Нешка Робева, Маргарита РангеловаОт Ротердам до Амстердам

От Амстердам до Ротердам разстоянието е съвсем кратко. Не си спомням точно колко, но не беше много. Пътувахме с автобус и бяхме учудени от това, че в припадащия здрач, когато вече във всички къщи палеха лампите, в никоя не беше спуснато пердето. Двуетажни къщи, зелени поляни и отново двуетажни къщи. И във всяка къща все едно и също — мъж, който чете вестник, жена, която плете, телевизор, който върти своите програми… От време на време мъжът поглежда към екрана, от време на време — жената. Така бяхме увлечени в тази картина, която ни изглеждаше като натраплива щампа, като безкрайна реклама на спокоен, защитен, осигурен живот, че трябваше да мине доста време, докато се попитаме — не сме ли много любопитни, не е ли неприлично това вторачване в чуждите, незащитени от пердета прозорци. После видяхме, че и другите, които пътуваха в същия автобус, представители на още три страни, са лепнали носове, на прозорците. Е добре, щом тази скука е интересна не само на нас, няма за какво толкова да се тревожим. По-късно в Ротердам виждахме все същите сгради с все същите прозорци, с все същата картина — мъжът, който чете, жената, която плете, любопитните чужденци, които надничат, и безразличните холандци, конто отминават. Напразно очаквахме някъде тази безкрайно еднаква картина да се смени. Не, нямаше такава опасност. Но скоро и ние престанахме да се интересуваме от това, което ставаше зад прозорците на холандците.

Започна световното първенство по художествена гимнастика и много скоро градът престана да ни интересува. Всичко бе съсредоточено в спортната зала, където холандците не бяха така тихи и безразлични. Напротив, много бързо отделяха своите любимки независимо от съдийските решения.

Тук Нешка Робева трябваше да усети горещия дъх на залата за последен път на голямо състезание. Това беше прощалното й световио първенство. По-късно трябваше да се яви на още една спартакиада в София, да присъствува на тържествената церемония, с която нашата публика изпращаше една голяма гимнастичка към новото й поприще. Тогава публиката не знаеше към какво я изпраща, знаеше само, че това момиче, което в продължение на толкова много години беше носило радост в залата, няма вече да играе.

Нешка повече присъствуваше, отколкото участвуваше. Беше току-що играла за последен път отречения от съдийките и толкова харесван от публиката казачок с въже. Аплодисментите не стихваха. Хората не искаха да признаят правото на това момиче да се оттегли. Защо, когато точно нейната гимнастика толкова вълнува? Какво налага това напускане на голямата „сцена“, когато трибуните така горещо те приветствуват? Кой можеше да предположи, че това лъчезарно момиче се оттегля от огорчение?

Изминаха седем години и ето че отново слизахме на същото това амстердамско летище. Сега нямаше да пътуваме с автобус до Ротердам. Оставахме в този град за Второто европейско първенство по художествена гимнастика. Нешка Робева идваше като старши треньор на националния отбор на България. Водеше своите гимнастички, които щяха да покорят този град, който бяхме зърнали съвсем бегло преди седем години…

Два дни преди състезанието нашата треньорка трябваше да гони двама, които й бяха изтръгнали чантата от ръцете насред оживена улица. Нешка беше потресена от това, че хората кротко правели „шпалир“ и на крадците, и на нея. После се сепваше — с кой акъл хукнах да ги гоня, можеха да ме пребият — после пак се връщаше към тази гонитба, в която всички били такъв невероятен декор. И все пак между хилядите тихи холандци се намерили двама, които настигнали крадците и върнали чантата на Нешка. Може би са се трогнали от това, че тази жена, която гони двама мъже, все повтаряла: „Паспорта ми!“ Накрая, когато й подавали чантата, казали: „Мадам, ето паспорта ви. Това ли е най-важното?“ „А какво по-важно?“ — учудила се Нешка. Онези само повдигнали рамене.

По-късно подобни грабители срещнали и една югославянка — тя даже не усетила кога само дръжките на чантата останали у нея. Бяха й подхвърлили паспорта. Същата участ сполетя една белгийка, още една югославянка. Започнахме да се питаме — къде сме попаднали? Това ли е същата мирна, тиха, осигурена страна? Къде отиде идилията, която само преди седем години ни удивляваше със своята универсалност?

Не, наистина бе същата страна, тиха и мирна. И сега вечер можеше да се види онази позната картина — мъжът с вестника, жената с плетката, телевизорът. Прозорците и балконите бяха отрупани с цветя, никъде никакво пране. Чисто, спретнато, тихо и мирно. Откъде се бяха появили онези пладнешки разбойници? Нямахме време да мислим дълго по тези въпроси.

Започваше европейското първенство и цялото ни внимание се съсредоточаваше около Зюид хале. И отново тази промяна на хората, които се разминаваха така тихо по улиците, че едва можеш да доловиш някое кимване между познати. В залата бяха темпераментни, живи, настойчиви. В залата бяха чудесни, освободени от задръжки и комплекси. Не от доброто възпитание. Любезно съчувствуваха на неуспелите, шумно приветствуваха победителките, нямаше свирене, нямаше викове. Е, разбира се, това бе зала за художествена гимнастика, а не боксов ринг, не футболен стадион. Тук се показваше красота и ако тази красота, която момичето мисли, че носи, не стигаше до сърцата, пак се намираха неколцина, които да го изпратят с ръкопляскане. Винаги, във всяка зала ще се намерят хора, които съчувствуват на всяко усилие. Затова пък каква възторжена канонада предизвикваха българките!

Едно малко момиче трудно заспива преди състезанието. Кой ли заспива! Но Илиана ще бъде след два дни европейска шампионка. Абсолютна шампионка с четири златни медала. Никоя преди нея не е постигала това. Сега не може да знае какво точно ще стане сле два дни. Не й се спи.

— Баща ми ми е разказвал, че когато Нешка играела, хората ставали на крака да я приветствуват. Вярно ли е?

— Вярно е. Спи.

— Дали и аз ще мога някога така да запаля залите?

— Ще можеш, ти вече ги палиш. Спи…

— Какво ще стане утре?

— Ще станеш шампионка.

— Наистина ли толкова много ми вярвате?

— Дори повече от толкова. Спи.

— Какво значи повече от толкова?

— Много нещо. Някога, след години ще разбереш. Ама няма ли да заспиваш най-сетне? Утре те чака тежък ден, тежка борба.

— Нали Амстердам е много красив град?

— Кога успя да го видиш?

— Не съм го видяла. Усещам го…

Дали Илиана не умее да усеща и победата, преди да е дошла! Може би! Това е нещо, което никой никога няма да разбере — как може едно седемнадесетгодишно момиче да има толкова много самообладание, такава концентрация, та под блесналите прожектори, под грохота на многохилядната зала да бъде така съвършена. Така точно и вдъхновено да играе! Хем да се хвърли цялата в една битка, хем да не трепне. Това е нещо, което Фредерико Гарсия Лорка нарича „дуенде“ — тайнствена сила, която всеки чувствува, но нито един мислител не може да обясни… И въпреки това Лорка се опитва да я опише — дуенде е сила, а не действие, борба, а не размишление… другар на натоварените с пясък ветрове… то не е въпрос на дарба, а на истински жив стил, на кръв, на прастара култура, на непрекъснато създаване… това е духът на земята… И все пак, когато изчерпва всички определения на това неопределимо нещо, дуендето, Лорка стига отново до това, че никой мислител не може да го определи точно, но в Андалузия хората го различават безпогрешно. Струва ми се, не само в Андалузия. Хората по цял свят долавят това толкова рядко дуенде, защото наистина го имат малцина. Това е умението да хвърлиш шепа жарава в една гореща зала и да накараш хиляди хора да те следват задъхано, да накараш хиляди хора да ти желаят успеха, да са с теб във всяка частица от секундата. Впрочем да не се опитваме да даваме определение на това неуловимо, неопределимо дуенде, което ни кара да пошуряваме. Няма такава зала в света, която да не е доловила точно дуендето, няма такава зала, която да не му е дала заслуженото.

Имала съм рядкото щастие да видя зали в различни краища на света, подвластни на българското дуенде. Имат го малцина. Имаше го Нешка Робева, имаше го Мария Гигова. Има го сега Илиана Раева. Това са трите, които са успели да докажат ярко своето дуенде. Имаха го Валентина Ганева, Кристина Гюрова… Има го сега едно друго момиче — Анелия Раленкова, може би скоро ще узрее за него и онова свръхталантливо дете Лилн Игнатова.

При Илиана Раева то дойде в онези два амстердамски дни, усети го публиката, усетиха го и съдийките. Така Илиана стана най-категоричната шампионка в историята на този спорт, истинска кралица на художествената гимнастика — не само защото имаше най-завършените композиции, не само защото нейната гимнастика беше изпреварила другите, не само защото беше блестящо подготвена, а защото носеше онова непреодолимо, но силно обаяние, което нямаше никоя друга гимнастичка в тези дни и в тази зала.

Преди седем години съвсем близко до Амстердам в една друга холандска зала Нешка Робева се беше почувствувала щастлива от своите два бронзови медала и от това, че публиката така горещо приветствува нейната гимнастика. Сега в Зюид хале Нешка наблюдаваше как двете нейни гимнастички шествуват победоносно — Илиана Раева с четири златни и един сребърен медал, Лили Игнатова с два златни и два сребърни медала. Шест от пет възможни златни — това бе сензация не само на Амстердамското първенство. Историята на този спорт не познава такава победа.

Затова сега, когато се връщаме по този път — от Ротердам до Амстердам, всички неприятности, всички трудности, с който се е срещала младата треньорка Нешка Робева, изглеждат по-леки, отколкото са били в момента. Впрочем да оставим Нешка да разкаже за тях.

От осемте години, в които бях гимнастичката Нешка Робева, най-често си спомням онези седем минути, в които комендантът на Световното първенство в Ротердам ни държеше за ръцете — мене и Наташа Крашениникова, и чакаше съдийките да обявят коя от нас ще вземе бронзовия медал. В моята оценка имаше пак недопустимо голяма разлика. Това бе четвъртото ми, последното световно първенство. Така започна с мене още при първото ми участие през 1967 г. в Копенхаген. Така и щях да завърша — оспорвана, с дълги съдийски конференции. През цялото време съдийките се чудеха да признаят ли или да отрекат моята гимнастика.

Никога не съм излизала на подиума с желанието да правя революция в художествената гимнастика. Защо съдийките и някои наши специалисти смятаха, че моята поява е предизвикателство, и досега не ми е ясно. Жулиета Шишманова, моята треньорка, казваше, че у всеки човек има нещо, което само той си носи. За режисьора в театъра, за балетмайстора в балета, за диригента на оркестъра това винаги е било важен проблем. И все пак всички те са зависими от пиесата, от партитурата. Треньорът по художествена гимнастика има това предимство, че сам си е и сценарист, и постановчик. Жулиета търсеше във всяка от нас специфичното, за да го изнесе в най-добрата му светлина. През цялото време, докато тренирах н се състезавах, й вярвах, че наистина прави винаги най-доброто.

И така, когато ме питат (а и когато не ме питат) какво е най-яркото, най-силното, което е останало в спомените ми от тези осем състезателни години, отговарям — това са точно тези седем минути, в които съдийките спореха дали да ми дадат или не бронзовия медал на обръч. Хората често искат да знаят възможно ли е добро чувство към съперница, с която „делиш мегдан“. Възможно е. Изпитвах искрени симпатии към упоритостта, трудолюбието, стабилността на Наташа. Към толерантността. Та на нея и личеше колко е добра и когато се състезаваше! В тези безкрайни седем минути ядът ми не беше насочен към нея. Нещо в това очакване ни сродяваше. Не зная какво е бил за нея този медал, но за мен означаваше много. Как щях да сляза на летището, как щях да погледна хората, ако се върна от четвъртото си световно първенство без медал?

Много по-късно, години след това разбрах, че хората никак не помнят какви медали съм взимала. Помнеха играта ми, беше останало нещо, някаква искрица от онзи огън, който гореше в мене през целите тези осем години. Човешката памет не е счетоводство, особено когато се отнася до художествената гимнастика. Публиката си спомня движението, музиката, ритъма и съвсем не се е интересувала каква точно оценка вдигат съдийките. Тогава не можех да зная това.

Изпитвах някакво непонятно чувство на жал и към себе си, и към Наташа. Божичко, как ще се покажа на летището! След едно от тези хиляди „божичко“ чух: „Нешка Робева“. Комендантът пуска ръката на Наташа и ме поведе като малко момиче към почетната стълбичка. Толкова бях щастлива, че вече забравих какво щеше да стане, ако аз бях останала там, където бе Наташа. По-късно ми се щеше да се извиня за вината, която не бе моя, но не намерих нищо свястно, което да й кажа. Наташа бе умна, чувствителна, усмихна ми се разбиращо. Не бяха нужни думи.

После на това мое последно световно първенство взех още един бронзов медал — на топка. Съвсем неочаквано. С Мария имахме еднаква оценка преди шампионата, а аз отдавна бях разбрала, че там, където имаме равни шансове, съдийките винаги ще предпочетат нея. При това за топката на Мария вече цяла година се говореше като за връх, шедьовър в художествената гимнастика. Специалистките у нас ахкаха и охкаха на всяко състезание, тичаха да я гледат дори когато загряваше. И ето че, освободена вече от напрежението (как ще сляза на аерогарата), сигурно съм играла така, че най-сетне съдийките да ми дадат едно малко предимство пред нея без спор. Радвах се, разбира се, на този неочакван медал, но това не беше онова изстрадано и затова толкова разтърсващо щастие.

Зная, че може да ми се възрази — та ти беше световна вицешампионка, как след това можеш да се вълнуваш толкова от един бронзов медал? Не зная как може, но може. Това ме е разтърсило най-много през тези осем години. Може би защото при нас се създаде ненормална ситуация, която ме държеше непрекъснато в това напрежение — непременно първа. Побеждавах в международните турнири между две световни първенства и после това „непременно първа“ ми изиграваше някоя лоша шега. Защо през тези осем години смятах, че всичко, което не е първото място, непременно е поражение? Не, не мога да обвиня треньорката си, че ме е затормозвала с това напрежение. И все пак исках първото място колкото за себе си, толкова и за нея. И може би от прекомерно желание не го получавах точно когато най-много ми трябваше.

Често се връщам назад да си изясня някои неща, защото пожелах да стана треньорка и животът ми още по-тясно се свърза с художествената гимнастика. Ще ми се налага много пъти да се вглеждам в миналото, да търся откъде са дошли грешките, откъде — сполуките, та което може от грешките да не се повтаря, а успехите да се множат.

Бях на двадесет години, когато реших да тренирам художествена гимнастика. Защо? Много ми е трудно да отговоря сега. Не мога да кажа, че е била някаква непреодолима потребност. Може би по-скоро любопитство. Бях в хореографското училище, исках да опитам, да видя как ще изглеждам в индивидуална изява. Ако Жулиета беше отказала да се занимава с мене, нямаше да се почувствувам нещастна. Може би щях да се амбицирам и да потърся друга треньорка. Но едва ли друга би ме взела. Просто попаднах на единствената, която можеше да си разреши такъв експеримент. Защо Жулиета се съгласи без никакви уговорки, защо само след месец се запали да ме прави голяма гимнастичка — и досега не зная. Въпреки че през тези осем години съм била поне по триста дни в годината до нея, и сега много неща си остават неясни в характера, в поведението, в противоречията, в импулсите й. Попаднала, съм, изглежда, в добър ден в залата на ЦСКА.

На Богдана Тодорова и на Стела Милошева беше предоставено да ме запознаят с техниката на уредите. Тогава Богдана беше безспорният лидер в първи разред. Когато няколко месеца след появата си в ъгъла на залата, където Боги добросъвестно ми показваше как се държи обръчът, как — въжето, я победих, тя по-скоро учудено, отколкото ядосано, повтаряше: „И като си помисли човек, че не знаеше откъде да хване уредите…“ Когато след само едногодишна подготовка заминах за първото си световно първенство в Копенхаген и се върнах с медал, Богдана пак повтаряше: „Можете ли да си представите, аз й показах най-елементарните неща в гимнастиката, а сега трябва да я гледам как играе и тази зала ще се срути от аплодисменти“. Интересно е, че никога не усетих някаква злоба в това учудване. Може би Боги е най-незлобливата гимнастичка, която съм срещала. Казвали са ми, че като са я питали — „Добре де, не смяташ ли, че ти трябваше да играеш в Копенхаген?“ — тя още повече се учудвала:

— Но как, та Нешка наистина е по-добра! Аз само се иненадвам как можа така бързо да отиде на световно първенство, да навакса пропуснатото, което ние с години усвояваме.

Струва ми се, че едно нещо само не можах да наваксам. Те бяха тренирали години преди мене — това можеше да се догони, но бяха се и състезавали дълго, преди да стъпя на килима. Бяха губили и побеждавали на големи и малки състезания, бяха свикнали със съдийките и публиката. Мен Жулиета ме изстреля на световното първенство без никакъв опит. И сега не мога да разбера как взех медал при съдийки, които не можеха да се начудят да ме приемат ли или да ме отхвърлят. Не зная как съм изглеждла като „българската вихрушка, която едва не помела досегашните представи в художествената гимнастика“. Спомням си само, че в един момент играх, играх, музиката спря, спрях и аз, а не знаех откъде трябва да изляза. Мария се яви в Копенхаген като състезателка, от която се очакваше вече много. Преди две години на Световното първенство в Прага я бяха удостоили с един неофициален приз — най-елегантната гимнастичка, имаше и шесто място. Аз бях предизвикателството на Жулиета. Така беше и с нейните обръчи. Бяха сложни, ефектни, трудни, рисковани. Повече ги отричаха, отколкото приемаха, но обръчите й се наложиха трайно — (на три световни първенства никой друг не можа да вземе медал в тази „българска“ дисциплина.

Не си спомням какво точно е било между двете световни първенства в Копенхаген и Варна, мисля, че не тогава се е родила тази свръхамбиция — непременно първа. Въпреки че Жулиета твърдеше, че още със стъпването си в залата вече съм искала непременно да победя Мария. Не зная как е изглеждало отстрани. Тогава с Мария се състезавахме във всяка тренировка. Живеехме в една стая, непрекъснато спорехме. Все едно за какво. Достатъчно беше едната да каже, че харесва нещо, и другата веднага ще намери, че не е „нищо интересно“. На тренировките гледахме също като на спор. Това, което е направила Мария, непременно да го направя и аз. Имам ли нов елемент, Мария също трябва да го опита. Мисля, че това помагаше и на двете. Стремях се да надмина най-добрата във всяка тренировка, това най-много ми помагаше да стопя разликата от късното си влизане в залата. Ако с идването си в художествената гимнастика исках просто да опитам, сега това вече не ми стигаше. Исках да мога. Мисля, че в този период това все още не означаваше непременно да побеждавам.

По-късно Жулиета често ми напомняше за един турнир в Полша, когато съм победила и съм се притеснила за Мария. Да не би да й е мъчно. Бях много раздвоена между радостта и желанието да не я засегна при всички тези победи в международни турнири, докато бяхме при една треньорка. Не зная как е било с нея при подобни случаи. Аз се чувствувах щастлива и объркана.

Спомням си един случай, който може би промени много неща у мене. Беше преди Световното първенство във Варна. Бяхме на лагер. Тренирахме страшно много. Не можехме да заспим от умора. Бяхме разтревожени и щастливи като пред буря. Очаквахме това световно първенство, за което Жулиета ни казваше, че сме изпреварили всички, с нетърпение. Очаквахме победи, очаквахме изненадата у треньорките и гимнастичките от другите страни. Това е много хубаво очакване. Може би след победата е най-хубавото нещо в спорта. И тъкмо тогава се случи нещо съвсем незначително на пръв поглед. Влезе в залата Иванка Чакърова, тогава член на международната техническа комисия по художествена гимнастика, и попита Жулиета какъв да бъде редът на уредите. Не зная, може би тогава домакинството все пак ни е позволявало известен избор. Сега всичко е точно регламентирано. Разговорът ми беше интересен, заслушах се и останах потресена. Жулиета казваше; „Най-напред Мария трябва да играе обръч, там е най-силна. После топка, после…“ Мария, Мария, Мария. За мене и за Румяна и дума не стана. Дотогава пред нас, пред журналистите, пред всички Жулиета казваше, че подготвя три за шампионската титла. Коя ще бъде, не знае, но има три, които са готови да станат, и непременно ще е една от трите българки, тъкмо защото са така силни, че двете ще помогнат на първата. И ето че сега тези жени редяха програмата с една грижа — Мария. Не зная как завърших тази тренировка. Не помня и как са минали другите до първенството, но нещо се беше пречупило в мене. Вече не хвърчеше Нешка по залата, а една старателна гимнастичка повтаряше това, което е повтаряла хиляди пъти в тренировките.

Много по-късно, чак когато вече бях треньорка, разбрах Жулиета. Разбира се, че е била права. Мария е имала в този етап повече шансове от нас и Жулиета е била длъжна да се погрижи да не ги пропуснат. Когато има възможност да избере реда на уредите, ще избере точно обръча. Мария беше световна шампионка на обръч в Копенхаген, трябваше да се търси още от първия уред големият аванс. Сега разбирам и друго — когато ни е казвала, че има три, готови за шампионската титла, не ни е лъгала, това не е било тактика, дипломация, Тя наистина водеше шампионска подготовка на трите си състезателки. Това показа и самото състезание. Ние бяхме тогава изключително силен отбор. Не е можела да ни каже само едно, че някоя от нас двете с Румяна ще стане шампионка само ако Мария сгреши. И това разбрах по-късно, когато можех да разсъждавам логично, да преценявам нещата от дистанцията на времето, на събитията. Тогава, в онзи толкова горещ момент не можех да разсъждавам логично.

