"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ДЕСЕТА ГЛАВАЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИТЕ НА ЛОНДРА

Крилата на орнитоптера пореха шумно въздуха ниско над кулите, издигащи се в небето над Лондра.

Машината беше голяма, построена да побира четирима, дори петима пасажери. Металната й кабина бе изпъстрена с изящни гравюри.

Мелиадус наведе глава към прозореца и посочи надолу. Гостите също се наклониха, проявявайки вял интерес. Имаше усещането, че техните високи, тежки маски ще се катурнат, ако се наведат още малко.

— Точно под вас е дворецът на крал Хуон, в който сте настанени — произнесе Мелиадус, сочейки налудничавото великолепие на императорския палат. Издигаше се високо над останалите сгради и бе построен в самия център на града. За разлика от другите дворци, до него не можеше да се стигне през покритите коридори. Четирите позлатени кули стърчаха над главите им, въпреки че летяха в орнитоптер. Стените на двореца бяха покрити с барелефи, разкриващи различни мрачни и зловещи дейности, които бяха на почит в Тъмната империя. По ъглите и парапетите се виждаха исполински гротескни статуи, сякаш готови да полетят към двора, сгушен далеч под тях. Дворецът бе изрисуван в най-различни невероятни цветове, които дразнеха болезнено окото при по-продължително съзерцаване.

— А това е Дворецът на времето — продължи Мелиадус, сочейки великолепния палат с форма на гигантски часовник.

— Ето го и моя дворец. — Сградата бе изящна, обкована със сребро.

— Реката, която виждате, разбира се, е река Таим. — Водната повърхност почти се скриваше от безбройните плавателни съдове. Из кървавочервените води вдигаха пяна бронзови, ебонитови и дървени кораби, обшити с блестящ метал и обсипани с полускъпоценни камъни, с огромни бели платна, върху които бяха нарисувани или извезани най-различни гербове.

— Малко по-нататък от вашата страна — обясняваше с досада Мелиадус — е Висящата кула. Както сами виждате, изглежда сякаш е увиснала в небето, без да се опира на нищо. Това е в резултат на експеримент, провеждан от наш учен, който успя да вдигне кулата във въздуха, но не съумя сетне да я върне на земята. Оттогава си стои така.

Показа им пристанищата, където огромните бронирани бойни кораби на империята разтоварваха заграбените съкровища; прелетяха над квартала на Лишените от маски, обитаван от утайката на града; над купола на големия театър, където все още се играеха пиесите на Тозер, видяха Храма на Вълка, щабквартирата на неговия орден, увенчан с чудовищна вълча глава от камък, разгледаха и множество по-малки дворци, повечето украсени със същите безвкусни и зловещи животински изображения и статуи. Прекараха цял един изпълнен с досада ден над града, като слизаха само за да заредят орнитоптера и да сменят пилотите. Мелиадус ставаше все по-нетърпелив. Ала нямаше как, трябваше да ги запознае с всички чудеса и забележителности на града, както бе поръчал крал Хуон, за да им внуши почитание към мощта на Тъмната империя.

Когато настъпи вечерта и слънцето се скри зад хоризонта, а градът потъна в призрачни сенки, барон Мелиадус въздъхна облекчено и нареди на пилота да насочи орнитоптера към площадката за кацане върху покрива на двореца.

Металната машина се приземи с оглушително дрънчене и фучене, удряйки трескаво с криле във въздуха, и двамата емисари побързаха да напуснат кабината с вдървени движения.

Отправиха се към покрития с навес вход на двореца, спуснаха се по широката извита стълба и излязоха в един ярко озарен коридор, където вече ги очакваше почетната гвардия заедно с шестима офицери от Ордена на Богомолката, чиито насекомоподобни маски лъщяха на светлината. Заобиколени от ескорта, емисарите се върнаха в своите покои, където ги очакваше вечеря и почивка.

Барон Мелиадус ги изпроводи чак до вратата на покоите им, обеща им на раздяла, че на следващия ден ще разговарят за научните постижения на Гранбретан и ще ги сравняват с прогреса на Азиакомуниста, поклони се и си тръгна забързан.

Докато се носеше из халюцинаторните коридори на имперския дворец, баронът едва не се сблъска с Флана, графинята на Канбъри и най-близка родственица на краля-император.

— Милорд!

Той спря, направи й път и я погледна.

— Моите извинения, миледи.

— Изглежда, доста бързате, милорд.

— Бързам, миледи.

— И като че ли сте ядосан?

— Не сте далеч от истината.

— Не желаете ли малко утеха?

— Чака ме важна работа.

— Работата трябва да се върши на бистра глава, милорд.

— Вярно.

— С удоволствие ще охладя страстите ви…

Той понечи да продължи, сетне спря. И друг път се беше възползвал от уменията на Флана. Може би имаше право. Може би наистина се нуждаеше от утехите й. От друга страна, трябваше да се подготви за експедицията на запад. Щеше да се отправи на път веднага щом си заминеха емисарите. Това означаваше поне още няколко дни. Спомни си и предишната безсънна нощ. Дали пък наистина да не опита с любовни ласки?

— Защо не… — рече замислено той.

— Да побързаме тогава към моя апартамент, милорд — предложи нетърпеливо графинята.

Мелиадус пое ръката й и я погледна с пробуден интерес. — Ах, Флана — прошепна той. — Ах, Флана.