"Как един крал погубва Франция" - читать интересную книгу автора (Дрюон Морис)

Първа частНещастията идват отдалече

IПЕРИГОРСКИЯТ КАРДИНАЛ РАЗМИШЛЯВА…

Трябваше да бъда папа. Как да не мисля и премислям това, след като три пъти съм държал тиарата в ръце; три пъти! Както за Бенедикт XII и Климент VI, така и за настоящия ни предводител, аз бях този, който в крайна сметка реши на чия глава да бъде поставена тя. Приятелят ми Петрарка казва, че майсторя папи… Не съм чак толкова добър майстор, щом нито веднъж не успях да увенчая собствената си глава. Е, божия воля… Колко странно нещо е един конклав! Положително съм единственият жив кардинал, участвувал в три. А може би ще бъда свидетел и на четвърти, стига нашият Инокентий VI да е наистина толкова болен, колкото може да се съди от оплакванията му…

Какви са онези покриви там? А, да, абатството Шансьолад в долината Борон, познах го… Естествено първия път бях прекалено млад. Тридесет и три годишен — възрастта на Христос; в Авиньон вече говореха за това, щом се разбра, че Йоан XII… боже, съхрани душата му в светлите си селения… е на смъртно легло. Но кардиналите нямаше да изберат най-големия младок сред своите събратя, и признавам, че това беше разумно. За такъв пост е необходим опитът, който придобих впоследствие.

Все пак и тогава съм знаел немалко неща, щом не съм се главозамайвал с празни илюзии…

Погрижих се, щото сред италианците достатъчно убедително да бъде разпространен слухът, че никога, никога френските кардинали няма да гласуват за Жак Фурние и по този начин бързо успял да спечеля гласовете им за него и той бе единодушно избран. „Избрахте едно магаре!“ — ни извика той за благодарност веднага щом произнесоха името му. Знаеше си недостатъците. Е, не магаре, но не и лъв. Добър генерал, който начело на ордена Шартр бе съумял да си извоюва авторитет. Но прекалено дребнав, придирчив, пристрастен, за да ръководи целия християнски свят. В крайна сметка неговите преустройства причиниха повече вреда, отколкото полза. Но затова пък при него можехме да бъдем напълно сигурни, че светият престол няма да се върне в Рим. По този въпрос той беше стена, канара… а това беше най-важното.

Втория път, на конклава през 1342… Ах, тогава всички шансове биха могли да бъдат на моя страна, ако… ако Филип дьо Валоа не бе пожелал да издигне своя канцлер, руанския архиепископ. Ние, перигорците, винаги сме били покорни на френската корона. Пък и как щях да продължа да оглавявам френската партия в конклава, ако бях дръзнал да се противопоставя на кралската воля? А Пиер Роже беше велик папа, безспорно най-добрият от всички, на които съм служил. Достатъчно е да си спомним как се преобрази Авиньон при него, какъв дворец построи тук, внушителния приток на книжовници, учени и художници… Освен това той успя да купи Авиньон. Тази сделка я направих с неаполитанската кралица; с чиста съвест мога да кажа, че това е мое дело. Осемдесет хиляди флорина — нищожна сума, колкото една милостиня. Кралица Жана не се нуждаеше толкова от пари, колкото от индулгенции за последователните си бракове, без да става дума за любовниците й.

Сигурно са подменили амунициите на впряга. Носилката се тръска повече от обикновено. Все така е, когато тръгна на път… Та оттогава божият викарий престана да се чувствува като наемател, както когато сядаше на крайчеца на несигурен трон. А какъв двор имахме — цял свят ни подражаваше. Всички крале се стичаха тук. За да бъдеш папа, не е достатъчно да си добър свещенослужител — трябва да умееш и да царуваш. А Климент беше голям дипломат; вслушваше се драговолно в съветите им. Ех, морската лига, която включваше Източната империя, кипърския крал, венецианците, хоспиталиерите…1

Очистихме Гръцкия архипелаг от варващината, която го бе заляла, и щяхме да направим още повече. Но настъпи тази безсмислена война между френските и английските крале — питам се дали някога ще свърши, — която осуети замисъла ни да върнем Източната църква в лоното на Римската. После дойде чумата… и смъртта на Климент…

