"Мавърик" - читать интересную книгу автора (Колинс Макс Алън, Голдман Уилям)Красавицата от параходаПеттонната гръмогласна свирка на „Лорън Бел“ пожела сбогом на Сейнт Луис, параходният звънец в кабината на лоцмана иззвъня и двата звука отекнаха из долината на река Мисисипи едновременно за предупреждение и поздрав. За няколко мига свирката и звънецът заглушиха дори униформения духов оркестър, свирещ с пълна сила на долната палуба, точно под великолепно извезаното знаме, което обявяваше: Тристата места за пътници в безкрайно дългия списък на помощник-капитана бяха запълнени — макар че единствената цел на пътуването бе разходка нагоре по реката, след което параходът щеше да обърне и да тръгне обратно към Сейнт Луис. С изключение на шепата професионални играчи и глупави и богати мераклии, въобразяващи си, че са покер-специалисти — участници в това голямо състезание — пътниците бяха просто зрители. Тук човек можеше да срещне какви ли не хора — от английски лордове до епископи, от проспериращи фермери до не по-малко проспериращи политици. И трябваше да слуша езици почти от всяка европейска държава. Добре облечено множество, макар че трудно някой би могъл да се сравни с един хубавец с вратовръзка, жилетка в черно и червено, черен фрак, светлокафяви панталони, скъпи кожени обувки и (разбира се) бяла копринена риза с пластрон, направо от Париж, Франция — красива и просторна. Сигурен съм, че няма нужда да ви казвам името му. Подпрян на перилото, се наслаждавах на хубавата пура и на отблясъците на слънцето във водите на Мисисипи. Видях една-две познати физиономии в тълпата, една от които изискваше особено внимание. Точно върху това разсъждавах, когато чух познат, чуруликащ, оу-така-ли южняшки акцент, който принадлежеше на някаква млада дама. — Нима е възможно? Обърнах се, опрях гръб в парапета и се усмихнах. — Възможно е и още как. Здравей, Анабел. Носеше същия пътнически костюм с цвят на долари, и като се има предвид това, което тя — по-скоро ние — бяхме преживяли, не изглеждаше по-зле отпреди. Най-малко тя. Красавица. Хвърли се в прегръдките ми. — О, Брет… сънувах този миг, молех се за него… мой единствени истински герой… жив! — Да — казах аз, — но не благодарение на теб. Освободих се от ръцете й. — Нима казах нещо, което те обиди? Извърнах се и погледнах пак към реката. Сейнт Луис чезнеше в далечината, а зеленината и по двата бряга бе успокоителна за очите. — Мисис Брансфърд, ще ми се да си мисля, че разбирам от шега не по-малко от всеки друг, но да откраднат спестяванията ми преди да тръгна с диваците да посрещна там смъртта си? Тук моето чувство за хумор се изчерпва. Тя бе близо до мен. Докосна крайчеца на дантеления ми ръкавел. — Изглежда си се измъкнал невредим… дори са ти останали две ръце да играеш покер. — И за какво са ми като нямам пари да залагам. Нежните й пръсти притиснаха гърдите й. — Да не искаш да кажеш, че някой те е обрал? Колко ужасно! Ти нали не подозираш… ох, просто не мога да го кажа. Почти бях забравил как можеше да пърха с дългите си мигли. — Не те подозирам — казах аз. — Това е такова облекчение. — Сигурен съм. Тук тя се обиди. — Брет — каза тя с треперлив глас, южняшкият й акцент бе в пълната си сила, — ако някога си вярвал на нещо, което съм ти казала, повярвай ми… аз не съм ти взела парите. — Никога! В големите й очи просветна надежда. — Никога не си помислял, че аз съм ти взела парите? — Никога не съм вярвал на нещо, което си ми казвала. Тя премигна веднъж. — О, не. Не съм ги взела… не и тогава. Не и когато така благородно тръгна с онези диваци. — Направила си го по-рано. Очите й се взряха в мен, после се притвориха, тя сви рамене и кимна. — Мислех си, че си решил да тръгнеш без мен и да ме оставиш с Кошър, пленниците