"Госпожицата със зелените очи" - читать интересную книгу автора (Льоблан Морис)

4.

„Ако има принцип, на който съм верен — каза ми Арсен Люпен, когато след много години ми разказваше историята на госпожицата със зелените очи, — той е: никога да не се опитвам да реша една задача, преди да е настъпил часът за това. За да се заемете с някоя загадка, трябва да почакате, докато случаят или професионализмът ви доведе до събирането на достатъчно факти. По пътя към истината трябва да се стъпва предпазливо, стъпка по стъпка, в съответствие с развоя на събитията“.

Подобно разсъждение беше още по-сполучливо за престъпление, което се състоеше от противоречия и абсурди, между които изглеждаше, че няма връзка и основна мисъл. Никога до такава степен Раул не бе чувствал, че трябва да се пази от всякакво прибързване. Интуиция, анализи, тълкувания — това бяха многобройни примки, от които трябваше да се пази, за да не попадне в тях.

Раул прекара целия ден под брезента, докато товарният влак пътуваше на юг сред слънчевите поля. Ядеше ябълки, за да засити глада си, и блажено мечтаеше. Не си губеше времето за изграждане на съмнителни хипотези за хубавата госпожица и престъпленията й, а се наслаждаваше на спомена за нежната й сладка уста, която беше целувал. Това беше единственото, което го занимаваше. Да отмъсти за англичанката, да накаже виновницата, да залови третия съучастник, да си вземе обратно открадналите му банкноти — всичко това би било интересно, но да намери отново зелените очи и устните, които се отдават, беше истинска наслада!

От съдържанието на чантичката не научи много. Списъци на съучастници, писма от членовете на бандата. Жалко! Мис Бакфийлд, както го потвърждаваха доказателствата, беше наистина крадла. Заедно с тях имаше писма от лорд Бакфийлд, в които се разкриваше честността и нежността на бащата. Ролята на убитата в драмата не личеше, както и съществуващата връзка между авантюрата й и престъплението на тримата бандити.

В единствения документ, за който беше споменал Марескал и който беше адресиран до англичанката, пишеше за ограбването на някаква вила. Тя бе обозначена с инициал „Б“:

Засега Раул не обърна достатъчно внимание на странния послепис. Съгласно негов любим израз той представляваше девствени джунгли, в които не може да се проникне, освен с предположения и опасни хипотези. Докато нападението на вила „Б“…

Постепенно идеята за обира добиваше особен интерес за Раул и тази мисъл дълго не можеше да го напусне. Пътуваше на юг, а това означаваше, че ще е глупак, ако пренебрегне такъв удобен случай.

През следващата нощ на Марсилската гара Раул се прехвърли от товарния вагон в експреса за Ница. В сряда сутринта, на 28 април, пристигна благополучно, преди това беше измъкнал от джоба на един шишко няколко банкноти, с които си купи куфар, дрехи и бельо. Настани се в хотел Мажестик Палас.

Закуси в хотела, четейки местните вестници, изпълнени с повече или по-малко фантастични описания на нападението на бързия влак. В 2 часа след обяд излезе толкова преобразен, че би било невъзможно на Марескал да го познае. Едва ли комисарят би заподозрял, че неговият противник ще има смелостта да замести мис Бакфийлд в планирания обир на вила „Б“.

— Когато един плод узрее — каза си Раул, — късат го. А този ми се струва презрял и ще бъде наивно да го оставя да изгние. Бедната мис Бакфийлд не би ми простила никога. Вила Фарадони беше разположена край шосето, в хълмиста местност с маслинени дървета. Пусти песъчливи пътища минаваха покрай стените на оградата. Раул ги обиколи и забеляза малка дървена врата, разядена от червеи, а по-нататък и врата с железни пръчки. Хвърли поглед и на близката къщичка, в която навярно живееше перачката. Когато се обърна към шосето, видя старомодно ландо, което се отдалечаваше по посока към Ница. Граф Фарадони и слугите му отиваха за продукти. Беше 3 часа.

— Къщата е празна — каза си Раул. — Най-вероятно е съучастникът на мис Бакфийлд, който не може да не знае за нейното убийство, да не иска сам да се вмъкне в къщата. Следователно строшената цигулка остава за мен!

Върна се към разядената врата и се спря на мястото, където беше забелязал издатини по стената. Лесно се покатери по тях и по занемарена алея се отправи към къщата. Всичките прозорци в партера бяха отворени. Влезе през прозореца на преддверието и стигна до стълбата, която водеше до кулата. Не беше стъпил и на първото стъпало, когато зазвъня електрически звънец.