Жулиета беше права от всяка гледна точка. Това, което можеше да ни даде, беше ни го дала, а в тази последна фаза, когато една от нас имаше някакви предимства и тя можеше да ги осигури — длъжна беше да го направи. Съветският отбор тогава беше също много силен. Да си припомним само тези две имена, които останаха в историята на нашия спорт като ярки фигури — Галима Шугурова и Любов Парадиева. Треньорката трябваше да мисли за всичко. Просто състезателката бе имала лошия късмет да попадне в това поле, в което се чува разговорът на двете жени, точно когато най-малко е трябвало да бъде там. Съжалявам много за тази случайност. Нервите на спортистите преди голямо състезание са прекалено оголени, прекалено чувствителни и пречат на логичното мислене.

Бях решила, каквото и да стане в Ротердам, след това световно първенство да се откажа от състезателна дейност. За това решение знаеха само трима души. Може би затова така чаках през тези седем минути, когато съдийките спореха за последен път за мен като състезателка. Бях им благодарна, че така разрешиха спора си, и още по-благодарна на тази публика, която посрещна така съдийското решение. В този момент ми се струваше, че обичам поотделно всеки от тези непознати холандци, които не спореха за моята гимнастика, а й се радваха.

В същност, ако трябва да кажа кое е било най-хубавото в тези осем години, в които се състезавах, ще кажа, че това е публиката. С благодарност си спомням тези препълнени зали със сърдечни хора, които умеят да ти дадат криле тъкмо когато това ти е нужно. Сега често слушам от различни спортисти, че най-трудно играят пред своята публика. „Нашите не прощават никаква грешка.“ На мене ми беше най-хубаво у дома. Благодарна съм и на холандците, и на съветските хора, и на американците, и на французите… Навсякъде са ме посрещали добре. Нямам лош спомен от публиката, но най-си ми беше добре в нашите зали. Тук ще чуеш: „Хайде, Нешке! Нешка няма грешка!“ Желанието да ти дадат кураж, още преди да си започнал, имат само своите. Освен това точно у нас можех да усетя това доверие, което ми беше толкова нужно. Независимо колко са спорили съдииките и какъв медал са ми определили, нашите хора си ме приемаха и изпращаха добре. Те не изчисляваха. Вълнуваха се или не се вълнуваха, аплодираха гимнастичките, освиркваха съдиите… Въобще трибуните раздаваха свое правосъдие, при което винаги съм се чувствувала защитена.

И така, с два бронзови медала, с тази подкрепа на непознатата холандска публика, със спомена за състезателките, от другите страни, които се струпваха да ме поздравят независимо от медалите, с чувството, че мога да сляза спокойно на аерогара „София“, сядам в самолета, отпускам се, готова да заспя, когато чувам: „Може ли?“ До мене сяда Славчо Тепавичаров (тогава той отговаряше в БСФС за нашия спорт). Какво ще кажа за едно интересно предложение? Да се заема с треньорска работа. Не, не каква да е, а с националния отбор, Трябва да отида след няколко дни да си поговорим. Не успявам да попитам откъде знае, че се отказвам от състезателна дейност, и още по-важно — откъде знае, че мога да се справя с национален отбор.

Тепавичаров изчезва, както се е появил, тихо, безшумно. Едва ли някой е забелязал това кратко присядане. Впрочем сигурно всички са забелязали. Ние сме в такова състояние, че не само всяка стъпка, но и всеки поглед се забелязва. Жулиета е сърдита. Очаквала е аз или Красимира — една от нас да стане шампионка, а ние не станахме. Краси стиска един сребърен медал от обръча, аз съм безкрайно доволна-от двата бронзови медала. Жулиета е в състояние да ме набие, ако й кажа, че бях щастлива и от единия. Така съм уморена! Не искам повече да я ядосвам с нищо. В същност какво каза Славчо — треньор на националния отбор? Ами Жулиета? Божичко, дано никой не е чул! Направо ме втриса. Дано да съм сънувала, въпреки че е много малка вероятността за това. Виждам две сърдити очи. Не са на Жулиета.

Не, не съм сънувала. Не отивам при Славчо, но след няколко дни той сам ме вика. Да поема младите, Жулиета да продължи с Красимира. Тя знае ли за това предложение? Не, но за това да не се грижа. Той ще я убеди. Ще се съгласи. Толкова е уморена, че й трябва наистина да си отдъхне. Много й дойде — и напрежение, и работа, и разочарования… Това, за разочарованието, го пропускам да мине край мене. Впрочем какво говори той? Та този човек не познава Жулиета. Той щял да говори, да я убеди. Може ли някой да предложи на такава жена да се оттегли, да й предложи заместница и да очаква, че ще я убеди? Единственото, което искам, е Жулиета никога да не научи за този разговор. Разбира се, че не мога да приема, въпреки че, трябва да си призная, предложението е глагвозамайващо. Чак лошо ми става от такова нещо — треньор на националния отбор! Да готвиш състезателки за световно първенствно! В този момент, разбира се, и наум не ми идва, че нямам никакъв опит, че да си състезател при най-големия треньор още не значи да си научил всичко от него. Вярно, една груба сметка показва, че съм изкарала „стаж“ от около 2500 дни, но това не може да бъде достатъчно. Тогава, разбира се, още не можех да зная колко трудна е тази професия, когато започнеш да я упражняваш, колко различно изглежда от времето, когато си я наблюдавал и консумирал.

И така, чудесно предложение. Поласкана съм, горда съм, на връщане на земята не стъпвам от щастие, въпреки че не можех нищо друго да направя, освен да откажа. И да помоля никога, никога Жулиета да не научи за този разговор. Спомням си, че тогава Тепавичаров ми се чудеше — но нали отказваш, защо да не разбере. Колко малко познават жените тези мъже! Какво като съм отказала? Жулиета никога няма да може да ми прости и това, че са ми придложили. Не тя, а друг! И да приема, и да откажа — това си е. Няма прошка за такава обида. Не зная как все пак научи. Съжлявах тогава, ще съжалявам винаги, но изглежда е истина, че една тайна, когато се знае от двама души, вече не е тайна.

В къщи „семейният съвет“ обсъди надълго и нашироко това предложение. Стойчо беше сабльор, току-що се бе отказал, завършил математика, получи асистентско място. Всичко му бе наред, както в този момент ми изглеждаше. Нямаше проблеми. И той бе съгласен с мене, че не мога да приема. И освен това — дано Жулиета не разбере. Добре бе поне, че по това не спорихме.

Приехме и двамата другото предложение. Ректорът на ВИФ Иван Стайков настояваше да се явя на конкурс за асистентско място. И понеже разбираше добре колебанията ми, обещаваше, че ще ми осигури елитни гимнастички. Ще бъда хем асистент, хем треньор. Конкурса издържах (според комисията — блестящо, според мен — нормално), но колебанията все си продължаваха. Разбира се, елитни гимнастички не можеха да ми осигурят. Нито условия за тренировки. Предстоеше ми преподавателска и научна работа, за която ме убеждаваха, че имам данни. Винаги съм смятала, поддържам го и сега, че не бива от студентската скамейка да се хвърляш към науката. Не зная как е в другите специалности, но поне в областта на спорта съм убедена, че преди да се заемеш с разработката на каквато и да е тема, трябва да минеш през залата, през практическата дейност, да се сблъскаш с проблемите й, да усетиш „тесните места“.

Спомням си, че като състезателка исках да преодолея този страх, тази предсъстезателна треска, която „скъсяваше“ дните ми. Посетих двама професори психолози, обясних в какво се състои работата, казах, че съм чела много за автогенната тренировка, опитала съм се да приложа прочетеното, но нищо не е излязло — и ето ме сега, дошла при професора с молба за помощ. Единият ме посъветва да се разхождам преди състезанието и да не мисля за нищо. Та как мога да не мисля за нищо, докато се разхождам, щом като и когато спя, сънувам, че играя. Ако се случи да сгреша, събуждам се, скачам и опитвам да повторя движението, за да се освободя от кошмара на грешката. Професорът не можа да ми отговори. Той просто знаеше, че това средство — да се разхождаш из гората и нищо да не мислиш — е много успокояващо. Другият професор ми препоръча да гледам зелено преди състезанието. И зелено, и червено и оранжево — все тая. Какво има да му гледам на зеленото, като и през него виждам все части от съчетанията си!

Тогава отидох при Николай Кулий — бивш треньор на националния отбор по спортна гимнастика. Знаех, че Жулиета често ходеше за съвет при него. Кулий ми разказа за системата на Виктор Чукарин. Преди състезанието изигравал по три пъти без прекъсване съчетанието си на успоредка, без да се страхува от умората. Така, убеден, че може три пъти, после с лекота го изигравал на състезанието. На успоредката обръщал по-сериозно внимание, защото тъкмо там го заплашвали най-често грешките. Това ми даде идеята за тренировките преди състезанието. Много скоро разбрах, че умората ми помага. Притъпява нервното напрежение. В нашия спорт, където се играеше по две минути (сега дори по минута и половина), не е толкова важно да се запазят големи резерви от физическа сила, а да се успокоят нервите, да са разчетени движенията.

Така в този труден за мене проблем ми помогнаха не титулуваните психолози, а човек, който в практиката си се бе сблъскал с подобни въпроси, бе търсил разрешението им, хората, които са намерили вече отговора. Тази моя убеденост, че научните работници поне в такива дейности като нашата, пряко свързани с практиката, трябва да са минали първо през залата, през сърцето на проблемите, се засили по-късно, когато като треньор трябваше да се сблъскам с някои, най-меко казано, изненадващи предложения на хора с научни титли. Но за това — по-късно. Сега трябваше да реша ще правя ли научна кариера във ВИФ или да напускам, докато е време.

Костадинка Атанасова ми предложи да направя постановка на съчетанието с обръч на Мадлен Захариева. По радостта, с която приех и се захванах, разбрах, че времето ми във ВИФ е приключило, че ме влече залата и от това „спасение“ няма. Започнах работа с Мадлен при едно условие — да остана анонимен автор на съчетанието. Не защото се страхувах, че няма да го направя добре — това минаваше само като бпгла мисъл, която не се задържаше дълго. Страхувах се, че ще чуя това, което скоро чух, защото какъв анонимен автор можеш да бъдеш в един женски колектив. Съчетанието се хареса още на първото състезание. И още не бях успяла да се усмихна на похвалите — забраниха ми да работя с Мадлен. Мотивът — това е състезателка на „Славия“, аз съм била до вчера в ЦСКА, имам задължения към това дружество. Ако искам непременно да работя като треньор, ще ми предоставят деца. Предоставиха ми състезателки, на които не разчтаха за нищо.

По това време се обяви конкурс за ансамблово съчетание за Мадридското световно първенство. Подготвих тези деца на ЦСКА, явих се, спечелих конкурса и отново попаднах при Славчо Тепавичаров. Този път с предложение, което веднага приех — да стана треньор на ансамбловото съчетание, да си избера гимнастички от страната, без да се интересувам коя от кое дружество е (разбира се, извън тези, които се предвиждаха за индивидуална подготовка). Така започна нова страница от моя живот.

Струва ми се, че преди да отворим тази страница, се налага да се намеси журналистът. Видяла съм нещата от другата им страна. Проследила съм техния спорт и на световните първенства, и на международните турнири, и (което ми се струва най-важно) в тренировъчната зала. Понякога съм изненадана, че някои случки, които ми се виждат много интересни, състезателките и треньорките са забравили, а после, когато им припомням някои подробности, се връщат към такъв забравен ден с много радост, добавят съществени детайли, които на мене са ми се изплъзнали, защото са си били някъде в тях.

Ето че и сега, когато си припомняме събитията, които ни се струват така далечни (а не са минали и десет години), и на двете често ни се случва да се изненадваме. Учуди ме най-напред това, че от осемте състезателни години Нешка се връща тъкмо към тези седем минути, които на нея са й се сторили цяла вечност и които едва ли някой друг освен нея и Крашениникова си спомня. Мислех си, че най-много ще я вълнува винаги онази година след Варненското първенство, когато шествуваше победоносно от турнир на турнир, или онова турне в САЩ, за което всички разказваха, че американците полудявали още от първите тактове на Нешкините съчетания, или онази балканиада в Белград, когато настроението в залата десет пъти се смени, за да стигне до такова френетично приветствуване на победителката със ставане на крака и викове, каквото и в най-южните зали вече рядко ще се чуе. Всичко това Нешка отминава набързо: „Да, наистина, много хубаво беше“. Интересна е тази смесица от свръхамбиция и стеснителност. Предполагам, че Нешка не иска да разказва за победите си, за да не звучи като самохвалство, въпреки че и това признание не мога да получа. Просто отклонява въпроса.

Защо все пак съдийките през цялото време, на четири световни първенства се чудеха да приемат или да Отхвърлят Нешкината гимнастика? На международните турнири като че се поддаваха на всеобщото настроение. Залите гърмяха, Нешка наистина умееше както никоя друга да запали пет хиляди души, събрани в една зала. Любимката на публиката като че увличаше и съдийките да я признаят за първа в Скопие, Белград, Париж, Прага, Варшава, но когато дойдеше световно първенство, те се стъписваха. Нешка Робева беше наистина най-яркото предизвикателство на Жулиета. Тази треньорка новаторка налагаше безцеремонно новата си гимнастика. Свикнали преди нея повече с ефектни пози, с дълго и красиво носене на уредите, което запълваше около 80% от програмата на гимнастичките по онова време, съдийките все пак можаха да приемат Мария Гигова. Вярно, Мария играеше много по-сложна, по-наситена с трудност гимнастика, но това все пак можеше да се понесе. Мария беше нежна, лирична, грациозна.

През 1967 г. след Копенхаген един колега беше написал: „Българската вихрушка Нешка Робева едва не помете досегашните представи за художествената гимнастика“. Нешка наистина беше отишла, без да мисли, че прави революция в този спорт. Отиваше да играе, да покаже своята гимнастика, на която хората в залите се радваха. Та в София нейната поява щеше да се запомни с това, че докато бе играла своето въже, гръм беше поразил едно дърво точно пред залата, а никой не беше чул нищо. Увлечени в играта на това ново чудо на Жулиета, хората бяха отминали нещо, събрало тълпи народ. Едва когато излязоха и видяха дървото, разцепело на две, разбраха какво беше станало.

Нешка не знаеше, че прави революция, но затова пък Жулиета за нищо друго не мислеше. Нейната вихрушка трябваше да се втурне в залата като нещо съвсем ново, невиждано. Наистина трудно им е било на онези съдийки, на онези деятелки, които създаваха тогава законите на този спорт, да приемат това момиче, което играеше съвсем друга гимнастика — не тази, която те лично са предписали. Трудно им беше на останалите треньорки да се съгласят, че това невероятно темпо, което носеше Нешка, ще се наложи. Как да я догонят!

Въпреки че сега Робева като треньорка създаде у своите гимнастички и техника на по-високо ниво, и композиции, които не могат да се сравнят с някогашните, и нов стил на игра, все се случва да чуя музика, за която да си кажа — това само Нешка можеше да изиграе. Все още не е намерила и тя между многото свои гимнастички някоя, която по темперамент, по динамика да я достигне. То е нещо, което не се тренира, въпреки че и тя, и нейната треньорка смятаха, че всичко се тренира. Моите наблюдения и върху техния, и върху други спортове ми позволяват да кажа, че има неща, неподвластни на техните всемогъщи тренировки. Това е някаква искрица, която някои си носят, други — не. Много рядка — и затова може би така ярка — искрица. Нещо, което не се поддава на определение и описание. То само се чувствува. Улавяха го хилядите в залите, където играеше Нешка, и затова публиката винаги я поддържаше горещо, безрезервно. Съдинките разсъждаваха за това, какво би станало в гимнастиката, ако поощрят тази вихрушка, която наистина помете тогавашните представи. Общото негласно, но твърдо поддържано правило по онова време беше, че гимнастиката трябва да се движи в една определена „линия“. Да се търси, разбира се, новото, но предпазливо, за да не се развали с нещо линията. Да се добавя едно по едно, да се върви от връх към връх, но внимателно, постепенно. Гимнастнчките трябваше да се движат в крак, като украсяват своите съчетания с нови елементи, да вървят почти стъпка в стъпка.

Гимнастичките на Жулиета трябваше да бъдат нещо съвсем друго. Така искаше тя и те наистина много се отличаваха и най вече Нешка. Непознатото темпо до лиричните гимнастички беше направо като ерес. Сега Нешка казва, че не знае защо Жулиета веднага я е взела, защо само след месец се е втурнала да прави от нея голяма гимнастичка. Ами просто защото беше уловила тази искрица, тъй като имаше изключителна дарба — интуицията, която й помагаше да види под черупката сърцевината.

За художествената гимнастика Нешка Робева беше това, което Олга Корбут за спортната. Кралица на спортната гимнастика по времето на Корбут неизменно си остана Людмила Туришчева. Олга атакуваше с новата си гимнастика, която съдните не искаха да признаят, въставаше дори против официалната забрана на своите елементи, налагаше се упорито, бореше се яростно. Не можа да изпита щастието на победителя, но сигурно сега го изпитва стократно, като гледа новата гимнастика, като чува, че Команечи, Гнаук, Филатова изпълняват ту салто „Корбут“, ту прелитане „Корбут“…

Сега, когато гледа големите състезания по художествена гимнастика, Нешка вижда много от себе си в новите гимнастички. Някои може би не знаят, че тази Нешкина гимнастика й е донесла някога колкото радост, толкова и огорчения. На тях тя носи само радост. Защото сега вече се цени точно това — рискът, сложността, оригиналността.

Но да се върнем към разказа на Нешка за новото поприще.

Вече нямаше защо да работя „нелегално“. Бях си треньорка. Със сериозни пълномощия — да си избера състезателки, да ги подготвя по моя система. Дали Тепавичаров не искаше да види какво ново може да внесе един млад, амбициозен треньор? Дали не следеше ще тръгна ли по познатите пътища или ще търся свои просеки? Не зная. Тези въпроси ми идват едва сега. Тогава бях щастлива. Не си задавах въпроси. Тръгнах да търся състезателките. Избрах от трите софийски дружества, от Варна и Велико Търново осемнадесет момичета.

Моят ентусиазъм не се посрещаше много добре в къщи. Стойчо не беше доволен, че напускам ВИФ. Смяташе, че бързам, като се отказвам от научната работа. Не съм се оставила още да ме увлече и веднага, при първото предложение, хуквам към тази най-неблагодарна от всички неблагодарни професии. После възраженията постепенно утихнаха. Стойчо сам се увлече от моите проблеми. Разказвах, разказвах вечер, капнала от умора, въпреки че нямаше кой знае какво за разказване. Стойчо разбра — без залата вече няма да мога.

Осемнадесет момичета. Колко бяха различни! Започнах с уеднаквяване на техниката. Ден след ден само това. Може би ако в този период някоя от треньорките, които бяха готвили ансамблови съчетания, беше се застояла в залата, щеше да каже: „Нищо няма да излезе!“ Не се притеснявах. Бях решила, че този период на уеднаквяване на техниката ми е много нужен и за определяне на дванадесетте, и да видя, да опозная момичетата, а и за самото уеднаквяване, което при ансамбъла е от първостепенно значение.

След месец останаха дванадесет. С тях продължих много дълго — според специалистките, излишно дълго, според мен, колкото трябваше. Исках да се знае, че за всяко място се състезават поне две, да се знае, че не може и дума да става за отпускане, да се знае, че да попаднеш в представителната шесторка на България е чест, която трябва да се заслужи. Едва в крайната фаза, пред самото голямо състезание останаха само две резерви, но те имаха равна възможност да играят с другите. Трябваше да бъдат подготвени, равностойни. Междувременно отделих от ансамблистките Валентина Ганева и започнах да я подготвям за индивидуалното състезание. Знаех, че ще срещна отпор, и го срещнах веднага. От варненки — защото те не можели да си представят, че Валя може да има някакви качества. Ако съм искала непременно да готвя някоя за индивидуалното, да съм вземела другото варненско момиче — Здравка Саздова — то пък пълно с качества. Вярно беше това, Здравка бе от гимнастичките, каквито рядко се срещат. Всички качества имаше освен едно — упоритостта на Валя. Недоволството на варненки не свършваше само с критичните забележки. Варненските съдийки редовно оценяваха проявите на Валя най-ниско, особено когато мина в „Левски-Спартак“.

Това огорчаваше Валентина, ожесточаваше мене, но не можеше да промени решението ми да я подготвя за световно първенство. Най-недоволна беше Жулиета. Какво в същност иска Нешка? Не й ли стига, че подготвя ансамбловото съчетание? Защо се хвърля в две посоки? Не се ли страхува от претоварване? Та да готвиш едновременно ансамбъл и индивидуални състезателки за висока изява е наистина прекалено уморително…

Знаех най-добре колко уморително е, но действително не ми стигаше само ансамбловото. Исках да имам и индивидуална състезателка. Бях амбицирала още повече и от това, че специалистките хорово отричаха всякакви качества у Валя, а публиката я прие още от първите й по-сериозни изяви. Ако някой ме попита защо не ми стигаше ансамбловото — и тогава, и сега няма да мога точно да отговоря. Ако става въпрос за грижи, тези хубавици ми ги поднасяха в изобилие. Ако става въпрос за творческо удовлетворение от работата, имах го. Композицията с три топки и три въжета непрекъснато се променяше, обогатяваше, бях щастлива да виждам този ансамбъл все по-добър и по-добър.

Точно преди новата 1975 г. се събраха всички специалистки — от София и провинцията, видяха двата ми състава и направиха разбор. Толкова похвали в живота си за нищо не съм получавала. И тъкмо когато веднъж около мене всички бяха единодушни и за пръв път всички ме хвалеха, веднага след Нова година смених композицията. Изцяло. Знаех, че ако разберат, специалистките ще кажат, че съм опака, че като направя нещо хубаво, не мога да го видя, че с мене не може да се излезе на глава — ни да ме критикуват, ни да ме похвалят. Не исках да ги дразня. Бях им благодарна, че веднъж поне ме признаха изцяло. Пред една Нова година се прибрах спокойна, неотречена. Ценях в този момент желанието им да бъдат добри и това, че похвалиха нещо мое така щедро, великодушно, без уговорки, но на мене вече тази композиция не ми харесваше. Още докато хвалеха моментите, които много им допадаха, аз вече виждах други, още по-добри. И така, като направих новата композиция, която ме задоволяваше напълно в момента, няколко месеца след това направих още няколко промени. Вече чувах — Нешка не знае какво точно иска. Добре беше, че го чувах отвън. Отборът беше ентусиазиран, разгорещен. Работеха тези момичета наистина упорито.

