"Незнайко на Луната" - читать интересную книгу автора (Носов Николай)

Десета главаВ Драголника

Такелажно отделение или просто дранголник, както го бяха кръстили самите арестувани, в полицейското управление се наричаше едно огромно помещение, напомнящо на пръв поглед корабен склад, по многобройните лавици на който се слагат различни корабни принадлежности, назовавани най-често с общото име такелаж. Разликата беше само в това, че тук на лавиците нарове лежаха не корабни принадлежности, а обикновени дребосъчета.

В средата на дранголника се намираше чугунена печка с дълги ламаринени кюнци, които минаваха през цялото помещение. Около печката бяха насядали няколко дребосъчета и печаха картофи в горещата пепел. От време на време някой от тях отваряше чугунената вратичка, изваждаше от пепелта опечения картоф и почваше усилено да го духа, като го прехвърляше от ръка в ръка, за да изстине по-бързо. Другите дребосъчета седяха по наровете или просто на пода и всяко от тях се занимаваше с някаква работа: едно, с игла в ръка, кърпеше вехтата си дреха, друго играеше с приятелите си на морски шах или разказваше на желаещите да го слушат някаква печална история из своя живот.

Помещението нямаше прозорци и се осветяваше от една-единствена електрическа лампичка, която висеше високо на тавана. Лампичката беше слаба и светеше, както казват, само под носа си. Когато попадна в дранголника и вратата след него се затръшна, Незнайко разтърка очи и се опита да различи поне нещичко в полумрака. Ползата от това беше малка — той само размаза по лицето си черната боя, с която бяха изцапани ръцете му.

Щом видяха новодошлия, няколко по-любопитни дребосъчета наскачаха от наровете долу и се затичаха към него. Незнайко уплашено отстъпи назад, подпря се с гръб до стената и се приготви да се защищава. Дребосъчетата забелязаха неговата изцапана физиономия и неволно се разсмяха. Незнайко разбра, че няма от какво да се страхува и лицето му също се разтегна в усмивка.

— За какво те изпращат при нас? Какво си направил? — почнаха да го разпитват дребосъчетата.

— И аз не разбирам, братлета! — призна си Незнайко. — Казват, че съм откраднал двадесет милиона, сам не зная какво: фендрики ли, фертики ли…

Силен смях заглуши думите му.

— Сигурно фертинги — подсказа някой.

— Точно така: братлета, фертинги. А пък аз, честна дума, дори не зная какво е това фергиги… фентриги…

Всички прекрасно знаеха, че фертингите са пари, затова думите на Незнайко бяха сметнати за остроумна шега.

— Ти, както виждам, си шегобиец! — обърна се към Незнайко едно дребосъче, което стоеше най-отпред.

То беше без риза. Точно в момента, когато Незнайко влезе, то зашиваше една дупка на ризата си и сега продължаваше да стои с риза в едната си ръка и с игла в другата.

— Е добре де, да допуснем, че ти наистина нищо не си отмъкнал — рече друго дребосъче с остригана, кръгла глава, — но все за нещо са те спипали, тъй ли е?

— Честна дума, братлета, нямам никаква вина. Просто се наобядвах в една гостилница и този тип каза: „Дай парите!“ А пък аз не бях вземал от него никакви пари!

Всички отново се изсмяха високо.

— Значи ти се наобядва и не даде парите, а?

— Какви пари? Обяснете ми поне вие, братлета, какви са тия ваши пари?

— Е, добре де, стига си повтарял едно и също! — каза най-после някой. — Направи майтапа и… край!

— Но аз не се шегувам, братлета! Аз наистина не зная какво е това пари.

— Хайде, стига, стига! Да не вземеш да разправяш, че си паднал при нас от Луната!

— Не, братлета, защо от Луната? Аз съм долетял при вас от Земята.

— Е, това вече не е измислено чак толкова добре! — каза остриганият. — Ами тогава ние с тебе къде сме, а? Та нали ние сме на Земята!

