"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

20.

Зимата премина спокойно. Първият мраз прогони варварите обратно в леговищата им на изток, а жертвите превързаха раните си и се заеха да възстановяват домовете си. Чу се, че синовете на Вортигерн принудили Хенгист да отстъпи чак до остров Танатус и там го обсадили. Светът бе притихнал в търпеливо очакване на пролетта; а на Авалон всички чакаха раждането на детето на Повелителката.

След саксонското нападение Вивиан още веднъж помоли да бъде посветена за жрица, но този път прие спокойно и без изненада отказа на майка си. Ана бе казала, че трябва да понесе последствията на решението си да вземе нещата в свои ръце. Извиняваше я единствено успехът. Съветът, разбира се, никога не би одобрил такава постъпка, но пък ако се бе провалила, щеше да бъде достатъчно наказана. Това, което бе пожелал Граалът, дори Великата жрица не можеше да осъди. Но имаше право да съди припряността на дъщеря си.

Този път Вивиан не се оплакваше. Знаеше, че може да си тръгне, когато пожелае — и знаеше, че майка й също го съзнава. Но след като се родеше бебето, щеше да се наложи да бъде взето решение — много зависеше от това дали щеше да е момче, или момиче, което би могло да я замести. Затова Вивиан чакаше пролетта с не по-малко нетърпение от Ана.

Бе преминал празникът на Брига, цветът вече се ронеше от ябълковите дървета. Наближаваше пролетното равноденствие. Поляните, свежи и зелени след зимната влага, се бяха изпъстрили с глухарчета и малки червени диви орхидеи. В по-влажни места тук-там цъфтеше лютиче, по бреговете жълтееше блатниче, а първите незабравки проблясваха из тревата като късчета, отронили се от небето. Времето беше променливо — ту бурно и дъждовно, сякаш се връщаше зимата, ту слънчево, с обещаващата усмивка на близкото лято. Детето на Ана продължаваше да расте в утробата на майка си.

Ана се подпря на тояжката, за да може да стане от пейката, и продължи да се изкачва по пътеката. Досега не бе й хрумвало да окачестви това, което младите жрици правеха по десетина пъти дневно, като „катерене“, но в сегашното си състояние разбра колко подходящо е избрано мястото на пейката — на половин път между езерния бряг и голямата зала. Тояжката не й служеше да се подпира на нея, а по-скоро да пази равновесие, и за да я предпази от падане, ако кракът й се препънеше в някой камък.

Огледа деформираното си тяло със смесица от гордост и яд. Сигурно приличаше на кон, вързан зад каруца. Бременността, която би придала достолепие на фигурата на по-висока жена, при нея изглеждаше гротескно. Талиезин бе слаб, но висок, и тя имаше чувството, че детето ще прилича на него. Припомни си, че роди първите си две дъщери без много мъки, а те бяха едри, руси бебета. Вивиан се роди съвсем леко, но тя си беше дребосъче.

„Но тогава не бях почти на четиридесет“, помисли си тя. На шестнадесет препускаше нагоре-надолу по Тор, без да спре да си поеме дъх, до самия ден на раждането. Този път, макар че еуфорията от тази късна бременност й осигури добро настроение през първите месеци, накрая започваше да й става ясно, че тялото й е изгубило много от съпротивителните сили на младостта. „Това дете трябва да бъде последно…“

Нещо я накара да спре и да погледне нагоре. Дъщеря й стоеше на върха на хълма и я гледаше. Както всеки път, видът на Вивиан я изпълни със смесица от гордост и болка. Острите черти на дъщеря й не изразяваха никакво вълнение, но Ана ясно долавяше завистта и презрението, които изпълваха Вивиан от деня, когато разбра, че майка й е бременна. Но колкото по-голям ставаше коремът на майка й, толкова по-малко завиждаше Вивиан.

„Най-сетне започва да разбира. Ако можеше да разбере, че и останалото — задълженията на жрица, на Повелителка на Авалон, носят колкото радост, толкова и мъка! Трябва да я накарам да разбере!“

Замислена за дъщеря си, Ана не гледаше къде стъпва. Кракът й се подхлъзна и дори тояжката не можа да й помогне да се задържи права. Докато падаше, се опита да извърне тялото си настрани. Усети силна болка в ръката, на която се подпря, за да поеме силата на удара. Но и това не можа да попречи издутият й корем да поеме остатъка от тежестта. Падна с такава сила, че за миг й спря дъхът и загуби съзнание.