Доволна бях, че издържах на натиска да включа старите състезателки. Това вече беше една разбита команда. Пети на световното първенство в Ротердам. Най-лошото класиране на български отбор, но имаше нещо по-лошо от това. Бяха се създали неприятни отношения в отбора и може би най-страшното — отбор против треньор, треньор против отбор. Не исках нито една от тях, въпреки че дълго и от много страни ме убеждаваха, че две-три от старите ще пренесат опита на едно поколение, което беше минало вече през много битки. Накрая исканията се сведоха до една. Поне една, задължително трябва да има една… Не приех никакви задължителни условия. Предпочетох съвсем млади момичета, неминали още през никакви битки. Аз тръгвах за първи път като треньор на голямо състезание, те щяха да тръгнат за пръв път с мене. В хода на подготовката бях все по-доволна от това, че издържах на всички атаки. Създаде се чудесен колектив.

С ансамбловото направих първите си опити за планиране на тренировките. Включих и класическия екзерсис ежедневно. Виждах как бързо напредват момичетата и им се радвах. Виждах каква е ползата от това всеки ден да знаят какво точно им предстои.

Не можех да разбера защо с ансамбъла всичко точно планирах и точно се получаваше, а с Валентина нещо се объркваше. Та аз бях индивидуална състезателка. Би трябвало по-лесно да ми бъде с Валя, а не беше. Много рано й направих съчетанията, много дълго я задържах на четвъртинки и половинки и беше получила комплекс от изиграването на целите съчетания. Впрочем този комплекс имахме до известна степен и ние. Но когато бях състезателка, го приемах по-леко, по-естествено. Сега това беше първата ми грешка на треньор и много ми тежеше. Уж всичко правех по правилата, а излизаше, че съм пропуснала момента, в който да видя, че правилата понякога могат да подведат, че към тях различните състезателки имат различна поносимост.

Седях до среднощ, препрочитах отново и отново дневници и планове. Всичко бе отбелязано точно, всичко бе изпълнено както трябва, а вместо очаквания блестящ резултат — засечка. Трябваше бавно, търпеливо да поправям грешката, да успокоя Валя, за да мине към изпълнението на целите съчетания с лекота, която съпровождаше досегашната ни работа. Помагаше много това, че Валя ми вярваше. Кризата се преодоляваше бавно, но момичето се стабилизираше и това внесе спокойствие в залата. Само че не можеше мене да успокои. Започнах все по-често да се връщам към този метод на продължително задържане на четвъртинки и половинки. Откъде беше дошъл? От принципа на постепенността. Сам по себе си добър принцип, но как да се дозира тази постепенност? Припомних си, че пулсът се вдига еднакво и при четвъртинките, и при целите съчетания.

По-късно грешката, която бях допуснала с Валя, вече не се повтори. При малките въведох нова система, която даде отлични резултати, но сега ми предстоеше да търся, да приемам и отхвърлям стари истини, вече настанили се здраво в методиката. Първият извод, който направих по това време, беше, че ако искам да постигна много, не бива да се доверявам изцяло на нищо. Трябва да се проверява, да се търси, да се анализира.

С ансамбъла всичко вървеше според планирането, момичетата напредваха бързо, настроението в залата бе отлично. Много ми помагаше в този период Филип Павлов — млад, талантлив композитор. Имахме късмета да го срещнем, преди да са открили таланта му, преди да го погълнат ангажиментите му. И досега Филип не се е отказал да ми помага. Когато трябва да търся, да разработвам музика за някоя нова композиция, пак го викам и не е имало случай да ми откаже. Тогава в тренировъчната зала, където изисквах строга дисциплина, стриктно спазване на заплануваното, килограми в рамките на красиви фигури, Филип разведряваше атмосферата с някоя шега, с някоя своя нова композиция. Винаги носеше изненада.

В Станке Димитров с Филип Павлов работехме по десет часа — шест с ансамбловото, четири с Валентина — и не ни тежеше. Филип беше написал песен за всяка състезателка. Когато някое от момичетата провесеше нос, веднага чукаше на пианото няколко акорда от песента на Таня, на Здравка, на Валя… Настроението в залата бързо се променяше.

Знаех, че се говори, че съм въвела някаква страшна дисциплина, че момичетата гладували заради мене, че трудно издържали на този режим, но не обръщах внимание на всички тези приказки до момента, в който от Велико Търново дойде бащата на Петя. Полковник Цветков искаше да си вземе дъщерята, не можел да я остави в такива условия, не можел да понесе моя „казармен режим“. Гледах го този баща — брадясал, уморен, пътувал цяла нощ, за да си „спаси“ детето. Сам виждаше — условията на лагера в Станке Димитров бяха превъзходни, за казармен режим не можеше и да се говори, а освен това — какво ли би направил полковникът, ако при него дойдеха майките на войниците и поискаха да си вземат синовете? Не го попитах. Казах му само, че ако Петя сега напусне, няма да приема да се върне при никакви обстоятелства. Полковникът едва не ми се изсмя:

— Мисля, че тя на вас, а не вие на нея сте й нужни.

— Ако е така, разговорът е приключил.

Струва ми се, че той очакваше повече уговорки, кандърми, поставяне на условия, но нищо такова нямаше. Петя само успя да ми каже, че не тя се е оплакала на баща си, не знае откъде е това настроение и този тон. Тръгна си с него и отборът остана да види какво ще направя.

Първото нещо, което можех да направя, беше да отида при Тепавичаров и да поискам да не се правят никакви опити да се връща Петя. За мене това беше въпрос на принцип, на престиж. Не можех да моля бащата на една състезателка да ми пусне отново детето си, след като то нямало никаква нужда от мене, а само аз от него. И тъй като тази драматична сцена се разиграваше пред отбора, не можех да се покажа пред момичетата така зависима от което и да е. Периодът никак не беше подходящ — оставаха само два месеца до състезанието и аз действително имах нужда и от Петя, и от всички тях, но не на тази цена.

Когато Тепавичаров ме увери, че няма да разреши на никого да се бърка в този спор и ще ме остави сама да разрешавам проблемите си, отидох при Евгения Цанкова, играла доскоро в дванадесетицата. Жени беше от онези състезателки, на които можеш винаги да разчиташ. Точна, сигурна, стилна. Имаше едно нещо само, което й пречеше за ансамбловото. Ръстът. Обясних й, че не може да разчита на участие, че ми трябва само като резерва, че в този момент наистина тя на мене ми е нужна, аз с нищо не мога да й бъда полезна. Ако иска, да дойде при тези условия. Жени веднага тръгна. По-късно, когато дойде такъв момент, в който се почувствувах предадена, с благодарност си спомнях за подкрепата на Жени в този наистина труден час.

Това първенство, очаквано с толкова надежда, не се състоя. Впрочем първенството се състоя, но без нас. Не заминахме за Мадрид. Разпуснахме ансамбъла, останах само с Валя. Бях доволна, че някога, когато получавах толкова внушения да я включа в ансамбловото и да не се занимавам с подготовката на индивидуален състезател, не се съгласих. Тогава, разбира се, не знаех, че ще дойде такъв момент, в който работата с Валя ще бъде единствената ми опора. Просто противно на всички мнения, че Валя няма никакви качества, виждах голямото й качество да носи настроение в залата.

Зарадвах се, когато обявиха пробно европейско първенство в Австрия през 1976 г. Този ансамбъл все пак някъде щеше да се покаже. Не оставаше много време за възстановяване и на композицията, и на формата на момичетата. Много скоро усетих, че нещо в атмосферата на отбора се беше променило. След голямото очакване на световното първенство, след разпускането сега новото свикване се посрещаше без особен ентусиазъм. Вече се беше загубил онзи тонус, който поддържаше настроението в отбора и при най-тежките тренировки. Изглежда ентусиазмът си оставаше само в моето тясно треньорско поле. Оттатък на килима всичко минаваше по-вяло. На всичко отгоре килограмите започнаха да стават постоянна тема. Бях въвела едно своеобразно наказание. За всяко наднормено тегло — по пет цели съчетания трябваше да играе целият отбор. Веднъж заради една, друг път заради друга, така карахме повече с наказания, отколкото с „нормални“ дни. И ето че дойде ден, в който и шестте бяха „вдигнали“ теглото така, че бе трудно да ги гледаш една до друга. За шест се полагаха тридесет цели съчетания. Разбира се, не мислех че е възможно да изисквам такова нещо от тях. Не бе по силите им. А аз до момента бях искала само това, което можеха да направят. Но и нищо не казах. Може би, в това бе грешката ми. Исках да видя те какво ще направят след меренето. Седях в залата и чаках да дойдат от съблекалнята, но те не идваха. Когато отидох, заварих ги с палтата, с обувките.

— Какво става?

— Ами, нищо. Не сме в състояние да изпълним вашите искания. Не можем да играем тридесет цели.

— Няма ли да влезете в залата?

— Не.

Вече не помня коя говореше; И тогава не можех да си спомня. Това ми дойде така много, че дълго стоях и мълчах, докато измисля какво да им кажа.

— Добре, ще отида в БСФС, ще видим какво ще решат. Влезте и тренирайте с помощник-треньорката.

Върнах се след един час, без да съм ходила никъде, и казах:

— В БСФС решиха, че е по-лесно да се разделят с мене, отколкото с вас. Продължавайте без мене.

Зарадваха се и от тази радост така ме заболя, че дълго, дълго след това болката се обаждаше в най-неподходящи моменти. Защо съм си мислила, че ме обичат? Хайде, да не ме обича, поне би трябвало да ме уважават. Но в тези неща няма „би трябвало“. Или те обичат, или не те обичат. Или те уважават, или не те уважават. Толкова. Поне една да се беше обадила. Поне една да беше спряла отбора, да беше казала, че до състезанието е много близко и им трябвам…

Прибрах се тази вечер бавно, бавно — и не можех да разбера къде съм сбъркала. Може би ги допуснах прекалено близко. Имаше цели седмици, в които отборът живееше у нас. На тези от провинцията, като дойдат, не им трябва хотел — направо у Нешка. Може би са престанали да ме уважават тъкмо от това, че не съм успяла да наложа точната дистанция треньор — състезатели? Може би изискванията ми са били прекалено строги, прекалено тежки? Колкото повече наближавах дома си, толкова по-ясно си представях как Стойчо ще ми каже: „Ами аз те предупредих. Това е най-неблагодарната професия, не биваше да се захващаш, да си беше стояла във ВИФ, никакви неприятности“. Стойчо не каза това. Одобри напълно решението ми. Нека да ги оставя на помощничката. Сега тя ще започне да флиртува с тях. След три дни ще видят, че са сбъркали, защото ще усетят, че не потупване по рамото им е нужно. Няма какво да се притеснявам, не познавам състезателите. Това е съвсем обикновен бойкот. Ако ние на Жулиета не сме го правили, били сме изключение. Да се занимавам с Валя и да не обръщам никакво внимание на това, което става на съседния килим. Винаги съм се изненадвала, че Стойчо в такива случаи точно предвижда нещата. „Защото съм математик“ — казва той. Кой знае защо, но обикновено става това, което е казал. За тази вечер му бях благодарна, че ме успокои, че не поиска от мене да се отказвам от треньорската работа. Не можех. Даже в тази вечер, когато ми се струваше, че един треньор не може да изживее по-голямо огорчение.

Тепавичаров настояваше веднага да прекратя „комедията“:

— Нямаш време. Не си играй на психологически етюди, а поемай отбора. Броени дни остават, между тях няма предвидени за фасони.

Въпреки това следвах препоръките на Стойчо. Работех с Валентина на другия край на залата, но виждах всичко дори когато бях с гръб. Удоволствието от глезенето, което момичетата можеха да срещнат при такъв случай, започна да се изпарява бързо. Вече не се мереха. За три дни качиха още по два килограма. Този път сами почувствуваха неудобството от натежаването. На другия килим се носеше някакъв тромав, забавен кадър на моето ансамблово съчетание с веселото настроение на помощник-треньорката, с постоянното ласкаво. „Хайде, момичета, още малко“. Кипях, мълчах и се правех, че не ги забелязвам, докато усетих, че погледите се отправят все по-често към мен и Валентина. Ние нищо не „забелязвахме“. Така издържахме четири дни, докато отново „взех властта“. Казах, че не ми е нужна такава помощничка — не защото се чувствувам предадена от нея, не защото е приела с такава лекота моето „отстраняване“, но не мога да приема да променя така принципите на подготовката. Ако тя беше продължила честно това, което съм започнала, ако не беше снижила така катастрофално изискванията, щях по-лесно да забравя готовността, с която ме смени.

И така, освободих помощничката си, поех отбора и завърших подготовката му навреме за това пробно европейско първенство. В двата града на Австрия, където се състояха двете части на състезанието, българският ансамбъл получи най-високи оценки за композиция и втори за изпълнение. Така приключи работата ми с този ансамбъл. Сега понякога на тренировките ми идват някои от тези момичета, студентки от. ВИФ, и на мене винаги ми е много приятно да ги видя. Никога не им го казвам. Може би се досещат. Никога не сме говорили за онзи случай. Не сме изяснявали кой колко е виновен, но когато се връщам от някое състезание и ме посрещнат на аерогарата Ина Димитрова, Здравка Саздова, Евгения Цанкова, много им се радвам. Приятно ми е, когато в пощенската кутия намеря картички от търновските момичета Петя Цветкова и Мариета Балъкова. И ето ме — генерал без армия. Назначена съм за треньорка на ансамбловото съчетание, а го няма ансамбълът. Работя с Валя, но ми е нещо терсене. Това не може да бъде всичко. Една Валентина — добре, но колкото и да напредва, колкото и да се утвърждава, това съвсем не ми е достатъчно. Тогава на един пленум на федерацията се прие концепцията за децентрализирана подготовка. Ще се обяви конкурс за ансамблови съчетания. Това вече означаваше, че няма да имам възможност да готвя ансамбъл, ще трябва да напусна федерацията.

Получих предложение от „Левски-Спартак“ да поема техния отбор. Най-добрите състезателки, които имат. „Преговорите“ водеше Йосиф Ашер, председателят на секцията. Винаги ще му бъда благодарна за всичко, което е направил за художествената гимнастика. Когато се каже обществен деятел, представям си Ашер — деен, ентусиазиран, безкористен, винаги готов да помогне.

Треньорката Златка Бончева вече се бе изморила да „подава“ деца с качества и да не им вижда развитието. Като разбрала, че ще ми предложат място на треньорка, се зарадвала. Решила да ми предостави всичко най-добро. Още не познавах Златка, ако се изключат беглите срещи по състезанията. Почти не вярвах, че ще се намери такава треньорка, която доброволно и с радост да си даде най-добрите състезателки. Започнах да вярвам, че съм родена под щастлива звезда, както няколко дни преди това вече си мислех, че едва ли ще се, намери човек, по без късмет от мене. Имах само едно условие. С мене трябваше да дойде и Валентина Ганева, макар че на първо време щеше да играе с емблемата на „ЖСК-Спартак“ — Варна. Големите дружества трудно правят такива жестове, но ръководството на „Левски-Спартак“ не ми отказа.

Златка ме покани на тренировките си. Мислеше, че ще ми харесат Тереза, Илиана, Лили. Харесаха ми, но привлече вниманието ми и Анелия. Треньорката нямаше нищо против. Радваше се за всяко дете, за което кажех, че има данни.

Залата на „Герена“ ме посрещна както никога не съм можела и да си представя. Мислех, че отивам и започвам тренировките. Вместо това — тържествен церемониал. Продукция на всички гимнастички на „Левски-Спартак“ пред родителите. Поздравителни картички до всяка от тези, които преминават при новата треньорка, от малките, които остават при Златка. Слово на Бончева, с което предава своите възпитанички на Нешка Робева, защото вярва, че само тя може да ги доведе до върховете, до които тези деца заслужават и могат да стигнат.

Беше ми неудобно от толкова тържественост и толкова доверие. В крайна сметка още не бях имала възможност да се реализирам като треньор, нямах признанието, което дават титлите, медалите. Имах един ансамбъл, който всички хвалеха, бях получила най-високата оценка за композиция на неофициално първенство, което нямаше да бъде записано в протоколите. Имах Валентина Ганева. Все нещо започнато и недовършено. Повече в сферата на добрите впечатления, отколкото на признанието. Бях започнала да мисля, че съдбата ми на треньорка ще повтори съдбата на състезателката. Някъде близо до големия успех, някъде между аплодисментите на залите и разминаването със съдийките, титлите, медалите…

Затова вярата на тази треньорка, която толкова добре работеше с деца, а досега не бе могла да види нито едно там, където й се струваше, че трябва да бъде, и ме трогна, и ме натовари с допълнително бреме. Вяра, че нейните деца са талантливи и че аз ще ги изведа до най-високите върхове! Как ми се искаше в този момент да повярвам и аз в това! Знаех само, че ще направя всичко, което е по силите ми.

Имаше и друго предложение за треньорска работа. Бяха ме поискали в Канада. Убеждаваха ме, че това е добър шанс за мене. Стойчо направо вдигна скандал още преди да му кажа, че съм отказала.

Понякога, когато срещам наши треньорки, които работят в чужбина, не зная защо, но изпитвам известно съжаление към тях. Непрекъснато търсят близостта на нашата група, стараят се да покажат, че са съпричастни на нашите успехи и неуспехи, но има една дистанция, която не може да се преодолее. Едно отчуждаване, може би по-голямо, отколкото когато срещнем треньорки на другите отбори, с които действително се борим за първите места. Това непрекъснато повтаряне, че са българки, че без България не могат, че много се радват или много съжаляват — в зависимост от нашето представяне, все звучи фалшиво. Има нещо жалко точно в тази изкуственост. По-късно ми предлагаха и треньорско място в Холандия. Добре е, че не съм изпадала никога в такова настроение, че да си помисля сериозно за тези предложения. Може би за това все пак са ми помогнали, без да знаят, тези наши треньорки, които вече работят в чужбина. Сигурно не знаят как изглеждат, увлечени в бизнеса и раздвоени от мисълта, какво би било, ако са си у дома.

И така сега можех да бъда доволна, че не останах във ВИФ, че не отидох в Канада. Имах чудесните деца на Златка Бончева и нейната надежда, че ще направя от тях големи гимнастички, имах подкрепата на едно дружество, което в началото поставяше фантастично скромни искания — след три години да имам състезателки в националния отбор в индивидуалното. И дума не ставаше за титли, медали, точки. Толкова бе хубаво, че чак бе трудно да повярваш. Защото дотук повече бяха забраните. Не бива да работя с Мадлен Захариева, не бива с Ирина Илиева, Жени Цанкова, Надя Ласева… Варненки мълчаха, докато Валя се изяви и започна да побеждава, а после изведнъж решиха, че можела така да си израсне и във Варна. Забравиха, че нямала качества. Напротив — едно чудесно момиче. Какви скокове, какво настроение в играта, как я харесва публиката, колко е динамична Валя… Въпреки това споровете около нейните оценки не стихваха.

Сега вече никой не можеше да ми забрани. Имах си Валя и още седем деца. Отначало не забелязах, че са много. Напротив, тъкмо това най ме радваше. Пълна зала с деца. Гледаха Валя като същество от друга планета. Възхищаваха й се. Искаха да приличат на нея. Казах им, че Валя се готвя за световно първенство и те примираха от гордост, че са в една зала с такава знаменитост. Бяха я гледали на републиканските първенства, бяха преграквали от скандиране и сега изведнъж — кака им Валя до тях. И хич не е надута. И всичко им показва. А като се усмихне, е най-хубавото момиче.

Валя в тези дни наистина често се усмихваше. Беше попаднала в една атмосфера на обич, която отдавна й бе липсвала. През цялото време, докато готвех ансамбловото, подготвях и момичетата с индивидуалните им съчетания. Дълго след това и Таня Кънева, и Здравка Саздова, и Ина Димитрова, и другите ансамблистки се явяваха с моите съчетания на републикански първенства. Това, разбира се, се отминаваше с мълчание. А това, че Валя бе останала при мене, не можеше да се прости. Валентина получаваше наказания от много страни. От изолацията на съгражданките си, от жените, седнали на съдийските столчета, от треньорките, които все нещо не харесваха в нея. И като компенсация — само обичта на публиката. И все пак публиката — това са многото хора в залата, които ръкопляскат, викат „браво“ и си отиват, а Валентина живееше в постоянното обкръжение не на публиката, а на един женски свят, който все нещо не можеше да й прости. И тъкмо затова до тези деца, грейнали от възторг и доброжелателство, Валя се чувствуваше щастлива. Трогателни бяха тези, малките със своите усилия да й помогнат. Постоянно идваше някое с тържествено предложение: „Како Валя, измислих нов елемент за тебе. Виж колко е хубав“.

Не зная какво ще си спомня след време Валентина от тези години, в които се е състезавала, но за мене като треньорка първите месеци с децата на „Левски-Спартак“ сигурно ще си останат най-щастливото време. Тези момичета ме гледаха с такъв възторг, изпълняваха така точно всичко, което им кажех, искаха непрекъснато да докажат, че не съм сбъркала, като съм ги избрала. Дните бяха наситени с такова вдъхновение, че всичко, което се правеше в залата, беше като песен. При това първият месец мина „под знака“ на тренировките за техника. Най-скучните тренировки. Зная го много добре. На мене са ми тежали. На тях не тежаха. Бяха в непрекъснато приповдигнато настроение. Струваше им се интересно всичко, което кажех.

Когато дойде ред на творческата част — натрупване на елементи за новите им съчетания, в залата се разрази някаква буря. Никога не съм си представяла, че у толкова малки деца може да има толкова фантазия. Спомням си, че с ансамблистките обявих две седмици за слушане на музика и конкурс по двойки за най-добри елементи. Исках да вмъкна в композицията по нещо от тях, да я почувствуват като своя. Бяха много полезни тези две седмици, видях към какво се стремят, на коя какво лежи, но те в никакъв случай не могат да се сравняват с този творчески месец на малките от „Левски-Спартак“. Може би защото децата не се стесняват и всичко, което им хрумне, са готови да покажат. По-големите момичета все пак обмислят дали е достатъчно интересно, за да се предложи. Тези деца сега ме затрупаха с идеи.

