"Хари" - читать интересную книгу автора (Конъли Майкъл)

4

— Имаш ли цигари, Хари?

— Съжалявам, капитане, мъча се да ги откажа.

— И аз. Предполагам, това просто означава, че вместо да си купуваш, пушиш на муфта.

Гаруд се приближи и въздъхна. Избута с крак няколко кашона и седна отгоре им. Изглеждаше стар и уморен, но бе изглеждал по същия начин и дванадесет години по-рано, когато Бош работеше при него. Не изпитваше особено добри чувства към капитана. Като началник, той се държеше дистанцирано. Не общуваше с подчинените си след работа, не прекарваше много време в кабинета си и в общото помещение. Навремето Хари си мислеше, че може би така е по-добре. Това не изискваше подчертана сервилност от страна на хората му, но и не пораждаше враждебност. Навярно тъкмо това бе причината Гаруд да се задържи толкова дълго на поста си.

— Е, като че ли този път здравата сме затънали в лайната — промърмори капитанът. После погледна към Райдър и добави: — Извинете ме, детектив.

Пейджърът на Бош запиука. Той бързо го свали от колана си, изключи сигнала и погледна номера. Не беше неговият, както се надяваше, а на лейтенант Грейс Билетс. Навярно искаше да се информира какво става. Ако Ървинг бе разговарял с нея толкова тайнствено, колкото и с Бош по телефона, тя сигурно не знаеше почти нищо.

— Важно ли е? — попита Гаруд.

— По-късно ще се погрижа. Тук ли искате да поговорим или ще отидем при мотрисата?

— Нека първо ви кажа с какво разполагаме до този момент. После правете каквото си искате.

Капитанът бръкна в джоба си, извади пакет „Малборо“ и започна да го разпечатва.

— Преди малко не ме ли помолихте за цигара? — попита Бош.

— Да. Това е неприкосновеният ми запас. Не би трябвало да го разпечатвам.

Всичко това нямаше никакъв смисъл. Детективът го наблюдаваше, докато палеше цигара, след което му протегна пакета. Хари поклати глава и пъхна ръце в джобовете си, за да е сигурен, че няма да посегне.

— Ще те дразня ли, ако пуша? — попита Гаруд, като вдигна цигарата си с иронична усмивка.

— Не, капитане. Моите дробове сигурно вече са скапани, но партньорите ми…

Райдър и Едгар махнаха с ръце. Изглежда също като Бош нямаха търпение да стигнат до същността на въпроса.

— Добре тогава — най-после каза капитанът. — Ето какво ни е известно. Последен курс за тази нощ. Мъж на име Елуд… Елуд… Почакайте малко.

Той извади малък бележник от същия джоб, от който бе извадил цигарите, и прегледа записките на първата страница.

— Да бе, Елдридж. Елдридж Пийт. Той управлявал мотрисите сам. За цялата операция е нужен само един човек — всичко е компютризирано. Тъкмо се канел да затваря. В петък вечер последният курс е в единадесет. Та тогава било единадесет. Преди да изпрати горната мотриса надолу, той излиза навън, качва се на мотрисата, затваря и заключва вратата. После пак се връща тук, вкарва командата в компютъра и изпраща железницата долу.

Той отново погледна към бележките си.

— Тези неща си имат имена. Онази мотриса, която пратил долу, се казвала Синай, а другата Оливет. Човекът каза, че носели имената на библейски планини. Когато Оливет стигнала горе, му се сторило, че вътре няма никой. Затова излязъл да я заключи, — защото после трябвало да ги пусне още веднъж и компютърът да ги спре една до друга по средата на линията за през нощта. Щом свърши тази работа, вече можел да се прибира вкъщи.

Бош погледна към Райдър и направи движение, сякаш пишеше върху дланта си. Тя кимна, извади бележник и химикалка от обемистата си дамска чанта и започна да си води записки.

— Само че Елуд, искам да кажа Елдридж излиза да заключи мотрисата и открива двата трупа. Връща се вътре и звъни в полицията. Дотук ясно ли е?

— Ясно. После?

Бош вече обмисляше въпросите, които щеше да зададе на Гаруд, а после навярно и на Пийт.

— Та значи ние поемаме случая от страна на Сентръл и затова викат мен. Аз пращам четири момчета и те покриват местопрестъплението.

— Не са ли идентифицирали труповете?

