"Заслушани в молитвата на вселената" - читать интересную книгу автора (Морган Марло)

НАВИСОКО

Имаше едно-единствено нещо в тази страна, което не одобрявах. Струваше ми се, че първите хора тук, тъмнокожите туземци, наричани аборигени, бяха подложени все още на дискриминация. Към тях се отнасяха почти по същия начин, както ние, американците, се отнасяхме към нашето коренно население. Земята, в която им бе определено да живеят, Пустошта, представляваше гол пясък, а по на север — назъбени скали и полупустиня с храсталаци. Единствените свестни територии, смятани все още за техни земи, бяха същевременно оформени като национални паркове, така че те съжителстваха в тях заедно с туристите.

Не можех да видя аборигени да заемат някакви обществени постове, нито да вървят по улиците с деца в ученически униформи. Не видях н никой от тях да посещава неделните църковни служби, въпреки че попадах на различни вероизповедания. Не ги виждах и да продават зеленчуци, нито стоки в някой универсален магазин, нито да приемат колети в пощата. Посещавах правителствени канцеларии и никъде не видях чиновници аборигени в тях. Не ги срещах да работят на бензиностанциите или да чакат клиенти във веригите заведения за бързо хранене. Изглеждаха съвсем малобройни. В града се забелязваха наети в туристическите центрове. Почиващите ги зяпаха в ливадите край кошарите и оборите, където работеха като помощници, наричани джакару. Когато собственикът на някое ранчо открие, че скитаща група аборигени са убили овца, той не предявява иск за обезщетение. Туземците взимат само онова, от което наистина се нуждаят за прехраната си, пък и, честно казано, приписват им се свръхестествени сили за отмъщение.

Една вечер наблюдавах група млади, двайсет и една-две годишни, полукастови аборигени, които наливаха бензин в тенекиени кутии и след това го дишаха, докато вървяха през града. Видимо се опияняваха от парите. Бензинът представлява смес от въглеводород и химикали. Знаех, че те действат силно разрушително на костния мозък, черния дроб, бъбреците, адреналиновите жлези, гръбначния мозък, както и на цялата централна нервна система.

Но като всички останали на площада онази нощ аз не предприех нищо. Дори не си направих устата. Не направих и опит да спра глупашкото им представление. По-късно научих, че един от тези младежи е умрял от оловна интоксикация и затруднено дишане. Почувствах загубата толкова силно, сякаш бях погребала отдавнашен приятел. Посетих моргата и разгледах трагичните тленни останки. Като човек, посветил живота си на опитите да се предпазим от болести, смятах, че липсата на култура и загубата на лична цел са сред допринасящите фактори при наддаването със смъртта. Най-криво ми беше от това, че ги бях наблюдавала, без да си мръдна пръста да ги спра. Разпитах моя нов приятел, оси, Джоф. Той притежаваше голям бизнес за търговия с коли, беше моя възраст, неженен н много привлекателен — австралийският Робърт Редфорд. Няколко пъти си бяхме определяли срещи, така че след един симфоничен концерт, докато вечеряхме на свещи, аз го попитах дали гражданите тук са наясно какво става и не се ли опитва някой да направи нещо.

Той отговори така:

— Да, тъжно е, но нищо не може да се направи. Ти не разбираш аборигените. Те са примитивни, диви, хора от Пустошта. Ние предлагахме да ги образоваме. Мисионери прекараха години да ги увещават да приемат вярата. В миналото те са били канибали. И днес все още не желаят да се отърсят от своите обичаи и стари поверия. Мнозина от тях предпочитат непосилните трудности на пустинята. Земята на Пустошта е костелив орех, но и те са най-твърдите хора в света. Знае се, че онзи, който обкрачва две култури, рядко постига успех. Вярно е, че те са умираща раса. Числеността им намалява по тяхна собствена воля. Те са безнадеждно невежи хора и нямат никаква амбиция да преследват успех. И след двеста години те са непригодни за него. Нещо повече, те дори не правят опити. В бизнеса на тях не може да се разчита — държат се така, сякаш не с в час. Повярвай ми, не би могла да ги въодушевиш с нищо.