Когато зрението й се възвърна, видя Вивиан, коленичила пред нея.

— Какво чувстваш?

Ана прехапа устни, защото болката, която вече редовно я пронизваше през последната седмица, стегна мускулите на корема й. Този път обаче болката стигаше до утробата й. Издиша дълбоко и отново си пое дъх.

— Ще се оправя — каза тя. — Помогни ми да стана.

Вивиан имаше силни ръце. Ана успя да се изправи и да стъпи здраво на краката си. Щом застана права, усети как топла струя започва да тече по бедрата й, и като погледна надолу, видя как водата изтичаше от нея и попиваше в земята.

— Какво става? — извика Вивиан. — Да не кървиш? О… — изведнъж свърза това, което виждаше, с уроците по акушерство, които бе имала като всяка бъдеща жрица. Пребледня, преглътна и погледна въпросително майка си.

— Точно така — отвърна с гримаса Ана на обърканото момиче. — Започва.

Вивиан гледаше с удивление как коремът на майка й се деформира в поредната контракция. Ана спря да ходи, вкопчи се в ръба на масата и си пое дълбоко дъх. Не можеше да понася дрехи по себе си, затова бяха напалили огън в огнището, за да не мръзне. Вивиан се потеше в тънката си роба, но Юлия, която бе най-опитната бабуваха сред тях, и старата Елен явно се чувстваха съвсем удобно пред огъня.

Родилните мъки на Ана продължаваха вече с часове. Вивиан си помисли за пореден път, че начинът, по който човешките същества идват на белия свят, е извънредно странен. Като че ли бе по-лесно да повярваш на старите римски приказки за раждания от лебедови яйца и какви ли не други небивалици. Бе гледала как раждат животните като малко момиче, в селския дом на Нейтен, но това бе много отдавна. Спомняше си как малките, гърчещи се новородени същества излизаха от утробата, но тогава не бе обръщала голямо внимание на това, което виждаше. Сега съвсем ясно виждаше мускулите, които се гърчеха под кожата на майка й.

Ана въздъхна и се поизправи, за да облекчи гърба си.

— Да те разтрия ли? — попита Юлия. Ана кимна и се подпря по-здраво на масата, докато другата жена масажираше гърба й.

— Как намираш сили да ходиш? — попита Вивиан. — Би трябвало да си смъртно уморена. Няма ли да ти е по-леко, ако легнеш? — тя посочи към леглото, където сламеникът бе покрит с чист чаршаф.

— Да, уморена съм — отвърна през стиснати зъби майка й, — но няма… — тя спря и помоли с жест Юлия да почака, докато контракцията премине — няма да ми е по-леко. Когато съм права, тя се смъква надолу от собственото си тегло.

— Защо си толкова сигурна, че е момиче? — възкликна Вивиан. — Ами ако все пак е момче? Кой знае, може да посрещаме дългоочаквания защитник на Британия!

— Точно сега — отвърна задъхано раждащата жена — ще съм благодарна и на хермафродит, стига да излезе по-бързо.

Юлия направи знак, с който се пропъждаше злото, и Вивиан примигна. Този път болката бе по-продължителна и когато премина, челото на Ана бе потънало в пот.

— Може би все пак си права… Искам да полегна за малко.

Ана пусна ръба на масата, и Вивиан й помогна да си легне. Очевидно така я болеше повече, но точно сега най-важно й се струваше да може да опъне за малко краката си.

— При всяко раждане настъпва един момент… когато ти се иска просто да се откажеш… — Ана притвори очи, дишайки съсредоточено, за да посрещне следващия прилив на болката. — Момичетата викат майките си… Дори и жриците. Чувала съм ги неведнъж. И аз виках майка си, когато раждах за първи път.

Вивиан седна по-близо до нея. При следващия пристъп на болката Ана стисна с все сили ръката й. От силата, с която я стискаше майка й, разбра колко й струва да не вика на глас.

— И този момент настъпил ли е?

Ана кимна със затворени очи. Вивиан се вгледа в измъченото й лице и прехапа устни от болка, когато пръстите на майка й отново се впиха в ръката й. „Изтърпяла е всичко това, за да мога аз да видя белия свят…“ Тази мисъл й минаваше за първи път. През последните пет години се бе противопоставяла постоянно на майка си с единственото желание да докаже, че тя е права. Но сега самата Ана бе в ръцете на Богинята и цялата й сила не можеше да й помогне. Последното, което бе очаквала Вивиан, бе майка й да допусне тя да я види толкова безпомощна и ранима.