и онези заселници. — Ами така си беше. Само че не виждам това с какво оправдава кражбата ти? Виновният й поглед бе почти убедителен. — С нищо и наистина се чувствам отвратително. — Не толкова „отвратително“, че да предложиш да ми върнеш парите? — Вече не са мои. Де да можех… те са изгубени… Намръщих се. — Защо пък изгубени? — Комодора, тази чаровна змия… — Моля те, не ми напомняй за змии. И така. Какво Комодора? Тя се усмихна печално. — Дадох му моите двайсет и две хиляди… — Твоите двайсет и две хиляди? — Нашите двайсет и две хиляди… ние сме съдружници, не забравяй? Дадох му ги, макар че не ми достигаха три хиляди с надеждата, че ще мога да намеря остатъка. — Значи не си успяла. Поискай си ги обратно. — Той се съгласи да ми запази място в турнира и да разреши на жена да участва, само при условие, че ако не успея да събера пълната сума, това, което съм внесла не подлежи на връщане. — Подло копеле. Предполагам, накара те да подпишеш декларация? Тя въздъхна и кимна. — Надявах се да намеря някой напил се богаташ, от когото да измъкна или открадна жалкия остатък, но уви, нямах късмет. А през последните дни на покер масите все излизам на чисто… въпреки съветите ти. — Поне не си губила… с изключение на „нашите“ двайсет и две хиляди. Тя поклати глава и се загледа в блещукащата вода, докато колелото на парахода ни тласкаше — нагоре към Мисисипи. — Не бих искала да прозвучи неблагодарно, не и към най-невероятно привлекателния… — Моля те, Анабел. Не след като съм обядвал. — Съжалявам. Както и да е, защо трябваше да не достигат три хиляди, Брет? Бедното ми сърце толкова много желаеше да участва в това състезание… Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих остатъка от пачката, която моята дребничка благодетелка ми бе дала. Очите на Анабел така се ококориха, че си помислих, че Джоузеф и неговите войни гребат с канутата си към нас. — Госпожа Фортуна е била благосклонна към теб? Така беше. — Това са моите двайсет и пет хиляди, точно — казах аз. Отброих три хиляди на по сто. — Ето ти трите хиляди, които не ти достигат. Тя ги грабна от ръката ми толкова бързо, че за миг се почудих дали изобщо някога ги е имало. — Няма ли край твоята жертвоготовност? — попита тя. — Оглупявам като видя красиво лице с тъжно минало. Освен това, няма друг начин да спася поне частично нашите двайсет и две хиляди. Ние сме съдружници, Анабел, и този път съм съгласен с теб. — Съгласен? — Петдесет на петдесет е честна подялба. Тя дори не възрази, само пъхна парите в чантичката си. — Ще отидеш в рая за това, което направи. — Надявам се да не е прекалено скоро. — Та като стана въпрос за това… как се измъкна от онези свирепи диваци? — Напих ги с огнена вода и се измъкнах в бъркотията. Тя цяла засия. — Как да не те обожава човек? Джоузеф бе прав, белите хора вярват на всичко. — Но сега ти няма да участваш в шампионата! — каза тя и аз почти повярвах, че я бе грижа. — Не бъди сигурна — отговорих аз и леко я целунах по челото. Открих го на горната палуба. Наслаждаваше се на гледката — тази странна дива Америка, която бе дошъл да посети. Бе облечен в двуреден костюм рибена кост, гети, бели ръкавици и шапка. Когато сключих ръка около лакътя му здраво и силно, и го извъртях, монокълът му падна от носа, ченето му увисна, а верижката на часовника му подскочи и издрънча. Графът, възмутен и вероятно леко уплашен, каза: — Какво значи това оскърбление? Имате ли представа кой… — Знам много добре кой сте, графе — казах аз. — Преследвам ви от доста време. Въпросът е — знаете ли кой съм аз? Той се опита да задържи възмутеното си изражение, но страхът надделя. Разглеждаше ме със стъклените си очи и бе ясно, че не разпознава покойния Бягащ Лешояд, възкръснал за нов живот. Така че се