"Ето Човека!" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Акне. Миене. Самотен. Рационализъм. Да чукаш огромен сребърен кръст. Ребрата зарастваха. Привечер, накуцвайки се промъкваше до входа на пещерата за да слуша монотонните песни на eсеите, докато те се отдаваха на вечерната си молитва. Необяснимо защо като слушаше тези песни очите му се пълнеха със сълзи и той започваше да хлипа неудържимо. Често го завладяваше депресия, която му навяваше мисли за самоубийство. Малко преди майка му да се върне от работа Карл отвори всички газови кранове в кухнята. Точно преди тя да отключи входната врата той легна на пода в столовата, пред печката. Когато майка му влезе тя изкрещя, вдигна го, постави го на дивана, после разби всички стъкла на прозореца и едва тогава се сети да затвори крановете и да повика доктор. Когато докторът дойде тя се обита да го убеди, че е било нещастен случай. Но изглежда, докторът знаеше всичко по този въпрос. Не беше никак мил с Карл. — Искаш да бъдеш център на вниманието, млади човече — каза той, когато майката на Карл излезе от стаята. — Това ще да е причината, ако питаш мене. Карл започна да плаче. — Ще отидем на почивка — каза майка му, когато докторът си тръгна. Какво има? Не се справяш добре в училище ли? Ще отидем на почивка. — Няма нищо общо с училище — изплака Карл. — Тогава какво има? — Причината е в… — В мен? В мен? Защо в мен? Какво общо имам аз с това? Какво искаш да кажеш? — Нищо — той се намуси. — Трябва да се обадя да поправят стъклата — каза тя и излезе забързано от стаята. — Ще струва цяло състояние. Обичай ме, обичай ме, обичай ме… Самотен… Отче наш, който Си на небето, свето да бъде името Ти, да пребъде царството Ти… ОБИЧАЙ МЕ! Иоан Кръстителя изчезна някъде за около месец. Здравето на Глогауър се подобряваше и той с изненадваща лекота се включи във всекидневния живот на eсеите. Есеите обитаваха няколко едноетажни къщи, построени от кал и дялан камък и множество пещери в скалите от двете страни на долината. Някои от пещерите бяха с естествен произход, други бяха прокопани от предишните обитатели на долината и от самите eсеи. Всички предмети на труда бяха обществена собственост. Някои от членовете на сектата, както Глогауър бе забелязал по-рано, имаха жени, но повечето водеха напълно монашески живот. За своя изненада Глогауър научи, че повечето от есеите са пацифисти, отказващи да притежават и да произвеждат оръжия. Техните възгледи не съвпадаха напълно с войнствените проповеди на Кръстителя и въпреки това сектата не само търпеше, но и почиташе Иоан. Вероятно омразата им към римляните заглушаваше гласът на принципите. Може би не бяха напълно сигурни в намеренията му. А възможно бе и той самият да бе преднамерено неясен в речите си — или пък Глогауър просто не го разбираше. Каквато и да бе причината, поради която го търпяха, нямаше никакво съмнение, че в действителност Иоан е техния водач. Ежедневието на есеите следваше своя равномерен ход — ритуално изкъпване три пъти на ден, молитва преди всяко ядене, на зазоряване, привечер и след работа. Работата не беше тежка. Понякога Глогауър ореше с дървено рало, теглено от други членове на сектата, друг път самия той се впрягаше, нерядко наглеждаше козите, пасящи по близките склонове. Това бе мирен и спокоен живот. Макар и примитивен, той скоро погълна изцяло вниманието на Глогауър. Обичаше да се излежава на хълма, докато козите пасат около него, с поглед зареян в пустинята, където оскъдните храсталаци бяха единствената храна на козите и овцете. Ниски дръвчета и шубраци следваха хода на реката, която сигурно се вливаше в Мъртво море. Почвата бе неравна. Приличаше на разбушувано езеро, застинало в жълтеникаво-кафяви контури. Отвъд Мъртво море лежеше Ерусалим. Глогауър често се замисляше за него. Очевидно Христос все още не бе влязъл в града за последен път. Иоан Кръстителя (ако може да се вярва на Новия Завет) би трябвало да умре, преди това да се случи, обезглавен в краката на Ирод, докато той се наслаждава на танца на Саломия. Глогауър се почувства засрамен от вълнението, с което го споходиха тези мисли. Не трябваше ли да предупреди Кръстителя? Знаеше, че не бива да го прави. Преди