Болката отмина и остави Ана задъхана и изтощена. Измина известно време, без да се върне — болките идваха на пристъпи като дъжд в лятна буря.

Вивиан се изкашля.

— Защо поиска да бъда при теб, когато раждаш?

— Това е част от обучението на жриците — да знаят как децата идват на белия свят…

— Защо точно твоето дете? Можех да добия същия опит, като помагам на някоя жена от народа на древните…

Ана поклати глава.

— Те изтърсват бебетата си като котенца. И на мен самата ми бе много по-лесно първите три пъти. Казват, че първия път е най-трудно, но моето тяло като че ли е забравило как се ражда. — Тя въздъхна. — Исках да видиш… че има неща, над които дори Повелителката на Авалон няма никаква власт.

— Но ти дори не искаш да бъда жрица. Какво значение има тогава дали знам нещо или не? — В гласа на Вивиан се долавяше обида.

— Нима мислиш, че аз не искам да те видя посветена жрица? Да. Да, сега разбирам какво си мислила. Причината… — тя се прекъсна и поклати глава. — Дългът на майката и на Върховната жрица не винаги съвпадат. Това дете може да е момче, а дори да е момиче, да няма дарба за жрица. Не мога да си позволя да те излагам на риск, преди да знам… — нов пристъп на болката пресече думите й.

„Така мисли жрицата. А майката?“ Вивиан не се осмели да произнесе въпроса си на глас.

— Помогни ми да стана — каза Ана прегракнало. — Ако лежа, ще върви по-бавно.

Вивиан й помогна да се изправи. Ана се хвана здраво за рамото й. Вивиан, защото имаше точно нейния ръст, можеше да я държи най-удобно за разлика от останалите две жени. Ана винаги изглеждаше висока и внушителна — дъщеря й сякаш сега разбираше колко много си приличат двете.

— Говори ми… — каза Ана, докато двете крачеха напред-назад из стаята и спираха, когато болката връхлетеше, — разкажи ми… за Мона… и фермата.

Вивиан я погледна изненадано. Винаги бе мислила, че Ана изобщо не се интересува как е минало детството й. Дори понякога имаше чувството, че е забравила и името на Нейтен. Но жената, която бе увиснала задъхана на ръката й, нямаше нищо общо с майката, която познаваше, и съчувствието отвори сърцето й и спомените се занизаха. Вивиан говореше за зеления, брулен от ветровете остров, с малки горички, скупчени на брега откъм континента. От другата страна, откъм големия сив океан, имаше само гола пустош. Разказа й за разпилените камъни на някогашния друидски храм, за това, че старите фамилии все още служат там на старите богове — тези, които бяха оцелели от кланетата на римляните. Разказа й за селския дом на Нейтен, спомни си за теленцето, което бе успяла да спаси.

— Сега трябва да е стара крава и сигурно има много теленца.

— Сигурно е бил щастлив животът ти там… Надявах се да е така, когато те дадох на Нейтен.

Болката отмина и те отново закрачиха, но вече много по-бавно.

— Ще дадеш ли и това дете на отглеждане? — попита Вивиан.

— Така е редно… Дори ако се окаже съвсем ясно, че е родена за жрица — каза Ана. — Но времената са такива, че се чудя дали някъде е останало сигурно място, където бих могла да дам детето.

— Защо пък да не остане тук? Когато дойдох, всички непрекъснато повтаряха, че съм прекалено голяма, за да започвам едва сега обучението си.

— Мисля… — каза Ана внезапно, — че ще е по-добре да легна.

Кървава струйка се стичаше по бедрото й. Юлия дойде да я прегледа и каза, че нещата се развиват добре, колкото и невероятно да се струваше това на Вивиан.

— По-добре е… ако детето е поживяло във външния свят… за да има опит — поде отново Ана. — Анара отрасна тук. Струва ми се, че до голяма степен на това се дължеше слабият й характер. — Тя млъкна; съсредоточи се и челюстта й се стегна, когато стисна зъби, за да посрещне новата болка.

— Какво всъщност стана с нея? — прошепна Вивиан и се наведе съвсем близо до майка си. — Как умря сестра ми?

