"Руническият жезъл" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

КНИГА ПЪРВА

ПЪРВА ГЛАВА

Кратък епизод в тронната зала на крал Хуон Тактици и войни, надарени с ненадминат кураж и умение, незагрижени дори за собствения си живот, разложени до дъното на душите си и с побъркани умове, намразили всичко, което не е докоснато от покварата, владетели на страховити и аморални сили — на сили, лишени от всякаква справедливост, Бароните на Гранбретан разнасяха победно знамето на своя император Хуон навсякъде из злощастния континент, наречен Европа, който бяха провъзгласили за негова лична собственост; а вееше се това знаме и над Изтока и Запада, където гранбретанците също имаха интереси. Изглеждаше, че няма такава сила, естествена или свръхестествена, но достатъчно могъща, та да спре безумието на тази смъртоносна вълна. И наистина, никъде по пътя си не срещаха гранбретанците каквато и да било съпротива. С подигравателна надменност принуждаваха те много горди народи да им плащат данък и този данък беше и тежък, и кървав. Малцина в покорените земи дръзваха да хранят каквато и да било надежда. Още по-малко бяха онези, които смееха да изразят на глас тази надежда, а пък от последните само единици, тайно и насаме, прошепваха името, символизиращо споменатата надежда. И това име бе Медният замък. Тези, които произнасяха името, знаеха какво се крие зад него, защото Медният замък беше единствената крепост, останала несъкрушена от войските на Гранбретан, и защото в Медния замък живееха хора, превърнали се в герои, храбреци, които открито се съпротивляваха на Тъмната империя и чиито имена бяха като проклятие за барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка и Главнокомандващ завоевателната армия, а на всички бе известно, че баронът води лична война с тези герои и най-вече с легендарния Дориан Хоукмун фон Кьолн, оженил се за жената, която Мелиадус желаел страстно — Изелда, дъщерята на граф) Медни. Ала Медният замък не беше разгромил армиите на Гранбретан, а само бе избегнал участта, сполетяла останалите, премествайки се ненадейно с помощта на една чудна, древна кристална машина в друго измерение на Земята, където споменатите герои — Хоукмун, граф Медни, Хюлам д’Аверк, Оладан от Българските планини и шепата оцелели гвардейци на Камарг се радваха на спокойно съществувание. Немалко бяха онези, които вярваха, че героите на Камарг са ги изоставили завинаги. Не ги виняха, ала надеждата им гаснеше с всеки изминат ден, през който героите не се завръщаха. Никой дори не подозираше, че в отделения от времето си Камарг Хоукмун и останалите бяха изправени пред нови проблеми, защото според някои сведения учените-магьосници от Тъмната империя бяха само на крачка да открият способ, за да пробият бариерата на пространството и да намерят пътя към тях. Мистериозният Рицар в Черен кехлибар и Злато беше посъветвал Хоукмун да се отправи на пътешествие към една непозната страна, където да открие легендарния Меч на зората, който щеше да им помогне в борбата и най-вече да послужи в плана на Руническия жезъл, чийто верен служител бе и Хоукмун — според твърденията на Рицаря. След като се сдоби с меча, Хоукмун научи, че трябва да поеме на път край брега на Амарек, докато достигне град Днарк, където мечът щял да бъде от полза. Ала този път Хоукмун бе твърдо решен да следва собствените си планове. Той жадуваше да се завърне в Камарг и да види отново своята красива съпруга Изелда. И като получи от Бючард напълно оборудван кораб, Хоукмун нареди да вдигнат платна и да завъртят носа към Европа, въпреки заповедта, дадена му от Рицаря, според когото дългът на Дориан към Руническия жезъл — този загадъчен предмет, за който се смята, че контролирал човешките съдби — бил по-голям от дълга пред Изелда, приятелите и неговата втора родина. С Хоукмун към морската шир се отправи и верният му приятел Хюлам д’Аверк. А в това време в Гранбретан барон Мелиадус кипеше от гняв, понеже кралят-император не му позволяваше да изпълни клетвата си срещу обитателите на Медния замък. И докато Шенегар Трот се издигаше бляскаво нагоре, печелейки благоволението на краля, Мелиадус, доскорошният първи конквистадор на двора, беше изпаднал в немилост. Още по-голямо бе отчаянието му, след като така желаната плячка се беше изплъзнала от ноктите му в пущинаците на Йел и трябваше да се завърне с празни ръце в Лондра, където го очакваше поредната аудиенция с безсмъртния Хуон, краля-император…
Из „Предание за Руническия жезъл“

