"Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)" - читать интересную книгу автора (Албом Мич)Шестият вторникРазговаряме за чувстватаМинах покрай планинските лаврови дръвчета и японския клен и се изкачих по каменните стъпала пред дома на Мори. Бялата водосточна тръба виси като клепач над вратата. Натиснах звънеца, но този път ми отвори не Кони, а съпругата на Мори, Шарлот, красива сивокоса жена с приятен, напевен глас. Нея често я нямаше, когато идвах на гости — тя продължаваше да работи в Масачузетския технологически институт, Мори държеше на това — ето защо се изненадах, когато я видях тази сутрин. — Днес Мори не е много добре — рече тя. За миг хвърли поглед през рамото ми, след което тръгна към кухнята. Съжалявам, рекох аз. — Не, не, той ще се радва да те види — бързо отвърна тя. — Сигурна съм… Тя спря на средата на изречението, обърна леко глава, заслушана в нещо. След това продължи. — Сигурна съм… че ще се почувства по-добре, като разбере, че си тук. Вдигнах торбите от пода — обичайните хранителни запаси, пошегувах се аз — а тя едновременно се засмя и се загрижи. — Толкова много храна. Той не е изял нищо от предишния път. Това ме стъписа. Не е ял ли, попитах. Тя отвори хладилника и аз видях вътре познатите кутии с пилешка салата, китайско фиде, зеленчуци, пълнени тиквички, всичко, което бях носил на Мори. Отвори фризера, където имаше още. — Повечето от тази храна е неподходяща за Мори. Прекалено е твърда и не може да я преглъща. Вече може да яде само меки и течни храни. Но той нищо не ми е казал, отвърнах. Шарлот се засмя. — Не иска да те обиди. Нямаше да ме обиди. Исках само да помогна с нещо. Искам да кажа, просто исках да му донеса нещо… — Но ти наистина му носиш нещо. Той винаги се радва на посещенията ти. Говори за съвместния ви проект, за това как трябва да се концентрира и да отдели нужното време. Според мен, така се чувства ангажиран… Жената отново зарея поглед нанякъде, сякаш се вслушваше в нещо далечно. Знаех, че за Мори е трудно да спи нощем, че не спи през по-голямата част от нощта, което означаваше, че и Шарлот често не може да спи нощем. Понякога Мори лежеше и кашляше с часове — толкова време му беше необходимо, за да изкара храчката от гърлото си. Нощем при него вече редовно дежуреха медицински сестри, а през деня при него бяха гостите, бивши студенти, колеги преподаватели, учители по медитация, които постоянно влизаха и излизаха от дома му. Някои дни Мори посрещаше по пет-шест души и често те бяха там, когато Шарлот се връщаше от работа. Тя понасяше всичко търпеливо, макар че тези външни хора отнемаха ценните й мигове с Мори. — … чувства се ангажиран, — продължи тя. — Да. Разбираш, че това е добре за него. Надявам се, отвърнах. Помогнах й да прибере новата храна в хладилника. На плота в кухнята беше пълно с всякакви бележки, послания, известия, медицински указания. На масата имаше повече хапчета от когато и да било — „Селестон“ за астмата му, „Ативан“ за заспиване, „Напроксен“ против инфекции — наред с млякото на прах и разхлабващите средства. От дъното на коридора се чу шум от отваряне на врата. — Май вече можеш да го видиш… сега ще проверя. Шарлот отново хвърли поглед към донесената от мен храна и аз почувствах внезапен срам. Спомних си за всичко, на което Мори вече не можеше да се наслади. Малките кошмари на неговото заболяване постоянно се увеличаваха. Когато най-сетне видях Мори, той кашляше повече от обичайното — суха, дрезгава кашлица, от която гърдите му се разтърсваха и главата му сякаш щеше да се откъсне. След един свиреп пристъп той спря, затвори очи и пое дъх. Седях тихо, защото смятах, че събира сили след пристъпа. — Включен ли е касетофонът? — попита той внезапно, все още със затворени очи. Да, да, бързо отвърнах аз, и натиснах двата бутона за запис. — В момента — продължи той все така със затворени очи — се откъсвам от току-що преживяното. Откъсваш ли се? — Да. Откъсвам се. И това е важно — не само за хората като мен, които всеки момент могат да умрат, но и за хората като теб, които са съвършено здрави. Научи се да се откъсваш. Той отвори очи. Издиша. — Знаеш ли какво казват будистите? Не се привързвай към вещите, защото всичко е нетрайно. Чакай, чакай, прекъснах го аз. Нали все казваш, че трябва да изживеем живота си пълноценно? Всичко хубаво, както и всичко лошо? — Да. Добре, но как да стане това, ако решиш да се откъснеш? — Хубаво е, че мислиш, Мич. Но