"Блудна луна" - читать интересную книгу автора (Конъли Майкъл)

КАСИ БЛАК

1

Къщата на Лукаут Маунтин Роуд се намираше далеч от улицата, точно пред стената, ограждаща стръмния каньон. От широката предна веранда започваше огромна зелена морава, която стигаше до бялата дъсчена ограда покрай пътя. В каньона Лоръл нямаше много такива морави, при това толкова равни. Тъкмо тя привличаше купувачите.

В публикуваната в „Таймс“ обява пишеше, че имотът е отворен за оглед между два и пет следобед. Каси Б лак спря до тротоара десет минути преди началния час и не забеляза на отбивката други автомобили, нито следи от движение в къщата. Обикновено паркираното отпред бяло волво комби на собствениците го нямаше. Не можеше да каже нищо за другата им кола, черно БМВ, защото гаражът беше затворен. Но отсъствието на волвото показваше, че не са си вкъщи и че няма да присъстват на огледа. Чудесно. Каси предпочиташе да ги няма. Не бе сигурна как ще реагира, ако са в къщата с момичето и тя обикаля вътре.

Остана в автомобила си до два часа и после започна да се притеснява. Помисли си дали не е объркала времето, или още по-лошо, дали имотът вече не е продаден и огледът — отменен. Разгърна вестника на дясната седалка и потърси обявата. Нямаше грешка. Погледна табелата „Продава се“ на моравата и сравни името на агентката във вестника. Съвпадаха. Извади от раничката си клетъчния телефон и се опита да се свърже с агенцията за недвижими имоти, но не успя. Това не я изненада. Намираше се в каньона Лоръл, а мобифоните, изглежда, не работеха в нито едно от хълмистите предградия на Лос Анджелис.

Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да чака и да сподавя опасенията си, Каси разгледа къщата. Според обявата тя беше построена през 1931 година. За разлика от по-новите сгради от двете й страни, тя не само се намираше далеч от пътя, но и очевидно имаше собствен характер. Бе по-малка — явно архитектите бяха заложили на голямата морава. По-новите къщи в района бяха построени с оглед на максималното вътрешно пространство.

Имаше висок стръмен сив покрив с два прозореца. Каси знаеше, че единият е на спалнята на съпрузите, а другият — на стаята на момиченцето. Дъските бяха боядисани в червеникавокафяво. Широка веранда обхващаше цялата фасада и входната врата бе със стъклен прозорец. Обикновено щорите бяха спуснати, но днес и тази на вратата, и тази на френския прозорец бяха вдигнати и Каси можеше да види дневната. Лампата вътре светеше.

Винаги скосеният и поддържан преден двор определено се използваше за игра. Отляво имаше дървена люлка и катерушка. Каси знаеше, че момиченцето предпочита да се люлее с гръб към къщата и да гледа към улицата. Често си мислеше за това и се питаше дали в този навик може да открие нещо за психиката на детето.

В момента пустата люлка висеше абсолютно неподвижно. Топката и червеното камионче в тревата също очакваха вниманието на момиченцето. Каси реши, че това може да е една от причините, поради които семейството се мести. В Лос Анджелис всичко бе относително и каньонът Лоръл гарантираше значителна сигурност в бързо растящия град. И все пак никой не искаше детето му да играе толкова близо до улицата, която можеше да го отведе надалеч.

В обявата не се споменаваше нищо за този потенциален проблем. Каси пак погледна вдигна вестника и я препречете.

Беше забелязала табелата „Продава се“ преди три седмици, когато случайно минаваше оттук. Оттогава животът й се превърна в хаос. Измъчваше я безсъница и не можеше да се съсредоточи върху работата си. Всъщност от три седмици не бе продала нито един автомобил, което не й се беше случвало никога.

Доколкото знаеше, днес за пръв път имаше оглед на имота. Обявата й изглеждаше странна. Чудеше се защо собствениците бързат с продажбата и са смъкнали цената само след три седмици на пазара. Струваше й се неестествено.

Три минути след обявения начален час на отбивката спря червено-кафяво волво седан. От него слезе стройна руса жена на около четирийсет и пет години. Носеше спортни, но стилни дрехи. Тя отвори багажника, извади табела „Открито за оглед“ и почна да я нагласява на тротоара. Каси се погледна в огледалото, вдигна ръка и опъна перуката плътно по главата си. После слезе от поршето, отиде до жената, която поставяше табелата, и попита:

— Вие ли сте Лора Левали?

— Да. Дошли сте да видите къщата, нали?

— Да, много бих искала.

— Ами почакайте да отключа. Имате хубава кола. Нова ли е?

Тя посочи временния номер на поршето. Преди да потегли за насам, Каси бе свалила номерата в гаража си. Просто за всеки случай. Не знаеше дали агентите на недвижими имоти записват номерата, за да могат евентуално да проверяват потенциалните купувачи. Не искаше да я открият. Поради същата причина носеше и перука.

