"Тетрадката" - читать интересную книгу автора (Спаркс Никълъс)

Неочакван посетител

Ной приготви закуска за Ели, докато тя спеше във всекидневната. Нищо особено — бекон, бисквити и кафе. Той сложи подноса до нея, когато се събуди, и след като ядоха, отново се любиха. Това беше неумолимо, категорично потвърждение на онова, което бяха споделили предишния ден. Ели изви гръб и изкрещя силно, разтърсена от финалната вълна на удоволствието, сетне обви ръце около него и двамата останаха вкопчени един в друг, задъхани и изтощени.

Изкъпаха се заедно и Ели облече роклята си, която беше изсъхнала през нощта. Тя прекара сутринта с Ной. Двамата нахраниха Клем и провериха всички прозорци, за да се убедят, че някой от тях не е пострадал от бурята. Два бора бяха разцепени от светкавици и вятърът беше отнесъл няколко летви от покрива на бараката, но иначе имотът беше незасегнат.

Ной я държеше за ръката през повечето време, но понякога спираше да говори и само се взираше в нея. В такива моменти на нея й се искаше да каже нещо, но нищо не й идваше на ум и просто го целуваше.

Малко преди дванайсет Ной и Ели отидоха да приготвят обяд. И двамата умираха от глад, защото не бяха яли почти нищо от предишния ден. Използвайки каквото имаха под ръка, те изпържиха малко пилешко месо, препекоха си хляб и обядваха на верандата, слушайки серенадата на един присмехулник.

Докато миеха съдовете, някой почука на вратата и Ной отиде да отвори.

Отново почукване.

— Идвам — каза Ной.

Още едно почукване, този път по-силно.

— Идвам! — повтори той и отвори вратата.

„О, боже мой!“

За момент той се втренчи в красивата жена на около петдесет години, която можеше да познае, където и да я видеше.

Ной бе изгубил дар слово.

— Здравей, Ной — каза тя накрая.

Той продължи да мълчи.

— Може ли да вляза? — попита тя с равен глас, който не издаваше нищо.

Ной промърмори нещо и тя мина покрай него, спирайки се пред стълбите, които водеха към горния етаж.

— Кой е? — извика Ели от кухнята и жената се обърна по посока на гласа й.

— Майка ти — отговори Ной накрая и веднага след това се чу звук на разбито стъкло.

— Знаех, че ще те намеря тук — каза Ан Нелсън на дъщеря си, докато тримата седяха около масичката за кафе във всекидневната.

— Откъде беше толкова сигурна?

— Ти си ми дъщеря. Един ден, когато имаш деца, ще разбереш. — Тя се усмихна, но гласът й беше напрегнат и Ной можеше да си представи колко й е трудно. — Аз също видях онази статия и забелязах реакцията ти. Забелязах също безпокойството ти през последните няколко седмици и когато каза, че отиваш да обиколиш магазините по крайбрежието, знаех много добре какво имаш предвид.

— А татко?

Ан Нелсън поклати глава.

— Не, не казах на баща ти, нито на някой друг. Освен това никой не знае къде съм сега.

За момент настъпи тишина и Ели и Ной очакваха с тревога какво ще последва, но Ан мълчеше.

— Защо дойде? — попита Ели накрая.

— Мислех си, че аз трябва да ти задам този въпрос.

Ели пребледня.

— Дойдох, защото трябваше — каза майка й. — И предполагам, че това е същата причина, поради която си дошла и ти. Права ли съм?

Ели кимна.

Ан се извърна към Ной.

— Последните няколко дни сигурно са били пълни с изненади за теб.

— Да — отговори той просто и тя му се усмихна.

— Знам, че няма да ми повярваш, но аз винаги съм те харесвала, Ной. Просто смятах, че не си подходящ за дъщеря ми. Разбираш ли това?

Ной поклати глава и отговори доста рязко:

— Не, не го разбирам. Това просто не е честно по отношение на мен. А също и по отношение на Ели. Иначе тя не би била тук.

Ан го гледаше мълчаливо, но не каза нищо. Чувствайки напрежението, Ели се намеси:

— Защо каза, че е трябвало да дойдеш? Нямаш ли ми доверие?

Ан се извърна към дъщеря си.

— Тук не става въпрос за доверие. А за Лон. Той ми се обади вчера вечерта, за да разговаря с мен за Ной и сега пътува насам. Изглеждаше много разстроен и реших, че трябва да знаеш това.

Ели си пое въздух.

— Той идва насам?

— Поне така каза. Дори си отложи делото за следващата седмица. Предполагам, че скоро ще бъде в Ню Берн, ако не е вече пристигнал.

— Ти какво му каза?

— Почти нищо. Но той знае всичко. Спомнил си е, че му бях споменала за Ной преди много време.

Ели преглътна с усилие.

— Каза ли му, че съм тук?

— Не. И няма да го направя. Това е нещо между теб и него. Но познавайки го, аз съм сигурна, че той ще те открие тук, ако останеш. Достатъчно е само да проведе няколко телефонни разговора. Виждаш, че аз все пак те намерих.

Макар и притеснена. Ели се усмихна на майка си.

— Благодаря ти — каза тя и Ан протегна ръка към нея.

— Знам, че с теб сме различни, Ели, и че гледаме на нещата по различен начин. Аз не съм съвършена, но направих каквото можах, за да бъдеш щастлива. Аз съм твоя майка и винаги ще бъда такава. Което означава, че винаги ще те обичам.

За кратко Ели остана замислена и след това попита:

— Какво трябва да направя?

— Не знам, Ели. Решението си е твое. Но трябва да го премислиш добре. Просто се опитай да си отговориш какво би искала.

Ели се извърна настрани със зачервени очи. Миг по-късно по бузата й се търкулна сълза.

— Не знам… — Гласът й заглъхна и майка й стисна ръката й. Ан погледна Ной, който седеше с наведена глава и слушаше внимателно. След като разбра намека й, той кимна и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори. Ан прошепна:

— Обичаш ли го?

— Да, — отвърна Ели тихо. — При това много.

— А обичаш ли Лон?

— Да, но по друг начин. Не, както обичам Ной.

— Ти никога няма да обичаш някого толкова, колкото него — каза майка й и пусна ръката на дъщеря си. — Аз не мога да взема това решение вместо теб, Ели. Изборът е изцяло твой. Но искам да знаеш, че те обичам, и че винаги ще те обичам. Знам, че от това няма да ти стане по-леко, но не мога да направя нищо повече.

Тя посегна към джоба си и извади от там пакет с писма, вързани с връв. Пликовете бяха стари и леко пожълтели.

— Това са писмата на Ной. Аз не ги изхвърлих и никога не ги отворих. Знам, че не трябваше да ги крия от теб и съжалявам за това. Но просто се опитвах да те предпазя. Не разбирах, че…

Шокирана, Ели взе писмата и задържа ръката си върху тях.

— Трябва да тръгвам, Ели. Предстои ти да вземеш важни решения и нямаш много време. Искаш ли да остана в града?

Ели поклати глава.

— Не, ще трябва да се справя с това сама.

Ан кимна и известно време остана, загледана в дъщеря си. Най-накрая стана, заобиколи масата, наведе се и я целуна по бузата. Прочете въпроса в очите на Ели, когато тя се изправи и я прегърна.

— Какво ще правиш? — попита майка й, притискайки я до себе си. Последва дълга пауза.

— Не знам — каза накрая Ели. — Благодаря ти, че дойде. Обичам те.

— Аз също.

Докато я изпращаше до вратата, на Ели й се стори, че майка й прошепна „Послушай сърцето си“, но може би просто така й се стори.