— О, не, братлета, вие сте на Луната!

— Ех, че го каза! — разсмя се този, който беше без риза. — А Луната, според тебе, къде е? Луната е около Земята. Ей я на къде е — отгоре! — и той посочи нагоре с иглата, която държеше в ръка. — Луната, това е небесната шир, а Земята — земната шир: Това го пише във всяка книжка. А нашата Земя също като пумпал се върти вътре в Луната. Разбра ли?

— Това аз го зная — отвърна Незнайко. — Не знаех само, че вашата Земя също се нарича Земя. Аз ви говоря за другата Земя, за планетата, която се намира ей там, далеко, зад тази ваша външна Луна.

— И тъй, ти значи си долетял при нас оттам, а? — с престорено учудване попита остриганият.

— Оттам — потвърди Незнайко.

— Виж ти! — завъртя глава остриганият. — Я ти, братле, върви по-скоро да се измиеш, защото много си се изплескал, докато си летял!

Незнайко се приближи до умивалника и почна да се мие на чешмата, а дребосъчетата се заловиха да спорят помежду си. Едни твърдяха, че Незнайко нарочно измисля разни небивалици, за да обърка полицията; други казваха, че той чисто и просто е глупак и дърдори, каквото му дойде на ум; а трети решиха, че е побъркан. Дребосъчето, което беше без риза, уверяваше всички, че Незнайко може би се е побъркал от четенето на книжки, а в книжките наистина е казано, че зад външната Луна има някакви огромни планети и звезди, на които уж също живеели дребосъчета. И ето, той сигурно си е въобразил, че е долетял тук от такава планета. Лудите винаги се смятат за някакви велики личности, знаменитости или смели пътешественици.

В това време Незнайко свърши с миенето и попита:

— Ами къде ви е кърпата за лице?

— Я виж ти какво му се приискало! — прихна остриганият. — Тук е дранголник, а не хотел, разбра ли? Такъв разкош като кърпа за лице не ни се полага.

— А как да се избърша?

— Чисто и просто ще изсъхнеш. Ето, ако искаш, постой близо до печката и ще изсъхнеш.

Незнайко седна при дребосъчетата, които се грееха край печката. Остриганият също седна до него.

— Значи ти наистина не знаеш какво нещо са парите? — попита той Незнайко.

— Наистина — отвърна Незнайко.

— Тогава трябва да ти се покаже.

Остриганият извади от джоба си няколо медни монети.

— Ето виж — каза той. — Тази, най-малката монета, се нарича сантик, а пък тази, по-голямата, е два сантика; ето още една също такава монетка — пак два сантика. Ето две монети по пет сантика, виждаш ли? Значи аз имам всичко петнадесет сантика. А сто сантика правят един фертинг.

— А за какво служат те, тези сантики? — попита Незнайко.

— Как тъй за какво? — учуди се остриганият. — С тях можеш да купиш, каквото си искаш.

— Какво значи това „да купиш“? — не разбра Незнайко.

— Ех, че си загубен! Да купиш — значи да купиш — обясни остриганият. — Ето ти например имаш шапка, а аз, както виждаш, имам петнадесет сантика. Аз ти давам петнадесетте сантика, а ти ми даваш шапката си. Искаш ли?

— Защо ще си давам аз шапката? — отвърна Незнайко. — Шапката мога да сложа на главата си, а със сантиките какво да правя? Те са медни и такива едни кръгли.

— Ето, ясно е, че ти си кръгъл глупак! Този, който има сантики, може да си купи всичко с тях. Ето ти например искаш да ядеш, нали?

— Сега засега не искам.

— Е, скоро ще поискаш. А тогава какво ще правиш? Имаш ли парички, ще си купиш нещо за ядене. Нямаш ли — ще стоиш гладен!

— Съгласявай се — прошепна на Незнайко седналото до него дребосъче с дълъг перчем на челото. — Туй, което казва Стригания, е вярно. А ние с тебе ще си купим с тези петнадесет сантика картофи и ще ги печем в пепелта. Знаеш ли колко е вкусно?

