русокосите варвари бяха навсякъде, косяха с мечовете си хората като зряло жито и се смееха, докато убиваха. Обхватът на зрението й се разшири и тя видя пътищата, които водеха извън града — по тях бягаха хора в отчаян опит да се спасят; някои влачеха със себе си домашни животни, други подтикваха воловете да влачат колите, натоварени с покъщнина, трети се бяха впрегнали да теглят колите сами. Някои мъкнеха вързопи, но най-страшно бе да видиш тези, които се влачеха напред без нищо в ръце, без мисъл, с невиждащи очи, обезумели от преживения ужас.

Вивиан бе видяла името „Вента“, изсечено на един преобърнат крайпътен камък, но земите около града бяха равни и блатисти — това не можеше да е Вента на силурите. Градът, който виждаше, трябваше да е другата Вента, която се намираше далеч на изток — столицата на старите владения на исените. Започна мислено да пресмята възможно ли е да е тази Вента, за да откъсне ума си от ужасите, които се точеха пред очите й.

Но не можеше да избяга от виденията. Видя и крепостните стени на големия град Камулодунум в пламъци, видя и много други градове, строени от римляните, да рухват опожарени. Саксонски тарани разбиваха високите крепостни порти, огромни черни гарвани отлитаха встрани, докато мародерите се перчеха с плячката по запустелите улици, а сетне се връщаха, за да продължат пира си с непогребаните трупове. Проскубан уличен пес разнасяше доволно своята част от плячката — откъсната човешка ръка.

Извън градовете опустошението не бе чак толкова пълно, но ужасът бе преминал над цялата земя като повей от големи черни криле. Вивиан виждаше как хора, обитавали самотни вили, заравят среброто си и се отправяш на запад, газейки презрялото жито. Сякаш целият свят бе хукнал да спасява кожата си от саксонските вълци.

Огън и кръв се смесиха в ален водовъртеж пред очите на момичето; тя продължи да хлипа, но все така не можеше да се откъсне от езерото. След време осъзна, че някой стои до нея и й говори — може би отдавна:

— Дишай дълбоко… Така е добре… Това, което виждаш, е далеч от тук. Нищо лошо няма да ти се случи… Вдишвай и издишвай, спокойно… Сега ми кажи какво видя…

Вивиан изпусна дъх в треперлива въздишка, после задиша все по-спокойно и примигна, за да изясни замъгления си от сълзи поглед. Видението все още не си отиваше, но сега то бе по-скоро като образи, видени насън. Сякаш съзнанието й витаеше някъде извън тялото; чуваше как някой й задава въпроси, чуваше и себе си как отговаря, но това като че ли не я засягаше особено.

— Предполагам, че момичето говори истината? Възможно ли е просто да е изпаднала в истерия или да си измисля, за да си придава важност? — попита Нектан, върховен друид и водач на друидското братство на Авалон.

Ана се усмихна иронично.

— Не се самоуспокоявай с мисълта, че защитавам дъщеря си. Жриците ще ти кажат, че не съм й давала никакви предимства, и знаеш, че бих я убила със собствените си ръце, ако се осмели да опорочи мистериите. Но какъв смисъл би имало да съчинява всичко това, след като нямаше никой, който да я изслуша. Била е съвсем сама при езерото, докато приятелката й забелязала, че не се е върнала за вечеря и тръгнала да я търси. Когато ме повикаха, тя все още беше в дълбок транс, а мисля, ще се съгласиш, че никой не може по-добре от мен да различи истинския пророчески транс от фалшивия.

— Дълбок транс — повтори Талиезин. — Но нейното обучение изобщо не е започнало!

— Така е. А при това бяха необходими всичките ми сили и способности, за да успея да я върна.

— Продължи ли да я разпитваш, след като я върна в съзнание? — попита бардът.

— Когато Богинята прати толкова внезапно и силно видение, то трябва да бъде прието. Не се осмелихме да отхвърлим предупреждението — каза Повелителката, подтискайки собственото си безпокойство. — Така или иначе, тя вече бе престъпила забраната. Единственото, което можехме да сторим, бе да се опитаме да разберем колкото е възможно повече, и после да се погрижим за момичето…

— Ще се оправи ли? — попита тревожно Талиезин. Лицето му бе станало пепеляво. Ана се намръщи. Не бе предполагала, че се е привързал дотолкова към малката.

