"Младата вълчица" - читать интересную книгу автора (Райски Милан)

II

Безпокойството, обхванало най-напред младата вълчица, се прехвърли и върху вълка. Вече втори ден как те бяха станали неузнаваеми. Ловът престана да ги влече и макар гладни, те се скитаха без цел из дълбокия сняг, който трети месец покриваше всичко наоколо с пухената си завивка.

Нощите станаха чувствително по-къси, но студовете не намаляха. Все пак, когато слънцето се издигаше над Бели връх, лъчите му грееха и топлината им се увеличаваше от ден на ден.

Надвечер, изтощени докрай, вълкът и вълчицата се вмъкнаха в младата иглолистна гора над потока и пробудуваха цялата нощ под заснежените клони. Старият вълк познаваше това безпокойство. Никога обаче не го беше посрещал така, с вълчица, с която беше прекарал част от лятото, есента и първата половина на зимата. Обикновено старият вълк водеше глутница, в която всеки признаваше превъзходството му, а той се гордееше, перчеше се, ставаше зъл и заядлив и без никаква причина хапеше всеки вълк, който се приближеше към него. Понякога пък беше обикновен член на глутницата, която се ръководеше от друг, по-силен вълк. Тогава той знаеше къде е мястото му и какво може да си позволи. Оттегляше се настрани, за да не бъде пред очите на водача, и със спусната опашка се мъкнеше по следите на някоя вълчица, обагрени от пресни капки кръв. Ако събереше смелост и се приближеше към вълчицата, двубоят с друг вълк беше неизбежен. Сега обаче той беше сам с вълчицата. От два дни в нея се беше пробудила онази страшна стихия, която е по-силна от живота, защото е сляпа и заредена с неукротим плам.

Разсъмна се и върховете на елите в неподвижната гора, която се издигаше върху стръмния насрещен склон, порозовяха от изгряващото слънце. Старият вълк стана пръв и погледна сурово към вълчицата, която беше повдигнала задния си крак и облизваше корема си. Наведе се към нея, като искаше да я подуши, но тя сподавено изръмжа и посегна да го захапе, а той едва-едва успя да отскочи. До неотдавна вълчицата не би се осмелила да направи това, защото щеше скъпо да заплати за дързостта си. Сега вълкът не й се разсърди, отстъпи още една крачка и кротко заскимтя. В този момент откъм потока зад младата горичка се дочу кратко излайване. Вълчицата се изправи като ужилена, старият вълк изръмжа към нея и изтича пред горичката. Под леските от другата страна на потока, покрити с дебела пряспа, се чернееха две фигури. Старият вълк се присви, пристъпи две-три крачки напред, устните му се повдигнаха и в светлината на изгряващото слънце заблестяха два реда зъби. Вълците зад потока обаче не помръднаха. А когато от храсталака излезе младата вълчица, те се раздвижиха и приближиха към потока. Пръв беше един млад тъмносив вълк, а другият — малко по-дребен и с по-светла козина — вървеше след него.

Младата вълчица сякаш не забелязваше нищо. Тя седна на задните си крака и започна да търси бълхите си, като ровеше с нос гъстата козина на десния си хълбок и чаткаше със зъби. После облиза корема си, огледа се и се прозя. Старият вълк изръмжа заплашително и също приближи към потока, но двата вълка от другата страна не мислеха да отстъпват. Особено решителен беше първият, тъмносивият. Той повдигна устни, показа зъбите си и зави.

Боят беше неизбежен. Сега нито единият, нито другият можеха да се откажат — след предизвикателството за двубой нямаше пътища назад.

Старият вълк се беше бил много пъти, затова не нападна направо. Той премина от другата страна на потока и започна бавно да заобикаля двата вълка. По-дребният отскочи встрани и тичешком се изкачи по склона, откъдето продължи да наблюдава потока и трите неясни фигури.

Младият сиво-черен вълк гледаше към стария и се приближаваше към него с оголени зъби. Старият пристъпваше в кръг, без да изпуска от очи съперника си. Заплашителното ръмжене, зараждащо се някъде в гърдите му, не преставаше. Така той се озова под леската, откъдето преди малко двата вълка се спуснаха към потока. Изглеждаше, че вече ще скочи върху младия вълк, който беше на около пет метра от него, но в последния миг сякаш размисли, осъзна, че е по-слаб, и се поуплаши.

Младият вълк не забеляза уловката. Той нападна стремглаво. Старият вълк изпъна силните си крака, челюстите им се сблъскаха, изведнъж той скочи, ударът му беше мълниеносен, младият вълк падна на снега и почувства пареща болка в слабините. Двата хищника се затъркаляха. Край потока те отново се изправиха на крака и застанаха един срещу друг на разстояние не повече от една крачка. В слънчевата зимна утрин от техните муцуни се носеха кълба па#768;ра, очите им бяха налети с кръв, езиците — изплезени, от устните им капеше червена пяна.