— По дяволите — каза си той — нима къщата е снабдена със сигнална система?

Пронизителното дрънчене в коридора изведнъж спря. Реши да си изясни това. Прегледа звънеца, който беше поставен близо до тавана. Проследи жицата, която минаваше покрай корнизите и забеляза, че тя излиза навън. Раул излезе от къщата. Жицата беше закачена на дърветата и се губеше в посоката, от която беше дошъл.

Той направи заключение: „Като се отвори малката врата, звънецът се задейства. Някой е искал да влезе, но се е отказал, като е чул далечното звънене.“

Зави наляво и се качи на една могила, от която се виждаха къщата, полето с маслиновите дървета и стената около дървената врата. Зачака, притаен в храстите, които го заобикаляха.

Един мъж се покатери на стената, както бе постъпил и самия Раул. Възседна я отгоре като кон, откачи края на жицата и скочи долу. Вратата се отвори и влезе втори човек — беше жена.

В живота на големите авантюристи, най-вече в началото на техните приключения, случаят играе роля на помощник. Дали по някаква случайност госпожицата със зелените очи се намираше тук в компанията на човек, който можеше да бъде само Вилхелм? Бързото бягство и отпътуването на двамата, внезапното им нахлуване в градината точно на 28 април, всичко това показваше, че знаят за плана и вървяха към целта. Не се ли криеше в това търсената от Раул връзка между действията на англичанката и нейната убийца?

Сега и двамата вървяха покрай дърветата. Мъжът беше слаб и небръснат и имаше вид на противен актьор. Държеше план в ръката си и вървеше с неспокойна походка, като се озърташе.

Младата жена… Макар и да не се съмняваше в самоличността й, Раул я позна трудно. Красивото лице, което преди няколко дни го бе възхитило на булевард Осман, бе променено до неузнаваемост. Не приличаше и на трагичния образ, видян от него в коридора на бързия влак. Пред него беше измъчено и уплашено лице, което предизвикваше състрадание. Тя носеше обикновена сива рокля без украшения и широкопола сламена шапка, която закриваше русите й коси. Когато завиваха покрай могилата, от която ги наблюдаваше, той съзря за миг глава на мъж. Беше без шапка, с черна разрошена коса и вулгарна физиономия. Това не трая дори секунда.

Дали не беше третият съучастник, оставен на пост край пътя?

Двамата се спряха близо до могилката. Вилхелм се затича към къщата, като остави младата жена сама.

Раул, който се намираше на петдесетина крачки, я гледаше жадно и си мислеше, че още един поглед я следи през дупките на проядената врата. Какво да прави? Да я предупреди ли, или да я отведе със себе си, както бе направил в Бокур, и да я спаси от опасностите, които му бяха неизвестни?

Любопитството беше по-силно. Искаше да научи всичко от тази забъркана история. Действията в нея се преплитаха, но той се надяваше да се появи ръководната нишка, която да му позволи да избере верния път и да не действа повече наслуки, воден от състрадание или желание за отмъщение.

През това време тя стоеше облегната на едно дърво и си играеше разсеяно със свирката, която трябваше да употреби при опасност. Макар да беше на повече от двадесет години, лицето й, почти на дете, изненада Раул. Косите й светеха като злато под приповдигнатата шапка и й придаваха жизнерадостен ореол.

Мина известно време. Изведнъж желязната врата изскърца и Раул видя една жена от народа, която, тананикайки си, се отправяше към къщата с панер под ръка. Госпожицата със зелените очи също я беше чула. Тя се олюля, сви се край дървото и изчака перачката да отмине.

Изминаха ужасни секунди. Какво щеше да направи Вилхелм, изненадан в момента на кражбата, от неочакваната посетителка? Стана така, че перачката влезе в къщата през задния вход. В следващия момент от другата страна излезе Вилхелм, който се връщаше, като държеше в ръката си завит във вестник пакет, който имаше формата на цигулка. Срещата с перачката беше предотвратена.

Сгушената девойка не видя веднага това и докато съучастникът й плахо се приближаваше към нея, лицето й беше изплашено. Такава я видя в Бокур след убийството на мис Бакфийлд. Раул я презираше.

Последва късо обяснение, което разкри на Вилхелм опасността, на която е бил изложен. Той се олюля на свой ред и когато минаваха край могилката, смъртно бледи и ужасени, и двамата трепереха.