Третия път, на конклава преда четири години, ми попречи произходът ми. Сторих им се, изглежда, прекалено голям благородник, а току-що бяхме имали такъв. Представете си — аз, Ели дьо Талейран, наричан перигорски кардинал, — та моят избор би бил обида за бедните. От време на време църквата внезапно я прихваща пристъп на смирение и обезличаване. И това нищо не й струва. Да махнем украшенията, да скрием одеждите, да продадем златните потири и да започнем да раздаваме тялото на Христа в гаванки за две су, да се облечем като просяци, и то колкото може по-мръсни, така че никой да не ни тачи, най-напред самите просяци… Много ясно! Защо ще ни почитат, щом сме се направили подобни на тях? И най-накрая самите ние вече да престанем да се уважаваме… Кажете го на ревностните привърженици на смирението и те ще ви сложат Евангелието под носа, сякаш само те са го чели, и ще ви проглушат ушите с яслата между вола и магарето, с работилницата на дърводелеца… Да бъдем като нашия спасител Исус… Но къде е сега Христос, мили пустословни отчета? Не седи ли отдясно на Отца, не се ли е слял с неговото всемогъщие? в ореол на величие сред светлината на звездите и небесната хармония? Не е ли господар на света сред легиони от ангели и блаженопочивши? Кое ви дава право да решавате кой от двата образа на Христос трябва да бъде представян на верующите във ваше лице — дали краткотрайният му земен път, или неговата всевечна слава?

Виж, ето какво ще проповядвам, ако минем през някоя епархия, чийто епископ се е увлякъл по новите идеи и принизява бог по този начин… Не всякога е весело да вървиш под тежестта на двадесет ливри втъкано злато, с митрата и жезъла, особено ако го правиш от тридесет години… Но така се налага.

Не можем да привличаме душите с оцет. Ако един голтак нарече братя други голтаци, това няма да им направи особено впечатление. Съвсем друго е, ако кралят им го каже. Да накараме хората поне малко да повярват в собствената си стойност — това е най-голямото благодеяние, но нашите братчета и разни други скитащи монаси го пренебрегват. Тъкмо защото хората са бедни, страдащи, грешни и окаяни, трябва да подкрепим тяхната надежда в отвъдния свят. Ами да, именно с тамян, музика и позлата. Църквата трябва да дава на верующите представа за небесното царство и всеки свещенослужител, като се започне с папата и кардиналите, е длъжен да бъде подобие на всевишния творец…

Всъщност не е лошо, че си говоря така; идват ми наум доводи за бъдещите проповеди. Но все пак предпочитам да ги търся в компания… Дано Брюне не е забравил бонбончетата. А, не, ето ги. Впрочем той никога не забравя…

Без да съм голям богослов като тези, които в последно време валят отвсякъде, мой дълг е да поддържам ред и чистота в божия дом на земята; не желая да съкращавам личните си разходи и тези за двореца ми; самият папа, който добре знае какво ми дължи, не е и помислил да ме принуди на това. Ако му харесва да скромничи на трона, то си е негова работа. Но като негов нунций аз държа да запазя славата на сана му.

Знам, че мнозина злостно одумват голямата пурпурна носилка с позлатени дръжки и обкови, в която пътувам сега, покритите с червени плащове коне, двестата копиеносци от охраната и трите избродирани върху знамето и ливреите на сержантите перигорски лъва. Но затова, когато вляза в някой град, цялото население тича да ми се кланя и целува мантията ми; а кралете коленичат пред мен… За твоя слава, господи, за твоя слава…

Само че на последния конклав съвсем не цареше такъв дух и ясно ми дадоха да разбера това. Тогава искаха някого от простолюдието, съвсем обикновен, смирен, беден човек. Едва успях да отклоня гласуването от Жан Бирел; о, той безспорно беше светец, но светец, който нямаше и капчица дарба да управлява и който щеше да бъде втори Пиер Миронски. Употребих достатъчно красноречие, за да убедя събратята конклависти колко опасна грешка, при съществуващата в Европа обстановка, щеше да бъде, ако изберем нов Целестин V. О, съвсем не го щадих Бирел! Такава възхвала му направих, доказвайки, че с възхитителните си добродетели е негоден да управлява Европа, че направо го смазах. И постигнах провъзгласяването на Етиен Обер, който имаше достатъчно беден произход от страна на рода Помпадур и чиято кариера бе в достатъчна степен лишена от блясък, за да спечели гласовете.

Учат ни, че Оветият дух ни озарява за избора на най-достойния; а в действителност гласуваме, за да избегнем най-лошия…

Негово преосвещенство ме разочарова. Хленчи, колебае се, решава нещо, отмята се. О, аз другояче бих ръководил църквата… И после отде му дойде хрумването да изпрати кардинал Капочи с мен, сякаш са необходими двама легати и сякаш не съм достатъчно опитен, за да се справя сам! И какво се получи? Спречкваме се още с пристигането, защото доказвам глупостта му, а той се прави на засегнат, милият Капочи, оттегля се и докато аз тичам от Брьотьой до Монбазон, от Монбазон До Поатие, от Поатие до Бордо и от Бордо до Перигьо, той, от Париж, току праща навсякъде писма, за да затруднява преговорите ми. Ох, надявам се, че няма да го заваря в Мец при императора…

Перигьо2, мой Перигор…3 Боже, дали не ги виждам за последен път?