откъсването не означава, че не бива да позволиш на преживяването да проникне в теб. Точно обратното, оставяш го да проникне в теб изцяло. Точно тогава вече си готов да го оставиш. Нищо не разбирам. — Вземи което и да е чувство — любов към жена, скръб по близък, или това, което преживявам аз, страх и мъка от смъртоносна болест. Ако сдържаш чувствата си, ако не се оставиш да ги преживееш изцяло, никога няма да стигнеш дотам, че да се откъснеш, защото ще си зает с това да се страхуваш. Страхуваш се от болката, страхуваш се от скръбта. Страхуваш се от уязвимостта, произтичаща от любовта. — Но като се отдадеш изцяло на тези чувства, когато си позволиш да се потопиш изцяло в тях, докрай, да си потопиш и главата, тогава ги изпитваш наистина пълноценно. Знаеш какво представлява болката. Знаеш какво представлява любовта. Знаеш какво представлява скръбта. Едва тогава можеш да кажеш: „Добре, изпитал съм всички чувства. Това чувство ми е познато. Сега ми необходимо за миг да се освободя от това чувство.“ Мори спря и ме изгледа от горе до долу, може би за да се увери, че разбирам какво ми казва. — Знам, че според теб ние си говорим само за смъртта — рече той. — Но аз пак ще ти кажа. Когато знаеш как да умреш, тогава знаеш как да живееш. Мори заговори за най-страшните си моменти, когато усещал, че гърдите му се свиват в неудържими спазми или когато не е сигурен дали ще успее да поеме дъх отново. Тези били най-ужасяващите моменти, сподели той, и тогава на повърхността излизали чувства като ужас, страх и безпокойство. Но след като веднъж разпознаел тези чувства, когато ги опознаел отблизо — тръпката по гърба, горещата искра, преминаваща през мозъка — тогава вече можел да каже: „Добре. Това е страх. Освободи се от него. Откъсни се.“ Замислих се колко често е необходимо това във всекидневието. Как понякога се чувстваме толкова самотни, че чак ни се плаче, но не позволяваме на сълзите да потекат, защото не бивало да се плаче. Или как понякога усещаме прилив на внезапна обич към партньора си, но не казваме нищо, защото сме сковани от страх, че това може по някакъв начин да повлияе на отношенията ни. Философията на Мори беше точно обратната. Завърти кранчето докрай. Нека чувството те залее. Нищо лошо няма да стане. Това само ще ти помогне. Ако пуснеш страха да влезе, ако го нахлузиш като стара риза, тогава можеш да си кажеш: „Е, какво толкова, това е просто страх, няма защо да му позволявам да ме командва. Познавам го.“ Същото се отнася и до самотата: остави я да те залее, пусни сълзите да текат на воля, изживей я докрай — но накрая трябва да можеш да кажеш: „Ето това бяха миговете ми на самотност. Не се страхувам от самотата, но сега ще я загърбя, защото знам, че на света има и други чувства и аз ще изпитам и тях.“ — И се откъсни — отново повтори Мори. Той притвори очи, изкашля се. После отново се изкашля. И отново, този път по-силно. Изведнъж взе да се дави, храчката в гърдите му сякаш нарочно го дразнеше, като се изкачваше на половината път догоре, после отново падаше надолу и го лишаваше от въздух. Той ту се давеше, ту кашляше настървено и размахваше ръце пред гърдите си — както беше със затворени очи и разтърсваше ръце, имаше вид на обзет от духове — усетих как по челото ми избиват капки пот. Инстинктивно го издърпах напред и го тупнах по гърба, а той притисна хартиена кърпичка към устата си да се изплюе. Кашлицата спря, а Мори се отпусна назад върху дунапренените възглавници и жадно пое въздух. — Как си? Добре ли си? — попитах аз, опитвайки се да крия страха си. — Да, добре съм — прошепна Мори и с треперливо движение дигна пръст. — Само… почакай малко. Седяхме там безмълвно, докато той си възвърне нормалното дишане. Усещах потта по черепа си. Помоли ме да затворя прозореца, защото от вятъра му ставало студено. Не му казах, че навън е близо тридесет градуса. Накрая шепнешком рече: — Знам как искам да умра. Аз чаках мълчаливо. — Искам да умра спокойно. В мир. А не както преди малко. — Именно затова е нужно да се откъснеш. Ако умра по средата на такъв пристъп, какъвто имах току-що, трябва да мога да се освободя от ужаса, за да мога да кажа: „Това е моят миг.“ Не искам да си отида от света в пристъп на страх. Искам да съзнавам какво става, да го приема, да намеря покой и така да свърша. Разбираш ли? Кимнах. Не си отивай още, добавих аз бързо. Мори с мъка се усмихна. — Не, още не. Имаме още работа. — — — — |
|
|