да влезе в Машината на Времето го предупредиха, че трябва да избягва всякакви опити да промени хода на историята. Убеждаваше се, че няма ясна представа за действителния ход на събитията. Познанията му се градяха само на легенди. Нямаше никакви точни исторически документи. Книгите от Новия Завет са били написани десетилетия и дори векове след събитията, които се описват в тях. Нямаше сигурни данни, че са исторически автвентични. В такъв случай, какво значение би могла да има неговата намеса в тези събития? Но той знаеше, че не ще посмее да предупреди Иоан за опасността. Донякъде това се дължеше на подсъзнателното му желание всички събития да се окажат верни. На надеждата, че Новия Завет се основава на действителни събития. Наближаваше времето да потърси Христос. Майка му често се местеше, макар и да се придържаше към един и същи район, продавайки къща в единия край на южен Лондон за да купи друга, само на половин миля от предишната. След един негов кратък период на лудеене по рокендрола те се преместиха в Тортон Хийт и той се записа в хора на местната църква. Имаше ясен и звучен глас и помощникът на енорийския свещеник, който се занимаваше с тях започна да проявява специален интерес към него. В началото говореха предимно за музика, но постепенно в разговорите им все по-често ставаше дума за религия. Карл разкриваше пред помощника въпросите, които непрестанно го терзаеха. Какъв начин на живот трябва да води за да не наранява чувствата на околните? Защо хората са толкова лоши един към друг? Защо има войни? Отговорите на мистър Йънгър бяха почти толкова мъгляви и всеобхватни, колкото и въпросите на Карл, но той ги произнасяше с дълбок, сигурен, не търпящ възражение глас, който винаги караше Карл да се чувства по-уверен. Излизаха заедно на разходка. Мистър Йънгър често го прегръщаше през раменете. През един уикенд хорът посети фестивала в Уинчъстър и през нощта останаха да спят в едно младежко общежитие. Настаниха Карл и мистър Йънгър в една стая. Късно през нощта мистър Йънгър пропълзя в леглото при Карл. — Как бих искал да си момиче, Карл — зашепна мистър Йънгър като галеше Карл по главата. Карл беше твърде объркан за да отговори, но когато мистър Йънгър постави ръка на гениталите му той усети странно вълнение. През цялата тази нощ те правиха любов, но на сутринта Карл се почувства отвратен и отблъсна мистър Йънгър като го заплаши, че ако още веднъж се опита да стори същото с него ще разкаже всичко на майка си. Мистър Йънгър се разплака и каза че съжалява, като молеше Карл да си останат приятели, но Карл се чувстваше по някакъв начин предаден от него. Мистър Йънгър твърдеше, че го обича, не по този начин, а по християнски и че се е чувствал щастлив в неговата компания. Но Карл престана да говори с него и го избягваше през цялото време до завръщането им обратно в Торнтън Хийт. Карл продължи да посещава хора още няколко седмици, но в отношенията му с мистър Йънгър се появи напрежение. Една вечер, към края на упражненията мистър Йънгър го помоли да остане и Карл бе разкъсан между отвращението и желанието. Накрая все пак остана и дори позволи на мистър Йънгър да го гали, под плаката с огромен дървен кръст и надпис БОГ Е ЛЮБОВ отдолу. Внезапно Карл започна да се смее истерично и избяга от църквата, за да не се върне никога вече. Беше на петнайсет. Сребърните кръстове отъждествяваха жените. Дървените кръстове отъждесвяваха мъжете. Той често мислеше за себе си като за дървен кръст. Понякога сутрин, в периода между съня и пробуждането го спохождаше халюцинацията, че той е един огромен дървен кръст преследващ в мрака мъничък сребърен кръст. На седемнайсет Карл загуби всякакъв интерес към християнството и се вманиачи на тема езически религии, особено към келтския мистицизъм и митраизма. Поддържаше любовна връзка с жената на един старши сержант от армията, която живееше в Килбърн. Карл се запозна се нея у една своя позната на парти. Дайдра Томпсън, жената на старши сержанта, (който служеше някъде в Далечния изток) носеше на шията си малък сребърен келтски кръст, „слънчев кръст“, с който бе привлекла вниманието му. Но трябваше да погълне почти половин бутилка джин, за да