Майка ми беше сигурна, че ще стана папа. Неведнъж ми го е внушавала. Затова накара да ме подстрижат още на шестгодишна възраст и издействува от Климент V, който хранеше голямо и хубаво чувство към нея, да бъда записан като папски възпитаник с право да получа бенефиций. Колко ли годишен бях, когато за пръв път ме заведе при него?… „Госпожо Брюнисанд, нека бог даде вашият син, когото лично благославям, да покаже в избраното от вас поприще всички достойнства, които могат да се очакват от такъв род, и бързо да се издигне до най-високите длъжности на Светата църква.“ Не бях повече от седемгодишен. Направи ме каноник на Сен-Фрон; времето на първата ми свещеническа наметка. Близо петдесет години оттогава…

Майка ми ме виждаше папа. Дали бе честолюбива майчината мечта, или от онези пророчески видения, които жените имат понякога? Уви, мисля; че никога няма да бъда папа.

И все пак… и все пак, роден съм под знака на Юпитер и Слънцето, и то в кулминация, което означава власт и мирно царуване. Никой от другите кардинали няма такова хубаво разположение на звездите. В деня на избора моят хороскоп беше по-добър от този на Инокентий. И въпреки това… мирно царуване, мирно царуване, добре, но сега е война, смут, размирици. Звездите ми предвещават премного щастие и не отговарят на времената, в които живеем сега. Тези на Инокентий показват трудности, грешки, превратности и бяха по-подходящи за мрачния период. Бог съгласува хората с времето и призовава папите в съответствие със своите цели; един — за величие и слава, друг — за мрак и падение…

Ако не бях постъпил в църквата, както желаеше майка ми, сега щях да бъда граф дьо Перигор, тъй като по-големият ми, брат умря без наследник именно в годината на първия конклав и понеже аз не можех да сложа графската корона, тя се падна на по-малкия ми брат, Роже-Бернар… Няма как, нито папа, нито граф. Е, трябва да се примирим с мястото, което провидението ни отрежда, и да се стремим да бъдем възможно най-полезни. Положително ще бъда от изигралите голяма роля в своя век значителни личности, забравени веднага след смъртта им. Паметта на народа е ленива — помни само имената на кралете… Да бъде волята ти, господи…

Пък и каква полза да умувам, тези неща съм си ги казвал стотици пъти… Развълнувах се, защото отново видях Перигор от моето детство, скъпата църква Сен-Фрон и защото ги оставям зад себе си. Я по-добре да погледам пейзажа, може би го виждам за последен път. Благодаря ти, господи, че ми отреди тази радост…

Но защо се движим толкова бързо? Вече минахме Шато-л’Евек, а от тук до Бурдей ще стигнем за не повече от два часа. Наистина първия ден се минава малък преход. Сбогуването, последните благословии, които ми искат просителите, забравеният багаж — винаги се тръгва по-късно от предвиденото. Но този път наистина преходът е малък. Брюне! Хей, Брюне, приятелю, иди отпред и нареди да забавят хода. Кой ни води с такава скорост? Кюнак или Ла Рю? Не е нужно да ме тръскат толкова. И кажи на монсеньор Аркамбо, племенника ми, да слезе от коня, защото го каня да пътува с мен в носилката. Благодаря ти, върви…

Когато идвах от Авиньон, с мен беше племенникът ми Робер дьо Дюразо. Той притежаваше много от чертите ла сестра ми Агнес и на майка ни. Защо му трябваше да се бие за френския крал в Поатие и да го убият онези грубияни англичаните. О, не го упреквам, макар че трябваше да се преструвам на недоволен. Кой можеше да предположи, че крал Жан ще се остави да го натупат така? Изправя тридесет хиляди души срещу шест хиляди и още същата вечер го пленяват. Ама че безразсъден и глупав владетел! Ако беше приел споразумението, което му поднесох като тепсия с дарове, щеше да спечели всичко без бой!

Аркамбо не ми изглежда толкова буен и с такива блестящи качества като Робер. Не е бил в Италия, която доста отваря ума на младежта. Е, с божия воля той ще бъде перигорски граф. Пътуването с мен ще му е от полза. Този младеж може много да научи от мен…А и след като си прочета молитвите, ми е неприятно да оставам сам.