Не пусках никого в залата освен Златка Бончева. Не исках никой, да види нито работата за техника, нито работата за нови елементи, най-малко постановката на новите съчетания. Мисля, че едно от нещата, които най-много са пречели на нашия спорт, са точно тези „Ах, тя е фантастична!“ или „Нещо нищо не става от новото въже на това момиче“. Дойдат, погледат и тръгват да разнасят неузрялото си впечатление. Съдийките това и чакат. Имат вече готови оценки за фантастичната и за онази, дето нищо не става. Знаех, че специалистките много се дразнят от затворените врати, въпреки че, когато са отворени, рядко се сещат да минат. Но разберат ли, че не се допуска никой до тренировките, тогава ги обзема лудо желание да видят какво става. Пропуснах няколко контролни състезания за международни турнири и с това градусът на любопитството нарасна до враждебност. Нищо, това не ме безпокоеше.

Започнах да се задушавам от липса на време. Поставях нови съчетания и залата изведнъж стана много тясна за осем момичета. Кога да минат всички с музиката си пред мене? Нищо не излиза. За тази малко, за другата малко, а от малко много не става. Нали исках да бъдат тези деца нещо съвсем ново, невиждано, още от първата им поява, когато ги е поела Нешка!

Спасителната идея дойде от Анелия: „Другарко, не може ли да играем четвъртинки и половинки настрана, без музика?“ Наистина, защо да не може! И как на нас, големи състезателки, никога не ни е дошло наум! Настрани изпробвахме само елементи. Всичко друго — с музика. Може би не ни се е налагало. При Жулиета работехме в началото три, после две. Имахме възможност по сто пъти да минем пред нея. Казах — може, разбира се, но в първите дни много внимателно наблюдавах какво става встрани от терена. Не бях виждала да се играят половинки без музика. Оказа се, че децата се справят отлично. Това много облекчи работата ми. Изчезна паниката „не ми стига времето“ и се смени от постоянно, упорито безпокойство „не ми стига времето“.

Не зная, може би това е някакъв комплекс. Не ми стигаше времето, а не исках да се лиша от никое от тези деца. Не правех нищо, за да облекча дневния режим. А за какво толкова бързах? Сроковете, които ми бе поставило дружеството — три години, ми позволяваха да работя и да пея. Кой искаше от мене за месеци да направя чудеса? Изглежда има нещо вярно в това, което говорят за мене, че съм ненормално амбициозна.

От 1 октомври 1976 г., когато поех децата на „Левски-Спартак“, до март никой не ги видя. Явихме се най-напред на градско първенство. Такова вълнение съм изпитвала може би само при първия международен турнир, в който участвува Валя. Стараех се, разбира се, да не ми личи, но не зная колко успявах. Изглежда, че ми личеше. И досега си спомням отчетливо всяка грешка, както своите не помня.

Размазаха ни, казано на спортен жаргон. Около Златка веднага се събраха да я съжаляват. Как е могла да ми даде децата си! Какво съм направила от тях! Аз, разбира се, една добра дума не чух. Мисля, че в този момент бях съгласна да понеса всички възможни критики, само не това мълчание, с което се отминава безнадеждно провалил се човек.

Интересно е, че само седмица по-късно на републиканското първенство нашият отбор победи категорично и изведнъж всички видяха промяната у тези деца, въпреки че сега се чу друго безпокойство: „Нешка иска да направи всички като себе си“.

Този упрек беше последният, който можеше да бъде отправен. Знаех, че всичко е още много сурово, че мога да понеса — много критични забележки, че това са съчетания, които много пъти ще се променят, но поне в уеднаквяване не можех да бъда обвинена. Първата ми основна грижа беше да опозная децата, да намеря специфичното за всяко, да ги покажа колкото може по-различни.

Това е един от уроците на Жулиета, който поставям винаги на първо място — всеки си носи нещо свое, трябва да се изнесе така, че да звучи в залата твоята тема. Жулиета никога не се съгласи да ми постави лирично съчетание, на Мария отказваше динамичните. Мисля, че това беше прекалено акцентиране върху спецификата. Имам амбицията да търся покрай доминиращата тема и другите, които звучат заедно с нея. Но това правило — да се опознае състезателят и да се подчертае характерното в него, си остава валидно за мене повече от всичко.

Разбира се, в онзи етап още не можех да кажа, че съм разбрала коя е доминантата у всяко от тези деца. Това бяха първите ми впечатления и новите им съчетания отразяваха по-скоро моето виждане за тях, но ги виждах твърде различни и точно затова обвинението, че искам да направя всички като себе си, приех като съвсем несериозно, нещо като тези „Ах, тя е фантастична“ или „Нищо няма да излезе“.

Обвинението, че съм конфликтна, си съществуваше още преди да беше избухнал конфликтът. Може би защото казах, че зная слабостите на новите си съчетания, но не са тези, които ми посочват. Отрупваха ме със съвети, а аз показвах, че не ги ценя особено. Никак не ми се искаше да настройвам колежките срещу себе си, но и никак не можех да се видя в ролята на „подадакваща“, смирена млада треньорка, която приема с благодарност всяко предложение за промени и после казва: „Благодарение на тебе“… Може би това е много добра тактика, но с нея нека да се занимава Паркинсон, на мене точно не ми харесва. Изглежда дипломатичността не е моята тема. Никога не съм я чула да звучи в мене.

И така първата ми задача беше да опозная тези деца. Впрочем все още ми се струва, че не съм успяла. Може би защото да опознаваш големи хора и деца, които растат, стават момичета, е съвсем различно. Това, което доскоро си смятал за най-характерното, утре се променя.

Заварих ги в процес на яростно търсене на себе си. Златка им беше внушила, че най-важен за тях е принципът на самоуправление. Трябва да се наблюдават, да се критикуват за всяка грешка, за да растат като честни хора. Това в най-общи линии. Иначе тази концепция имаше около двадесет закона, които трябваше твърдо да се съблюдават. Често се заключваха в съблекалнята и се критикуваха, та пушек се вдигаше. Освен викове оттам се чуваха и плачове, и оправдания, и нови обвинения. Заключваха се, защото ако се критикували пред мене, това щяло да бъде доносничество. Най-често плачеше Лили. Изглежда това, мъничкото, беше най-грешно. Мереха се сами, държаха за килограмите си, правеха ужасен скандал за 200 грама отгоре.

Илиана беше капитанката. Тя смяташе, че няма право да греши, че трябва да бъде непрекъснато много принципна, абсолютно открита, да няма „тайна мисъл“, да бъде за пример. Ако в някой ден „примерът“ в нещо не беше абсолютно идеален, стигаше се до страхотно самобнчуване.

Отначало ми беше интересно, после започнах да се тревожа. Тези заключвания в съблекалнята все повече ми приличаха на кървава разправа между разярени петлета и все онова, Лилето, излизаше със зачервен гребен. Струваше ми се, че нещо от цялата тази педагогика не са разбрали както трябва. Откъде накъде Илиана е длъжна да бъде идеална, пример — образец, а другите са свободни от това задължение? Илиана повече наблюдаваше какво правят Тереза, Анелия, Лили, Камелия, Таня и почти нямаше време да тренира самата тя. Трябваше нещо да се промени, но много внимателно. За тях всичко, което бе казала другарката Бончева, бе закон. Та Илиана „забранявала“ на кака си да слага лак на ноктите си, защото другарката Бончева никак не харесвала това, и в къщи не можели да я убедят, че кака й няма нищо общо с нейната другарка Бончева.

Беше просто опасно да кажа — край на това ваше безкрайно критикуване, самобичуване, непрекъснат контрол от всички страни, край на тези заключвания в съблекалнята, на тези викове и ревове. Страхувах се да не засегна святото за тях име на другарката Бончева, а и не исках с нищо нея да разсърдя. Сигурно, когато е въвеждала тази система, не е очаквала, че ще се разрасне до такива размери. Да кажа на Илиана: „Задълженията ти на капитан не се състоят в това да следиш всяка крачка на другите“ — означаваше да й кажа — „Ти не си капитан“. Това за Илиана щеше да бъде прекалена обида. Тя беше свикнала да ги командува и възпитава.

Реших да променя незабелязано тактиката — карах Илиана да играе повече пред мене, така й оставаше по-малко време за другите, освен това помолих я да постави нови съчетания на Лили. Лили тогава беше още малка. Нейните натоварвания бяха значително по-ннски от тези на другите. Смятах, че детските й съчетания отговарят на самата същност на Лили и предложението да работи тринадесетгодишната Илиана с единадесетгодишната Лили беше повече с педагогическа цел. Исках да променя формата на взаимоотношения — вместо да я дебне и критикува, да й помага.

Резултатите бяха далеч над очакванията ми. Атмосферата се поуспокои. Илиана показваше дарба да импровизира, да намира нови елементи, а и необикновен такт, когато вече отговаряше за Лили. Постепенно се разредиха заключванията в съблекалнята. Така бяха погълнати от работа, че вече нямаха време да си търсят грешките.

Изненадваха ме непрекъснато с лекотата, с която възприемаха трудните елементи, с находчивостта и готовността да направят всичко, което поискам от тях. Започнах да се плаша от това, че никога не казват, че са уморени, че не могат повече. Аз се увличах по моето „още и още“ и нямаше кой да ме спре да не направя някаква беля, да не преуморя децата. И тъй като в залата нямаше лекар, който да ми каже — толкова е полезно, оттук нататък вече не те съветвам да продължаваш — реших, че трябва да сложа сама ограничителите с много строго разработени планове.

Помогна ми това, че Златка вече беше работила с тях по план и те бяха свикнали. Всяка трябваше да следи изпълнението на личния си план, да си записва какво е направила, да обявява кога е приключила. Тогава вече можех да преценя дали това, което е запланувано, е много, малко или достатъчно. Така регулирах плановете си, преглеждах дневниците, анализирах промените. Иначе, както си бяха много и нямаха насита за новото, можеше наистина да се изправя някой ден пред някое припаднало момиче. До това не се стигна…

На републиканските първенства вече нямаше спор. „Левски-Спартак“ бе лидер почти без конкуренция. Това, разбира се, не можеше да стимулира любовта на колежките. Какво да се прави, не можех да искам всичко наведнъж — и успехи, и обич. Все повече се утвърждаваше мнението, че съм конфликтна личност. При всеки спор за някоя съдийска оценка чувах: „Какво иска Нешка? Има и отборната, и индивидуалната титла, да не би пък да иска да вземе и всичките медали?“ Нищо такова не искам. Държа всяка да получи реалното за играта си. Ако това реално ми дава правото на всички медали, ще ги взема без никакво угризение на съвестта. Не мога да приема, че Тереза ще играе по-сложна лента, и безупречно, а ще получи по-малко само защото в „Левски-Спартак“ са отишли вече прекалено много медали.

Що за принцип е това — да се даде на всички по малко, та да се радват! Не сме се събрали на коледна елха, а на състезание. Състезателките трябва да свикнат с мисълта, че ще бъдат оценявани само по показаното на терена. Който иска медали, да ги получи тук, където всички са поставени в еднакви условия. Разбира се, това, че аз мисля така, не може да промени нещата. Съдийките са представителки на различни дружества, получават често хонорари от тях, не могат да оставят дружествата си без нищо. Ето този принцип — на всекиго парченце от баницата, не мога да понасям. Ако съм изработила за всички парченца — ще ги получа, ако не съм заслужила ни едно — ще се върна и ще се замисля защо съм с празни ръце. Ако нямам навика да се замислям, от дружеството ще ме попитат — какво прави цяла година, защо се връщаш без нищо. Мисля, че такъв е смисълът на състезанието, на реалните оценки, които трябва да станат задължителни, но, изглежда, никога няма да станат.

Оставах почти „соло“ с тези си разсъждения, изглеждах опака, несговорчива. Конфликтна. Добре, това е доста модерна дума, нещо като анатемосана. Предпочитам всички тези определения пред това да се съглася, че един състезател трябва системно да се унищожава заради това, че на едно дружество са му много титлите и медалите и все някой трябва да е жертвата.

Така жертвата стана Тереза Карнич. След всяко състезание съм си мислила, че най-добре е да изпратя Тереза в „Славия“ или ЦСКА. Ще започне да ги бие моите, та няма да се видят! Сега това може да звучи малко пресилено, но нека да си спомним онези три години, в които Тереза редовно, систематично, методично беше подложена на това непонятно, страшно: „Съдийките не я харесват“.

Какво точно не й харесваха? Извън това, че беше моя състезателка и че на мене много ми става и една трябва да отпадне от борбата — нищо. Опитите ми да се боря за Тереза се разбиваха в някаква стена, която не искаше да помръдне. Съжалявам наистина, че не проявих достатъчно енергия да я прехвърля в друго дружество. Представям си как щяха да хвръкнат изведнъж и оценките, и самочувствието на момичето. Трябва да му се признае, че много дълго прояви характер. Много дълго се бореше, играеше силно, сякаш не забелязваше съдийския бойкот, докато накрая се умори и се предаде. Наистина да беше в едно, две, три състезания — да издържи, но Тереза разбра, че няма, смисъл. Нищо не зависеше от играта й.

Не зная дали съдийките понякога се сещат, че им тежи на съвестта една гимнастичка, която можеше да направи много. На мен не ми е болно за Тереза не защото е моя състезателка. Ще бъда щастлива, ако някога това се разбере. За тези момичета се боря не защото съм ги тренирала аз, а защото наистина много изпревариха другите. Това им е струвало и труд, и усилия, и нерви, и издръжливост. Те трябва да получат онова, което ми се полага, без оглед на прословутите дружествени интереси.

Впрочем отклоних се. Това е болната ми тема. Може би ще ми отговорят, че съм пристрастна, че говоря така, защото съм свързана с тези момичета, че когато растат до тебе състезателки, си повече склонен да ги виждаш от добрата им страна.

Не е вярно. Големият ми недостатък, който сигурно дразни момичетата ми, но има своя дял в успехите им, е това, че виждам повече кусурите им. Дори когато побеждават, първото нещо, което ще чуят, е къде не са ми харесали. Наистина неприятен навик, старая се да го преодолея, но още не съм успяла. Така че, за да отида да протестирам за някоя оценка трябва непременно да съм убедена, че си заслужава. А моите момичета са може би между тези, които най-рядко са получавали от мене похвала. Но да се върнем към залата на „Герена“, към онези дни, когато бях истински щастлива. Тези момичета непрекъснато ме учудваха с безкрайната си трудоспособност, отзивчивост, дисциплина. Бяха донесли надуваеми дюшеци в залата, за да си полягат за малко по време на обедната почивка. Нке с пианистката Таня се облягахме на дивана. Не излизахме по цели дни от залата. Вдъхновението беше обхванало всички. Децата израстваха с дни. От време на време си представях как някой ден ще нахлуе някой от възмутените родители като онзи полковник Цветков и ще ме обвини за тази казарма за малки деца. И ще бъде съвсем прав, и нищо няма да мога да му отговоря. Това, че децата бяха във ваканция, съвсем не означаваше, че трябва да се затварят по цели дни в залата. Стойчо ми го пожелаваше искрено и постоянно с надежда питаше не се ли е появил ни един баща. Беше крайно изненадан, че моят лагер не е нападнат. Не зная какво оа говорили вечер тези, малките, в къщи, та родителите ме изтърпяха в онзи период — къде с чувство за хумор, къде с учудване, но Стойчо трудно търпеше това прекаляване. Развеселяваше се само вечер, когато дойде да ме вземе и види важната муцунка на Лиленцето. Така викаше по онова време на това дете, което сега е европейската вицешампнонка Игнатова и на което тогава никой не обръщаше особено сериозно внимание.

Валя се готвеше за световното първенство. Другите си тренираха напълно като големи състезателки независимо от това, че основното ми внимание беше насочено към Валентина. При малките, по това време лидер беше Тереза, но започнах да забелязвам, че капитанката напира и скоро ще изпревари всички. Амбициозно хлапе. И когато бях най-улисана с Валя, усещах, че ме гледат тези големи, питащи очи. Чакаше да му кажа нещо, да го забележа, да му обърна по-особено внимание. Просто ангажираше вниманието ми повече от другите.

Изискваше го, без да е казала никога нещо повече, отколкото трябва. Усетих, че има безграничното доверие, че това, което исках от нея, е най-доброто. Изпълняваше го и отново бе пред погледа ми. Така успоредно с подготовката на Валентина, Илиана напредваше все повече, без в началото да си помисля, че готвя две, а не една кандидатка за Базел. Не можех да очаквам, че в навечерието на световното първенство ще се разрази такъв спор — Светла Колчевска или Илиана Раева. Но Илиана беше привлякла не само моето, но и вниманието на останалите. И ето че след едно контролно състезание се свика съвещание, на което трябваше да се обсъди коя от двете да замине.

Моят навик всичко да си записвам и сега ме кара да се изненадвам. Чета изказванията на всяка от специалистките и не мога да разбера как така болшинството е видяло, че Раева има бъдеще, че е по-добре да замине тя, да обгори в голямо състезание, за да стигне след това по-бързо до успехите, които я чакат. Светла Колчевска не бива да замине, защото са я виждали вече в по-добра форма, не бива една състезателка с име да се показва в такъв вид. Светла не беше се възстановила от една контузия и наистина не изглеждаше добре. Въпреки мнението на болшинството Светла беше включена с надеждата, че в Базел ще се мобилизира и ще си изиграе, всичко, а Илиана замина като резерва. Само преди няколко месеца не можех да се надявам и на това, но сега изпитвах смесени чувства. Хем ми се искаше да участвува, наистина да обгори в голям огън, хем не настоявах особено — мислех, че има още много да се работи с нея, за да се покаже на голяма сцена. Едновременно с това бях убедена, че във всички случаи е по-добре Илиана, а не Светла.

В Базел бронзов медал в многобоя взе Кристина Гюрова, Валентина Ганева направи две груби грешки и отиде на четвърто място, Светла Колчевска — на осмо. Точно тези грешки Валя не беше правила никога дотогава — нито на състезание, нито на тренировка дори. Подхлъзна се и седна, когато играеше с топка. Изтърва обръча. Явно много я бяха харесали, за да й се размине само с четвъртото място. Не можех да гледам от яд. Не знаех какво да кажа на Валентина. Така да провали шансовете си тъкмо когато беше победила в няколко международни турнира, беше привлякла вниманието, появата й на световното първенство се очакваше!

За европейското в Мадрид не я включиха. Макар че беше в по-добра форма, макар че Кристина не бе тренирала сериозно, използува се мотивът — Валя греши на големи състезания, Кристина се мобилизира.

И така за Мадрид заминаха Кристина и Илиана. Кристина на едно се мобилизира, на друго — не, отново се върна с бронзов; медал и затвърди реномето, че е състезателка, която си дава максимума на голямо състезание. Отделен въпрос е, че при системни тренировки има много по-големи възможности. В момента нямах думата. Илиана беше на шесто място. Едно-единствено тупване на топката я лиши от медал на този уред, където на този етап беше най-добра. Публиката протестира за оценката й и Илиана за пръв път усети тази поддръжка на залата, която след една година щеше да се разрази в буря.

Неизвестно име, от много страни претендентки за медали, друга е лидерката на България, която съдинките познават — това са обяснения, които можех да дам на себе си. Нищо не можех да отговоря на този въпрос: „Какво направи прехвалената Нешка Робева? Очаквахме, че Илиана ще смае света като Команечи, а то какво — шесто място! Ще има ли смелостта да твърди, че нейната точно система е правилна!“… Бурни аплодисменти. Ораторът се чувствува герой на треньорското съвещание. Друго не мога и да очаквам. Дали Нешка Робева все още смее да твърди, че нейната система е правилна? Да, разбира се. В момента не мога да кажа, че ако не беше Кристина със своето неравно участие, а подготвен състезател, всичко щеше да изглежда далеч по-добре от този бронзов медал. Това е все още моя теория, пе доказателство. Само че не мога да се откажа от системата си.

В същност каква е системата ми? Нищо особено. Добра подготовка, психическа устойчивост на базата на самочувствието — правила съм го хиляди пъти, ще го направя и на състезанието. Ако се получи срив, ще търся причините му, но няма да изменя на този единствено валиден за мене принцип — добра подготовка. Нищо друго не признавам. Никакви психолози, хипнози, сугестолози и пр. и пр. Никакви теории на шанса и на способността да се мобилизираш. Зная, че има такива гимнастички, които на състезанието дават повече, отколкото на тренировките, но аз държа да дават много на тренировките. Ако след това успеят да се надминат в голямата битка, толкова по-добре, но да разчитам само на този шанс не мога. Не съм устроена така.

От всички страни подмятаха на моите момичета, че са роботчета, че Нешка ги е направила машинки, че от това полза няма — виж резултатите. Кристина тренира по вдъхновение, по настроение, което рядко идва, но носи медали, Илиана — по строга програма, но се връща шеста. Не зная какво би станало, ако тези деца не ми вярваха много. Силни аргументи за момичетата, на които тренировките не могат да не тежат, защото са наистина тежки.

Към цялата тази канонада се прибавиха и „наблюденията“ на една научна работничка. Дойде да изследва гнмнастичките с предварителната нагласа, че са претренирани. Даваше им упражнения, несвойствени за нашия спорт, внушаваше им, че са уморени, жалеше ги, изобщо създаваше невъзможна обстановка. Добре бе все пак, че прекали. Ако това беше минало в по-нормални граници, можеше да ги стресне, но прекомерното й желание да докаже „тезата“ си, я направи смешна. Бяха навлезли във възрастта, когато са особено критични. Не бе лесно да ги излъжеш. Веднага усещаха фалша.