Изминаха няколко дни, но аз не преставах да мисля за умрелия младеж. Започнах да обсъждам загрижеността си с една жена от здравеопазването, която също като мене разработваше специален проект. Работата й включваше срещи със стари хора от коренните жители. Тя документираше диви растения, билки и цветя, за които по научен път можеше да се докаже, че помагат да се предпазим от някоя болест или я лекуват. Владетелите на това познание бяха хората от Бута. Рекордът, който отбелязваха по дълголетие и ниска степен на дегенеративни заболявания, говореше от само себе си. Тя потвърди, че съвсем незначителен напредък е отбелязан при интегрирането на расите, но бе склонна да ми помогне, ако аз желая.

Ние поканихме двадесет и двама младежи, наполовина аборигени на среща. Тя ме представи. Тази вечер аз говорих за правителствената система за частната стопанска инициатива и обсъдих организацията, наречена Реализация за обществено онеправдани младежи от града. Целта беше да изнамерим какъв продукт да произвежда групата. Съгласих се да ги науча как да купуват суровини, как да организират работната си сила, как да създадат предмета и да го изнесат на пазара, как да се установят в бизнеса и в банковата общност. Те проявиха интерес.

На следващата среща преценихме възможностите за някои проекти. По време на детството ми дядо и баба живееха в Айова. Спомням си как тя повдигаше рамката на прозореца и закрепяше в отвора мрежа на височина една стъпка. Къщата, която обитавах в Австралия, нямаше мрежи и това бе типично за повечето стари крайградски домове. Климатични инсталации в повечето случаи не се инсталираха, така че съседите ми просто повдигаха прозорците и оставяха летящите насекоми да прехвърчат навътре и навън. Комари нямаше, но водехме ежедневна борба с крилатите хлебарки. Лягах си сама, но много често се събуждах, за да установя, че споделях възглавето си с няколко двуинчови черни животинки с твърди телца. Мислех си, че мрежата може да бъде щит срещу тяхното посегателство.

Групата се съгласи, че мрежите щяха да се окажат добър артикул, с който да се започне бизнес. Познавах една семейна двойка в Съединените щати, към които можех да се обърна за помощ. Той беше инженер-дизайнер в една голяма корпорация, а тя беше художничка. Ако успеех в писмо да им обясня какво ми трябва, те щяха да създадат проект. Наистина той пристигна след две седмици. Моята скъпа стара леля Нола от Айова предложи да ни заеме известна сума, за да закупим първоначалния материал и да задвижим бизнеса. Нуждаехме се и от място. Гаражите бяха рядкост, но имаше достатъчно навеси за коли, така че ние се сдобихме с такъв и работехме на открито.

Всеки от младите аборигени сякаш по естествен път застана на онзи пост, който най-много му идваше отръки. Имахме счетоводител, закупчик, домакин, който държеше под строг отчет нашия сменящ се инвентар. Имахме специалисти за всяка една част от продукта, дори няколко родени търговци. Аз стоях в сянка и наблюдавах как се оформя структурата на компанията. Беше очевидно, че без моето внушение кое как да правят, те се бяха съгласили помежду си, че онзи, комуто харесваше да поеме единствено задълженията по почистването, допринасяше в същата степен за крайния успех. Нашият подход беше да предложим някъде мрежите за свободно ползване за няколко дена. Когато се връщахме, ни се плащаше, ако мрежите са имали успех. Обикновено получавахме и нови поръчки за останалите прозорци в имота. Аз учех младежите и на доброто старо американско правило да искат препоръки.

На една среща в края на седмицата обясних на Джоф за нашия проект и за желанието ми да помогна на тези хора да станат финансово независими. Може би те нямаше да бъдат наети да работят, за някоя компания, но и нямаше да им се попречи да закупят някоя, ако съберяха достатъчно средства. Предполагам, че съм се фукала за приноса си към разпъпващото им чувство за собственото им значение. Джоф каза:

— Браво на теб, янки!

Но следващия път, когато се видяхме, той донесе със себе си някои исторически книги. Седнала в неговия двор с изглед към най-красивото пристанище на света, аз прекарах една цяла събота в четене.