— Вивиан спи. Не мисля, че имаш основания за безпокойство — жилава е по наследство — отбеляза тя сухо. — Когато се събуди, ще я боли цялото тяло, но ако изобщо си спомня нещо, то ще е като полузабравен кошмарен сън.

Нектан се покашля.

— Това е добре. Но ако видението й е вярно, какво трябва да предприемем ние?

— Аз вече направих най-належащото — пратих вестоносец при Вортигерн. Сега е още ранно лято, а момичето е видяло ниви, готови за жътва. Ако получи предупреждението навреме, може би ще съумее да се подготви…

— Да, ако се вслуша в него — отбеляза скептично Юлия, една от по-възрастните жрици. — Но онази саксонска вещица, която го води за… — като видя изражението на Ана, Юлия млъкна незабавно.

— Дори Вортигерн да събере цялата си конница и да тръгне срещу Хенгист, няма да има никаква полза — намеси се Талиезин. — Варварите са прекалено много. Какви, казваш, бяха думите, които извикала накрая Вивиан?

— „Орлите отлетяха завинаги. Идва Белият дракон, който ще разкъса земята…“ — прошепна Ана, треперейки.

— Това е нещастието, от което се бояхме — каза с мъка Таленос, един от по-младите друиди, — страшната съдба, която се молехме да ни отмине!

— И какво предлагате да сторим, освен да хленчим и да се бием в гърдите по примера на християните? — сопна се Ана. Нещастието идеше — дори по-страшно от това, което бе споменал Таленос. Припомни си ужаса в очите на Вивиан. Откак бе чула пророческите й думи, стомахът й се бе свил и не можеше да приеме троха храна. Но не биваше останалите да разберат, че почти се е поболяла от страх.

— Какво да правим? — повтори най-старата жрица Елен. — Авалон е бил откъснат от външния свят, за да служи за убежище; пътят към него е пазен в тайна още от времето на Каразий. Ще трябва да изчакаме, докато прегори огънят. Поне тук ще сме на сигурно място… — другите я изгледаха с презрение и тя млъкна смутено.

— Да се молим на Богинята за помощ — предложи Юлия.

— Това не е достатъчно — поклати глава Талиезин. — Ако кралят е неспособен или няма желание да се пожертва за своя народ, тогава този, който носи титлата Мерлин Британски, трябва да даде живота си, за да спаси земята.

— Но ние нямаме… — започна Нектан и млъкна. Червендалестите му бузи пребледняха до неузнаваемост. Ана, независимо че сърцето й се бе свило, защото знаеше какво ще предложи Талиезин, не можа да не изпита горчиво злорадство пред явния страх на стария жрец, че някой може да очаква от него той да се принесе в жертва.

— … нямаме Мерлин — довърши вместо него Талиезин. — Не сме имали жрец, който да е носил тази титла още от времето, когато римляните нахлули за първи път в Британия — тогава последният Мерлин загинал, за да може Карактак17 да продължи да води съпротивата срещу нашествениците.

— Мерлин е един от избраните — светъл дух, който е отказал да излезе от сферата на нашия свят, за да може да бди над нас — каза Нектан, като се облегна обратно на пейката. — Ако се въплъти отново в човешки образ, това само ще го принизи. Можем да се обърнем към него с молба за напътствие, но нямаме право да го молим да слезе отново сред простосмъртните.

— Дори ако това е единственото, което би спасило земята ни? — попита Талиезин. — Щом духът на Мерлин е съвършен, той сам ще прецени дали да се вслуша в молбата ни. Но едно е сигурно — ако не го помолим, няма да дойде!

Юлия се приведе напред.

— Но нали по времето на Карактак саможертвата му не е помогнала. Кралят, заради когото загинал Мерлин, бил пленен, и римляните избили друидите от Свещения остров.

Нектан кимна.