Наложи се да я помоля да не се занимава с нас. По този повод бях обвинена, че не признавам науката, че не искам да се уча, че съм прекалено самонадеяна и отказвам една толкова необходима помощ. Дойде д-р Вега Тошкова, направи биохимични проби, които показаха, че момичетата са в отлична форма. Не защото д-р Тошкова беше по-изявената от двете, не защото каза нещо, което исках да чуя, й повярвах. Успокои ме доброжелателството й, желанието наистина да ни помогне и да ни каже точно какво е състоянието. Тя дойде и с това, че е разбрала, че има опасения за претренираност, и с уговорката, че ако я установи, няма да ме пощади.

Настъпи най-тежкото време. Подготовката за световното първенство в Лондон. Федерацията беше обявила осем контролни състезания за определяне на тройката. Колегите от спортната гимнастика ме предупреждаваха — вашата федерация повтаря стари грешки на нашата. Състезателите се изразходват в желанието си да намерят място в националния отбор и когато заминат вече на състезанието, не можеш да ги познаеш. И все пак никога не сме стигали до осем контролни. Защо се съгласяваш?

Какво можех да направя? Бях вече старши треньор на националния отбор, но не можеха да ми поверят определянето на състава, защото щях да избера само състезателки на „Левски-Спартак“. Беше излишно да споря. Какво можех да кажа — че в Лондон никак няма да ни питат коя от кое дружество е, там ще сме отборът на България. Та за какво да го казвам, то би трябвало да се знае. Приех осемте контролни с известно облекчение въпреки предупрежденията на колегите. Поне бе някакъв справедлив принцип, който щеше да ме освободи от обвиненията, че налагам своите състезателки.

Бях сигурна, че ще победят, и въпреки това във всеки тур — напрежение. Някъде по средата на тези контролни се почувствувах изчерпана. Беше ясно, че моите момичета превъзхождат и по композиция, и по подготовка. В същност композициите на Кристина бяха ефектни, но тя пък никога не можа да ги изиграе. Класирането след четвъртото контролно — Валентина Ганева, Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Тереза Карнич, Светла Колчевска, Диана Табакова, Кристина Гюрова. Можеше да се спре дотук. Не го предложих. Щяха да ми отговорят — по-важно е в последната фаза как изглеждат гимнастичките. Продължихме. След осмото контролно — същото: Валя, Илиана, Анелия, Лили, Тереза, Светла, Кристина. Диана беше отпаднала от борбата.

Тук искам отново да спомена за Тереза. Независимо как играеше, непрекъснато получаваше най-ниските оценки. При това можеше да изпревари само някоя от моите. Тук поне не се раздаваха точки и медали. Имаше контролни, на които Тереза заслужаваше да бъде и първа, но си я слагаха на пето място. По-назад вече не можеше. Светла и Кристина се надпреварваха да грешат.

По-късно старши треньорката на Чехословакия Чижкова питаше с учудване: „Къде ви е Карнич, защо не я виждам?“ Същия въпрос задаваше и полската треньорка Левандовска. Когато им казах, че у нас съдийките не я харесват, и двете се засмяха: „Ами дайте ни я, у нас ще я харесат. Изглежда ви пречи това, че имате много и не знаете да ги цените“.

И така осемте контролни състезания бяха определили категорично тройката — Валентина Ганева, Илиана Раева и Анелия Раленкова, резерва — Лили Игнатова. По регламента беше точно така. Момичетата си бяха извоювали правото в осем контролни състезания, може би най-тежките. Започнах наистина да разбирам какво искаха да кажат колегите от спортната гимнастика. Не знаех как ще ми стигне времето, за да възстановя момичетата от тежките битки тук за онази истннска битка в Лондон, за която се бяхме готвили така упорито, със спартанска дисциплина.

Вече си тръгвах уморена и доволна, че момичетата издържаха този тежък маратон, когато ме извикаха да присъствувам на заседание на бюрото на федерацията. Щели да определят състава. Мислех, че е просто формалност. Ще запишат решението, ще ме поздравят за подготовката, ще ми пожелаят успех… Вместо това започнаха да казват, че регламентът не бил съвсем правилен, трябвало да го обмислят от по-рано, трябвало да се начисляват повече точки в крайната фаза на контролните. Слушах, без да разбирам. Може би наистина би било по-добре така да се конкретизира регламентът, но това с нищо не променяше нещата. Класирането си оставаше все същото. Само авансът на първата тройка щеше да се увеличи. За какво са тези теоретични конференции сега, когато всичко е приключило? Трябва да кажа, че регламентът ми беше „спуснат“, без да се иска мнението ми, така че слушах съвсем спокойно цялото това вайкане за несъвършенствата му. Поне мене не могат да обвинят в случая.

Изведнъж в тези разсъждения за регламента ни в клин, ни в ръкав се появи едно име — Светла Колчевска, което наруши спокойствието ми. Не си спомням кой пръв направи предложението, много скоро то беше повторено, потретено… Разбрах, че цялата тази интермедия за регламента е, за да омекотят удара, да ме въведат в темата, която излиза, че само на мене не е позната. Вместо Анелия Раленкова — Светла Колчевска. Вместо третата — шестата.

Казвам, че не виждам никаква логика. По каквато и система да се определят, както и да се изчисляват точките, тройката си е същата. Ако са мислили да си решават в последния момент, както им хрумне, нямаше нужда от този цирк с контролните. И после в нито едно от тези осем състезания, нито веднъж Светла Колчевска не е победила Анелия Раленкова. Въпреки цялото толериране на Светла и неприязън към Тереза Светла не можа и нея да победи. Казвам и друго, което за мене е много важно — как, с кои очи ще се изправим пред състезателките да им съобщим това решение. Как след това ще вярват на нашите регламенти, обещания, принципност? Нищо не излиза. Бюрото е непреклонно. Нещо повече. Всички се нахвърлят срещу мене. Та аз в крайна сметка съм старши треньор на националния отбор, как не мога да разбера, че не е удобно да са само мои състезателки в него.

Не, това наистина няма никога да мога да го разбера. Това тяхно желание да не разсърдят никого, да угодят на дружествата, на треньорките, на състезателките е така, през главата на всякаква логика. Искаме да изпратим силен отбор точно в момент, в който трите школи — съветската, нашата и чехословашката, подменят поколенията гимнастички, искаме да вземем аванс в такова възлово състезание и вместо да мислим как ще изглеждаме като отбор, започваме да се грижим да не обидим Светла, треньорката й и ръководството на дружеството й. Та нали всичките тези жени са били на всичките контролни състезания и са видели, че Светла не можа на нито едно да изиграе без грешка четирите си уреда. Шеста и нищо повече. На всички тези доводи следва познатият до втръсване отговор — какво иска Нешка, нали две от нейните ще участвуват. Ето ни пак на коледна елха, където бюрото като добрия Дядо Мраз раздава на всички по малко, за да не, се сърдят.

Журналистите, които чакат определянето на състава, са не по-малко изненадани. Да нямам грешка? Не, нямам.

Пред тях повторих недоволството си. Появиха се интервюта в почти всички вестници. Извикаха ме за предаването „Всяка неделя“ на телевизията. И там казах, каквото мислех, и станах съвсем персона нон грата.

Още по-страшен беше гневът на родителите. През цялото време, когато от всички страни се чуваше, че тренировките при Нешка са тежки, през цялото време, когато сами виждаха, че децата им са претоварени и с училището, и с часовете в залата, нито веднъж никой от тях не дойде да се оплаче, никой дори не ме попита не е ли много. Бях предупредила децата още в самото начало — при мене ще ви бъде по-трудно, отколкото при всяка друга треньорка. Която не може да издържи, ще трябва да напусне. Няма да й се сърдя. Родителите също бях предупредила. Моето условие беше — много работа за добри резултати. Изпълнявах своите обещания. Резултати имаше. Всички виждаха — състезателките ми изпреварваха другите. Момичетата също спазваха своите задължения — изпълняваха в залата изискванията ми и нямах повод да се оплаквам. С родителите се виждах на състезанията. По някаква негласна уговорка не се месеха в цикъла на подготовката. На състезанията бяха доволни, щастливи, горди с децата си. И ето, че сега се появиха всички с едно искане — да защитя класирането, да защитя регламента, който самата федерация бе обявила.

Можех да им обещая, че ще го защитя, но не — че ще успея. Това не им стигаше. За пръв път изразяваха недоволство от мене, и то доста рязко. Те не бяха ми казвали дума, когато задържах децата им до единадесет часа вечерта, не бяха ми казвали нищо, когато е трябвало да идват да ги прибират ту от зала „София“, ту от „Октомври“, чак в Дървеница. Ние тренирахме в различни зали, където има висок таван. Нашата беше ниска и при изхвърляне уредите се чукаха в тавана. В Студентското градче ни пускаха късно и тъй като децата живееха чак в Подуене, родителите чакаха пред залата да си ги приберат посред нощ. Вярно е, никога дума на недоволство не бях чувала. Напротив, обръщаха всичко на шега — Нешка ще накара и нас да спим край залите. Това бяха все трудови хора, денят им започваше рано и наистина за тях не беше лек моят режим, но го приемаха. Виждаха, че нямах избор. Нямах зала — където намерех пролука в програмите на другите зали, използувах я.

Тук трябва да кажа, че ни се създаваха и някои изкуствени затруднения. За зала „Октомври“ например казваха, че имали часове, не могат да ни я дадат през деня, а когато отивахме — нито един студент, нито преподавателят, който ни е отказал. Тогава си мислех често — за какво бяха строени толкова хубави зали, като не се използуваха, а когато един национален отбор искаше да води за месец поне подготовката си в някоя от тях, веднага се явяваха „собствениците“ и започваха да създават нови затруднения, като че не ни стигаха и тези, които си имахме. Но това е друг въпрос.

Сега родителите стояха пред мене и ми напомняха своето висене пред зала „Октомври“. В името на какво е било всичко това? Нямало да ми се сърдят, ако в контролните Кол-чевска е успяла да изпревари Анелия и Лили, но сега в името на какво трябва тя да замине, Анелия да бъде резерва, а Лили да се лиши от правото, което си е извоювала — да отиде като демонстрантка на това световно първенство. Опитвах се да им обясня, че в тази фаза вече нищо не зависи от мене. Това, което е трябвало да направя, направила съм го — подготвила съм така техните деца, че издържаха на осемте контролни изпитания, показаха превъзходството си. Другото вече не зависи от мене. Решаваха други. Родителите не искаха да приемат моите доводи. Нали съм старши треньор? Ще трябва да поставя ултиматум — или ще се спазва регламентът, или аз и моите гимнастички няма да заминем.

И аз мислех, че съм старши треньор и виждах правата и задълженията си по друг начин. Някога Жулиета имаше правото да определя третата. Двете по регламент и третата — както тя прецени. При това регламентът не беше така тежък — осем контролни, а се взимаше класирането от състезанията, на които гимнастичките са участвували през годината, плюс едно-две в крайната фаза за общо впечатление. Това, че ние отрано знаехме, че се готвим за световно първенство, носеше съвсем друга атмосфера в залата. Сега тези момичета до мене бяха изнервени, изчерпани, уморени. Предстоеше ми да успокоя обстановката в залата. До световнот оставаха броени дни. Вместо това — ново напрежение. Валя и Илиана бяха готови да подкрепят бойкота, който предлагаха родителите, стига аз да кажа — да, няма да отиваме на това световно първенство.

Не можех да го кажа. Само това не. В крайна сметка, тъкмо защото съм старши треньор, тъкмо защото ми се е паднало да ръководя такъв чудесен отбор, тъкмо защото много труд е хвърлен и защото след Лондон идват други състезания. Да обявя такъв бойкот означаваше да се откажа от гимнастиката завинаги, а точно за това нямам сили. Валя скоро ще се оттегли, но тези, малките, има още много и много да се състезават, и да сменят още много композиции и да се оформят все повече като гимнастички, каквито ги виждам в мечтите си. Защото никога не съм преставала да мисля какво биха направили в следващата година, когато още ще израснат, когато почувствуват по-силно музиката, когато натрупат нова опитност. Мисля, че това е страшната магия на тази, както казва Стойчо, най-неблагодарна професия — че те кара да очакваш все новото и го чакаш все по-хубаво.

Какво да им обяснявам на тези революционно настроени деца? Зная, че ако бях казала — няма да заминем, Валя и Илиана щяха да се почувствуват страшно горди, Анелия и Лили — защитени, аз щях да бъда за тях невероятна и страхотна личност… Това може би щеше да укрепи вярата им, че за принципа човек трябва да се бори докрай. Имаше своите плюсове един такъв жест, но минусите му бяха повече. Можехме ли да провалим българското участие на едно световно първенство, без това да се отрази катастрофално на следващите? Можеха ли да бъдат изпратени българки след шестото място в Лондон? Не, въобще не биваше да се мисли по този въпрос, въпреки че осъмвах раздвоена, обезверена. Стойчо се намеси с друго предложение — най-добре е да си вземеш едногодишен отпуск за детето. Нека това дете види най-сетне, че има майка, стига са се мотали баби край него.

Родителите ми припомняха, че съм ги разтягала по всички краища на столицата да си прибират по никое време децата. Сега Стойчо ми напомняше, че съм взела само три месеца отпуск за детето и съм хукнала по залите. Че е можело поне шест месеца да остана при него и че в крайна сметка, вместо да не спя по цели нощи, най-добре е да си взема от този отпуск който все още ми се полага, и да ги оставя да се оправят, както могат. В същност, моята работа била дотук. Свършила съм я.

Не можех да се съглася със Стойчо. Отборът бе в страхотно състояние. Точно сега, когато трябваше да се работи наистина на високи обороти, момичетата едва се движеха по терена. Трябваше да ги стегна. Не можехме да се проваляме. Нашите неуредици трябваше да си останат тук. Там не биваше да ни личат. И все пак се надявах, че решението ще се промени. Работех от сутрин до вечер в залата и чаках да ми се обади някой от федерацията и да каже: „Нешке, обмислихме отново, видяхме, че сме сгрешили. Наистина не бива да се убива вярата у нашите състезателки, не бива да мислят, че едно говорим — друго вършим“. Минаваше ден след ден и никой не се обаждаше. Когато казах на Стойчо какво очаквам, той ме погледна като нещо съвсем недозряло.

— Не съм знаел, че толкова години живея с толкова наивна жена.

Обадих се аз и ми казаха, че решението се е променило. Вместо Светла заминава Кристина Гюрова. В първия момент ми идваше да кажа — да заминава кой където ще. После седнах да обмисля новата ситуация. Вместо шестата седмата. Добре, звучи като подигравка. Но като се замисли човек, има повече логика в това решение. Кристина поне, ако изиграе нещо без грешка, ще вземе медал. Мощна, ефектна е, пълни терена. Когато играе с пълна сила, може да запали залата, да се види. Дано да имаме само късмет да не се разхвърчи по всички посоки, както на по-голямата част от контролните…

Така тръгнах за Лондон с Валя, Илиана и Кристина, резерва — Анелия. Тренировките ме безпокояха. Кристина горе-долу се стабилизира, но Валя бе съвсем без настроение. Играеше, но като че не бе в залата. Малко бях объркана. Знаех каква си мисли Валя. Това, което и аз. Съветският отбор идваше стабилизиран, готов за голяма битка. Ние бяхме разбита команда. Международните съдийки бяха благосклонни към дъщерята на Жулиета. Илиана вече бе привлякла вниманието в Мадрид, Валя я бяха позабравили… Така и така всичко тръгна с главата надолу — в тези напрегнати дни направих един ход, който никога в друг случай не бих си позволила. Попитах Анелия:

— Какво ще кажеш, ако играеш вместо Валя?

— Тя ли го иска?

— Не, на нея аз ще й обясня… Момичето бе стреснато.

— Как ще погледна после кака Валя в очите?

И аз не знаех как ще погледна Валя в очите, но вече ми беше ясно, че точно тя ще е жертвата. Знаех как се носят из кулоарите съдинките и обменят „между другото“ информация. Знаех как е: „Ах, Дерюгина… невероятната Томас… ами онази прелест Габашвили…“ Знаех, че някои от нашите ще казват: „Вие пък да видите Кристина“. Други: „Илиана е така напреднала“. И името на Валентина по тези коктейли и бегли срещи в коридорите на хотела няма да се спомене. Знаех, че това вече е присъда.

Трябваше обаче да зная и това, че Анелия ще вдигне теза нейни учудени очи и ще ме запита как ще погледне кака си Валя. Само това ми липсваше в този момент — онова там да не спи и да си мисли как така предавам кака й Валя. На всичко отгоре ден преди състезанието пристигна Светла и обяви, че от София й казали да тръгва, защото тя ще играе. Това вече бе последното от удоволствията преди Лондонското световно първенство. Разбира се, Светла не игра, но и без нея грижите ми не бяха малко.

Започна Валентина — една безупречна лента и 9,15. Това в слабия поток, в който се беше паднала, беше висока оценка — най-високата до момента, но на мене вече ми беше ясно, че присъдата на Валя е прочетена. Стана това, от което се страхувах, въпреки че ако Анелия се беше съгласила да я замести, нямаше да мога да й обясня всичките си опасения и у Валентина щеше да остане огорчение за цял живот. Сега огорчението беше от друг характер, съвсем непонятен за това момиче, въпреки че беше се състезавало вече доста дълго. Кристин Гюрова взе златен медал на въже и сребърен на лента. Илиана Раева — златен на бухалки, сребърен на топка, на петстотин от бронзовия в многобоя. На бухалки Илиана стигна до шампионската титла след бурен протест на публиката, който принуди съдийките за пръв път в историята на този спорт да си променят оценката.

Не знаех, че мога да бъда толкова щастлива. Ето че тази най-неблагодарна професия има своите отплати за всички грижи, за всички тревоги. Не беше ми се случвало от много години такова чудо — една нощ, в която не мога да заспя от радостна възбуда.

Идва Илиана след състезанието тържествена, щастлива. Носи златния медал:

— Другарко, този медал е за вас!

Казвам й, че за медалите се воюва, не се подаряват, но тя стои, не може да разбере как така ще й откажа такъв царски подарък.

— Добре, Илианче, догодина, когато станеш абсолютна европейска шампионка, ще ми подариш един от медалите си. Тогава ще имаш повече.

Сега мога и да се шегувам, но Илиана го бе приела съвсем сериозно и след година ми носи златния от многобоя:

— Обещахте ми да го вземете. Разбрах, че искате златен, ама голям…

Златен. Винаги само това съм искала — златен. В този ден, когато се шегувах с Илиана за европейското, още не мислех за него. Лондон, който до вчера ми се виждаше объркан и никакъв, сега беше слънчев, радостен. Щях да го запомня с хубаво. Илиана се утвърди като силен многобоец и като силен боец. Кристина надмина и най-смелите ми надежди. Успя да се мобилизира и постигна това, което досега не беше и се случвало — в два уреда да изяви класата си. Можеше още повече да се съжалява за слабата й подготовка. Имаше много по-големи възможности. Беше ми мъчно за Валентина. Беше ми мъчно и за Анелия. Знаех, че след това ще ми е много трудно да възстановя доверието на това толкова добро момиче. Трябваше ми доста време да се доближа до него, да започна всичко отначало, но вече от други, много по-неблагоприятни позиции.

Световното първенство в Лондон приключи след всички тези бури с неочаквано добър баланс. Два златни, два сребърни медала. При това в четирите уреда. Българската школа напомняше за себе си след шест години. Жалко, че Кристина забрави пътя към тренировъчната зала след този успех. Това беше ярка, мощна, ефектна състезателка. При системна подготовка можеше дълго да властвува в големите зали. Илиана продължи с удвоена енергия. Вече все по-рядко можеше да се чуе, че е уморена, че й тежи тренировката. При това имаше всички основания да бъде уморена, защото натоварванията й се увеличиха. Смятах, че сега особено важно е да смени изцяло програмата си, да се яви на следващото състезание нова и много по-силна.

Още в началото на своята треньорска дейност потърсих Иван Абаджиев. Бях чувала, че е затворен, че пази строго своите тайни, че е фанатик и аскет, че е нещо съвсем различно от другите хора и е трудно да се поведе някакъв разговор с него, а ако искаш да го питаш нещо за методиката му, за тайните на треньорската професия, по-добре въобще да не започваш. Не зная все пак как се реших след всички тези характеристики да го потърся. Оказа се, че няма нищо вярно в тези легенда или поне аз не успях да видя нищо от това, с което ме бяха наплашили.

Иван Абаджиев разказва увлекателно, подробно. От него съм научила много. Разказвал ми е за своята работа, за своите методи, за затрудненията си през различните периоди, давал ми е книгите, от които той се е учил, обръщал е особено внимание върху това, което на него действително му е помогнало, предупреждавал ме е от какво да се пазя — един треньор, минал през толкова битки, през толкова победи, вътре в тренировъчната зала и на големия подиум.

Всяка среща с него за мене е откровение. Канила съм го да говори пред моя отбор. Момичетата го боготворят. Понякога той им казва неща, които им повтарям всеки ден, но от него звучат по друг начин, не са така делнични истини. Казал го е самият Абаджиев.

Понякога са ме питали — защо търся друг авторитет в залата. Не искам ли да бъда за моите момичета единствената? Защо чуждият треньор трябва да им казва това, което чуват от мене, и то да бъде празничното? Не се страхувам от това. Никога не съм искала да мислят, че съм единственият треньор. Нито, че съм безпогрешна. Не съм искала да бъда за тях свръхчовек. Понякога, когато спорим, като видя, че са прави признавам им го веднага. Не мисля, че с това ще падне авторитетът ми. Та дори ако се накърнява, нека.

Предпочитам да призная грешката си пред това да създавам някакъв фалшив кумир, който утре може лесно да рухне. Искам за моите момичета да съм земна, обикновена, близка. Аз съм просто човек, който знае повече от тях н иска да им даде всичко, което знае, без да се преструва, че всичко знае. Моето уважение към Абаджиев не намалява уважението, което изпитват към мене. То се изгражда всеки ден в залата и не смятам, че го руша, когато доведа човек, за когото ще им кажа: „Това е най-големият треньор, когото познавам, затова го помолих да ви разкаже някои неща от тяхната зала, да ви каже как те побеждават“.