— Вярно — потвърди Стригания. — Вземай парите, докато ти ги давам. Петнадесет сантика са хубава цена за такава шапка. И без това никой няма да ти даде повече.

При тези думи той смъкна синята шапка от главата на Незнайко и му пъхна в ръката монетките.

— Дръж, дръж, какво му мислиш толкова! — усмихна се перчемлията. — Ние с тебе ей сега ще си купим картофки и ще си хапнем един път!

— Ами откъде ще вземем картофите? — попита Незнайко.

— Ти дай насам парите, а пък аз ще уредя всичко! Тук, разбираш ли, все пак е затвор, а не гастроном.

Перчемлията взе от Незнайко парите. Десет сантика той незабелязано пъхна в джоба си, а пет сантика стисна в юмрук, приближи се до вратата и почука полекичка три пъти. Ключалката щракна. Вратата се открехна и вътре надзърна познатият и вече полицай Дригел.

— Слушай, Дригел — зашепна перчемлията, — отпусни ни, братле, картофки за пет сантика. Искаме да направим един малък гуляй, да нагостим с картофки новака.

— Дадено! Дай насам парата — измърмори полицаят.

Перчемлията му подаде монетката. Вратата се затвори. След известно време тя пак се отвори и Дригел мушна в ръцете на перчемлията книжна кесия с картофи.

— Видя ли как става тая работа? Имаш ли парички, братле, никъде няма да пропаднеш! — самодоволно рече перчемлията и изсипа картофите от кесията направо на пода край печката.

— Какво е това? — учудено попита Незнайко.

— Как тъй какво? Не виждаш ли — картофи!

— Но защо са толкова дребнички?

Картофите действително бяха много дребни. Всяко картофче беше колкото бобено зърно. Незнайко ги гледа, гледа и най-после почна да го напушва смях. Стриганият се спогледа с другарите си и скришом завъртя пръст пред челото си, като искаше да им каже с това, че Незнайко се е побъркал.

А перчемлията каза:

— Няма какво да се хилиш. Картофите са съвсем редовни. По-хубави от тях няма.

— Е, у нас картофите не са такива! — рече Незнайко. — У нас картофите са ей толкова едри! — разпери той ръце встрани, сякаш се готвеше да обхване слон. — У нас картофите стават такива, че е невъзможно да ги извадиш от земята. Изкопаваме по-дребните, а с едрите никой не ще да се занимава. Тъй си и остават в земята.

— Е добре де — каза перчемлията, — ние ще сложим картофите да се пекат в печката, а ти през това време ще ни разказваш приказки.

— Та аз не ви разказвам приказки. Аз ви говоря истината — отвърна Незнайко. — Тук всичко е някак си дребничко: ябълките колкото юмрук, крушите — нищо и никакви, малините — близнеш ги и те изчезват, градинските ягоди — колкото нокът, краставичките — колкото един пръст…

— А вашите ягоди да не би да са по-едри? — попита Стригания.

— Нашите ягоди са ей такива! Самичък не можеш вдигна и една ягода. А малините са ей такива! Краставиците са колкото мене, доматите — също. А дините са големи колкото двуетажна къща.

— Лъже и дори не се изчервява — обади се някой.

— Лъже, та се къса! — подкрепи го Стригания.

— Но аз не ви лъжа, братлета! Почакайте малко и сами ще видите. Ние ви донесохме семена от нашите растения. Има и краставици, и домати, и дини, и цвекло, и моркови, и ряпа…

— Ами те къде са, тези семена?

— В ракетата.

— А ракетата къде е?

— Ракетата е ей там — Незнайко посочи с пръст нагоре. — На същата тази ваша Луна.

— Ха, ха, ха! — раздаде се от всички страни.

Най-високо се смееше този, който си кърпеше ризата.

— Е, братле, добре го измисли това — каза той. — Опитай се да се изкачиш там!