— При това вижте какво става — някога сме приемали идването на римляните в Британия за катастрофа, а сега оплакваме тъкмо техния упадък! Толкова ли е невъзможно да си представите, че един ден ще съжителстваме така мирно със саксонците, както сега с римляните?

Другите го погледнаха унищожително и той млъкна на свой ред.

„Да — помисли Ана — но римляните освен военна мощ са имали и цивилизация. Саксонците почти не се различават от вълчите глутници, които върлуват из хълмовете.“

— Дори Мерлин да се прероди утре — каза тя на глас, — докато възмъжее, ще бъде късно.

— Има и друг начин — намеси се Талиезин, — може човек, който вече е зрял, да отвори душата си, за да приеме Съвършения дух…

— Не! — от страх гласът й бе толкова рязък, че изплющя като камшик. — В името на Богинята забранявам! Не ми трябва Мерлин — трябваш ми ти, ти самият, тук и сега! — тя впи поглед в неговия, призовавайки цялата си сила, и след дълго, мъчително мълчание, което се стори на всички безкрайно, видя как героичният блясък в очите му помръкна.

— Повелителката на Авалон каза, и аз се подчинявам на заповедите й — промърмори Талиезин. — Но искам да ти кажа само едно. — Той отново срещна очите й. — Рано или късно жертвата ще бъде принесена.

Вивиан лежеше в леглото си в Дома на девиците и наблюдаваше прашинките, които танцуваха в последния слънчев лъч, промъкнал се през завесата на вратата. Тялото я болеше отвън и отвътре. По-възрастните жрици й бяха обяснили, че това е така, защото не е била подготвена за видението. Тялото й се бе стегнало, всеки мускул се бе съпротивлявал до такава степен, че бе чудно как нямаше счупени кости. Съзнанието й е било като всмукано от другата действителност. Ако майка й не бе отворила собственото си съзнание, за да я намери и да я върне, е имало опасност да се загуби навеки.

Най-удивителното от всичко, което й се бе случило, за Вивиан бе това, че майка й бе поела такъв риск върху себе си, както и това, че духът й бе поел докосването на другия, без да се отдръпне. Тази част от съзнанието на Вивиан, която подлагаше всичко на съмнение, постоянно повтаряше, че Върховната жрица просто е искала да долови видението й по-отблизо. Но тъй или иначе, в духа на Ана имаше нещо, което дъщеря й приемаше като близко и сродно. Всъщност, мислеше си Вивиан, двете си приличаха много повече, отколкото бяха в състояние да признаят. Тя се усмихна, защото й мина през ума, че сигурно тъкмо заради това никак не се разбират.

Но Повелителката на Авалон бе обучена жрица. Възможно бе Вивиан да бе наследила дарбата на майка си и дори нещо повече, но ако не се научеше как да я ползва, щеше да представлява постоянна опасност за себе си и околните.

Преживяното я бе отрезвило много повече от което и да било наказание, което можеше да й наложи майка й. Трябваше да си признае, че си получи заслуженото. Действително зимата на първата й година на Авалон бе незапомнено сурова; ледът, който само бе напомнял за себе си по Самхаин, към средата на зимата бе сковал цялото езеро. Хората от блатистите земи им носеха храна с шейни, които едва успяваха да прекарат през снега и леда. Дълго време всички бяха прекалено заети с оцеляването си, за да мислят за обучението на бъдещите жрици. Но откак зимата мина, до днешния ден Вивиан просто бе изпълнявала механично задълженията си, предизвиквайки майка си при всяка възможност.

Завесата на вратата помръдна. Замириса на нещо готвено и устата на Вивиан се напълни със слюнка. Появи се Роуан и си запроправя път между леглата, натоварена с тежък поднос. Остави го на една пейка до леглото на Вивиан и се усмихна.

— Спала си един ден и една нощ. Сигурно си ужасно гладна.

— И още как — отвърна Вивиан и се изправи на лакът, присвивайки лице от болка. Роуан отметна кърпата, с която бе покрит подносът. На него имаше купа с бульон. Вивиан го загълта лакомо. В бульона имаше късчета месо, което я удиви, защото момичетата по време на обучението си ядяха само много лека храна, за да поддържат духа си бодър и да пречистват телата си. По този начин се подобряваше и възприемчивостта на сетивата им. Сигурно по-възрастните жрици бяха на мнение, че последното нещо, от което се нуждае в момента Вивиан, е изострена чувствителност на сетивата. Все пак, колкото и да бе гладна, не можа да изяде повече от половината купа. Отпусна се отново в леглото с доволна въздишка.