За миг реши, че този път майка й ще отговори. После видя, че изпод стиснатите й клепачи се стича сълза.

— Моята Анара… Беше толкова красива… Никак не приличаше на нас — прошепна Ана. — Косата й блестеше като житни класове на слънцето. И винаги искаше да се хареса всекиму…

„Е да, за разлика от нас!“, каза си с горчивина Вивиан, но премълча.

— Тя настояваше, че е готова за последното изпитание, и аз реших да й повярвам… Исках да е така. Затова я оставих да тръгне. Моля се, Вивиан… — и тя стисна здраво ръката на момичето, — моля се никога да не държиш в ръцете си мъртвата си дъщеря!

— Затова ли отлагаш постоянно моето посвещаване? — попита удивено Вивиан. — Защото се страхуваш?

— За останалите мога да преценя кога е дошло времето, но не и за теб… — Ана тихо изскимтя, почака болката да мине, и поде отново: — Мислех, че съм преценила правилно за Анара… Мислех, че съм права!

— Повелителко, трябва да се отпуснеш! — Юлия се наведе над нея и изгледа сърдито Вивиан. — Остави момичето да поизлезе, а аз ще седя при теб.

— Не — прошепна Ана. — Вивиан трябва да бъде тук.

Юлия се намръщи, но замълча и започна да разтрива леко стегнатия корем на Ана. Във внезапно настъпилата тишина Вивиан долови тих звън на арфа и едва сега разбра, че го е чувала от доста време насам. Мъже не се допускаха при раждащата, но Талиезин сигурно седеше пред вратата.

„Трябваше да го пуснат да влезе!“ каза си гневно Вивиан. „Иска ми се всеки мъж да може да види какво преживява една жена, за да го дари с дете!“

Болките бяха зачестили. Ана едва имаше време да си поеме дъх и тялото й се сгърчваше отново. Елен държеше едната й ръка, Вивиан — другата, докато Юлия отново проверяваше как върви раждането.

— Още много ли остава? — прошепна момичето, когато майка му простена.

Юлия сви рамене.

— Зависи, но не би трябвало да е много. Утробата е почти напълно разширена и ще започне да изтласква детето навън. Отпусни се, господарке — обърна се тя към Ана и отново започва да разтрива корема й.

— Богиньо — едва прошепна Ана. — Богиньо, моля те!

„Това е нетърпимо“, каза си Вивиан. Наведе се над майка си и започна да шепне окуражаващи думи, чийто смисъл сама не разбираше. Очите на Ана, разширени от болка, бяха приковани в нейните — и изведнъж майка й като че ли започна да се променя. Стори й се съвсем млада — дългата й, слепнала от пот коса се превърна в объркани къси къдрици.

— Изарма! — шепнеше тя. — Помогни ми, помогни на детето!

Като ехо долетя отговорът: „Нека плодът на нашия живот бъде вечно свързан с теб, вечната майка и вечната жена, която държи сърцето на всяка от своите дъщери в ръцете си…“ По пребледнялото лице на майка си разбра, че и тя е чула същите думи. В този миг те не бяха майка и дъщеря, а просто две жени, свързани с душите си, дъщери на Великата майка, във всеки следващ живот — още от времето, когато древните мъдреци бяха прекосили голямото море.

Със споменът дойде и познанието, добито някога, в друг живот, в храма, където жриците познаваха тайните на живота далеч по-добре от жените, обитаващи Авалон. Със свободната си ръка Вивиан описа знака на Богинята над корема на майка си.

Ана се отпусна назад с дълга въздишка. Вивиан възвърна обичайното си съзнание и за миг се вцепени от страх. Но в същия момент Ана отвори отново очи и нареди с познатата си решителност:

— Вдигнете ме… Веднага! Време е!

Юлия започна да дава нареждания. Помогнаха на Ана да стане от леглото и да застане клекнала в сламата, докато Елен и Вивиан, коленичили до нея, я държаха да не падне. Юлия простря под нея чист чаршаф и зачака. Ана цяла се разтърсване от напъните — двете жени едва я удържаха. Юлия я окуражаваше, казваше, че главата на бебето се вижда — още един напън и всичко ще е готово.

Вивиан, чувствайки със собственото си тяло тласъците, които преминаваха през тялото на майка й, се молеше на Богинята по-искрено и пламенно от когато и да било. Стегна мускулите си, пое си дъх и й се стори, че вътре в нея избухна пламък — сякаш бе вдишала огън. Огънят пламтеше в крайниците й — невероятно бе човешко тяло да поеме в себе си такава сила — но сега тя бе Великата майка, която дава живот на света.