представих. — Брет Мавърик — казах аз. — Правителствен агент на Съединените щати, Бюрото по Индианските въпрос. — Индианските… Както го държах подръка, го повлякох по палубата. Другите пътници гледаха с любопитство, но без тревога. — Това е краят, графе… Джоузеф всичко си изпя. — Какво пеене? Кой за бога е Джоузеф? Не познавам човек с подобно име! Спрях, но все още здраво го държах под ръка. Погледнах го в очите. — Джоузеф е християнското име на Кряскащия Орел, вождът на племето факоуай. Графът понечи да ми отговори, но от зяпналата му паст не излезе нито дума. — И Джоузеф отрече да ви познава — продължих аз, — когато започнах да разследвам случая, убийството на онзи нещастен дивак. Но като го заключихме си развърза езика… може би същото важи и за вас. Отново го повлякох под учудените погледи и сред шушукането на другите пътници. — Но аз не съм американец — каза графът. — В това ви е късметът. Да убиеш индианец, ей така за спорта, това е присъда от двайсет години затвор — поклатих глава. — За чужденец като вас с определен дипломатически статут някакви три годинки. — Три години! — Освен ако не решите да платите трите хиляди долара глоба — подхвърлих аз. — Но това си е работа между вас и съдията. — Съдията? — Районният съдия. Сега веднага потегляме обратно за индианските територии, вие и аз. Ще ви вкараме в затвора, за да не избягате, а после, след около шест месеца, съдията ще намине и тогава ще можете да си платите глобата… — Но, мистър Мавърик — проплака графът, очите му се навлажниха. Беше отчаян. — Аз имам три хиляди долара. Мога да ги дам още сега… Той извади портфейла си от вътрешния джоб на елегантното си сако. Погледнах презрително парите, а после и него. — Графе, разочаровате ме. Знаете ли наказанието за опит да се подкупи агент на правителството на Съединените щати? Той поклати поривисто глава. — Това не е подкуп… това е глобата. Трябва да си замина за дома колкото се може по-скоро. Ако можете да платите глобата ми, това ще спести на вас и вашето правителство разходите по процеса. Аз все още не бях убеден. — Откъде знаете, че просто няма да прибера парите. Той разтвори ръце. — Но вие сте агент на правителството на Съединените щати, разбира се, че мога да ви се доверя. Усмихнах се колебливо. — Ами май сте прав. В края на краищата, ако не можеш да се довериш на агент на правителството на Съединените щати, на кого можеш? Взех парите и с жест му показах да си върви. — Сега като се вгледам — каза той несигурно, — изглеждате ми някак познат… — Нормално е да ви изглеждам познат — сопнах се аз. — Аз съм вашата съвест! И тъй като не гореше от желание да прекара със съвестта си повече време, отколкото бе крайно необходимо, той изчезна нанякъде и повече не го видях. По-късно чух да се говори, че един солидно изглеждаш джентълмен с монокъл се качил в една малка лодчица с помощта на някой от екипажа. Гребането обратно до Сейнт Луис сигурно е било истинско удоволствие за спортист като графа. Качих се на горната палуба, за да потърся Комодора и да си платя таксата за участие. По пътя срещнах любимата си красавица от Юга. Тъкмо си броях парите. — Познай какво става? И аз ще участвам. Бе впечатлена. — Как успя да намериш още три хиляди толкова бързо? — Може би съм се объркал при броенето. — Не мисля — тя сплете пръсти и запремига с дългите си мигли. — При всички положения толкова съм развълнувана, че повече не може да бъде! Радвам се, че съм съдружник на такъв находчив мъж. — Анабел, ние сме съдружници на петдесет процента от това, което ти спечелиш. Няма да делим това, което аз спечеля. Тя се нацупи. — Това не е никак честно. Но какво може да направи една слаба беззащитна дама срещу подобна несправедливост? Тръпки ме побиха като си представих. |
|
|