В подножието на горичката отвъд потока младата вълчица се беше надигнала и безучастно следеше боя между двата противника. Макар да беше дошла на света едва преди две години и онова безпокойство, което е предвестник на запазването на рода, я беше завладяло за първи път, тя знаеше, че в този момент не бива да прави нищо, че ще тръгне покорно след вълка, който спечели битката.

Младият вълк разбра, че противникът му не е по-слаб, но яростта и желанието за победа подчиняваха мислите му. Неговото горещо сърце не му позволяваше да преклони шия и да се обърне с гръб към стария вълк в знак, че се предава, а после покорно да лиже носа и хълбоците му. Вълчицата беше тук и пътят към нея преминаваше само през победата над стария вълк. А той отново искаше да се изкачи над младия. Младият вълк обаче беше извлякъл поука и се придвижи нагоре успоредно с него. Накрая и двете животни достигнаха до гъстите лески. Стояха едно срещу друго, в очите им горяха пламъци, парцали червена пяна капеха от муцуните им. Сякаш забравил острата болка в слабините, младият вълк нападна. Старият искаше да се извърти откъм хълбока на съперника си, но кракът му се закачи в някаква вейка под снега. Младият вълк използва мига и притисна между челюстите си задния десен крак на съперника. Костта изхрущя и за секунда старият вълк видя края си. Той се изви с всичка сила и заби зъби в муцуната на младия. Хватката около крака се отпусна, младият вълк се мяташе, за да освободи най-чувствителната част от тялото си, но челюстите на стария бяха стоманени, техният натиск не отслабна, напротив, зъбите се впиваха все по-дълбоко, докато достигнаха костта. Тогава очите на младия вълк се изпълниха с кръв, с последни сили той се опита да се освободи, да се освободи на всяка цена, да избяга, само да може да избяга. Вече беше късно. Челюстите на стария вълк се отпуснаха, окървавената глава падна в снега. Младият вълк немощно се изправи на крака. Само за миг. Старият се устреми към него. Челюстите му се забиха в гърлото на младия съперник, който почти не се защитаваше. Само дращеше със задните си крака корема на стария вълк и отбраната му ставаше все по-слаба. Още секунда и старият вълк усещаше как гърлото на противника хрущи между челюстите му, но не го пусна, докато младият вълк продължаваше да мърда. После старият вълк се отърси, погледна налетите с кръв очи на неподвижния си съперник и димящата кръв, която течеше от муцуната му, приклекна, издигна отвесно глава и от гърлото му се откъсна нещо подобно на стон. След това в долината отекна победният вълчи вой, който кара да трепери всичко живо, защото вълкът вие така само ако е убил, ако е убил голям и силен враг. Така вика свидетели, за да видят успеха му, да му се подчинят, защото той е господарят и всеки трябва да изпълнява волята му. Младата вълчица направи няколко крачки и спря по средата на затрупания със сняг поток. Старият вълк приближи към нея, подуши я и се отправи на три крака към младата горичка. Десният му заден крак гореше и го пробождаше, не можеше да стъпи на него. Той се вмъкна в ниските клони, където бяха прекарали нощта с вълчицата, и там заскимтя. Вълчицата покорно го следваше, отначало облиза носа му, после хълбоците, а накрая легна по корем и започна съсредоточено да ближе окървавения му крак.

Вълкът и вълчицата прекараха три дни и две нощи в младата иглолистна гора. Едва тогава усетиха глад. Когато ходеше, старият вълк повдигаше задния си десен крак. Той още го пареше и го пробождаше, сякаш в него се бяха забили стотици иглички, но стоманеният камшик на глада все по-силно шибаше и двамата.

Всичко тръгна постарому. Вълчицата подтичваше отпред, но при всяко изръмжаване или заскимтяване на вълка тя се заковаваше и изпълняваше желанието му. Отново ближеше носа и хълбоците му и покорно се обръщаше с опашка към него.

Денят беше слънчев и чист, високо в небосвода кръжаха няколко гарвана, кълвач весело прелиташе от дърво на дърво.

До вечерта двата измършавели хищника не уловиха дори една мишка. Мишките бяха още дълбоко под снега.

Когато огненият диск на слънцето застана точно над Бели връх, хищниците спряха да починат на стръмното сечище. Слънцето грееше, снегът се размекна и вълците го лижеха с големите си грапави езици. Гладът изгаряше вътрешностите им, в очите им проблясваха лоши пламъчета. Малко преди да се стъмни, те откриха следите на стадо елени, но не се спуснаха по тях, не се решиха да рискуват.