Когато издиша, силата излезе от тялото като светкавица и прониза жената в прегръдките й, която се разтърси в конвулсия. Юлия викаше, че главата се вижда, Ана нададе такъв вик, който сигурно се чу и на Инис Уитрин — и нещо мокро и червеникаво се хлъзна между бедрата й и се загърчи в ръцете на бабувачката.

Момиче… Във внезапната, ехтяща тишина всички гледаха новия живот, който току-що се бе появил на белия свят. Бебето се размърда и тишината бе разкъсана от слабия му плач, който напомняше по-скоро мяукането на малко котенце.

— Браво на момичето! — възкликна Юлия и се зае да изтрива малкото червеникаво личице с чиста кърпа. После вдигна високо бебето и го подържа така, за да може да изтече кръвта от пъпната връв. — Елен, помогни на Повелителката, докато ние с Вивиан оправим бебето.

Вивиан знаеше какво трябва да направи, но ръцете й неудържимо трепереха, докато прищипваше от две страни пъпната връв. После, когато тази част на връвта се отпусна, тя взе ножа и я преряза.

— Браво. Сега подръж малката, за да проверя дали ще излезе цялата плацента. На масата има чисто платно, можеш вече да я повиеш.

Когато Юлия постави новороденото в ръцете й, Вивиан едва що не спря да диша. Под засъхващите петна от кръв се провиждаше нежната, розова кожа на бебето. Мекият пух по главичката му обещаваше да стане рус. Това дете не беше от кръвта на елфите. Беше се родила още една потомка на древната кралска династия — на златокосите хора, прекосили океана в отдавна отминали времена.

Елен питаше как ще се казва бебето.

— Игрейн — прошепна едва чуто Ана. — Името й е Игрейн…

Точно тогава бебето отвори очи, сякаш бе чуло името си, и в този миг Вивиан му дари сърцето си. Докато се взираше в мътните сини очички на новороденото, пред очите й се заредиха видения. Видя красива русокоса жена и веднага разбра, че тя е същото това бебе след години. Младата жена също държеше бебе на ръце — но то беше момченце; Вивиан видя и него — вече израснал мъж, как влизаше в сражение, озарен от славата на героите, а в ръцете си държеше меча на Авалон.

— Името й е Игрейн — повтори тя с далечен глас думите на майка си и продължи, — а от нейната утроба ще се роди Защитникът на Британия.

Талиезин седеше до огнището в Голямата зала и свиреше на арфа. Тази пролет той свиреше много често. Жреците и жриците се усмихваха, когато го чуеха, и казваха, че бардът се е разпял като прелетните водни птици, които топлото време бе докарало отново в блатата около Авалон. Талиезин се усмихваше, кимаше и се надяваше, че никой не забелязва как усмивката не стига до очите му.

Всъщност би трябвало да бъде щастлив. Въпреки че не можеше да го каже публично, все пак бе станал баща на чудесно момиченце, а и Ана вече се възстановяваше след раждането.

Но възстановяването вървеше бавно. Тя не бе викала по време на раждането, но той бе достатъчно близо, за да схване от звуците, които стигаха до него, колко много се бе измъчила. Тогава свиреше не толкова, за да го чува тя, колкото той самият да не чува какво става вътре в стаята. Как ли се справяха мъжете, чиито жени раждаха кажи-речи всяка година? Как понасяха мисълта, че жената, която обичат, е на прага на смъртта, за да даде живот на детето им?

Но може би те не обичаха жените си така, както той обичаше Повелителката на Авалон. Или просто не бяха прокълнати със свръхчувствителните сетива на един обучен друид, които накараха Талиезин да съпреживее толкова силно страданието й. Когато всичко свърши, пръстите му бяха окървавили струните на арфата от постоянното усилие да изгради с музиката си преграда пред нейната болка, която обземаше и него.

А сега имаше и нещо друго, което го натъжаваше. Много смътно си спомняше раждането на Вивиан — тогава беше зает с обичайните си задължения, и раждането бе много по-лесно, и той сам не бе убеден, че детето е негово. Но от когото и да я бе заченала майка й, сега Вивиан си беше негова дъщеря. А майка й най-сетне бе дала съгласието си за посвещаването й за жрица. Вече му беше ясно защо Великата жрица бе отлагала толкова дълго това тайнство. И той самият щеше да живее в страх, докато не видеше Вивиан жива и здрава, намерила обратния път сред мъглите.