— Искаш ли да поспиш? — попита Роуан. — Да знаеш, изглеждаш тъй, като че ли са те били с тояги.

— Точно така се чувствам и ми се иска да поспя, но се страхувам, че ще сънувам кошмари.

Очите на Роуан блеснаха любопитно, тя се наведе към Вивиан и зашепна:

— В Голямата зала казаха само, че ти се е случила някаква неприятност. Какво стана всъщност? Какво видя?

Вивиан я изгледа и потръпна. Дори само въпросът на момичето извика в съзнанието й ужасяващи картини. Пред вратата се чуха гласове и Роуан се дръпна. Вивиан си отдъхна облекчена, защото завесата на вратата се вдигна и в стаята влезе Повелителката на Авалон.

— Виждам, че са се погрижили за теб — отбеляза Ана хладно. Роуан се поклони набързо и изчезна.

— Благодаря ти… за това, че ме върна — произнесе с усилие Вивиан. Възцари се неловко мълчание, но Вивиан имаше чувството, че страните на майка й станаха по-розови, отколкото бяха на влизане.

— Аз… Мен не ме бива много за майка — каза Ана със запъване. — Предполагам, че така е и по-добре, защото трябва да поставям задълженията си на Върховна жрица пред майчинския си дълг. Дори да не ти бях майка, а само Върховна жрица, пак щях да сторя същото. Но се радвам, че се възстановяваш така бързо.

Вивиан примигна. Не беше кой знае какво — в никакъв случай не се покриваше с представите й от детските мечти за думите, които би й казала майка й когато се видят отново. Но днес Ана се бе държала по-мило с нея, отколкото през тези почти две години, откак бе на Авалон. Дали си струваше да отиде по-далеч?

— Наистина се чувствам по-добре, но ме е страх да заспя отново… Ако Талиезин ми посвири на арфата, може би няма да сънувам страшни сънища.

Майка й явно се ядоса, но като че ли някаква мисъл прекоси неочаквано съзнанието й и тя кимна.

Когато по-късно вечерта бардът дойде и седна до леглото й, той също изглеждаше уморен и напрегнат. Вивиан започна да го разпитва какво се е случило, но той само се усмихваше и отговаряше, че е понесла достатъчно неприятности за един ден и че няма намерение да я обременява със своите. А в музиката, която изтръгваше от струните на арфата, нямаше и следа от тъга; и когато Вивиан заспа, сънят й бе дълбок, изцелителен, без сънища.

Събитията през следващата година доказаха пророческите способности на Вивиан. Това я издигна в очите на жриците, но тя с радост би понасяла вместо това презрението им, защото новините, които започнаха да пристигат след жътва, наистина потвърждаваха предсказанията й, което ще рече, че бяха ужасни. Хенгист Саксонеца, под предлог, че Вортигерн не му е платил, както е било договорено, връхлетя с огън и меч върху британските градове. За няколко кратки месеца бяха опустошени Юга и Изтока. Цялата западна част на страната бе залята от бежанци.

Макар и многобройни, саксонските орди не бяха в състояние да окупират целия остров. Хенгист държеше Кантиум; из териториите на триновентите, на север от река Тамесис, върлуваха източните сакси; а техните съюзници, англите, държаха в ноктите си земите на исените. На други места мародерите периодично нападаха и се оттегляха. Но британците така и не се връщаха обратно по домовете си — от какво биха преживявали, след като вече нямаше пазари, където да продават стоките и плода на земята си? Завоюваните земи бяха като рана, отворена в тялото на Британия — местата наоколо бяха безчувствени още преди треската да бе достигнала до тях.

Малко по на запад животът продължаваше да тече както обикновено — единствената разлика бе нарастващият страх. На отделения от външния свят Авалон жриците не можеха да се радват особено на сигурността си. Нерядко дребните обитатели на блатата откриваха по някой бежанец, заблудил се наоколо. Християните намираха подслон при монасите на Инис Уитрин, другите идваха на Авалон.

