"Доклад" - читать интересную книгу автора (Вапцаров Никола)

Никола ВапцаровДоклад

Часът е седем. — Да губиме време не струва. Но гледам — отсъствуват двама. И знаете, мене ми идва да псувам, защото нехайството значи измама, предателство значи към нашето дело. Макар и шаблонно, аз смело ще кажа, че трябва да влеем умът и кръвта си, живота си даже във нашта идея. Аз почвам доклада. Ако случайно в него мъничко мисъл не стига, търсете виновника — моята младост, сърцето ми с кръв непокорна на тигър. Какво ще докладвам? Какво ще усуквам? Да почна с войната в Китай ли? — Излишно! Та аз съм просмукан от мъка и чукам на вашата съвест за нещо по-висше, което е вплетено в нашия спомен, което гневно в гърдите напира, умира и пак се заражда в сърцето и носи прекрасното име Родина! Ако с главите си счупим вратите, подпрени със мрака на днешното време, ако умреме на поста си, верни на гладния повик на нашата ера, това е прекрасно, но чакайте, нека поставим наясно въпроса. — Далеко не мерим ли, твърде далеко, другари? Аз мисля, че първата капка, която от своята кръв за света ще пролея, ще бъде за мойте поробени братя, ще бъде за Нея! И ти се опитай да спориш със мене. Та аз за секунда, за миг ще те смажа. Аз чувствам горещите думи на Ленин: „Прав е другарят Вапцаров“ — ще каже. И тъй — към доклада. Докладвам направо — аз страдам! Но някой ще каже тогава: „Забравяш — въпроса е толкова личен… Ти можеш да страдаш, тъй както обичаш, но твоята мъка ще трогне малцина.“ Грешите — аз страдам за свойта Родина. Аз страдам за вас, и за себе си страдам… Защото живота ни бие сурово в лицата, а ние примигаме, братя, защото перото си топиме ние далече, далече — през девет морета и наште куплети едва ли достигат до робската мъка, която в сърцето народно е свила възел от змии. Работи работник в хлебарница „Охрид“. Очите червени, мишците потни. Във стаята душно, в сърцето студено, в сърцето омраза и ропот. Работи работник в хлебарница „Охрид“. А вътре задушно и сиво. Но всеки си има малко в живота и радост, и нещо красиво. — Някаква фирма увиснала горе, фирма, зацапана с синьо. Но за работника тя е простора над Охрид тя е Родина. Числа. А числата — това е съдбата на някакъв беден чиновник. В ръцете размерно сметалото трака като курдисан часовник. Това са шестнайсет години, протекли без радост, ала и без мъка. Без мъка и радост в живота човешки — е нещо по-лошо от пъкъл! Но ето веднъж някой песен полека подкарал така от досада: някаква песен си пеел човека как мътен и кървав бил Вардар. Сметалото спряло. Сметалото млъкнало, станало синьо във стаята, сякаш от здрача. И ето, пръв път след шестнайсет години човекът с числата заплакал. В полето, където морето допира — тръстика, блата и комари. Там привечер чайките с крясъци викат и дебне малария. В блатата отровните пари задушват, убиват, изсмукват живота. И хората зли, и с напукани устни псуват на майка теглото. Те сеят, но кръстове никнат. Децата се раждат със жълти зеници. Ех, майко ле моя, в строя тръбата ще свика все отбор войници! А старите още сънуват житата край Струма, край Вардар и Места. Но някой в леглото ръмжи и с ръката си чергата грубо намества. И пролет, когато прииждат ятата, от скръб аили атавизъм, плодът в утробите тъй се премята, че пукат на майките ризите. А ние се тътриме тука излишни за нашите братя. Жестоко!… И с кръв по челата живота ни пише: „Изгубили свойта посока.“ Да, пишем. И пишеме верно и честно, защото ни смазва живота. Но колко от нас са написали песни за този незнаен работник, който се просва в леглото без мисъл, но в съня си кошмарен мисли за Охрид, за лодката мисли, която в детинство е карал? Колко от нас са написали песни? Питам ви — кой е написал? Затуй и народа със нас е на „Вие“ — не чувства но свои, ни близки. Дълбоко в сърцето си мъката крие и гледа ни някак изниско. Послушайте, верно е, нас ни отплесна епохата, хляба, живота. Помислихме ние родината тесна за нашите песни, защото очите ни гледаха нейде звездите и чакахме само сигнала, когато зората със гръм ще отприщи на дните водите преляли. Очите ни гледаха само звездите, пред нас те не виждаха нищо. А в Прилеп са скрити в мъха на стените легенди, които ни чакат. Открий със ръката кората на мрака, пиши! И не бой се нататък! Вятъра пее в Пирина, в скалите, пее в усои, в увини — колко са паднали в боя за своя покрив и свойта Родина! Вятъра пее в зелените листи: слушай и само записвай. Записвай го просто и честно, тъй както просто го пее народа — „Заплакала е гората все зарад Индже войвода…“.