С падането на вечерта студът стегна. Измършавелите вълци вървяха с лекота по тънката снежна корица. Те преминаха Бели връх, спуснаха се в дълбока долина, оттам продължиха по насрещния склон и се озоваха в следващата долина. Малко преди разсъмване, когато над бялото равно било започна да се развиделява и здрачът се засили, вълците надушиха прясна кръв. Наблизо един рис се угощаваше с миналогодишно сърне. Когато забеляза вълците, той престана да яде, изгърби се и изръмжа заплашително. Вълците се разделиха и започнаха беззвучно да се приближават към хищника. Старият вълк стъпваше леко и на задния си десен крак, за да не може рисът да забележи раната му. Голямата котка заотстъпва. Боят с тези двама противници нямаше да бъде равен. Рисът погълна наведнъж черния дроб и начена бута. Вълците бяха на един скок от плячката, а на риса още не му се щеше да отстъпи. Той се отдалечаваше крачка по крачка, но когато видя, че вълците не спират при плячката, а се устремяват към него, изви се настрана като котка и с три-четири скока достигна короната на една ниска скоруша, отдалечена на повече от двадесет метра от плячката. Вълците спряха, гледайки подир голямата котка, която съскаше злобно от дървото, и се върнаха при лесно спечелената плячка.

Пръв започна да яде старият вълк. Ръмжейки, той излапа остатъците от вътрешностите, а когато се позасити, облиза се и отиде при клекналата вълчица, която гледаше ту към риса, свит в скорушата, ту към прясната плячка и преглъщаше слюнките си. Старият вълк побутна леко вълчицата, застана на нейното място и не помръдна, докато тя не се нахрани.

Рисът още не се осмеляваше да слезе от скорушата. Вълците сякаш привикнаха с него. Най-после вълкът започна отново да яде и скоро от сърнето не остана нищо освен големите кости и парчета кожа. Ребрата, натрошени от челюстите на вълците, също изчезнаха в стомасите им. След това ситите животни погледаха още малко към риса, който се гърбеше на скорушата, съскаше и изпущаше мълнии от очите си, но не можеше да направи нищо повече. Те изръмжаха няколко пъти срещу него, а после се върнаха по следите си на хребета. Там се промъкнаха в старата гъста гора и си изровиха леговище под едно наполовина изгнило, повалено дърво. Старият вълк помагаше на вълчицата да разчиства снега, сякаш не усещаше острата болка в задния си десен крак.

Дните се издължаваха, слънцето грееше все по-силно. А когато старият вълк вече можеше добре да стъпва върху ранения си крак, двата хищника поеха на изток от хребета на Бели връх. Предварително те си издълбаваха място за нощуване в някой гъсталак и веднага щом слънцето се скриеше зад планината, тръгваха на път. От време на време успяваха да уловят заек, техни жертви станаха две катерички и една врана, която пируваше с мърша, останала кой знае откога. Рядко успяваха да се нахранят добре. Така приближаваха към местата, които старият вълк познаваше чудесно, защото там беше видял за пръв път слънцето и беше водил не един двубой. Сред скалите на стръмния склон, той знаеше една дълбока бърлога. На две крачки от нея бликаше изворче, чиято тънка струйка се вливаше в потока, прекосяващ дъното на дълбоката долина.

Отначало младата вълчица не искаше да последва вълка в бърлогата. Дълго време той тихо скимтя отвътре, а вълчицата го слушаше. После тя приближи крачка по крачка, промъкна се зад дебелия бряст и през пукнатината в скалата влезе в преддверието, а оттам — в малка пещера.

Бърлогата беше необитаема и двата хищника бързо се настаниха. Отначало вълчицата избута с крака в преддверието изгнилите листа и борови иглички, натрупани от есенните ветрове, а след това вълкът ги разнесе в муцуната си по склона.

В първите дни вълчицата също ходеше на лов. Гората ставаше все по-богата, гладът беше рядък гост. А когато вълкът успя да улови миналогодишно глиганче, те наистина се нахраниха до насита. Щом вълчицата видя как старият вълк прехвърли през рамо половината от глигана и придържайки го със зъби, го отнесе в бърлогата, очите и заблестяха.

Слънцето съкращаваше нощите и грееше все по-силно. Още веднъж хищниците бяха застигнати от вихрушка, но зимата вече клонеше към края си. Един ден, привечер, вълчицата не отиде на лов, а когато вълкът се върна, тя не го пусна в бърлогата. През този ден зимата окончателно отстъпи на пролетта. Лежейки по корем зад стария бряст, вълкът беше пъхнал глава във входа на бърлогата. Изведнъж той долови, че вълчицата не е сама. Младата майка облизваше коремчетата на три слепи вълчета, после ги притисна към пълните си гърди и зачака да се заловят за тях. Вълкът не се осмели да влезе вътре, сякаш знаеше, че не бива да го прави. Така прекара целия ден. Привечер вълчицата изръмжа в отговор на неговото скимтене и той се спусна към долината. Над потока хвана голям заек. Дори не го начена, грабна го с челюстите си и го понесе като перце. Изкачи се над изворчето, пъхна глава в бърлогата и изчака, докато вълчицата вземе заека. После вълкът се зърна при изворчето и дълго пи студена вода.