— Не точно — отвърна тя. — За мен е нова, но иначе е втора ръка. На една година е.

— Чудесна кола.

Отвън поршето изглеждаше ново, но всъщност беше навъртяло почти петдесет хиляди километра, гюрукът течеше и когато гумите минаваха дори по съвсем малка неравност на пътя, компактдискплейърът обикновено прескачаше. Шефът й Рей Моралес й бе позволил да го използва, докато собственикът донесе парите — до края на месеца. След този срок щеше да го изложи за продан. Каси подозираше, че няма да видят нито петак от онзи човек. Бе прегледала документите. Първите шест вноски бяха изплатени със закъснение, следващите шест липсваха. Рей беше допуснал грешката да вземе шофьорската книжка на длъжника, след като никой не му бе отпуснал заем. Моралес се скъсваше от яд, че се е оставил да го измамят. И лично присъства, когато откарваха поршето от бунгалото сред хълмовете над „Сънсет Плаза“.

Жената от агенцията за недвижими имоти се върна при автомобила си и си взе куфарчето, после поведе Каси по алеята към верандата.

— Собствениците ще присъстват ли? — попита Каси.

— Не, винаги е по-добре да ги няма. Така хората могат да разглеждат и говорят каквото искат. Без наранени чувства. Нали разбирате, всеки има различен вкус. Един смята нещо за страхотно, друг — за отвратително.

Каси любезно се усмихна. Стигнаха до входната врата. Левали извади от куфарчето си малък бял плик с ключа. Докато отваряше, не преставаше да приказва.

— Представлява ли ви някой агент?

— Не. Засега само оглеждам.

— Е, не е зле да знаеш какво се предлага. Собственичка ли сте?

— Моля?

— Притежавате ли имот? Продавате ли го?

— А, не. Живея под наем. Искам да купя нещо малко като тази къща.

— Деца?

— Сама съм.

Левали отвори вратата и извика, за да се увери, че вътре няма никого. След като не получи отговор, покани Каси вътре.

— В такъв случай това би трябвало да ви устройва. Има само две спални, но общите помещения са просторни и светли. Според мен е чудесно. Сама ще се уверите.

Влязоха и жената остави куфарчето си на пода. После протегна ръка и се представи.

— Карън Палти — излъга Каси, докато се ръкуваше.

Левали накратко описа достойнствата на къщата, после извади от куфарчето си няколко рекламни дипляни и й подаде една. Каси кимаше, но почти не я слушаше. Вместо това напрегнато разглеждаше мебелите и другите вещи на семейството. Никога не бе виждала вътрешността на дневна светлина и сега тя й се струваше съвсем различна. Плъзна поглед по снимките на стените. Левали й предложи да поогледа, докато нареди списъка на купувачите и информационните пакети върху масата в трапезарията.

Навсякъде цареше идеален ред и Каси се зачуди до каква степен това се дължи на факта, че ще идват потенциални купувачи. Тя излезе в къс коридор и се качи по стълбището, което водеше към двете стаи и банята на втория етаж. Влезе в голямата спалня. Имаше френски прозорец, който гледаше към стръмния скалист склон зад къщата. Левали я повика отдолу, сякаш разбрала точно какво си мисли в този момент.

— Свлачищата не са проблем. Хълмът е от гол гранит. Сигурно е така от десет хиляди години и повярвайте ми, няма намерение да ходи никъде. Но ако сериозно се интересувате от имота, предлагам ви да поискате геологично проучване. Та да спите спокойно, ако го купите.

— Добра идея — отвърна Каси.

Беше видяла достатъчно. Излезе от спалнята и мина по коридора до детската стая. Тук също бе подредено, но имаше невероятно много плюшени животни, кукли Барби и други играчки. В единия ъгъл беше поставен статив с пастелна рисунка на училищен автобус. На прозорците по детински бяха нарисувани няколко фигури. Автобус, приближаващ се към сграда, в гаража на която бе паркиран червен камион. Пожарна. Момичето беше истинска художничка.

Каси отиде при статива и разлисти няколкото предишни рисунки. Една от тях изобразяваше къща-с голяма зелена морава. Отпред се виждаше табелата „Продава се“, до която стоеше фигура на момиче. Под очите му с резки бяха нарисувани сълзи. Каси с мъка се откъсна от рисунката и разгледа останалата част от стаята.

На лявата стена имаше рамка с плакат на анимационния филм „Малката русалка“. С големи дървени букви, всяка в различен цвят, бе написано името „Джоди Шоу“. Тя застана в средата на помещението и се опита да го запечата в паметта си. Погледът й попадна върху снимка, поставена в малка рамка върху бялото бюро. На нея се виждаше усмихнато момиченце, застанало до Мики Маус сред други деца в Дисниленд.