Така свикнах с този избран от мене в самото начало наставник, че и сега, когато се почувствувам в беда, го търся. Така отидох при него преди световното първенство в Лондон, когато родителите и децата искаха да се откажем в знак на протест, и той ми разказа за свои тежки дни. Нека не си мисля, че се е случило кой знае какво. Случва се. Не всичко в нашия живот върви все по регламент. Нещата понякога се объркват така, че ти се струва, че си попаднал в безизходица, пък после се оправят. За отказ от участие в световно първенство и дума не може да става. Никой треньор, никой спортист няма право да го направи. И въобще — да се въздържам от крайни решения и крайни приказки.

— Прекалено си крайна и обърнеш ли веднъж гръб, трудно ще ти е да се върнеш, а имаш много години пред себе си, в които да доказваш.

Сега, след световното първенство, когато ми казаха, че трябва да се явя на заседание на Бюрото на ЦС на БСФС, на което ще се реши да не бъда старши треньор на националния отбор, отидох пак при Абаджиев.

— Спокойно, никога у нас не може да се стигне дотам, че сериозно да попречат на един кадърен човек да работи. Ще те накажат сигурно за невъздържаност, за остра реакция към решението на висшестоящата организация, ще чуеш н критика, но сигурно и добра дума. Там има доста специалисти, не могат да не знаят, че си способен треньор, ще те защитят. Има много да работиш. Никога няма да свършат хората, които ще оспорват всичко, което си направила. И никога няма да ти липсва признание. И никога няма да дойде такъв момент, в който да можеш да кажеш — доказах. Все ще се налага още да доказваш, какъвто и успех да постигнеш.

Общо взето, с такова „успокоение“ тръгнах за това заседание пред Новата 1980 г. Не знаех с какво настроение ще изляза. С добро. Всичко, което каза Абаджиев, беше точно. Никога няма да свършат хората, които, каквото и да направиш, ще те критикуват, но и винаги ще се намерят такива, които ще видят, че си способен треньор и ще те защитят. С особена благодарност от това заседание си спомням онези, които ми повярваха. Наскоро проф. Райко Петров каза: „Мисля, че имам поне мъничко дял в твоя успех“. Има. И той, и всички, които ми повярваха. Това не се забравя.

Влязох в залата през тази 1980 г. с желание за работа, което в последно време беше значително спаднало. Предстоеше европейско първенство през октомври в Амстердам. Всичко в тази година беше подчинено на тези три дни в Амстердам.

Треньорките в нашия спорт обикновено избягват да показват големите си състезателки на международни турнири преди голямо състезание. Страхуват се, че ще видят някои от най-ефектните си елементи на следващото състезание у съперничките си. Един съвсем основателен страх. Често се случва. И аз съм виждала най-доброто от нашите композиции, пренесено при други гимнастички, но отдавна престанах да се тревожа от това. Бях убедена, че имам аванс, който поне до октомври не може да се стопи. Може да се вземе един или друг елемент, но въпросът е къде ще се сложи — в композиция или натрупано, елемент до елемент. Може да се вземе, но въпросът е как ще се изработи. Нямаше от какво да се страхувам. Нека видят и нека взимат каквото им харесва. Колкото повече им харесва, толкова по-добре.

Не се страхувах и от това да изпратя свои състезателки на турнир, на който домакинството е все още такъв фактор, че моите момичета могат да не победят. Нека. Единственото, което исках от съдийката, която придружава българския отбор, е да не влиза в никакви комбинации. В тези турнири трябваше да се види дали действително съм изпреварила съперничките. Исках да чуя думата на съдийките от другите страни. Исках те да си спомнят след това, че никой не се е опитвал да влияе на оценките им. Затова предпочитах с нас да е Лили Цветкова.

Това беше цялата ми тактическа програма преди европейското първенство. Можех наистина вече да си го позволя, защото си бях осигурила преднина в подготовката. Знаех гол Бях видяла всички съпернички. Знаех много добре кое за колко време се прави, затова не виждах никаква опасност в този срок да ме изпреварят по композиции и изработка на детайлите в цялото. Това бяха трите ми силни страни, не виждах защо да не ги използувам, за да наложа своите гимнастички и пред съдийки, и пред публика. Нищо че публиката от Варшава, Прага. Копенхаген, Корбей Есон няма да присъствува в Амстердам. Това беше публика, която даваше криле на моите момичета, защото се бяха научили да чуват какво казва залата. Освен всичко — какво казва залата, не могат да не чуят и съдииките.

За да няма после излишни приказки за принципи и справедливост, предупредиха ме, че ще участвуват на европейското първенство Илиана Раева и Кристина Гюрова, стига Кристина малко да се стабилизира. Нямаше вече осем контролни, тази тържествено напрегната обстановка около тях и това „или — или“, което те изчерпва. В първия етап от подготовката ще се вземат пред вид републиканският и международният турнир за купата на „Студентска трибуна“, във втория — три контролни, без да им се дава особено значение. Достатъчно е на последното контролно състезание Кристина да изиграе съчетанията си без груби грешки, за да замине. Доказала е вече, че може да се мобилизира на големи състезания, излишно е да говорим и спорим.

Не говорех и не спорех. Казах на момичетата, че ще участвува Кристина. Контролните са за моя ориентация. Те се готвят за световно първенство. Не говорех и не спорех, но никак не вярвах, че без тренировки могат да стават безкрайно чудеса. Изчерпват се и запасите от самочувствие, колкото и голямо да е, когато не се подхранват от ежедневната убеденост, че можеш.

Заредиха се състезания. Първото за годината — в Бърно. Голям осмомартенски турнир. Миналата година Лпли бе на 13-то място. Сега я взех отново. Нея и Анелия. Ани имаше нови композиции, още нестабилизирани, но исках да видя как в такъв период ще ги играе на състезание.

Лили — първа! Не го очаквах. Та ние бяхме на гости на Бошанска и Хавличкова! Не можех да си представя, че ще ги изпревари там. Изпревари ги. На четвърто място — Анелия, Серих от СССР — шеста. В шампионата на уредите публиката направи скандал за второто място на Лили на бухалки. Бошанска я вдигна до себе си горе и залата беше доволна от своето момиче. Лили щастлива, на земята не стъпва.

Върнахме се н нещо не й се тренираше. Позната ми бе тази „болест“. В нашата зала е известна като „Лилино настроение“. Моето настроение не беше по-добро от Лилиното. Само че тя се размотаваше, а аз не можех място да си намеря от това мое „не ми стига времето“. Едно боледуване ме беше отдалечило от залата за три седмици, обръчите ми бяха набързо направени и като видях обръчите на Мария Чижкова, съвсем се притесних. Колко движение имаше в чехословашките гимнастички, колко много беше търсила и намерила Чижкова!

Хвърлих се към обръчите с настървение, което отдавна смятах, че е отстъпило място на спокойната, планомерна работа, Какво ти спокойствие! Исках момичетата ми да изпреварят на безопасна дистанция всички, а ето че в този уред, който сега отново се въвеждаше, някои бяха отишли по-напред. В залата се настани една постоянна тема — обръчът. Осъмвахме и замръквахме с нови идеи и нови постижения.

Моята треска забавляваше момичетата. Беше се нарушил стереотипът на строго програмираната работа и те се радваха на тези творчески тренировки. Пусках музика и казвах: „Играйте! Всяка каквото иска. Каквото ви хрумне“. Радостната възбуда от търсенето на новото се развихри във фойерверки от нови елементи. Едва смогвах да правя композиция след композиция. „Спокойно, другарко, като ни видят чехкините, шапките им ще паднат“. Тези дяволчета си имаха свой начин да разреждат атмосферата. Не зная дали на чехкините им падаха шапките, като ни гледаха, но Мария Чижкова беше много изненадана, когато месец след срещата в Бърно на нова среща в София видя нашите обръчи…

Бях решила да не пускам Лили в Гданск. Миналата година там много я бяха харесали. Победителка, носителка на специалния приз. Знаех колко много й се отиваше, но не виждах вече как да я излекувам от „Лилиното настроение“.

Само най-близките ми знаеха, че като втора за европейското първенство в Амстердам виждах Лили, не Кристина. Наистина не вярвах в чудеса. Готова бях и за такава изненада — Гюрова да се стабилизира и това последно контролно да изиграе без груби грешки. Тогава идеята ми за Лили щеше да бъде като тайна, останала в най-тесен кръг, но аз съвсем не можех да чакам Кристина да разхвърля уредите по всички посоки на контролното и тогава бюрото на федерацията да започне да се чуди коя да изпрати. Лили трябваше до това време да се е наложила достатъчно силно, за да не се стигне до никакви въпроси. Бях убедена, че Илиана и Лили на европейското ще си помогнат така, че всяка от тях да вземе максималното, което може. Разбира се, това щеше да стане, ако не ни нападаха прекалено често „Лилините настроения“.

За турнира в Гданск се готвеха Анелия и Тереза, но от Полша помолиха да им изпратим Игнатова. При такава лична и настойчива покана отстъпих, изпратих Лили на мое място и зачаках резултатите. У нас никой не ги следи тези турнири.

Не можеш и от БТА да разбереш какво става. „Советский спорт“ пристига обикновено след гимнастичките, така че нищо не ти остава, освен да чакаш на аерогарата. Лили трета след две полякини, Анелия и Тереза на четвърто място. Веднага добавят — Девина е на шесто място. Мен ме интересуваше защо Лили е на трето. Изпуснала три пъти лентата си, на два уреда на шампионата взела златни медали. Публиката страшно я харесала. Не можех да разбера как така ще си изпусне три пъти точно лентата, с която отдавна е така сигурна, точна. Реших да не я пускам вече без мене. Лилиното самочувствие беше от особено значение в този период. Дойде ред на републиканския турнир за купата на „Студентска трибуна“ в Кюстендил. Илиана се яви с три нови съчетания. Още неулегнали, а и момичето беше много нервно от това, че трябва да се представи с новата си програма за пръв път пред нашите специалистки. Изглежда не само аз, но и те се чувствуваха по-спокойни на международни турнири, пред чужди съдийки, пред чужди треньорки.

Четири пъти Илиана изпусна обръча, три пъти заплете въжето. Този път съдийките бяха под всякаква критика. При тези грешки, при една много по-силна игра на Анелия поставиха Илиана на второ, Анелия на трето място. Събрах ги и им казах, че една Илиана Раева няма нужда от такива подаръци. Когато е силна, ощетяват я, когато греши — я лансират. Ако искат да помогнат на нашия спорт, да бъдат така добри да си уточнят критерия, да не играят ролята нито на благодетели, нито на наказателна рота. Анелия с нищо не е виновна и едва ли ще може да си обясни по какви правила съдят те. Бях извън кожата си.

Събрах отбора, поздравих Лили и Анелия за добрата игра, казах, че сигурно не взимат сериозно това класиране. Илиана няма какво да се безпокои. В такъв период е, в който не мога да искам върхова спортна форма. Настроението в отбора се подобри. Беше се настанила някаква неловка тишина. Първа се окопити Илиана:

— Добре, че го казахте. Беше ми страшно неудобно от Ани. Като че аз съм виновна. Чувствувам се много по-удобно, когато ме ощетяват, отколкото сега. Това направо на нищо не приличаше. Какви бяха тези оценки? Понякога ми идва да отида и да кажа на съдийките всичко, което мисля, а зная, че не бива.

Казвам:

— Разбира се, че не бива — и си представям как ме ръфат сега: „Тази Нешка с нейните безкрайни капризи, човек не знае вече какво да направи. Все е недоволна“.

На другия ден искам Илиана да играе обръча извън класирането с надеждата, че ще се стегне и ще го изиграе. Така — за да излезе с повече самочувствие от това състезание, в което я тормозеха и несполуките й, и излишното, натрапчиво съдийско толериране. Илиана изпусна отново четири пъти обръча, точно там, където и предишния ден.

Оставаха две седмици до международния турнир за купата на „Студентска трибуна“. Предстоеше ми тежка битка в тренировъчната зала. Първите дни — кошмарни. Илиана не е Илиана. Това вече беше присъдата и на специалистките, събрани в Кюстендил. Каквото захване, все не става. Добре че поне онова, мъничкото, не ми създаваше грижи. Страшно мобилизирано, Лилето тренираше като едно малко войниче. Почти нямаше нужда да го наглеждам. Въпреки това се занимавах повече с нея и Анелия. Оставих Илиана да изживее кризата сама, но към третия ден видях, че кризата се задълбочава. Нямах много време.

Разреших си нещо, което никога не съм си позволявала да правя — казах й, че нейното участие в Амстердам е най-сигурното нещо, което зная. Че до октомври имаме достатъчно време. Зная какво може Илиана и ако трябва, ще забравя всичко и ще готвя само нея, но тя в Амстердам ще е най-силната гимнастичка. Не ме интересува какво ще направи на „Студентска трибуна“. Дори да се провали, дори всички да я отрекат. Това няма никакво значение. Не й предложих само едно—да не участвува в този турнир, да го прескочи. Което означаваше, че независимо от депресията си трябва да се готви.

Никога не съм си разрешавала да казвам на някоя от моите гимнастички, че мястото й е сигурно. Винаги съм поддържала, че трябва да си го извоюват. Оказа се, че и като го извоюват, пак не е сигурно, затова бях престанала да им го обещавам и в такъв вид. Трябваше да се състезават, да доказват, да накарат спецналистките просто да не виждат друг избор. Да бъдат така безспорно над съперничките си, че да е неудобно да им отнемат това, което им се полага. И ето че сега на Илиана казвах: „Дори да се провалиш, ти, а не друга, ще заминеш за Амстердам“. Бях така убедена, че ако сме живи и здрави, до октомври няма да има спор за Илиана, че можех да го кажа с чисто сърце.

Нямаше да мога да си простя, ако се повтореше грешката с Валентина. На едно голямо състезание не отиде и я забравиха. Не биваше авансът на Илиана от Лондон да се стопи без следа. Бях я извикала у дома, за да й съобщя своето твърдо решение да посветя годината на тази цел — утвърждаването й в Амстердам. Лили все още зависеше от Кристина, въпреки че аз малко вярвах в това. Тази вечер Илиана слушаше, мълчеше. Не зная дали не се е чудила как се решавам да й кажа такова нещо, когато това съвсем не отговаря на принципите ми. На другия ден беше неузнаваема. Хвърчеше в залата и се надпреварваха с Лили и Анелия за тези „две без грешка“, които си бяха нашата парола…

Можех да посрещна международния турнир спокойна. Беше решено, че класиралите се на първите две места след седмица отиват в Корбей Есон. Федерацията беше подготвила документи за пет момичета. Не се знае, всичко става.

Бях забравила за избухването си в Кюстендил и едва сега, като влязох в зала „Универсиада“ и видях съдийките, си спомних. Представих си коя от чуждите съдийки къде е била на гости и какво се е говорило. Е, добре, какво от това! В крайна сметка на този свят човек си плаща за всичко. Невъздържана съм, защо ще очаквам после да ми простят. Седнах не толкова наперена, колкото влязох. Това, че в залата момичетата ми вече от десет дни хвърчат, е много хубаво, но какво ще кажат сега тези от съдийските маси?

Илиана започва и се вижда, че е над всякакви съдийски комбинации. Нищо няма да може да я спре. По начина, по който тръгва към килима, по начина, по който повдига глава още преди първия такт, ми е ясно коя ще е победителката. Днес Илиана ще бъде толкова силна, че няма да може нищо да я спре. Излиза Лили, играе едно въже, за което по-голяма част от тези тук могат само да мечтаят, и получава 9,20. Ясно! Не могат да улучат орлицата, стрелят врабчето. Никой с нищо не може да ми обясни това 9,20. Само че врабчето няма настроение да ги забелязва тези стрели. В следващите три уреда играе все по-силно, като че не е подгонено още от пъррвпя си старт. Подкрепя го залата и така до Илиана застава Лили.

После Лили обясняваше, че много се амбицирала, когато чула в съблекалнята да си говорят какво щели да си купят от Франция. „Казваха го, за да го чуя, за да ми покажат, че всичко е решено, пък аз играх, за да им докажа, че се решава тепърва този въпрос…“ Я го виж мъничкото, какво се оперва вече! Не могат да го стреснат леко с приказки в съблекалнята. Сбъркали са. Амбицирали са го, вместо да го уплашат.

Така заминах за Корбей Есон с Илиана и Лили. Винаги съм го обичала този турнир, който се утвърди като най-силния в нашия спорт. Ние нещо объркахме нашите турнири с претегленото влияние на фактора домакинство. Мисля, че за наше голямо съжаление това стана най-напред със „Студентска трибуна“. Едва сега започваме да възстановяваме реномето си. Но в Корбей Есон винаги са идвали първите сили на всички страни. Обичам го, разбира се, не само за това. С него са свързани най-хубавите ми спомени. Първата победителка в Корбей Есон съм аз. Победих Шугурова и бях толкова щастлива, че цялата ми грижа тогава беше да не ми личи прекалено. После победителка в него беше Галима. Оттам дойде и първата ми истинска треньорска радост — третата година Валентина Ганева втора, на пет стотни зад Шугурова и пред Дерюгина. Сега Илиана идваше като двукратна победителка. Навсякъде — от афишите, от фланелките, с които бяха облечени децата, от флагчетата и вимпелите и от самата купа, която чакаше новата си притежателка, ни се усмихваше Илиана. Момичето чак се притесни.

Само преди месец мислех, че няма да доведа за трети път тук Илиана. Три пъти малко трудно се печели такъв приз. Нека си остане победителката. Но в последния момент промених решението си. Нямаше по-готова от нея в момента, а и Корбей Есон в крайна сметка си оставаше винаги нещо като генерална репетиция на голямото състезание. Исках да ги видя двете — тези, които вярвах, че ще бъдат в Амстердам, в среща с най-силните гимнастички. Тук бяха Томас и Куткайте, за която в СССР в последно време доста се говореше, тук бяха Бошанска и Завеска, Вебер, Мендисабъл… Въобще елитът.

Илиана стартира като номер едно в състезанието с въже. В София беше играла над възможностите си за този период. Победата, която й струваше много, беше изчерпила доста от резервите на мобилизацията, още повече на вдъхновението. Игра едно разумно разчетено въже с мисълта да не сгреши — 9,30. Аз я предпочитам, когато се хвърля цялата, без разчети, дори и да сгреши, дори и да получи много по-ниска оценка, но тук ги оставих сами да избират тактиката си. Силата на Илиана е в огъня, не в счетоводството. Това 9,30 беше съвсем, заслужено наказание за умното й безпогрешно въже.

Лили играе в силния поток и когато всички претендентки за приза са приключили, Лили е убедително начело. Публиката направо е пощуряла по това жизнерадостно момиче, което играе толкова сложната си гимнастика с лекотата на весело безгрижно дете. Лили е цялата лъчезарна усмивка. Едва ли някой в тази зала може да си я представи намусена, настръхнала, ревлива, когато не може да се начуди защо точно на нея съм избрала този дяволски сложен елемент, който не става и не става, и не става… Ето че сега цял куп дяволски елементи стават, залата ще се събори от аплодисменти и Лили плува на гребена на тази радостна вълна.

Илиана загрява спокойно зад една преграда, през която се чуват като грохот аплодисментите. Да видиш Илиана разтревожена в такъв момент — боже упази! Тя сама на себе си никога няма да позволи такова презряно състояние. Заместник-председателката на нашата федерация Лили Цветкова е по-неспокойна: „Иди при Илианчето. Много тежко е да се играе след такъв аванс, какъвто е взела Лили“… Тежко! Тежко може да е на всеки, но не и на Илианчето. Това Илианче сега е станало опъната струна. Не зная какво бих могла да й кажа. Стоя, наблюдавам загряването, всичко върви, като че водено от някаква съвършена електронна система. Всяко изхвърляне, всяко търкаляне, всеки пирует е точно на мястото си. Уредите падат в ръцете й като привлечени от магнит. Илианчето влиза в своята суперформа. Казвам след дълго мълчание:

— Нали знаеш резултатите дотук?

— Не.

Ясно ми е, че знае много точно, но това „не“ не го приемам като лъжа. То е някаква особена гордост, която може да разбере само този, който е бил състезател. „Не“ означава, че мен не ме интересуват никакви резултати. Не играя за точки, аз си играя така. Не ме интересува никакво класиране и други такива глупости, без които спортистът, когато е така натясно притиснат, просто не може.

— Е, добре, да ти кажа тогава. Лили води така пред другите, че трябва да направиш чудеса, за да я настигнеш. Базата не е особено висока.

Илиана излиза, играе едни чудесни бухалки — 9,70. Сег вече, за да се изравни с Лили, й трябва 9,85 — оценка, кавато тук още не е вдигана. Наблюдавам новото загряване вече вярвам в чудеса. Просто не мога да разбера как Илиан няма да накара поне две от съдинките да вдигнат 9,9 въпреки че в тази комисия нямаме „свой“ човек. Казвам й само:

— Нали знаеш, че ти трябва 9,85? Тук още не са били толкова щедри. Хайде сега да те видя какъв състезател си!

Такъв състезател наистина не бях виждала. Макар че зная колко силна е Илиана, макар че я бях виждала да се концентрира така невероятно пълно, това изпълнение ме кара да настръхна, да забравя, че съм треньорката й. От първия до последния такт на пианото залата съпровожда лентата с аплодисменти, които накрая преминават във френетични овации. Никоя победителка до момента не е чувала това! 9,85 на един турнир, на който по правило се спазва някаква негласна академична пестеливост! Публиката протестира, иска повече, но Илиана е щастлива и на това, а аз — може би по-щастлива ог всякога. Горе — там, където съм стояла вече аз и два пъти Илиана, сега са двете ми момичета — Илиана и Лили.

Някоя от треньорките казва: „Струва ми се, че така ще бъде и в Амстердам“. Коя е била? Така изведнъж се струпват да ме поздравяват, толкова хубави неща ми казват, че чак когато си лягам вечерта, неспособна да затворя очи, си спомням, че някоя каза: „Струва ми се, че така ще бъде и в Амстердам“. Някоя го каза на руски: „Кажется, так будет…“

На шампионата на уредите Илиана е вече наистина изчерпана от това свръхнапрежение. Тук мога да видя какво значи да се изразходваш прекомерно, когато композициите са още нови, още неулегнали. Какво означава това напрежение — хем да не сгрешиш, хем да ги играеш с вдъхновение, с пълна сила, защото след онази пестеливост на въжето Илиана повече не си позволи да се пести.