Самодържецът, макар и женен за саксонка, не стоеше със скръстени ръце. Започнаха да пристигат известия, че Вортигерн е успял да запази Лондиниум, как синовете му пътуват из страната и се опитват да съберат опълчение и да си възвърнат отнетите земи, че призовават хората от незасегнатата част на Британия да им се притекат на помощ с войски и припаси.

През пролетта на следващата година, когато Вивиан бе навършила седемнадесет години, един обитател на блатата донесе забележителна новина. Пристигнал бе синът на британския самодържец, за да се обърне с молба за помощ към Авалон.

В Дома на девиците момичетата се бяха скупчили една до друга под завивките си — беше ранна пролет, все още много студена.

— Ама ти видя ли го? — шушукаше малката Мандуа, която бе дошла на Авалон миналото лято. — Красив ли е?

Макар и още малко, момичето бе доста зряло за възрастта си. Вивиан не вярваше, че ще изкара тук времето, необходимо за пълно обучение на една жрица. Но пък нали и тя самата още учеше — и макар да не бе най-висока на ръст, определено бе най-възрастната в Дома на девиците. От момичетата, които бяха тук, когато Вивиан пристигна на Авалон, беше останала само приятелката й Роуан.

— Всички принцове са красиви, също както и всички принцеси — разсмя се Роуан. — Това е част от задълженията им.

— А той не е ли бил преди женен за сестра ти? — попита Клаудия — тя произхождаше от заможно семейство на бегълци от Кантиум, но отдавна бе свикнала да изтъква това.

Вивиан поклати глава.

— Сестра ми Идрис бе съпруга на Категирн, най-големият син на Вортигерн. Този е най-младият, Вортимер. — Бе успяла да му хвърли един поглед, когато пристигна — принцът бе слаб и тъмнокос като нея самата, но по-висок. Първоначално й се стори прекалено млад, за да носи оръжие, но после срещна очите му — бяха очи на мъж, не на малко момче.

Дървената врата, която поставяха на входа през зимата, се плъзна встрани. Всички се обърнаха.

— Вивиан! — гласът бе на една от възрастните жрици. — Майка ти те вика. Каза да облечеш церемониалните одежди.

Вивиан стана. Какво ли можеше да означава това? Пет чифта широко ококорени очи я следяха, докато подреждаше диплите на наметката на раменете си, но никой не посмя да пророни дума. Дали, мислеше си Вивиан, когато се върнеше отново тук, щеше да е все още девица? Беше чувала, че понякога, за да подейства магията, са необходими и такива жертвоприношения. Мисълта я накара да потрепери, но си каза, че ако това се случи, поне щяха да бъдат принудени после да я посветят за жрица.

Повелителката чакаше с останалите в Голямата зала, облечена в алените тържествени одежди на Великата майка. Старата Елен, потънала в черни воали, бе Старицата смърт. Нектан също бе облечен от глава до пети в черно, а Талиезин бе великолепен — целият в кървавочервено. Вивиан бе облечена в бели одежди, но нямаше мъж, който да е облечен в бяло — „Сигурно ще е принцът, когото чакаме“, каза си тя. Започваше да разбира.

Майка й се обърна към вратата, макар че Вивиан не бе чула нищо, и й каза да спусне воала си. Влезе принц Вортимер, потръпващ от студ в тънката си бяла туника, която сигурно бяха заели от някой млад друид. Очите му се спряха на Повелителката на Авалон и той се поклони дълбоко.

„Страх те е, нали? Така и трябва“, каза си Вивиан, усмихвайки се под воала си, докато Повелителката, без да пророни дума, ги поведе навън. Но когато тръгнаха нагоре по пътеката към Тор, Вивиан установи, че и тя е не по-малко уплашена.

Тази нощ луната бе все още девица. Блестящият й лък вече клонеше на запад. Наближаваше полунощ. „Девица — като мен“, потръпна Вивиан, вперила поглед в небето. Факлите от двете страни на олтара не топлеха — светлината им примигваше и мъждукаше. Момичето си пое дъх и се опита да не обръща внимание на мразовития въздух, както я бяха учили.