— Не веднага. Във всеки случай, жертвите не са били идентифицирани лесно. Моите хора са действали по правилника. Приказвали с оня Елдридж Пийт, после потърсили гилзи и блокирали района на престъплението, докато не пристигнал екипът от патологията. Портфейлът и часовникът на мъжа липсват. И куфарчето му, ако разбира се, е носил такова. Но са го идентифицирали по писмо, което открили в джоба му. Било е адресирано до Хауард Елайъс. Щом разбрали кой е, моите момчета вече внимателно го огледали и видели, че наистина е Елайъс. Естествено, после позвъниха на мен, аз позвъних на Ървинг, той позвъни на началника и накрая се реши да повикаме вас.

Гаруд каза последните думи така, сякаш е участвал във вземането на решение. Бош погледна през прозореца. Наоколо продължаваха да се мотаят много детективи.

— Струва ми се, че онези момчета са направили нещо повече от това да ви позвънят, капитане — рече Бош.

Гаруд се завъртя и също погледна навън, сякаш изобщо не му бе хрумвало, че присъствието на петнадесетина детективи на местопрестъплението е нещо необичайно.

— Предполагам — рече той.

— Добре, какво друго? — попита Бош. — Какво друго са направили, преди да разберат коя е жертвата и че няма още дълго да се занимават със случая?

— Ами, както казах, приказвали с онзи тип Елдридж Пийт и претърсили района около мотрисите. И горе, и долу. Те…

— Открили ли са гилзи?

— Не. Убиецът е бил особено внимателен. Събрал е всички гилзи. Обаче със сигурност ни е известно, че е стрелял с деветмилиметров пистолет.

— Откъде знаете?

— Втората жертва, жената. Има изходна рана. Куршумът е рикоширал в стоманения корниз на прозореца, сплескал се е и е паднал на земята. Прекалено е смачкан, за да бъде подложен на изследване, но въпреки това е ясно, че е деветмилиметров. Хофман предполага, че е изстрелян от полицейски пистолет. Ще трябва да се надявате на по-добър куршум след аутопсиите, за да направите балистична експертиза. Ако изобщо стигнете дотам.

Страхотно, помисли си Бош. Това беше калибърът, който използваха ченгетата. И да спре, за да събере гилзите наистина бе умно от страна на престъпника. Нещо, което се срещаше изключително рядко.

— Според тях — продължи Гаруд, — Елайъс е бил убит отдолу, докато се е качвал на мотрисата. Появява се оня тип и първо го гръмва отзад.

— Отзад ли? — попита Едгар.

— Точно така. Първият куршум е попаднал в гъза му. Разбирате ли, Елайъс тъкмо се е качвал, така че е бил няколко стъпала над равнището на тротоара. Убиецът се приближава отзад и насочва пистолета точно в гъза му.

— А после? — попита Бош.

— Ами, ние смятаме, че Елайъс е паднал и навярно се е извъртял, за да види кой го напада. Той вдига ръце, но престъпникът пак стреля. Куршумът пробива едната му длан и попада в лицето му, точно между очите. Това сигурно е и причината за смъртта. Елайъс вече оканчателно пада. По очи. Убиецът се качва на мотрисата и го гръмва още веднъж, този път от упор в тила. После вдига поглед и вижда жената, може би не е очаквал да има някой. Стреля по нея от около метър и половина. Улучва я смъртоносно в гърдите. Няма свидетели. Престъпникът взима портфейла и часовника на Елайъс, събира гилзите и изчезва. Няколко минути по-късно Пийт открива труповете. Вече знаете всичко, което ми е известно.

Бош и партньорите му дълго мълчаха. Нещо в разказаната от Гаруд история не се връзваше, но Бош все още нямаше достатъчно данни от мястото на престъплението, за да оспори думите му.

— Прилича ли на грабеж? — накрая попита той.

— Поне на мен ми прилича. Познавам хора от южните квартали, които няма да поискат и да чуят за това, но така изглежда.

Райдър и Едгар мълчаха.

— Ами жената? — попита Бош. — Била ли е ограбена?

— Май че не. Това ме кара да си мисля, че убиецът не е искал да се качва на мотрисата. Във всеки случай, набелязал си е предварително адвоката — онзи с костюма за хиляда кинта. Той е бил целта му.

— Ами Пийт? Чул ли е изстрелите, писък, изобщо нещо?

— Казва, че не бил чул нищо. Електрическият генератор бил точно под пода на стаята и по цял ден вдигал шум като асансьор, затова носел слушалки. Нямало как да чуе нещо.

Бош заобиколи колелата и погледна към контролния пулт. Чак сега забеляза, че над касовия апарат е монтиран малък видеодисплей с разделен на четири части екран, който показваше картина от Ейнджълс Флайт — от камерите в двете мотриси и над всяка от спирките. В единия ъгъл на фокус беше вътрешността на Оливет. Хората от екипите за оглед на местопрестъпление продължаваха да работят.