Талиезин свиреше, и арфата му плачеше за всичко, което си отива безвъзвратно — защото, дори да се върнат, нещата никога не са същите. И музиката превръщаше страха и скръбта в прекрасна мелодия.

Вивиан бродеше по езерния бряг и се взираше над водите към заострения силует на Тор. Набираше смелост за последното изпитание — успееше ли, щеше да излезе от него като жрица на Авалон. Ако бе необходимо да се убеди, че вече не е в света, където бе прекарала последните пет години — достатъчно бе да хвърли поглед към хълма. На мястото на познатия каменен кръг, който увенчаваше Тор, сега пред очите й се издигаше една недовършена кула. Знаеше, че била посветена на Микаел — християнско божество, което самите християни наричаха „ангелос“. Бил повелител на светлината и християните го призоваваха, за да се пребори с тъмните подземни сили на богинята, която според тях някога обитавала недрата на Тор.

„И тя все още е тук, на Авалон“, каза си Вивиан. Но каквито и намерения да бяха имали строителите на кулата, тя не излъчваше толкова заплаха към подземните сили, колкото предизвикателство към небесата — като че ли бе изградена, за да отбележи потока на силата, който тук бе особено силен. Колко много бяха наследили християните от старите религии, и колко малко разбираха от дълбоката същност на това наследство! Все пак може би и това не бе зле — макар и силно променени, някои от древните мистерии се бяха съхранили и продължаваха да съществуват в света на човеците.

Ако Вивиан не успееше да намери обратния път към Авалон, и тя нямаше никога повече да се докосне до мистериите. Всъщност изпитанието и посвещаването на жриците бяха едно и също нещо — защото, за да преобрази действителността на Инис Уитрин от външния свят в действителността на Авалон, жрицата имаше нужда от свръхестествена сила, която, ако успееше, сама идваше в нейна власт.

Вивиан се извърна и загледа земите зад себе си — залетите с вода равнини, потънали в блатна растителност, и зелените ливади, които се простираха чак до устието на Сабрина. Имаше чувството, че ако поеме по-дълбоко дъх, ще усети по устните си соления вкус на морето.

Малко по-встрани се виждаше бялата лента на пътя, която се виеше между сивкавите хълмове на Мендип. Още по-далеч се виждаха по-меките очертания на Полдънските възвишения. Някъде зад тях трябва да беше Линдинис и големият римски път. Вивиан си каза, че единствено от нея зависи да си избере посоката, в която ще тръгне, и да започне друг, нов живот. Тази възможност тя имаше и преди — но сега имаше избор. Ако искаше, можеше и да се върне. Имаше само една риза на гърба си, а в ръцете си държеше сърповидния ритуален нож — но важното бе, че майка й най-сетне й бе дала свобода.

Наблизо имаше стар дънер. Вивиан седна и се загледа в полета на едно рибарче, което се стрелкаше нагоре-надолу, леко като небесен дух. Слънчеви отблясъци се пречупваха по водата и трептяха по стените на малката плоскодънна лодка, която й бяха оставили. Въздухът още пазеше дневната топлина, но от запад се надигаше ветрец и напомняше за хладния дъх на морето. Вивиан се усмихна и се отпусна под слънчевите лъчи. Дори това, че имаше избор дали да се върне на Авалон или да отиде във външния свят, бе достатъчна победа. Но тя вече бе взела решение.

Толкова нощи й се бе присънвало това последно изпитание, бе си представяла всеки отделен миг, беше обмисляла как да постъпи. Би било жалко всички тези приготовления да отидат напразно. Но не това бе повлияло на решението й. Беше й все едно кой ще наследи титлата Велика жрица един ден — дали тя или малката Игрейн, но държеше да докаже на майка си, че е достойна наследница на своите предци. След като облекчението и радостта от раждането на Игрейн поизбледняха, й бе станало ясно, че двете с Ана няма да престанат да се карат — прекалено много си приличаха. Но вече се познаваха малко по-добре.