— Да — помисли Раул, изпълнен с презрение, — ако Марескал или слугите му дебнат край стените, още по-добре! Нека хванат и двамата. Нека ги тикнат в затвора!

Речено било през този ден обстоятелствата да не съвпадат с предвижданията на Раул и той да бъде принуден да действа против волята си, без да е размислил. Когато двамата крадци стигнаха на двадесет крачки от вратата, човекът, който Раул бе съзрял на стената, изскочи от храстите край пътеката, събори с юмрук Вилхелм, грабна младото момиче като вързоп под мишницата си, вдигна цигулката и хукна през маслиновото поле.

Раул се затича след него. Лек и силен, нападателят бягаше бързо, без да поглежда назад, като човек сигурен, че ще постигне целта си. Пресече градината и стигна до високо около метър възвишение. Там сне момичето, спусна го на пътя, като го държеше за китките, и сам скочи, като преди това хвърли долу цигулката.

— Отлично — каза си Раул. — Там трябва да го чака автомобил. След като дебна и отвлече госпожицата, той се връща на мястото, където го чака колата.

Като се приближи, видя, че не се лъже. Открит автомобил чакаше на шосето. Две завъртания на манивелата и човекът се качи до момичето и потегли. Пътят беше неравен и отрупан с камъни. Колата пъхтеше и боксуваше. За Раул беше лесно да я настигне. Прескочи гюрука, легна на пода пред задната седалка и се скри под палтото, което висеше закачено. Нападателят, улисан от трудното потегляне, не чу нищо.

Стигнаха главното шосе. Преди да завие, мъжът сложи ръка върху гърлото на момичето и изръмжа:

— Загубена си, ако мръднеш. Ще стисна врата ти като на другата… Знаеш какво значи това.

И прибави подигравателно:

— Нямаш желание да викаш, нали малката?

Селяни вървяха отстрани на пътя. Автомобилът се отправи към планината. Жертвата не помръдна.

Раул разбра, че пред него е третият бандит, който беше стиснал за гърлото „другата“ или мис Бакфийлд.

— Така е — помисли си той. — Не е нужно да се задълбочава човек в размишления и логични изводи. Това е още едно доказателство, че има връзка между аферите на Бакфийлд и тримата бандити. Марескал с право претендираше, че англичанката е била убита по погрешка. Всички тези хора пътуваха към Ница с една и съща цел — ограбването на вила „Б“. Обирът е организиран от Вилхелм, авторът на писмото, подписано с В, който е участник и в двете банди. Той се стреми едновременно към ограбването на вилата, заедно с англичанката, и към разкриването на голямата загадка, за която споменава в послеписа. Ясно, е, че след смъртта на англичанката Вилхелм иска да изпълни направения от него план. Взима със себе си своята приятелка със зелените очи, защото са нужни двама души. Планът щеше да успее, ако третият бандит, който е проследил съучастниците си, не беше отнел плячката и не беше използвал случая да задигне „зелените очи“. С каква цел го направи? Имаше ли любовно съперничество между двамата мъже? Засега да не питам повече.

Няколко километра по-нататък автомобилът зави надясно, слезе по стръмен зигзагообразен път и се отправи към Леван, откъдето можеше да се отиде към Варския пролом или към планините.

— Какво ще правя — каза си Раул, — ако пътуването завърши до някое убежище на бандити? Трябва ли да чакам да се озова сам срещу половин дузина убийци, с които да оспорвам зелените очи?

Неочакван опит на младото момиче да скочи от колата реши въпроса. В момент на отчаяние то поиска да избяга с риск да се пребие. Мъжът го задържа с немилостивата си ръка.

— Без глупости! Ако трябва да умреш, то това ще стане от моята ръка и в определения час. Не си забравила какво ти казах в бързия влак, преди ти и Вилхелм да очистите двамата братя. Затова те съветвам…

Той не довърши. Обръщайки се на един завой към момичето, съгледа мъжки гърди, които го отделяха от нея. Това бяха здрави гърди, които го избутваха в ъгъла. Един глас му каза с присмех:

— Как си стари приятелю?

Човекът остана като зашеметен. Отскачането на автомобила щеше замалко да хвърли всичките в един трап. Той измънка:

— По дяволите! Какъв е пък този? Откъде изникна?