събере достатъчно смелост да постави ръка на нейните рамене и по-късно, в мрака, да я пъхне между краката и в топлата влага под сатенените бикини, които носеше. След Дайдра Томпсън последва поредица от успехи с други грозновати жени от компанията, всички те, както съумя да открие, носещи идентични сатенени бикини. След около шест месеца се почувства изтощен, мразещ тези невротични жени, омръзнал на самия себе си, изпълнен с досада към келтския мистицизъм. Напусна дома на Дайдра Томпсън и се завърна вкъщи с тежък нервен срив. Майка му реши, че има нужда от промяна и го посъветва да гостува на негови приятели в Хамбург. Хамбургските му приятели се смятаха за потомци на народа на Атлантида, загинал от атомните бомби, които антипатични марсиански духове са пуснали с помощта на летящи чинии. Последва поредица от също така грозновати германки, които обаче, за разлика от британските си посестрими, носеха черни найлонови пликчета. Донякъде това беше промяна. Хамбург го превърна в един войнстващ антихрист, дълбоко убеден, че християнството е перверзна издънка на древната нордическа вяра. Но така и не можа да приеме, че тази вяра в най-чистата си форма е произлязла от Атлантида, докато накрая се скара със своите германски приятели, намрази Германия и замина за Тел Авив, където имаше приятел, собственик на книжарница, специализирана в продажбата на окултни произведения главно на френски. По време на престоя си в Тел Авив той се запозна с един унгарски художник, който го убеждаваше в правотата на учението на Юнг, но на Карл всичко това се стори глупаво. Чувстваше се все по-изоставен и нещастен докато една сутрин се качи на автобус и се отправи към предпустинята. В тази изостанала земеделска област той за първи път срещна хора, говорещи нещо подобно на древния арамейски език. Намери ги много гостоприемни, престоят сред тях му хареса много. Живя с тях почти четири месеца преди да се върне в Тел Авив и с напълно променени възгледи да разговаря отново за Юнг с унгарския художник. Не успя да открие каквото и да е от Юнг, нито в книжарницата на своя приятел, нито в другите книжарници и библиотеки на Тел Авив. Реши да се завърне в Англия. Веднага след като пристигна в южен Лондон той отиде в местната библиотека и прекара известно време в четене на Юнг. Майка му все по-често го питаше не смята ли да си намери работа. Отвръщаше, че възнамерява да изучава психология и че, вероятно, ще стане психиатър. Животът на есеите независимо от своята простота не бе лишен от удобства. Дадоха му дървена тояга и препаска от козя кожа и като се изключи факта, че през цялото време го държаха под наблюдение изглежда донякъде го бяха приели за член на тяхната секта. Понякога го разпитваха за неговата колесница — Машината на Времето, която възнамеряваха да докарат от пустинята — и той им разказваше как е пътувал с нея от Египет до Сирия и след това дотук. Приемаха разказите му със завидно спокойствие. Бяха привикнали с чудеса. Есеите бяха виждали и по-странни неща от неговата Машина на Времето. Виждали бяха хора вървящи по водата и ангели, спускащи се от небесата, чували бяха речта на Бога и неговите архангели, както и изкусителния глас на Сатаната и лукавите му изчадия. Те грижливо описваха всичко това на своите пергаментови свитъци ведно със събитията от всекидневния живот и новините, които донасяха от странство членовете на тяхната секта. Живееха постоянно с Божието присъствие, говореха на Бога и получаваха отговори от Него, докато измъчваха своята плът и с напукани от жажда устни възнасяха своите молитви под палещото слънце на Юдея. Карл Глогауър остави косата и брадата си да избуят. Не след дълго лицето и тялото му обгоряха от слънцето. Подобно на тях и той измъчваше плътта си, гладуваше и пееше молитви под слънцето. Но той рядко чуваше гласа на Бога и само веднъж му се привидя един архангел с огнени криле. Един ден те го заведоха на реката и го покръстиха с името, което бе споменал пред Иоан Кръстителя. Нарекоха го Емануил. Имаше някаква особена тържественост в церемонията, с всичките тези монотонни припеви и поклащания, и той бе завладян от еуфория и щастие, каквито отдавна не бе изпитвал. |
|
|