Въпреки че целта на Вивиан си бе останала същата, раждането на сестра й малко промени подбудите й. За да докаже зрелостта си, новопридобитата способност да разбира хората около себе си, тя трябваше да издържи изпитанието на жриците. Освен това наистина искаше да се върне — да продължи постоянния спор с майка си, да гледа как Игрейн расте, и да слуша песните на Талиезин.

„Всичко това е много хубаво“, каза си Вивиан, стана и отново закрачи напред-назад. „Но като начало трябва да намеря обратния път.“

Припомни си на какво я бяха учили — „Магията е начин да се насочва овладяната и дисциплинирана човешка воля. Но понякога се налага да се освободиш тъкмо от волята си. Тайната се състои в това да знаеш кога да се владееш и кога да се отпуснеш.“ Сега небето бе чисто, но вятърът откъм морето се усилваше. Той щеше да докара мъглите, дигнали се като влажна въздушна вълна над Сабрина — и тяхното идване бе неумолимо и неотстъпно като прилива.

Не мъглите трябваше да преобрази Вивиан, а себе си.

— Помогни ми, Повелителко на Живота… Без теб не мога да стигна до Авалон. Покажи ми пътя… Помогни ми да разбера тайната — шепнеше тя. Последните думи дойдоха съвсем естествено: — Отдавам ти себе си…

Вивиан седна отново на дънера, отпуснала ръце върху коленете си. Трябваше да потърси собствената си същност. Пое си дъх и издиша с все сила — и с този дъх прогони от съзнанието си всички излишни мисли, които щяха да я отклоняват от пътя й. Вдишваше и издишваше — един път, два пъти, и с всяко издишване съзнанието й се насочваше навътре. Вивиан се рееше в пълния покой на безвремието.

Съзнанието й бе чисто — в него съществуваше една-единствена мисъл. Цялата й същност се насочи надолу, към земята. Тук под нея не се чувстваше непоклатимата основа на Тор — всичко плаваше и се изплъзваше и тя трябваше да поеме тези движения. Колкото и несигурни да бяха тези дълбочини, те все пак бяха източник на сила. Духът на Вивиан приемаше тази сила и тя я чувстваше да преминава през тялото й като мощна вълна и оттам да се насочва към небето.

В първоначалната си екзалтация тя имаше чувството, че душата й се отделя от тялото; но инстинктивните реакции на тялото върнаха целия прилив на силата обратно в земята. После дойде нова вълна, и още една, и още една — Вивиан стоеше права, с издигнати ръце, и силата пулсираше през нея. Потокът се превърна в нематериален стълб от енергия, който минаваше през човешкото и тяло и свързваше небето и земята.

Тя отпусна ръце надолу и после бавно ги повдигна напред. С това движение духът й се издигна и обгърна всичко наоколо. С освободените си сетива тя чувстваше и докосваше всичко около себе си — езерото, блатата и ширналите се поля, хълмовете и морето зад тях. Мъглата трептеше като воал пред погледа й, хладна и все пак пулсираща от сила. Все така затворила очи, Вивиан се обърна с към нея и цялата й същност се преобрази в безмълвен зов.

И мъглата дойде — огромна сива вълна, която заля всичко. Изчезнаха блатата, ливадите и езерото; мъглата неумолимо поглъщаше всичко, докато Вивиан остана сякаш единственото живо същество на света. Отвори очи, но това не промени нищо. Земята бе тъмна сянка в краката й, водата — далечно усещане за движение някъде напред. Затърси опипом и след малко пред нея се очерта бледа сянка — беше малката лодка, но тя изглеждаше почти прозрачна. Мъглата я бе лишила не само от цвят, но и от материална същност.

За променените сетива на Вивиан лодката все пак бе осезаема — когато стъпи в нея, долови познатото поклащане, и разбра, че се откъсват от брега. Земята бе маса от сенки, които изчезнаха за миг. Сега вече нямаше опора и посока. Зрението й на смъртна не можеше да й помогне. Все още имаше избор. Можеше да остане тук до зори, когато утринният бриз щеше да отвее мъглите — или да се опита да намери пътя към Авалон.

Затърси в дълбините на съзнанието си магическите думи. Знаеше, че заклинанието, макар и едно, се изменя в зависимост от това кой го произнася — като че ли всеки път ставаше малко по-различно. Не думите бяха от значение, а действителността, към която се отнасяха.

Вивиан си припомни как веднъж една планина, видяна в определена светлина, се бе превърнала пред очите й във фигурата на спяща богиня. Спомни си и за Граала, който си оставаше обикновена чаша, освен когато го погледнеш с очите на духа. Какво е мъглата, когато не е мъгла? Какво представляваше всъщност преградата между световете?