— Вортимер, сине на Вортигерн — разнесе се гласът на Повелителката — тя говореше тихо, както винаги, но гласът й отекна в целия каменен кръг. — Защо си дошъл при нас?

Двамата жреци, които съпровождаха принца, пристъпиха напред и го накараха да се изправи срещу Повелителката — от другата страна на каменния олтар. Вивиан видя как се разшириха очите му — сега принцът не виждаше дребната, тъмнокоса жена, която бе нейна майка, а високата, величествена Върховна жрица на Авалон.

Вортимер преглътна, но когато проговори, гласът му не трепваше:

— Дойдох да се помоля за Британия. Вълци разкъсват тялото й, а свещениците на християните не могат да ни помогнат. Единственото нещо, което ни казват, е че страдаме за греховете си. Но аз не вярвам, че има грях у малките деца, изгорели живи в домовете си, или в кърмачетата, на които саксонците разбиват главите в камъните. Виждал съм всичко това, Повелителко, и горя от желание да отмъстя на враговете ни. Искам да призова старите богове, древните защитници на тази земя, за да ми помогнат да отмъстя!

— Добре говориш, но нашите дарове си имат цена — отвърна Върховната жрица. — Ние служим на Великата богиня, която е безименна и все пак носи много имена, която няма форма и все пак е многолика. Ако си дошъл да посветиш живота си, за да й служиш, Тя може да се вслуша в молбата ти.

— Моята майка е израсла на Свещения остров и ме научи да обичам старите обичаи. Готов съм да дам всичко, за да спечеля милостта на Авалон.

— Дори и живота си? — Елен пристъпи напред. Вортимер отново преглътна, но кимна. Старата жена се изкиска сухо. — Може и да поискаме един ден кръвта ти, но няма да е днес…

Сега бе ред на Вивиан.

— Аз не искам от теб кръвта ти — каза тя тихо, — а душата ти.

Той се извърна към нея и я загледа с горящи очи — Вивиан имаше чувството, че погледът му пронизва воала пред лицето й.

— Тя ти принадлежи… — той притвори очи и допълни — … и винаги ти е принадлежала. Спомням си… Спомням си, че съм принасял такава жертва и преди.

— Ти трябва да пожертваш и духа, и тялото си — каза твърдо Ана. — Ако си готов за истинска саможертва, предложи тялото си на Богинята тук, на олтара.

Вортимер смъкна бялата туника и легна съвсем гол, потръпваш от студ, на студения камък.

„Мисли, че ще го убием, въпреки моите думи“, каза си Вивиан. Сега отново й се стори съвсем млад — предполагаше, че е най-много година-две по-възрастен от нея.

Елен и Нектан застанаха от северната и южната страна на олтара. Вивиан зае мястото си на изток, а Талиезин — на запад. Върховната жрица отстъпи към края на кръга и започна да танцува, тананикайки тихичко. Ту влизаше, ту излизаше от кръга, но през цялото време се движеше в посоката на слънцето. Един път, два пъти, три пъти изплете Ана кръга, и когато минаваше покрай нея, Вивиан чувстваше как собственото й съзнание се издига, напуска тялото й и вижда как бледо сияние се спуска над камъните и изпълва въздуха в храма. Когато свърши ритуалния танц, Ана се върна в центъра.

Вивиан се изправи в целия си ръст. С краката си бе стъпила здраво на земята, а ръцете си бе протегнала към небето. Въздухът се изпълни с мирис на ябълков цвят, докато девицата призоваваше пазителите на Източните двери с техните древни, тайни имена.

Прозвуча гласът на старата Елен и топлината на юга слезе в кръга; мелодичният глас на Талиезин призова Пазителите на запада. Вивиан се почувства понесена от мощната вълна на прииждащата Сила. Едва когато прозвуча заклинанието на Нектан към пазителите на Севера, тя усети че отново стъпва на земята. Но този каменен кръг, в който се върна, не беше вече напълно в действителния свят. Дори Вортимер вече не трепереше — въздухът бе станал много по-топъл.