Огромните порти се разтвориха и барон Мелиадус, наскоро завърнал се от Йел, пристъпи в тронната зала на краля-император, за да докладва за провала и за онова, което беше открил.

Щом влезе в залата, чийто покрив сякаш достигаше небесата и чиито стени бяха толкова далеч, като че ли обгръщаха границите на страната, пред него се изпречи двойна редица гвардейци. Това бяха войници от Ордена на Богомолката, чийто военачалник бе самият Хуон. Лицата им бяха скрити от изпъстрени с разноцветни перли насекомоподобни маски.

Мелиадус с мъка овладя надигналия се в него гняв, изчака нетърпеливо, докато гвардейците оформят тесен проход в редиците си, и след това тръгна пред окъпаната в ослепително сияние зала, в която висяха блестящите знамена на петстотинте знатни гранбретански фамилии. По стените имаше мозайки от скъпоценни камъни, пресъздаващи всички величави победи на Тъмната империя. От двете му страни бе строен шпалир от застинали като статуи войници — чак до намиращия се на цяла миля тронен глобус.

Някъде по средата на пътя Мелиадус спря и бавно се поклони, ала без да влага особено старание.

Докато се изправяше, непроницаемата черна сфера сякаш за миг потрепери, сетне черната стена бе прорязана от яркочервени жили, напомнящи кръвоносни съдове, а вътрешността се изпълни с млечнобяла консистенция. Получената смес от кръв и мляко се завъртя и от нея изплува сгърчен, свит на кълбо ембрион. Две зловещи, твърди и проницателни очи се впиха в неговите; зад тях се криеше интелигентност, с каквато можеше да бъде надарен само един безсмъртен. Това беше самият Хуон, крал-император на Тъмната империя на Гранбретан, Гранд констебъл на Ордена на Богомолка-та, владетел на съдбините на десет милиона души, пълноправен господар на света, който щеше да живее вечно и заради когото барон Мелиадус бе завладял Европа и земите отвъд нея.

Откъм тронния глобус долетя меден юношески гласец (нещастното дете, на което бе принадлежал този глас, бе мъртво от хиляди години):

— Ах, ето го и нашия непокорен барон Мелиадус…

Мелиадус се поклони и промърмори:

— Ваш предан слуга, всевиждащи принце.

— И какво възнамерявате да ни съобщите, припрени друже?

— Успех, велики императоре. Доказателство за моите подозрения…

— Открихте ли изчезналите без вест емисари на Азиакомуниста?

— Съжалявам, но не успях, благородни сир…

Барон Мелиадус така и не беше узнал, че Хоукмун и д’Аверк бяха проникнали под това прикритие в столицата на Тъмната империя. Знаеше го единствено Флана Микосеваар, помогнала им в бягството.

— Тогава какво търсите тук, бароне?

— Открих, че Хоукмун, който, продължавам да твърдя, е най-голямата заплаха за нашата безопасност, е посетил този остров. Когато пристигнах в Йел, успях да заловя него и предателя Хюлам д’Аверк, както и магьосника Миган от Ландар. Оказа се, че те знаят тайната за пътуването между различните измерения. — Барон Мелиадус пропусна да спомене, че и тримата бяха съумели да му се изплъзнат. — Изчезнаха буквално пред очите ни. Всемогъщи повелителю, ако тези хора могат да идват и да си отиват от земите ни когато пожелаят, за никого не би трябвало да има съмнение, че не можем да бъдем в безопасност, докато не ги унищожим. Ето защо ви съветвам незабавно да насочим усилията на всички наши учени — и най-вече на Тарагорм и Калан — за откриване и елиминиране на тези ренегати. Те ни заплашват отвътре…

— Барон Мелиадус. Какво научихте за емисарите на Азиакомуниста?