„НЯМА ТАКАВА ПРЕГРАДА…“

Мисълта изведнъж връхлетя в съзнанието й.

— Какво е мъглата?

„НЯМА НИКАКВА МЪГЛА… ВСИЧКО Е ИЛЮЗИЯ.“

Вивиан се замисли. Ако мъглата бе илюзия, какво бе тогава земята, скрита зад нея? Мираж ли бе Авалон, или може би светът на християните не беше действителен? Мисъл и илюзия се въртяха в безкрайна спирала — извън всякаква логика, и с всяко завъртане отпадаха ограниченията, с които си служеха човеците, за да определят своето битие.

„НЯМА НИКАКВА СЪЩНОСТ…“

Мисълта, която някога бе Вивиан, потръпна от докосването на разрухата. Внезапно прозрение й подсказа, че това бе мракът, в който се бе удавила Анара. Това ли бе крайното познание — че всъщност нищо не съществува?

„НИЩО… И ВСИЧКО…“

— Кой си ти? — изплака духът на Вивиан.

„ТВОЯТА СЪЩНОСТ…“

Но нейната същност бе нищо — трептяща прашинка на прага на небитието; и тогава — в същия миг, или после, или преди — защото тук нямаше Време — тя стана Единосъщност, цяла, всеобхватна, сияние, което преминаваше през световете и изпълваше всичко с действителност, и й даваше начало и край. За миг, равен на вечност, тя беше част от този екстаз.

Сетне, като лист, който се е оказал недостатъчно лек, за да бъде носен от вятъра, съзнанието й закръжи надолу. Тя бавно слизаше, връщаше се, влизаше в себе си; намираше загубените части от личността си. Но тази Вивиан, която се върна в тялото си, вече не бе същата. И когато се върна отново към себе си, новооткритият й глас звънна във вълшебните срички на заклинанието за преминаване — и заклинанието преобрази света.

Тя съзнаваше какво е направила още преди мъглите да започнат да се вдигат. Беше също както веднъж, преди много години, когато бе излязла от една гъста гора с твърдото убеждение, че е тръгнала в погрешната посока. Тогава — между две крачки — нещо трепна в мислите й и тя видя, че е на правилен път.

По-късно, когато Вивиан се опитваше да разбере защо е успяла там, където Анара се бе провалила, стигна до извода, че петгодишната битка с желязната воля на майка й бе укрепила личността й така, че тя можа да устои на докосването на Нищото. Но не искаше да се превъзнася като много съвършена — беше прозряла, че някои не се връщаха от изпитанието, просто защото душите им бяха толкова пречистени, че се сливаха завинаги с божествената Единосъщност — защото не се различаваха от нея, също както капката се влива в морето.

Възторгът от това сливане бе все още толкова жив в съзнанието й, че очите й се насълзиха при мисълта как споменът ще избледнее. Изведнъж си припомни колко отчаяно бе плакала в деня, когато майка й я отпрати с Нейтен. До този ден не си бе позволявала да допусне този спомен в съзнанието си.

— Повелителко… не ме изоставяй! — прошепна тя, и като ехо отнякъде долетя отговорът: „Никога не съм те оставяла и никога няма да те изоставя — в този живот и отвъд него, аз съм до теб…“

Но колкото повече гаснеше вътрешната светлина, толкова просветляваше мъглата около нея — и след миг Вивиан се озова, примигвайки, на силна слънчева светлина.

Очите й обгърнаха водната шир, по която играеха лъчите на слънцето, белия камък на постройките и зелената трева по Тор, и тя разбра, че няма нищо по-красиво — нито на този, нито на който и да било друг от световете. Някой викаше; тя засенчи очите си с ръка и разпозна светлите коси на Талиезин. Очите й затърсиха по-нагоре по хълма и тя се стегна, за да посрещне надигащата се позната болка. Талиезин бе стоял тук и я бе чакал — сигурно още от мига, когато е тръгнала. Нима майка й дори сега не бе проявила интерес дали Вивиан ще успее да се върне или не?

Но тя пропъди тази мисъл; знаеше, че майка й няма да се покаже, за да не признае нито пред другите, нито пред себе си колко много я тревожи мисълта дали голямата й дъщеря ще успее да се върне жива и здрава у дома.