— А трудно ли е да се изкачиш?

— Засега освен тебе май никой друг не е бил още там.

— Тогава ще трябва да се измисли нещо — рече Незнайко.

— Е, ти, братле, помисли. Тук ние не забраняваме на никого да мисли.

— Но защо ракетата е там, а ти си тук? — запита Незнайко едно дребосъче, чиито черни очи неспокойно играеха насам-нататък.

— Е, ние се прилунихме, кацнахме значи на повърхността на Луната, а после аз отидох с Шишко в пещерата, пропаднах в една дупка и се озовах тук.

— Значи ти наистина си дошъл при нас от Луната?

— Наистина.

— Ами да не би да си сънувал всичко това?

— Честна дума ви давам, не съм го сънувал.

— Е, щом не си го сънувал, то такова нещо трябва да се отпразнува! — заговори Стригания. — Тъкмо и картофите са готови. Ще почерпиш с картофи новите си приятели, нали? Как се казваш?

— Незнайко.

— Слушайте, братлета — тържествено обяви Стригания. — По случай пристигането си на нашата планета Незнайко черпи всички ни с картофи.

Лунните жители одобрително зашумяха. От всички страни се протегнаха ръце и почнаха да изваждат от пепелта картофите. Край печката мигновено избухна свада. Няколко дребосъчета дори се сбиха помежду си. Само за минута всички картофи бяха разграбени и когато Незнайко посегна към печката, в нея нямаше вече нищо.

— Какво е това, нито едно картофче ли не остана за тебе? — съчувствено попита перчемлията. — Ти потърси по-добре, братле. Там сигурно има още.

Колкото и да ровеше обаче в печката, Незнайко не намери нищо — само дето си изцапа ръцете с пепел.

— Е, никой не ти е крив! Така ти се пада! — рече Стригания. — Друг път да не зяпаш. Знаеш ли какъв народ се е събрал тук? Както си вървиш, и подметките ти ще отрежат. Носа ще ти откъснат, без дори да усетиш, глупакът му с глупак!

— А ти не ме наричай глупак, чуваш ли! — обиди се Незнайко. — Върни ми обратно шапката!

— Как така ще ти върна шапката? Ами че ти нали ми я продаде? Върни ми тогава парите!

— Никакви пари нямам аз.

— Братлета, я го погледнете! — извика Стригания. — Сам ми продаде шапката, а сега си я иска обратно!

— Я стига си се втелявал! Дай му шапката! Вие с Перчема нарочно му скроихте това, за да го измамите — обади се едно слабичко, остроносо дребосъче, което наричаха Козлето.

— Какво? — извика Стригания, като пристъпи към него. — Ти чуваш ли. Перчем, какво казва той? Я му дай да разбере!

Перчема се спусна с юмруци срещу Козлето, но получи такъв удар от него, че полетя встрани. Стригания се притече на помощ на своя приятел и те двамата започнаха да налагат противника си. Няколко дребосъчета се втурнаха да защищават Козлето, други започнаха да помагат на Перчема и на Стригания. В миг пламна общ бой. Само след минута целият дранголник виеше, пищеше, стенеше и охкаше от ударите. Мнозина се биеха, без дори да знаят за какво започна всичко това. Две дребосъчета се покатериха на горния нар. Едното, провесило се надолу, удряше с пръчки всички, които минаваха край него, а другото плюеше върху главите им. Някакво шишкаво дребосъче грабна от печката гореща пепел и се мъчеше да напраши с нея очите на другите. Във въздуха хвърчаха на всички страни различни тежки предмети: канчета, лъжици, паници и дори обувки. Желязната печка беше съборена и димът от нея пълнеше помещението.