— Нищо, засега. Всемогъщи кралю…

— Това са шепа непокорници, барон Мелиадус, с които нашата империя може да се справи винаги. Но когато границите ни са заплашвани от толкова могъща сила, сила равна на нашата, при това разполагаща с научни открития, които са неизвестни за нас — ето от тази сила наистина трябва да се боим… — заключи меденият гласец с високомерно презрение.

Мелиадус сбърчи вежди.

— Всемогъщи кралю, не разполагаме с каквито и да било сведения, че се подготвя подобно нападение…

— Така е. Но от друга страна, барон Мелиадус, нима разполагаме със сведения, че Хоукмун и неговите съратници биха могли да ни причинят каквато и да било вреда? — При тези хладно произнесени думи в глобуса се появиха зловещи синкави струйки.

— Всемогъщи кралю. Дайте ми време и възможност…

— Ние сме разширяваща се империя, барон Мелиадус. И желаем да продължим в същата насока. Ще бъде проява на непростим песимизъм, ако тъкмо сега спрем. Не смятате ли? Не такива са целите ни. Ние се гордеем с влиянието, което оказваме върху еволюцията на Земята. Бихме желали да разширяваме това влияние. Вие, от друга страна, изглеждате напълно лишен от желание да налагате със сила нашите принципи където и да било на тази планета — и да сеете ужас във всяко кътче на света. Вие започвате да издребнявате в целите си, отдавате се на страховете си…

— Но като отказвате да се противопоставите на тези тайни сили, които биха могли да съкрушат плановете ни, всевиждащи принце, вие излагате на опасност бъдещето, което предначертахте!

— Ние не обичаме разногласията, барон Мелиадус. Ала както чуваме, вашата лична омраза към Хоукмун и вашето непреодолимо желание по Изелда, дъщерята на Медни, пораждат сериозни разногласия. Смятаме за проява на егоизъм подобно отдаване на цели, далечни от нашите, и ако продължавате в същия дух, ще бъдем принудени да издигнем друг на ваше място и да ви освободим от настоящия пост — както и от вашия Орден…

Баронът инстинктивно посегна към маската си. Да бъде лишен от нея! Това беше най-големият позор — и най-ужасният от всички! Да бъде изхвърлен сред утайката на Лондра — при кастата на лишените от маски! Мелиадус потрепери и с мъка намери сили да продължи.

— Готов съм да се вслушам в повелите ви, императоре на Земята…

— Тогава го направете, барон Мелиадус. Не бихме желали един толкова прочут военачалник да бъде погубен от някакви мъгляви въжделения. Ако наистина искате да си възвърнете нашето благоразположение, трябва да откриете по какъв начин са напуснали столицата емисарите от Азиакомуниста.

Барон Мелиадус падна на колене, разпери ръце и кимна с огромната си вълча маска. Ала докато завоевателят на Европа се покланяше пред своя крал, умът му бе изпълнен с безброй бунтовни мисли и той благодари на духа на ордена, че маската прикрива изкривеното му от гняв лице.

Той се отдалечи заднишком от тронния глобус. Кралят го разглеждаше с насмешливите си очички. После езикът на Хуон докосна чевръсто перлата, която плуваше недалеч от сгърчената глава, белезникавата течност се завихри, блесна във всички цветове на дъгата и постепенно придоби непроницаемо черен цвят.

Мелиадус се обърна и пое по безкрайния път из гигантските коридори, усещайки в гърба си подигравателните погледи на гвардейците-богомолки.

Когато главната порта остана зад него, той сви наляво и пое право към апартамента на графиня Флана Микосеваар от Канбъри, вдовицата на Асровак Микосеваар — московския ренегат, който приживе бе командвал Легиона на лешоядите. Графиня Флана беше не само почетна предводителка на легиона, но също така и братовчедка на краля-император — единственият му жив родственик.