Ана извади запушалката на шишенцето, което висеше на колана й. Мирисът на благовонно масло натежа в топлия въздух. Елен сипа малко от маслото на пръстите си и се наведе, за да бележи стъпалата на Вортимер с печата на Силата.

— Обвързвам те с тази свещена земя — шепнеше тя. — Жив или мъртъв, ти й принадлежиш.

Върховната жрица взе на свой ред маслото и плъзна ръка по фалоса му. Той се изчерви, защото членът се втвърди под пръстите й.

— Нейно е семето на живота, което носиш. Посвети цялата си сила, за да й служиш всеотдайно.

Ана предаде шишенцето на Вивиан, която се наведе, за да изпише третия печат на челото му. Изведнъж пред очите й заплуваха спомени от друг живот — лицето на русокос мъж с очи, сини като морето, и друг, съвсем млад, с дракони, татуирани по ръцете му.

— Нейни са всички твои мечти и стремежи, нетленният ти дух, който посвещавам на Нея… — прошепна тя и сама се учуди, като чу гласа си — никога не бе звучал така нежно и мелодично. Дали го бе обичала и преди — в някой друг живот? Тя повдигна воала си, наведе се над него и го целуна по устните. За миг видя Богинята в целия блясък на красотата й, отразена в неговите зеници.

Отстъпи и застана до майка си и Елен в краката на легналия на олтара принц. Когато трите се хванаха за ръце, тя почувства замайване и моментна паника, защото долови изместването на световете — същността й също се изменяше. Вивиан започна да трепери — бе виждала това отстрани, но никога не й се бе случвало да бъде част от магията.

Същността й бе заместена от Другата, която живееше едновременно в трите фигури, застанали в каменния кръг, но не се съдържаше в тях. Тя обхващаше целия свят. Тя съзнаваше другите лица на Тройната си същност и знаеше, че те са Едно — говореше с устните на три жени, но Един бе гласът, който долиташе до мъжа на олтара.

— Ти, който търсиш Богинята и мислиш, че съзнаваш желанията си — знай едно — аз никога няма да бъде такава, каквато си очаквал — ще бъда винаги нещо по-различно и нещо повече…

Вортимер се бе изправил и бе коленичил върху олтара. Колко безпомощен й се стори сега!

— Напрягаш слух, за да чуеш гласа ми, но не знаеш, че моят глас е тишината; копнееш за любовта ми, но когато я получиш, ще опознаеш страха; молиш се за победа, но ще осъзнаеш властта ми едва в поражението… Сега, когато чу тези истини, все още ли си готов да принесеш жертвата? Ще ми посветиш ли живота си?

— Аз съм дошъл от утробата ти… — гласът му трепна, но той продължи — и съм длъжен да ти върна това, което Ти принадлежи… Обръщам се към Теб не за своя изгода, а за доброто на Британия…

Докато Вортимер говореше, светлината в кръга засия по-ярко.

— Аз съм Майка на всичко, което носи в себе си живот — отвърна Тя, — и всички са мои деца. Мислиш ли, че тази земя може да бъде навеки загубена поради деянията на простосмъртни, че някой може да те откъсне от Мен?

Вортимер преклони глава.

— Ти носиш смело и чисто сърце, и затова, дете мое, за кратко време желанието ти ще бъде изпълнено. Приемам да ми служиш, както съм те приемала и преди. Бил си Свещен крал и император, а сега идваш отново, за да спасиш Британия. Това, което е по силите на простосмъртен, ще бъде твое дело — но помни — не е дошло още времето за поражението на саксонците. Друго е името, което ще остане във вековете. Твоите подвизи и твоят живот само ще проправят неговия път… Това ще ти бъде ли достатъчно?

— Да, Повелителко. Да бъде твоята воля… — отвърна тихо Вортимер.

— Тогава успокой душата си. Ще ти бъда вярна, както си ми верен и ти, а когато Британия те повика, ти отново ще дойдеш…

Богинята протегна ръце и го взе в прегръдките си. Обгърна го неземно сияние, а когато то изчезна, принцът спеше върху каменния олтар със спокойния сън на малко дете.