— Стаята на дъщеря им.

Каси почти подскочи от изненада.

Лора Левали стоеше на прага. Не я беше чула да се качва по стълбата. Жената някак бе успяла да избегне разхлабената дъска на третото стъпало, която винаги изскърцваше. Каси се зачуди дали не я подозира и нарочно не се е промъкнала, за да я залови да краде или да прави нещо друго.

— Мило хлапе — рече Левали без какъвто и да било признак за подозрителност. — Видях я, когато дойдох за пръв път. На шест-седем години е, струва ми се.

— На пет. Почти шест.

— Моля?

Каси посочи снимката на бюрото.

— Поне предполагам. Разбира се, ако е отскоро.

Тя се завъртя и посочи с ръка наоколо.

— Имам племенница, която също е на пет. Това би могла да е нейната стая.

Каси изчака, но не последваха други въпроси. Беше допуснала ужасна грешка и разбираше, че е имала късмет да й се размине толкова лесно.

— Е — каза Левали, — искам да впишете името и телефонния си номер. Интересува ли ви нещо друго? Дори нося със себе си документите за офертата, ако случайно сте готова за това.

И се усмихна. Каси отвърна на усмивката й.

— Още не. Но къщата наистина ми харесва.

Левали излезе от стаята. Каси я последва. От коридора хвърли поглед назад към играчките на лавицата над леглото. Момиченцето очевидно имаше склонност към плюшените кучета. Очите й отново попаднаха върху статива.

В дневната Левали й подаде списъка на купувачите. Каси вписа името Карън Палти, стара нейна приятелка от казиното, после измисли телефонен номер с холивудски код и адрес на Никълз Каниън Роуд.

— Знаете ли, Карън, ако тази къща не ви допада, в каньона има още няколко, които с удоволствие ще ви покажа.

— Много мило. Но първо ще си помисля за тази.

— Естествено. Просто ми съобщете. Ето визитката ми. Левали й подаде визитната си картичка и Каси я взе.

В този момент през прозореца на дневната видя, че до поршето й спира автомобил. Още един потенциален купувач. Тя реши, че е време да зададе въпросите си, докато има възможност.

— В обявата във вестника пишеше, че семейство Шоу спешно продават къщата. Имате ли нещо против да попитам защо? Искам да кажа, да не би да има някакъв проблем?

Още докато говореше, Каси осъзна, че е споменала името на собствениците. После си спомни за буквите на стената в стаята на момиченцето и разбра, че ще може да се измъкне, ако Левали обърне внимание на грешката й.

— А, не, изобщо не е свързано с къщата. Прехвърлят съпруга на друга работа и нямат търпение да се устроят на новото място. Ако успеят бързо да продадат имота, ще могат да заминат заедно, вместо да му се налага да пътува дотам и обратно. Разстоянието е много голямо.

Каси усети, че трябва да седне, но остана неподвижна. Изпълни я ужасен страх. Тя се опита да запази равновесие, като опря ръка на каменната камина, но бе сигурна, че не е успяла да скрие въздействието на думите, които току-що беше чула.

„Разстоянието е много голямо.“

— Добре ли сте? — попита Левали.

— Да. Добре съм. Миналата седмица бях болна от грип и… нали разбирате?

— Разбирам. И аз го изкарах преди няколко седмици. Беше ужасно.

Каси завъртя глава и се престори, че разглежда тухлите на камината.

— Къде се местят? — колкото може по-нехайно попита тя.

После затвори очи и зачака.

— В Париж. Съпругът се занимавал с внос на облекло и искали известно време да движи нещата оттам. Обмисляха дали да не запазят къщата и да я дават под наем. Но струва ми се, те знаят, че навярно няма да се върнат тук. В края на краищата, Париж си е Париж. Кой не би желал да живее там?

Каси отвори очи и кимна.

— Да, Париж си е Париж…

— Това е причината, поради която се интересуват от всякакви оферти — почти заговорнически продължи Левали. — Фирмата му щяла да покрие разликата между продажната и реалната цена. В разумни граници, разбира се. Искат да се настанят там и още през лятото да запишат момиченцето в езикова школа. За да понаучи френски, докато дойде време да започне училище.

Каси не я слушаше и се взираше в мрачния отвор на камината. Хиляди огньове бяха пламтели там и бяха топлили тази къща. Но в момента тухлите бяха черни и студени. Струваше й се, че гледа в собственото си сърце.

И тогава разбра, че се променя целият й живот. Дълго беше живяла ден за ден и внимателно избягваше дори да си мисли за отчаяния план, който се носеше на хоризонта като сън.

Но сега знаеше, че е време да се отправи към този хоризонт.