Имаше и цитат на негово преосвещенство Джордж Кинг от 16 декември 1923 година от публикация в „Аустрелиън Сънли Таймс“: „Аборигените на Австралия без съмнение представляват ниско ниво в скалата на човечеството. Те нямат достоверна традиционна история нито за себе си, нито за своя произход или прояви. Ако бъдат заличени от света в настоящия момент, те няма да оставят нито едно произведение на изкуството като паметник за това, че са съществували като народ. Но те явно са бродили по обширните равнини на Австралия още през най-ранните периоди на световната история.“

Имаше и друг, по-съвременен цитат, от Джон Бърлес, който показваше отношението на бяла Австралия: „Аз ще ти дам нещо, но ти нямаш нищо, което бих поискал.“

Извадки от етиологични и антропологични трудове от Четиринайсетия конгрес на австралийската и новозеландска асоциация за научно развитие сочеха:

В една от историческите книги пишеше, че момчето абориген в Австралия става мъж с ритуал, при който пенисът му бива обрязан с тъп нож от камък и без упойка при пълна липса на каквато и да било проява на болка. А в пълнолетие се влиза, когато преден зъб бива избит от някой свят мъж, който владее камъка като оръжие, след което обелената от пениса кожа се сервира за вечеря на мъжките роднини, а момчето се изпраща само в пустинята, ужасено и кървящо, за да докаже, че е способно да оцелее. В историята също пишеше, че те са канибали и че жените изяждали собствените си бебета, като наблягали на най-нежните мръвки. Една случка в книгата разказваше за двама братя: по-младият пронизал по-големия, докато спорели за жена. След като сам ампутирал гангренясалия си от раната крак, по-големият ослепил по-малкия брат и те заживели щастливо. Единият пристъпвал върху протеза от кост на кенгуру и дърпал другия след себе си, хванали края на дълга пръчка. Четивото беше потискащо, но най-невъзможна за разбиране ставаше правителствената информация за осъществяваната от аборигените примитивна хирургия и че за щастие те притежаваха по-нисък от нормалния човешки праг за болката.

Моите сътрудници в проекта не бяха диваци. Като нищо можех да ги сравня с младите неудачници в собствената си страна. Те живееха изолирано от обществото, половината бяха на помощи за безработни. Струваше ми се, че се бяха примирили с живот, населен от дънки левис втора употреба, консерва топла бира и на всеки няколко години по един индивид, който удряше късмета.

Следващия понеделник, когато се завърнах отново при своя проект с мрежите, осъзнах, че съм свидетелка на искрена несравнима подкрепа, далечна от този свят на бизнеса. Беше наистина освежаващо.

Запитах младите работещи за тяхното историческо наследство. Отговориха ми, че значението на племенния произход е изчезнало отдавна. Много малко си спомняха как прародителите им са им разказвали за живота, когато единствено расата на аборигените е населявала континента. Тогава са съществували племената на Хората от Солената Вода, на Хората Ему и т.н. В интерес на истината обаче не им беше приятно да им се напомня за тъмната им кожа и за отликата, до която тя водеше. Надяваха се да се оженят за избраник с по-светъл цвят и така децата им съвсем да избелеят.

Компанията бележеше успехи по всички показатели, така че не се изненадах, когато един ден ми телефонираха, за да ме поканят на среща, провеждана от едно племе аборигени на другия край на континента. От обаждането се подразбираше, че това не е просто някаква среша, а моята среща.

— Уредете така нещата, че да присъствате — помоли глас на коренен жител.

Аз си поднових гардероба специално за случая, купих си билет отиване и връщане и си направих хотелска резервация. Съобщих на хората, с които работех, че ще отсъствам за кратко време и по повод уникалното призоваване. Споделих възторга си и с Джоф, както и с хазяйката, излях го и в писмо до дъщеря си. Беше чест, че хора толкова надалеч бяха чули за нашия проект и желаеха да изразят своята благодарност.

— Транспортът от хотела до срещата ще бъде осигурен — продължи гласът.

Трябваше да ме вземат по обяд. Очевидно това означаваше, че ме очаква тържествен обяд-награда. Чудех се какво ли меню ще сервират.

Е, Ооота наистина се появи точно в дванайсет часа, но на въпроса каква храна ще сервират аборигените, още нямаше отговор.