— Как! — каза Раул. — Не ме ли познаваш? Щом говориш за бързия влак. Трябва да си спомниш за човека, когото най-напред удари с палката. Бедния човек, комуто задигна двадесет и три банкноти. Госпожицата ме позна. Нали госпожице? Вие познавате господина, който ви отнесе на ръцете си онази нощ и от когото немного любезно избягахте.

Наведена под шапката си, госпожицата мълчеше. Мъжът продължаваше да мърмори:

— Каква е тази птица? Откъде се появи?

— От вила Фарадони, откъдето те държа под око. А сега трябва да спрем, за да слезе госпожицата.

Човекът не спря, даде газ.

— Ставаш лош. Не си прав, приятелю. Трябва да си прочел във вестниците, че не съм казал нито дума за теб и затова ме обявяват като шеф на бандата! Мен, безобидният пътник, който мисли как да спаси всички. Хайде, приятелю, дръпни спирачката и намали.

Ограден с парапет от едната страна, пътят се виеше змиеобразно из дефилето, сред високи скали. Беше много тесен, при това разделен на две от трамвайна линия. Раул счете положението за благоприятно. Изправи се внезапно, стовари се върху мъжа отпред и хвана кормилото през раменете му.

Слисан, мъжът повтаряше:

— Боже мой! Той е луд! Гръм и мълнии! Ще ни хвърли в пропастта!… Пусни ме, животно!

Опита се да се освободи, но две ръце го стиснаха като в менгеме. Раул му каза, смеейки се:

— Трябва да избираш, скъпи господине. Пропастта или премазване от трамвая. Вижте го как се плъзга насреща ни. Трябва да се спре, стари приятелю, без това…

Действително тежката машина се показа на петдесетина метра от тях. Бързината, с която се движеха, налагаше внезапно спиране. Ватманът схвана положението и дръпна спирачката, докато Раул спря автомобила до самите релси. Превозните средства застанаха едно срещу друго, като почти се допираха.

Мъжът не преставаше да беснее:

— По дяволите! Какъв е този цирк? Скъпо ще ми платиш!

— Направи си сметката, ако имаш молив и ако нямаш намерение да спиш пред трамвая, да освободим пътя!

Той протегна ръка на момичето, за да слезе, но то я отблъсна, само стъпи на земята и застана да чака на пътя.

Пътниците започнаха да проявяват нетърпение. Кондукторът се развика. Трамваят потегли, щом пътят беше разчистен.

Раул, който помагаше на бандита да избута автомобила, му каза повелително:

— Видя как действам, нали приятелю? Ако си позволиш да задяваш отново госпожицата, ще те предам на правосъдието. Ти си онзи, който устрои покушението в бързия влак и който удуши англичанката.

Човекът се обърна. Беше пребледнял. Устните му, сред набразденото от бръчки космато лице, трепереха. Той промълви:

— Лъжа… аз не съм я пипнал…

— Ти си, имам доказателства… Ако те хванат, ще идеш на гилотината… Бягай и ми остави колата си. Заедно с момичето ще я закарам в Ница. Хайде, да те няма!

Блъсна го с рамото си, скочи в автомобила и взе увитата цигулка. Едно проклятие се изтръгна от устата му:

— Хиляди бесове! Тя е избягала!

Наистина госпожицата със зелените очи я нямаше на пътя. В далечината трамваят се губеше от очи. Използувайки караницата на двамата мъже, тя бе скочила в него.

Гневът на Раул се изля върху мъжа.

— Кой си ти? Познаваш ли тази жена? Как се казва? Мъжът, също разгневен, искаше да вземе цигулката от Раул. Борбата се усложняваше, когато мина друг трамвай. Раул скочи в него, докато бандитът напразно се опитваше да подкара автомобила.

Де Лемези се върна бесен в хотела. За щастие имаше за компенсация ценните книжа на графиня Фарадони. Разтвори вестника. Без дръжка и други принадлежности цигулката тежеше повече от обикновено. Като я разгледа той констатира, че горната дъска на инструмента е била изрязана и после внимателно залепена. Раул я отлепи.

В цигулката нямаше нищо, освен пакет стари вестници, което доказваше, че или графинята бе скрила на друго място богатството си, или пък графът беше намерил скривалището и си живееше богато с приходите, от които е искала да го лиши жена му.

— Пълно поражение — изръмжа Раул. — Госпожицата със зелените очи започва да ме нервира! Отблъсква ми и ръката. Дали ми се сърди, че „обрах“ устните й? Ах ти кокетка!