В цялата тази неразбория никой не чу как ключът изщрака в ключалката. Вратата ненадейно се отвори и като вихър нахълтаха четирима полицаи: Дригел, Сигел, Хмигел и Пхигел. И четиримата бяха облечени в гумирани електрозащитни пелерини с качулки и въоръжени със свръхдебели, усъвършенствувани, високоволтови електрически палки. Те се хвърлиха в самия център на сражението и почнаха да удрят с електрическите си палки биещите се — кого по челото, кого по носа, кого просто по врата или по тила. Електрически искри с пращене хвърчаха наляво и надясно. Сразени от електрическите удари, дребосъчетата падаха като подкосени. Незнайко също се преметна, тъй като получи силен електрически удар по ухото. Падналото близо до него чернооко дребосъче го бутна с ръка в хълбока и му пошепна:

— Пълзи по-бърже встрани. Трябва да се скрием под лавицата. Бързо!

Двамата изпълзяха на лакти встрани и се мушнаха под нара — също като две хлебарки в някоя пукнатина.

Не се минаха дори и пет минути и всички дребосъчета бяха натъркаляни на пода като цепеници. Щом някое от тях направеше опит да се изправи или дори само помръднеше, и четиримата полицаи дотичваха до него и почваха да го шибат от всички страни. Свърши се с това, че никой вече не се опитваше да стане и дори не мръдваше.

След като обхвана с поглед на победител полесражението и се убеди, че всички дребосъчета лежат неподвижно, полицаят Дригел напълни от чешмата една кофа с вода и заля все още пламтящия огън в прекатурената печка. Дранголникът моментално се напълни с гъста пара.

— Така ви се пада! — измърмори Дригел и запокити празната кофа на пода. — Сега вече и на баня няма да има нужда да ходите!

Тази забележка на Дригел предизвика гръмогласния смях на Сигел, Хмигел и Пхигел. След като се смяха до насита, и четиримата полицаи се строиха в редица и се оттеглиха на изходните си позиции. Вратата се затръшна. Ключът иззвънтя в ключалката. Всичко наоколо сякаш беше измряло. След малко изпод наровете един след друг почнаха да изпълзяват онези, които се бяха скрили там още в началото на боя. Това бяха най-разумните обитатели на дранголника, които знаеха, че за каквото и да започнеше бой, той неизбежно завършваше с появяването на полицаите, от които си изпащаха всички наред: и виновни, и невиновни.

След известно време повалените от електрическите палки също почнаха да се окопитват и пълзешком да се прибират по местата си.

Щом си полежаха и починаха на наровете след боя, всички се заловиха да търсят вещите си и да турят в ред помещението. Няколко дребосъчета поставиха на мястото й катурнатата на една страна печка и отново я запалиха. Малко по малко редът беше възстановен и всички вещи — намерени. Само Стригания не можеше да намери шапката на Незнайко.

— Виждаш ли какво направи? — викаше той на Незнайко. — Аз ти дадох паричките, а шапката къде е? Сега си нямам нито пари, нито шапка.

— Е, нищо — утешаваше го Перчема, — ние няма да му простим това. Той ще ни плати, за шапката. Утре ще се заемем с него, а сега е време да спим.

Двамата се покатериха на своите места. Към Незнайко се приближи Козлето:

— Ти, Незнайко, май наистина си глупак! Защо си даде шапката? Да не ти се е прищяло да отидеш на Острова на глупците?

— А какъв е този остров?

— Че ти нищо ли не си чувал за Острова на глупците? — учуди се Козлето.

— Нищо — призна си Незнайко.

— Тогава слушай: при нас всичко е позволено. Не е позволено само да нямаш покрив над главата си и да ходиш по улиците без риза, без шапка или без обуща. Ако нарушиш това изискване, полицаите те улавят и те изпращат на Острова на глупците. Смята се, че щом не си в състояние да си изкараш пари за храна и за квартира, ти си безнадежден глупак и мястото ти е само на Острова на глупците. Най-напред там ще те хранят, ще те поят, ще те гощават, с каквото искаш, без да правиш нещо. Яж, пий и се весели, спи и се разхождай, колкото ти душа иска! От такова глупаво прекарване на времето ти постепенно оглупяваш на този остров, подивяваш, после започваш да обрасваш с косми и в края на краищата се превръщаш на овен или на овца.