Гаруд се приближи откъм другата страна на колелата.

— Нямате късмет — каза той. — Камерите предават само на живо, не записват. Целта им е операторът да може да проверява дали всички са седнали, преди да задейства мотрисите.

— Не е ли…

— Не е проверил — предугадил въпроса му, го прекъсна Гаруд. — Само погледнал през прозореца, сторило му се, че мотрисата е празна, и я качил горе, за да може да я заключи.

— Къде е той?

— В центъра „Паркър“. При нас. Предполагам, че ще трябва да дойдеш и лично да поговориш с него. Ще поставя охрана, докато успееш да наминеш.

— Някакви други свидетели?

— Нито един. В единадесет вечерта тук е истинско мъртвило. „Гранд Сентръл Маркет“ затваря в седем. Няма нищо друго, освен няколко офис-сгради. Две от моите момчета бяха готови да влязат в съседния блок, за да разпитат хората, но после идентифицираха трупа и се отказаха.

Бош замислено закрачи из тясното помещение. До този момент не беше направено почти нищо, а от откриването на труповете вече бяха изтекли четири часа. Това го безпокоеше, въпреки че разбираше причината за забавянето.

— Какво изобщо е правил тук Елайъс? — попита той Гаруд. — Открили ли са преди да прекъснат следствието?

— Ами, трябва да е искал да се качи на хълма, ти как смяташ?

— Хайде, капитане, защо не спестите на всички ни времето, ако знаете нещо?

— Не знаем, Хари. Проверихме и се оказа, че живее в Болдуин Хилс. Това е доста далеч от Бънкър Хил. Не зная защо е дошъл тук.

— Ами откъде е идвал?

— Това е малко по-лесно. Офисът на Елайъс е съвсем наблизо, на Трето Авеню. В Брадбъри Билдинг. Сигурно е идвал от там. Но къде е отивал…

— Добре тогава, ами жената?

— Абсолютно никаква информация. Моите момчета дори не бяха започнали с нея, когато им наредихме да прекъснат огледа.

Гаруд пусна цигарата си на пода и я смачка с ток. Бош прие това като знак, че разговорът им е приключил. Реши Да провери дали ще успее да измъкне още нещо от него.

— Бесен ли сте, капитане?

— От какво?

— От това, че се е наложило да отстъпите следствието. От това, че хората ви са в списъка на заподозрените.

По тънките устни на Гаруд плъзна лека усмивка.

— Не, не съм ядосан. Разбирам началството.

— Хората ви ще ни сътрудничат ли?

След известно колебание, капитанът кимна.

— Разбира се. Колкото повече ви сътрудничат, толкова по-бързо ще излязат от подозрение.

— Ще им го кажете ли?

— Точно това ще им кажа.

— Признателни сме ви, капитане. Кажете, според вас, кой от хората ви би могъл да извърши такова престъпление?

Сега вече устните му се изкривиха в широка усмивка. Бош погледна към пожълтелите от тютюна зъби на Гаруд и за миг се зарадва, че се мъчи да откаже цигарите.

— Ти си умно момче, Хари. Няма да го забравя.

Не каза нищо повече.

— Благодаря, капитане. Но очаквам да отговорите на въпроса ми?

Гаруд се насочи към вратата и я отвори. Преди да излезе навън, се обърна и изгледа последователно Едгар, Райдър и Бош.

— Не е бил никой от моите. Гарантирам ви го. Ще си хвърлите времето на вятъра, ако им отделите прекалено много внимание.

— Благодаря за съвета — отвърна Бош.

Капитанът излезе и затвори вратата след себе си.

— Божичко! — възкликна Райдър. — Прилича на Борис Карлов или нещо подобно. Само нощем ли излиза този тип?

Бош се усмихна и кимна.

— Страховит е — кимна той. — Е, какво ще кажете?

— Мисля, че сме на абсолютната нула — отвърна партньорката му. — Онези момчета не са свършили нищо.

— Ти какво очакваш от „Грабежи и убийства“? — попита Едгар. — Хич не са известни с отзивчивостта си. Винаги са на страната на костенурката срещу заека. Но ако питаш мен, ние сме прецаканите. Ние с теб, Киз. Няма начин да спечелим. Полицейска раса, как пък не!

Бош тръгна към вратата.

— Хайде да хвърлим един поглед на местопрестъплението — каза той и сложи край на излиянията на Едгар. Знаеше, че партньорът му е прав, но в момента това само спъваше изпълнението на задачата им. — Може да ни дойде някоя и друга идея, преди Ървинг пак да ни повика на разговор.