В шампионата Лили шествуваше победоносно. Илиана е уморена. Точно пред лентата идва да ме попита:

— Има ли смисъл? Не е ли по-добре да спра?

— Мисля, че можеш да повториш вчерашната лента. Трикратната носителка на „Корбей Есон“ може да поднесе този подарък на публиката.

Илиана се усмихва така, че вече зная — ще събере отнякъде сили, за да приключи този турнир, както на нея й се полага. Игра този път лента за 9,90.

От Корбей Есон се върнах в тренировъчната зала с неспокойно сърце. Разбрах, че може да се разчита на способността на Илиана да се концентрира. Ако в тази фаза, когато новите й композиции все още не бяха станали напълно нейни (трябваше да мине доста продължителен период, за да почувствуваш това, което играеш, като част от себе си), тя успява да се концентрира така пълно, в следващите пет месеца може да се работи спокойно. Видях как се възприема Лили, когато е в пълна форма, в настроение на подем. И все пак ми предстоеше много работа. Исках откъсването от основните конкурентки да бъде така категорично, че да няма спор.

Освен това предстоеше ми републиканско първенство. Ако с всички тези турнири се стараех да убия у моите състезателки страха от състезанието, никак не успявах да се справя с него у себе си, когато дойдеше ред на републиканските първенства. Ако международните съдийки по-леко ми признаваха предимствата, тук дружествените интереси можеха да затворят очите за превъзходството в композициите. Чакаше се само някоя не от моя отбор да завърши без груба грешка, за да й дадат предимство. Сега, когато гледам протоколите, това, което твърдя, изглежда невероятно, защото моите момичета неизменно са на първите места, но аз зная най-добре, защото никой не следи с по-внимателни очи всички перипетии на едно състезание. Опитите да се подцени Илиана Раева в това републиканско първенство отекнаха у мене доста болезнено. Това, че в протоколите Илиана бе първа, не ми донесе радостта, която изпитвах, когато я видех първа на международен турнир. Обиждаше ме самото желание да й убият самочувствието. Това, че не успяваха, говореше добре за психическата й устойчивост, но това, че се стараеха, ме караше непрекъснато да съм нащрек. Не, наистина най-тежки за мене са републиканските турнири.

За пръв път от много години тръгнах за СССР с най-силните гимнастички на България. Казваха ми, че това е лудост. Че там съдийството сигурно ще бъде такова, че ще ни бият жестоко. Ще се върнем зле. Нищо не исках да чувам. Какво от това! Никога не съм казвала, че моите гнмнастички трябва само да побеждават. Ще им се случи да опитат и от горчивината на загубата. От дълги години съветската федерация не пускаше на наши турнири най-добрите си състезателки, ние също се стараехме да отидем с „тринадесети“ състав. Исках да разбия тази бариера. Никой няма полза от това.

В град Толиати ни посрещнаха много добре, зарадваха се, че виждат най-силните. И ако паднахме, то не беше от съдиитвото. Напротив, много нормално се оценяваше играта на българските състезателки. Само че бяха се изплашили. Ето това вече беше страх от състезанието, какъвто у тях до момента не бях виждала. Грешаха, та пушек се вдигаше. Толкова грешаха, че чак не ми се говореше. Мълчах. Говореха те. „Сега като се върнем в София — край на двата дни почивка“.

Бях въвела два почивни дни в седмицата. Правехме сериозни преходи из Витоша, така че не можеше да се нарече съвсем почивка. Освен това във всеки от другите пет дни имахме по две тренировки. Сега момичетата сами решиха да се откажат от единия ден в планината, въпреки че много се радваха на тези екскурзии. И сами поставиха такъв тренировъчен режим в залата, че просто не ме оставяха да кажа „още“.

Предпочитам, разбира се, победите. Те ми носят повече самочувствие, карат ме да стъпвам по-уверено на земята, стабилизират нашата малка група в работната зала, но тази загуба в Толиати ни беше много полезна. Отрезвяваща, предупреждаваща, мобилизираща. Тя дойде тъкмо когато новите композиции вече бяха завършени, работехме за стабилизиране, за артистичност и, струва ми се, добре работехме. Ако при онзи републикански турнир за купата на „Студентска трибуна“ можех да кажа на Илиана — грешките ти в този период не ме интересуват, те са съвсем естествени, не мога още да искам от тебе върхова форма, сега положението беше съвсем друго. В този период — август вече, такива грешки не ни се полагаха.

Излизаше, че нямам право на никакво спокойствие. Можеха да грешат и когато не се полагаше. При това не една, та да кажа — лошо й е било, не й потръгна, а и трите. Това, че можаха да се изплашат от такъв турнир, не бе ли навременно предупреждение, че всичко, което ни се бе виждало стабилизирано, има нужда от много и много още работа? Пак ме хвана паниката „не ми стига времето“, но този път имах съответно настроение и от другата страна.

Работехме на страшни обороти. Вече не се чуваше: „Защо толкова?“ Бяхме въвели „две без грешка“, което беше нашият патент. Играе се, докато станат две цели съчетания без никаква грешка. Това на всеки уред. Отначало беше страшно тежко. Стигаше се, разбира се, до много повече от две, после свикнаха да се концентрират и се случваше често тренировката да завърши с осем цели. Радвах се на тази концентрация, но скоро започна нещо да не ми харесва:

— Какво става с вашите „без грешка“, струват ми се скучни, а скучни не сме ги правили!

Оказа се, че всички вече са мислили за това. Концентрацията бе убила радостта от играта, артистичността. Въведохме към тези „две без грешка“ едно с оценка. Съдия бях само аз, но те бяха доволни. Знаеха, че отчитам всичко — и хубавото, и лошото, и че съм обективна, безпристрастна. Радваха се, като получат висока оценка, като че са я получили на голямо състезание. Илиана няколко дни говори как съм й „вдигнала“ 9,70 на въже. „Да получиш 9,70 на въже от другарката Робева! Представяте ли си каква страхотна съм била!“ Другите я дразнеха: „Стига си си спомняла. Я да те видим отново толкова страхотна“. И Илиана наистина отново играеше за 9,70. На европейското получи 9,80.

В четвъртък виках съдии. Тренировката минаваше като състезание. Момичетата идваха, явяваха се, виждаха оценките си и си отиваха. Така всеки четвъртък получаваха информация за състоянието си и за ползотворността на изминалата седмица.

В последния етап Кристина също започна усилено да тренира, но това й стигна колкото да види, че много не й достига. Мисля, че точно сериозните тренировки в тази толкова късна фаза я доведоха до паниката на последното контролно състезание. Може би това беше първият й опит от много години насам да се отнесе сериозно към едно състезание. Не можа да завърши нито едно съчетание без куп грешки. Тази вечер на заседанието на бюрото не се наложи да кажа нито една дума. Пожелаха ми успех с Илиана и Лили, резерва Анелия. Никакви спорове.

Родителите чакаха да им кажа решението. Поколебах се, а после се засмях. Не, този път нямаше да има никакво пререшаване. На един празник на гимнастиката в Холандия бях вече ходила с Илиана и Лили. Тогава известният западногермански гимнастик Еберхард Гингер казваше, че е вече възторжен почитател на художествената гимнастика. Където може, когато може и както може, ще я пропагандира. След като е видял Илиана и Лили, не вижда защо и момичетата от спортната гимнастика не се прехвърлят към нас. Защо отборите не са по шест? После питаше — а могат ли да се съберат шест такива силни гимнастички? Казвах, че може. По-лесно ще ни бъде, ако са шест, а така — безкрайни, изтощителни борби за три и две места. Гингер не се шегуваше. Негово беше предложението да станат всички на крака и да поздравят българките — тези, които са направили празника истински богат.

Сега, когато пристигнахме в Амстердам, директорът на пресцентъра ни посрещна с малко необичайна шега: „Внимавайте, имаме само българския и холандския химн. Нашият ще си го свирим на друго място, а за тази зала сме поставили на магнетофона само вашия. Да не ни подведете, защото страшно ще се изложим“. В програмата, която получаваха всички, които влизаха — големи цветни снимки на двете български момичета. На тренировките ни — много посетители. Фоторепортьори, журналисти. Във вестниците се появиха снимки на Илиана и Лили. Не обичах много предварителната шумотевица, но не казах нищо, разбира се. Има си хас да ме помислят за страхлива.

С нетърпение чаках да започне веднъж състезанието. Най-тежки бяха тези няколко дни преди голямата битка. Това оглеждане на тренировките, това „тото“, коя ще бъде! Може на журналистите да им е интересно да правят своите прогнози и после да казват „Аз познах“, но на мене единственото, за което не ми се щеше да мисля в тези дни, е коя ще бъде. Във всички интервюта и пред себе си повтарях все това — искам да изиграят всичко, което могат. Някъде дълбоко в мене, без да си разреша да го кажа гласно, фразата се продължаваше — която го направи, ще бъде шампионката. Защо си мислех все пак през цялото време, при всички забрани, които си поставях и насън, и наяве, че шампионката ще е точно Илиана?

Само преди месец на балканиадата във Варна безапелационна победителка беше Лили Игнатова. Направо триумфираща, Илиана изпусна обръча извън терена и тъй като той беше по-вдигнат гимнастически подиум, „катастрофата“ изглеждаше още по-голяма. И тогава нашите специалисти побързаха да предскажат шампионската титла на Лили в Амстердам. Илиана отново отписаха. Само месец преди балканиадата на последното контролно казваха — изключителна, фантастична, няма и не може да има равна на себе си, а сега с лека ръка я отрекоха.

И ето че сега журналистите пристигаха в тренировъчната зала и ме питаха: „Игнатова ли е вашата шампионка?“ Когато им казах — „Не. Раева“, се изненадваха. Не зная откъде и каква информация бяха получили, но и тези, които току-що идваха — питаха: „Коя е Игнатова?“ Бях доволна, разбира се. В този момент интересът към Лили ми беше по-нужен. Знаех, че Илиана скоро сама ще го привлече, а Лили бе дебютантка, на нея й бе нужно самочувствие. Това, че фоторепортьорите снимаха двете, беше също добре. Значи са попаднали в центъра на вниманието. Но това, че с наближаването на състезанието все повече ме болеше стомахът, никак не бе добре. Нищо, знаех, че започне ли първенството, дори няма да усещам, че имам стомах. Всичко бе тази позната стара болест — предстартовата треска, която, когато бях състезателка, беше песен в сравнение с това, което чувствувах сега.

Състезанието започна с ансамбловите. Нашите водеха убедително, както никога досега. В хотела тази вечер бе празнично, въпреки че никой още не можеше да се отпусне и да се зарадва с пълна сила. На ансамблистките им предстояха още две излизания, ние започвахме утре.

Ето че съмна, дойде най-сетне и това утро на 24 октомври. Закуска и тръгнахме към залата. Имахме тренировка. Някой попита защо тренираме така и в деня на състезанието. Днешният ден ще бъде и без това прекалено тежък. Във въпроса имаше наистина и грижа, и доброжелателство. Казах — за да се успокоим. „Мадам Робева се шегува…“

Не, никак не се шегувах. Най-често тъкмо когато казваш истината, не ти вярват. А не познавам друго по-добро средство за успокояване от сутрешната тренировка в деня на състезанието. Въпреки че днешният ден наистина щеше да бъде много тежък, прекалено уморителен. По програма — дванадесет часа! Щеше да продължи от 13 часа на обяд до 1 часа след полунощ.

И ето че нещо и в жребия, и в развоя на събитията се повтаряше от турнира в Корбей Есон. Този път с въже започна Лили. Греши, играе сковано. Божичко, та това съвсем не е Лили! Посрещам едно разплакало, разтреперано дете.

— Другарко, през цялото време нищо не усещах, не мислех, не зная как съм играла. Чух, че Ники престана да свири, и излязох. Много ли беше лошо?

Не можех да кажа, че беше хубаво. Разказах й, че и аз първия път съм била така. Даже не знаех какво трябва да играя. Готвя се за въже, а ме викат за без уред. Влизам и не зная после откъде да изляза. Първата поява на „голямата сцена“ е винаги такава. После човек се успокоява и вижда, че едно европейско първенство не е много по-различно, отколкото другите турнири. Ето, нали виждаш, тук са тези, които вие с Илиана победихте в Корбей Есон! Какво има да се плашиш? Впрочем с уплахата вече се свърши. То е само при първия уред. Сега другите три искам да ги играеш както ти си знаеш, силно, бойко. И да не мислиш за никакво класиране. Ти си дебютантка. От тебе никой нищо не очаква освен добра игра. Ти идваш най-вече, за да те забележат, не да те класират.

В този момент някой ни съобщи оценката — 9,40. Лили се усмихна през сълзи. Оттук нататък да й говоря, че няма да мисли за класиране, бе излишно. И аз, и тя вече знаехме, че борбата сега започва.

В същност, като наблюдавах после видеозаписа, тези три грешки, които ме зашеметиха в първия момент, почти не личат. Изглежда при бързото темпо, с което игра Лили, и съ-дийките не са могли да ги хванат. Останалото е само някакво общо впечатление за несигурност. Лили е усетила грешките и така, както не е мислила за съчетанието и не е знаела какво играе. Повтаряла е автоматично, като насън заученото. Толкова добре беше изработено това въже — силният уред на Лили, че и в такова състояние можа да получи 9,40. Излиза, че някои грешки могат да доловят съвсем малко хора, които познават в детайли композицията. Нищо. Лили много бързо успя да се съвземе и проведе борбата на другите уреди зряло, умно. Беше в силен поток. Видя, че изпреварва всички претендентки за титлата от другите страни. Оставаше само Илиана в другия поток.

Илиана трябваше да играе посред нощ лента и да завърши след полунощ обръч. Знаех, разбира се, че Лили е изпреварила всички останали и вече имам шампионка. Абсолютната титла, която толкова много очаквах, че не смеех дори пред себе си да го призная докрай. Сега оставаше да се разбере как ще се казва победителката — Лили или Илиана. И докато момичето загряваше на две крачки от мене, нашата група дойде да ми честити. Една по една. Илиана не показваше, че е чула нещо, въпреки че не можеше да не чуе. В този момент исках само едно. Никой да не влиза в залата и да остана сама с Илиана. Разбира се, чак толкова опака не можех да бъда, та да изгоня някого от тези, които пристигаха възторжени:

„Неше, честито! Имаш вече абсолютна титла!“ Не можех дори да кажа: „Можехте да потърпите с честитките поне още два часа“. Казвах кисело „благодаря“ и продължавах работата си. Сигурно изглеждах ужасно студена и неблагодарна.

Илиана нямаше да е Илиана, ако покажеше, че е чула, че е усетила нещо от цялата тази суетня. Загряваше така, че Бошанска каза: „Божичко, Илиана, как можеш никак да не грешиш! От какво си направена?“

Обикновено слабият поток се смята като неблагоприятен жребии. Илиана вече се беше научила да не се влияе от жребия. Нямаше никакво значение ниската база на потока. Момичето игра така, както се играе за шампионска титла, и я получи.

На другия ден в шампионата на уредите взе златен медал и на въже, и на обръч, и на бухалки. На бухалки — заедно с Лили, която прибави към своите медали и един златен на лента. Така се стигна до този куриоз — българките със седем златни медала от шест възможни (единият на ансамблистките). Към тези седем златни — и още три сребърни медала. Дали съм очаквала такъв успех? Не, разбира се. Да не съм луда! Как можех да искам такова нещо! То не можеше и да ми се присъни. Толкова бе хубаво, че чак ми беше неудобно. Когато журналистите обявиха Илиана и за „мис“, вече ме достраша. Страхувах се да не ни намразят другите. Такова нещо досега не бе имало.

Поуспокоих се малко, когато дойдоха и треньори, и съдийки да ме поздравят, да кажат, че успехът е напълно заслужен. Пръв дойде Виктор Сергеев, треньор на съветския отбор, след него Мария Чижкова, треньорката на чехословашкия отбор, след тях другите. Дойде и Камо, треньорката на японките. Те не пропускат нашите европейски първенства. Все снимат, снимат. Поздрави ме сърдечно и Ливия Меделонски, треньорката на западногерманките.

И толкова по-изненадана бях, когато в техния печат се появи статия, че българките са тръгнали с един непочтен номер — олово в дръжките на лентите. Статията е била поместена преди откриването на първенството. Случаят беше такъв. Техническата комисия настояваше да си сменят лентите десетина отбора от ансамбловите съчетания, защото намираше, че при захващането на лентата за дръжката има известно утежняване. Отборите протестираха, защото това е стандартно захващане, не са прибавяли нищо към лентата сами. Нашият отбор не беше между застрашените, но представителките на другите отбори потърсиха подкрепа при членовете на Жури д’Апел. Мисля, че им разрешиха накрая да играят с тези ленти. За индивидуалните изпълнителки и дума не бе ставало. Този въпрос стигаше до мене само защото виждах много колежки възбудени, недоволни, разтревожени. Не ме засягаше, защото не се отнасяше до българския отбор. Съчувствувах им, защото нямаше никаква вина от тяхна страна, а само ги затрудняваха. Зарадвах се, когато ми се похвалиха, че всичко се е уредило. И ето че в западногермански вестник се беше появило обвинението, че Илиана и Лили искат да спечелят с олово в дръжките на лентите. Що за нелепост, наистина! Как може така да се измислят обвинения, които нямат нищо общо с действителността! Може би това е бил съшият журналист, който на пресконференцията след победата питаше непрекъснато тези деца кога учат, виждат ли родителите си, защо не посещават дискотеки. Останахме изненадани от желанието на един човек да развали радостта от празника, но бързо забравихме за него. Всички останали ни приветствуваха, радваха се на двете момичета.

Истински щастливи се почувствувахме на родна земя. Посрещнаха ни близки, приятели. Искаха да разказваме и разказваме, въпреки че бяха видели вече всичко по телевизията. И бяха прави, защото по телевизията се вижда само част от състезанието, а то не е само в тези минути, в които играят гимнастичките, а и в часовете на очакване, в съпоставките между съперничките, в поведението на победителки и победени. Имаше такъв момент — Илиана и Лили бяха спечелили златния медал на бухалки, бронзовия — Лисовска. Публиката протестираше за Бошанска — четвърта. Илиана отиде заедно с Лили и поднесе своите цветя на Бошанска, до тях застана и Лисовска. От освиркване залата премина към аплодисменти.

Имаше и такъв момент — Кармен Ришар чу, че взима бронзов медал на обръч, и така се зарадва, че изтича да целуне Вебер, после изтича към почетната стълбичка, качи се на третото стъпало, после се сети, че не е поздравила победителката Раева и сребърната медалистка Игнатова, отиде и тях да целуне и отново застана на третото стъпало, като не преставаше да се смее. В залата ръкопляскаха и на тази толкова спонтанна радост.

У дома Стойчо и Аглика искаха всичко да знаят. Аглика е вече на три години. Идва често с мене в залата. Има си свои уреди — обръч, лента. Играе, по-упорита е от каките. Нейна любимка е Лили. Така че другото пропуска, но спомена ли Лили, нека да повторя. Какво каза Лили…

На аерогарата между многото посрещачи бе и Иван Абаджиев със своите момчета. Журналисти, оператори се струпаха около него. По този повод Абаджиев се шегуваше: „Ей, тези хора не се сещат толкова за мене, когато щангистите са победили“. След няколко дни ме предупреди отдалече и предпазливо: „Внимавай много сега с шампионките. Да не ги хване само звездната болест, че е много терсене заболяване. Патил съм от него доста“. После попита как тренира Илиана. Когато му казах — много упорито, малко се успокои. (На Илиана й предстоеше само след месец състезание за купата на Интервизията и си почива само един ден.)

И все пак имаше нещо, което Абаджиев не ми каза. То се носеше като въпрос, като подмятане:

— Казват, че си предпочитала шампионка да стане Илиана.

— Разбира се.

Подмятането увисна неловко. Може би според предвижданията трябваше да се защищавам и да се оправдавам, да отричам — как, те и двете са мои състезателки, как може такива подозрения…

Те и двете са мои състезателки, и на двете съм дала шампионска подготовка, но в момента на европейското първенство по-готовата от двете беше Илиана Раева. Аз не играя с моите момичета на играта „потупване по рамо“. Никога не съм крила от тях, че в момента по-голямата гимнастичка е Илиана. Може да се случи така, че в дадени състезания Лили да я изпревари. И се случва. Няма състезател, който само да побеждава. Но, струва ми се, че и двете знаят откъде идва предимството на Илиана. Тя играе винаги пълно. На всяка тренировка. С музика и без музика. На нея най-рядко може да й се случи да каже — това не мога. То е изключително събитие, нейното „не мога“. Тогава цялата зала притихва и се обръща да види какво става. Лилините „не мога“ никой вече не забелязва. Може би след време и тя ще се научи да не манкира, да бъде всеотдайна в тренировките, за да бъде така убедителна в състезанията, както засега от тях само Илиана може.