— Не може да бъде! — извика Незнайко.

— Не вярваш ли? — усмихна се Козлето. — Аз ти казвам истината.

— Но защо дребосъчетата се превръщат там в овце?

— Там въздухът е някак си вреден, разбираш ли? Всичко е от този въздух. Всеки, който не работи и живее безгрижно, рано или късно се превръща там в овца. Богаташите, които живеят на Острова на глупците, имат полза от това. Те най-напред харчат пари, за да хранят дребосъчетата, дават им възможност да лентяйствуват, а когато дребосъчетата се превърнат в овце, те могат да се хранят с трева и няма нужда да се харчат никакви пари за тях.

— А какви са тези богаташи? — попита Незнайко. — При нас няма никакви богаташи.

— Богаташи са тези, които имат много пари.

— А защо им е на богаташите да превръщат дребосъчетата в овце?

— Толкова ли не разбираш! Богаташите карат работниците си да стрижат овцете, а вълната продават. Големи капитали натрупват така!

— Ами защо и самите богаташи не се превръщат там в овце? Вредният въздух не им ли действува?

— Въздухът, разбира се, действува и на тях, но който има пари, той и на Острова на глупците се нарежда добре. С пари богаташът ще си построи къща, в която ВЪЗДУХЪТ се пречиства, ще заплати на лекар, а лекарят ще му предпише хапчета, от които вълната не расте толкова бързо. Освен това за богаташите съществуват тъй наречените салони за разхубавяване. Щом някой богаташ се нагълта с вреден въздух, той бързо тича в такъв салон. Там за пари почват да му правят разни компреси и масажи, за да може овнешката му муцуна да заприлича на обикновено лице. Наистина, тези компреси не винаги помагат много. Погледнеш такъв богаташ отдалеч — нормален, а вгледаш ли се по-отблизо — нищо и никакъв овен! Само това, дето има пари, иначе си е истински глупак, честна дума ти давам!… Впрочем време е вече да спим. Хайде да отидем да ти потърсим легло — завърши Козлето.

Те почнаха да обикалят между наровете, като се мъчеха да намерят свободно място. Ненадейно някой бутна Незнайко по рамото. Незнайко вдигна глава и видя на горния нар черноокото дребосъче, което му беше помогнало да се скрие от полицаите.

— Качвай се горе — пошепна дребосъчето. — Тук до мене леглото е свободно.

Незнайко бързо се покатери горе.

— Ти се дръж по-близо до мене, Незнайко — каза черноокото дребосъче. — Аз ще те защищавам, защото изглежда че ти наистина си някъде отдалече и съвсем не си запознат с тукашните обичаи.

— Как се казваш? — попита Незнайко.

— Името ми е Мигс, но можеш да ме наричаш просто Мигача.

Незнайко си легна и тъкмо щеше да заспи, когато изведнаж си спомни за Шишко.

— Майчице! — извика той. — Ами че Шишко остана там!

— Какъв Шишко? — учудено попита Мигача.

Незнайко почна да му разкажа как са летели в ракетата с Шишко. Мигача рече:

— Ти не казвай засега никому нито дума за това. Те и без това няма да ти повярват и само ще си навредиш. Всичко трябва да се прави с разум. Според мене, тук няма да те държат дълго. А ние ето какво ще направим. Ще ти дам писмо до едно сигурно дребосъче. Щом се освободиш, ще отидеш право при него. То ще те приюти на първо време, а после ние с тебе ще се срещнем и ще уредим една работа. Не се безпокой, всичко ще се оправи: и на Шишко ще помогнем, и ние ще спечелим от това. Аз имам вече в главата си готов план…

Мигача искаше да каже още нещо, но в този момент очите на Незнайко се затвориха и той заспа така дълбоко, както отдавна вече не беше спал.

Това беше неговата първа нощ на Луната.