Не се ли страхувам, че между тях може да се породи ревност, завист, че добрият колектив може да се разбие още от първия голям успех? Страхувам се, разбира се. Зная колко болна е атмосферата тъкмо след успех. Зная колко хора са дошли при Лили да й кажат, че много съжаляват, че тя не е шампионката. Много от тях сигурно отиват и при Илиана да й кажат колко много се радват, че тя е шампионката. Никога няма да се свършат тези сбъркани сателити около нашумелите спортисти. Понякога в къщи най-близките от най-добри чувства могат да нанесат най-голямата вреда. Била съм втора и зная как могат да те отровят, като започнат да ти говорят калко си повече от другата и колко си ощетена. Зная й колко сеирджии има, които ще бъдат доволни да видят една разпра. Не мога да изолирам момичетата от всички приказки. Те ще дойдат неминуемо. Сигурно са казвали на Лили, че аз съм искала в Амстердам шампионка да стане Илиана. Лили поне не се е изненадала. Тя знае, че през тази година направих много двете да се стабилизират, да имат възможно най-добрите композиции, да имат най-добрата подготовка, да си спечелят име на силни гимнастички. Знае, че до Илиана исках да наложа нея. Каквото исках — направих го. Останалото зависеше от тях. И всяка направи, каквото можа. И двете — много. Илиана спечели толкова медали и признание, колкото нито една шампионка преди нея. Лили е първата дебютантка с такъв успех. На Илиана й предстоеше още едно състезание, за да завърши тази толкова хубава 1980 г. — за купата на Интервизията. Този път в София. Отдавна не сме били домакини на този турнир. Дойдоха шампионките на СССР, ЧССР, Унгария, Полша, Румъния, ГДР. Тренирахме и получавахме непрекъснато информация. Бошанска е в страшна форма. Томас не греши. Кордуш е много напреднала. Ковач е оригинална, напомня с нещо треньорката си Паточка. Полякинята и германката — млади, много приятни гимнастички. Между всички тези информации нещо като полупредложение — ако Илианчето се чувствува уморена, ако не е добре, може да се откаже.

Илианчето се чувствува много добре и никак не е уморена, Нека никой не се безпокои. Излезе в зала „Универсиада“. Искаше да играе пред своя публика. Искаше всички, които я поздравиха за успеха в Амстердам, да видят играта й тук, в София. Искаше, разбира се, още веднъж в директен двубой да победи съперничките си, шампионките от шест страни.

Защо е била толкова сигурна, че ще победи? Състезание е, всичко се случва. Ето това — защо Илиана може да излезе на такова предизвикателство само месец, след като е спечелила титлата, трудно може да се обясни. Това спокойствие, тази увереност или я имаш, или я нямаш. Илиана я има! Игра, спечели петте златни медала, прие поздравленията на своите приятелки и съпернички от другите страни и се върна само след един ден почивка отново в тренировъчната зала. И застана така, както всеки ден — отначало да изпълни всичко, което Коцев ще поиска в часа за екзерсиса, а после — за нова тренировка. Сменяме бухалките, усложняваме обръча, от въжето остава горе-долу само музиката. Не, не виждам никаква опасност от главозамайване при шампионката.

С Лили сменяме бухалки, лента и въже, с Анелия — след като цялата 1980 г. мина под знака на непрекъснатите смени, вече се установяваме на композиции, които най-после харесват и на мене, и на нея.

В залата са и Диляна Георгиева от Пазарджик, Мариела Спасова от Плевен, Мая Леонидова от Търговище. По-малки състезателки, които искам да растат до големите, да поемат от тях така, както навремето тези, сегашните големи, поемаха от Валя. И работят трите, малките, така упорито, че непрекъснато ме връщат към онова време, когато Илиана, Анелия, Лили бяха малки.

И ето сега, след такъв успех, какъвто и в най-смелите мечти не съм си представяла, често си спомням с носталгия за онези първи дни, когато дойдох в залата на „Герена“. Такива възторжени, добри деца. Какво стана през тези години? Търсех упорито, настойчиво промените, радвах се на израстването на гимнастичките, радвах се на всяка нова композиция, защото разкриваше по нещо ново, което се е появило в последните месеци у момичето. Отначало налучквах. Това, което не подхожда, веднага си личи, това, което може — също, докато се стигне до най-вярното. После вече стигах по-бързо до най-точното решение. Само че момичетата се променяха и това изискваше нови промени в топката, въжето, лентата, бухалките, обръча. Доволна съм, че след толкова смени на композициите в Амстердам показах такива, които се харесваха на всички. И ето че чак след европейското изпитах особено остро тази носталгия по малките гимнастички. Може би такава носталгия изпитват всички родители. Искат децата им да пораснат, да ги видят успели, а често се връщат към това, колко мили са били, когато са били малки.

Може би съм много уморена. При десетото Лилино „Защо, другарко?“ чувствувам, че леко ми се завива свят. Това е всеки ден. Често избухвам. Понякога съжалявам за тези избухвания не заради Лили, а заради останалите. Не е приятна атмосферата в зала с намръщена треньорка. Но не виждам как да не избухвам, когато Лили идва и ме пита с тон на обвинител: „Защо аз трябва да играя по две цели на въжето?“ Разбира се, много добре вижда, че и другите играят по две цели, че не е натоварена повече. Всички в тази зала имат този проблем — умората. Аз също. И въпреки това всеки се справя някак си. Момичетата си играят по двете цели и знаят много добре защо е това, само Лили не знае и се държи така, като че за нея е въведен специален режим. И тъй като това е седмото или осмото „защо“ за деня, казвам й: „Защото ми прави особено удоволствие да те гледам как се мъчиш с две цели“. Лили плаче неутешимо пет минути, после се смее с тази нейна най-лъчезарна усмивка и идва да си изиграе двете цели в прекрасно настроение, с чисто изпълнение. Да ти е драго да я гледаш. Съжалявам, че аз не мога да си сменям така бързо настроенията. А и няма смисъл. Само след час ново затруднение. Казвам й, че трябва да изнесе левия крак напред, и Лили има вече удобен случай да поспори: „Как, като е зад десния…“ На Аглика да го кажа, ще го направи, без да ме пита, но сега трябва да стана и да покажа едно съвсем елементарно движение на европейската шампионка на бухалки и лента. И така безкрайно. Уморително, изтощително.

Не е глупава. Отличничка в училище. Преподавателите не могат да се нахвалят колко била находчива, интелигентна, какъв пъргав ум, а в залата се разсипва да ми задава по цял ден глупави въпроси. При поставянето на нови композиции — кошмарна история. По двадесет пъти „защо“. За всяко нещо „защо“. Опитвам се да поговоря разумно:

— Добре, Лили, ти вярваш ли ми, че съм избрала за тебе най-хубавото, което може да се избере за тебе — така както, когато поставям композициите на Илиана, Анелия, Мариела, Диляна, Мая, избирам най-доброто за тях?

— Да, разбира се.

— Чула ли си някога Илиана да ме пита защо това, а не друго?

— Не, Илиана не пита.

— А ти защо непрекъснато, при всяко ново движение питаш?

— Защото искам да зная.

Правя неимоверни усилия да довърша „разговора“.

— Какво искаш да знаеш, Лили?

— Защо точно това движение.

— Ами нали знаеш моя вечен отговор — защото дълго съм мислила, търсила и съм убедена, че на този етап точно това за тебе е най-хубаво.

Лили се залива в сълзи. Ако ни гледа някой отстрани, ще си помисли, че съм й съобщила нещо страшно.

На другия ден изкарваме почти без въпроси, след това — отново. Лили има толкова качества, че ако тренира нормално, би направила чудеса. Отскоклива, гъвкава, бърза. Повтарям й всички случаи, в които е побеждавала. То е било неизменно след спокойни тренировки. Заредят ли се тези капризи, непременно се отразява и на състезанието. Лили слуша внимателно, сама знае, че е така, но не може да го преодолее. Когато един елемент не стане три пъти поред, залива го със сълзи, греши още десет пъти, тръшка се с нейното: „Не мога, не мога!“ Знае, разбира се, че ще го направи, че после ще получи наградата си — залата ще забележи и аплодира точно тези най-трудни елементи, които Лили съпровожда с хубавата си усмивка, но защо аз трябва да ги мъкна с толкова сълзи, разправии, нерви! Понякога си мисля, че наистина ще бъде най-добре Лили да отиде при друга треньорка. После, разбира се, си казвам — какво му е доброто? И там ще плаче…

Илиана работи леко, усвоява бързо. Не хленчи, въпреки че нейните тренировки не са по-леки. Може би затова, че приема с доверие всичко, което й кажа. Новата композиция тук се ражда с вдъхновение, с радост. И Илиана, разбира се, се уморява, но не ме занимава с това. Мисля, че ако имах десет като нея, в залата нямаше да ми тежи. Илиана е пластична, мека, лирична. Постепенно откривах, че всичко й лежи. Носи в себе си танца, артистичността. Това, че вярва, че новият елемент е най-доброто, което в момента мога да й предложа, й помага той бързо да стане като част от нея. Тренира така, като че е в препълнена зала, като че я гледат във всяка частица от секундата хиляди очи. И все пак достатъчно е да влезе един външен човек по време на нашите тренировки, за да се разгърне още по-широко, въпреки че само преди минута съм мислила, че дава всичко, което може да се даде на този етап от подготовката. Убедена съм, че свръхконцентрацията, която на няколко пъти през годината прояви, се дължи и на поведението й в тренировъчната зала.

Когато отидох да избирам деца на тренировките на Златка Бончева, Анелия беше свитичко момиченце. Спънати крачета, свити раменца. Нямаше да му обърна внимание, ако Златка не беше ги накарала да играят волно без уред. Ани направи едно движение с ръцете, което ме накара да трепна и да се вгледам по-внимателно в нея. Поисках я. Златка се учуди, но и зарадва.

Сега тъкмо Анелия е една от гимнастичките, които най-много вълнуват. Такава грация, толкова движение с тялото, толкова затрогваща сила във всяко движение, толкова усещане на музиката! Цяло богатство! Само че тъкмо това богатство ми създава безкрайно много грижи. Не мога да я отуча да не манкира в тренировката. Рядко показва всичко, което може. Не е така амбициозна като другите две.

Людмил Коцев разказва за неговите часове: „Не смея да похваля Илиана. Лили направо се смачква. Когато похваля Лили, Илиана леко помръква, въпреки че гледа да не й личи. Мога да ги хваля двете, колкото си искам. На Ани й няма нищо. Тя изпълнява всичко, което й кажа, но много не се престарава, докато другите две гледат все да се изпреварят“.

Това е и в тренировките. Лили се разболява, когато поставям новите бухалки на Илиана, Илиана наблюдава с интерес въжето на Лили и веднага иска още по-сложно за себе си. Анелия не се интересува от техните композиции, играе своите и когато дойде това нейно вдъхновение, в което дава всичко, онези двете стоят като треснати да я наблюдават. Не зная какво си мислят. Може би, че ако Ани в едно състезание изиграе четирите си уреда така, както сега, публиката ще пощурее по нея. След такъв празник на Анелия онези, шампионките, хвърчат по терена. Как бих искала по-чести да са и празниците! Какво не бих направила, за да изтръгна всичко, което има у това момиче, но изглежда нейната стеснителност е по-голямо от желанието да побеждава.

Напоследък ми помага един млад артист — Стефан Стефанов. Той още в самото начало хареса гимнастиката на Ани и до нея се застоява повече. Интересно, че пред него тя не се стеснява. Това, което искам непрекъснато от нея и го получавам на десет дни веднъж, Стефан постига с лекота. Пред него Ани подчертава пълно акцентите, композициите й изглеждат по-богати, по-наситени с динамика и красота. С нетърпение очаквам първото състезание, в което ще покажем една нова Анелия.

Когато се състезавахме ние, не бяха на мода честите смени на съчетанията. Най-напред забраниха моето въже и се наложи да го сменям. Виждаше им се на съдийките тогава недопустимо да има характерни стъпки. Сега гимнастичките се стремят да наситят по-богато играта си с тях, но тогава трябваше да ги премахна. След въжето дойде по още една смяна на всички уреди. За осем години. Мария също имаше по една смяна през това време, Румяна дори игра някои свои съчетания открай докрай. Същото беше и със съперничките ни от другите страни. Шугурова се яви със своя оригинален обръч през 1969 г. във Варна и игра същото до 1979 г. на европейското първенство в Мадрид. Анелия само през тази година смени четири обръча. Това, разбира се, не може да се вземе за еталон на работа. Търсех „свръхобръча“ на Анелия и все не бях дововолна, докато намеря този, четвъртия. Нормалната смяна обаче за мене е на година. Най-много година и половина с една композиция. Може би възприех това, защото започнах да работя с тези момичета още когато бяха деца. Промените у тях налагаха и промени в композициите, но ми се струва, че няма да мога да спра и когато вече видя, че са пораснали, с оформени характери, с данни, които са вече доказани и ярко изразени. Смяната на съчетанията си остава за мене нещо като втори комплекс — след онзи „не ми достига времето“ идва това „може да стане и по-хубаво“… Тъкмо е завършена една нова композиция, още не сме успели да й се нарадваме и вече идват нови идеи. Налагам си три месеца преди голямото състезание нищо да не променям, нищо да не прибавям: само работа за стабилизиране, за чистота, за кристална точност на детайла.

В тези три месеца, когато си налагам нищо ново да не прибавям, все си спомням как дойде Тепавичаров в Станке Димитров да наблюдава тренировките ми. Гледа, гледа, а после спокойно, напълно в неговия стил, ми каза:

— Нешке, знаеш ли, че ако поставяш на всеки четири дни по нещо ново, накрая ще заминеш за световното първенство с един експонат на трудност и оригиналност, но момичетата няма да могат да го понесат. Ще се объркат от такава многотия. Всичко трябва да улегне, да се затвърди. Освен това, както на всеки десет секунди ги подсещаш какво трябва да правят, така ще свикнат с твоя глас, че ще го очакват и на първенството, а там не се разрешава на треньора да се обажда, Освен това, ако ми разрешиш да купя една бутилка вино и довечера си отидеш да спиш, а мене да ме оставиш с тях, утре ще ти кажа още.

Отивам да спя, но спи ли се? Минава десет часът, а в съседната стая лудо веселие. Накрая не издържам и влизам. Не съм знаела, че Таня Кънева може така хубаво да танцува, Когато вижда, че съм влязла, момичето се захлупва на леглото и не мърда.

Прибирам се в стаята и зная, че няма нужда Славчо да ми казва на другия ден нищо. С една бутилка вино дванадесет момичета се развеселиха, не от виното, разбира се, а от възможността да се отпуснат, да потанцуват, да се посмеят. Моят режим — в десет часа да са заспали, изглежда от време на време трябва да се нарушава. Трябва им след тези тежки тренировки и малко разтоварване. Спомних си, че Жулиета се ядосваше: „На тренировките сте уморени, а падне ли ви да танцувате, няма умора“. Ами да, разбира се, то е друго!

Моите момичета сега ходят и на дискотека. Когато сме на лагер, понякога отивам с тях. Много ми е полезно да ги наблюдавам как се чувствуват на площадката, необременени от планове, програми, елементи, съчетания. Най-хубаво танцува Анелия. Ако можеше така да се отпусне на тренировките, на състезания! Докато гледам танците им, ми идват много идеи за техните бъдещи композиции. Разбира се, не им казвам, че ги наблюдавам с толкова интерес. Това сигурно ще ги скове.

И така, всяка от тях има по четири-пет смени на композициите във всеки уред. Оттам идват всичките ни затруднения. Оттам са тези реки от сълзи на Лили. Ако играеха едно и също в продължение на две-три години, сигурно нямаше да имам проблеми. Щях само да поддържам формата. Само че точно това не мога. Знаех, че ще бъде така още от самото начало, от първите дни на треньорската ми дейност. Не исках вече никоя от моите състезателки да изпадне в положението, в което бях аз в Хавана, Валентина — в Лондон.

В Хавана нямаше отделна зала за загряване, само един дълъг тъмен коридор. Стоях на крайчеца му, беше наближило времето да излизам, и наблюдавах играта с лента на Шугурова. Яко се заплете — 9,15. Излязох да играя и аз същата лента. Съчетанието беше задължително. Играх без грешка. Бях доволна. Чаках оценката — 8,90. Сигурно бе някаква грешка. Подадох се от тунела да видя дали е моят номер. Моят е. Тогава се скрих в дъното на този тъмен тунел, плаках, без да вярвам, че някога този плач може да спре, и повтарях „защо, защо, защо“. Не бях усетила кога Тепавичаров бе дошъл до мене.

— Неше, не питай защо. Това е много женски спорт, логика няма. Само на такъв въпрос не може да се отговори в тези зали.

Месец, след Хавана ме извика, за да ми каже отново, че в нашия спорт логика няма, че на мене от самото начало ми е отредено второто място в нашия отбор. Той лично ме моли да не се отказвам, да продължа да се състезавам. И в Ротердам ще бъда пак втора от българките. Може би Мария ще бъде шампионка. Обичам ли я или не, това няма никакво значение, ще трябва да й помогна. Мисля, че каквото и да беше решил Тепавичаров, щях да го изпълня. Втора, втора. Предпочитах честни, ясни, точни взаимоотношения. Не исках вече да слушам това — този път ти вече ще си шампионка.

Тази негова откровеност ми харесваше повече, отколкото всяко сваляне на звезди. Така продължих.

В Лондон, когато Валя получи за нейната безупречна лента 9,15 и разбра, че за нея повече шанс няма, я заварих също така в един тъмен ъгъл в истеричен плач и с този въпрос „защо, защо, защо“… Тогава знаех, че трябва да успокоя Валя, но в никакъв случай не бива да я убеждавам да продължава да се състезава в следващите големи първенства. Нямаше да мога да й кажа: „Ти, Валя, може да си първа в осем контролни в България, но тук съдийките са ти отредили третото място сред българките, защото Кристина е вече име, Илиана се хареса в Мадрид, а тебе те забравиха, но дай да продължим. Ти ще си бъдеш трета и ще помагаш на другите“. Нямах сили да кажа на Валентина такова нещо.

Тогава казах на себе си, че ще се явявам на световни и европейски първенства само със състезателки, които няма да дават възможност за такива оценки, когато не са сгрешили. Композициите им трябва да бъдат така ярки, запомнящи се и вълнуващи, че да няма никакво значение в силен или в слаб поток играят. Исках да имам непременно композиции за 10 за да не може да се намери откъде да се смъква.

С тази мисъл се върнах от световното първенство в Лондон — да направя всичко възможно, та моя състезателка да не се завира никога по тъмните ъгли, за да плаче с този въпрос „защо“.

Сега в Амстердам съдийките не можеха да решат предварително коя от двете българки трябва да бъде втора. Имаха равни шансове за титлата. Можеше да я вземе всяка от тях. Тази, която остане втора, може да търси причините само в себе си. В никой случай вече в съдийките. Това, което искам на световното първенство в Мюнхен през октомври 1981 г. е да отида с три толкова сигурни, че да не се знае коя е третата, да ме питат за нея, както за Лили — тя ли ви е шампионката?

Разбира се, това няма да може да мине без нерви в залата, без ядове за килограмите, за фасоните, за манкирането. Сега поставям нови композиции на всички уреди на всички гимнастички. Това е колкото хубав, толкова и главоболен период. Понякога се случва да не издържа, да кажа на Лили да напусне тренировката. Тогава Лили се засилва изведнъж да тренира, като че нищо не е чула, а когато все пак трябва да напусне залата, Анелия ще се разплаче и ще провали тренировката. Защо? Мъчно й било за Лили. А за мене не й ли е мъчно? Анелия не може да разбере какво ми е на мене, та да й е мъчно. Лили е изгонена нали, а не аз. Мене пък ми е жал за Анелия. Ако не беше толкова добра, малко спортна злобица да имаше, нямаше кой да я победи с всичко, което има у нея. Илиана мълчи. Буреносен облак. Мълчи и работи. С настроение и без настроение, Илиана не отстъпва от дневния си план. Може да го преизпълни, това най-често се случва, но не си отива, ако нещо не е свършено. При това няма никога да каже „не сгреших“, като я виждаш, че е сгрешила. Няма да го каже дори ако е сигурна, че не съм я видяла. За нея е достатъчно, че тя знае за грешката си. Ще стои в залата и ще повтаря, докато не се убеди, че е усвоила движението, както трябва.

Сега сме в такъв период, че не съм съдия, а само треньор. Всичко минава пред очите ми. Пред мене тренират седем момичета. Към моите шест е дошла на лагер и Илиана Илиева от Кюстендил. Тереза се готви за участие в ансамбловото съчетание. На първия конкурс от 29 кандидатки е на първо място. Наблюдавам всички и по една всеки ден по-подробно. Така че атмосферата е точно за бури. И именно затова често си мисля с носталгия за онези първи дни, когато слушаха всичко като хипнотизирани, хвърчаха из залата с надеждата, че ще ги харесам, ще ги похваля. Правех го рядко, но когато се случваше, виждах една грейнала от щастие муцунка. Тогава другите не се сещаха дори, че трябва да им се развали настроението от това, че някоя е похвалена. Деца. Колко по-благодарна е работата с тях! Само че на мене ми се искат големи гимнастички, които да побеждават в големи състезания. Ще трябва да се справям и с проблемите, които носи тяхната възраст.

Често се връщам към Жулиета. Как успяваше да ни накара нас, много по-големи момичета, да слушаме и изпълняваме безпрекословно всяка заповед. Не можех да си представя някоя от нас да си позволи такова държане, каквото сега Лили си позволява. Само веднъж си разреших да не играя, защото ме болеше кракът и подът в залата на Белмекен беше твърд, и Жулиета ме изпрати веднага с първата кола, която тръгваше надолу. И това — месец преди световното първенство.

Спомням си и друго. Жулиета ме извика и ме попита какво ще направя, ако тя напусне ЦСКА, ще отида ли с нея. Казах — да, разбира се. По-късно треньорката се сети, че не съм я попитала защо иска да напусне и къде ще отидем. Не се стигна дотам, но тя много се гордееше тъкмо с това, че за мене няма никакво значение права ли е или не, никакво значение няма къде ще ме заведе. Действително не попитах, защото и наум не ми е идвало, че може да не бъде права в нещо, а къде ще ме заведе — наистина ми беше все едно, стига само да съм с нея.

Понякога си мисля какво ли бих чула, ако кажа на моите момичета — тръгвате ли с мене, където и да отида? Коя какво ще каже? Не, не искам дори да мисля. Не е хубаво да се предизвиква съдбата. Дано не ми се наложи да им поставям такъв въпрос, но наистина е интересно коя как ще отговори… Сигурно и без този въпрос щях да поискам да се срещна с трите, да поговоря за изминатия дотук път, да видя коя как го вижда, коя какво си спомня от първите дни, от всички тези години. Как според тях се е променила Нешка Робева, как — те самите. И все пак този последен въпрос на Нешка, докато си спомняше за някои случки от времето, когато е била състезателка, и после — като треньорка, ме накара с още по-голямо нетърпение да чуя какво мислят трите й състезателки.