"Небесни рудници" - читать интересную книгу автора (Теллалов Николай)

2.

Чувствителните гравидетектори измерват огъванията на изкривеното Айнщайново пространство-време и оценяват масата и координатите на струпванията вещество. Обсегът на детекторите е хиляда и кусур километра. Фотоумножителите приличат на очища на водно конче или богомолка.

(Васил е виждал и двете гадинки на живо в инсектариума и богомолката му допадна. Непременно ще си купи такова миниатюрно страшилище за домашен любимец, когато най-сетне фиксира котва и стане стопанин на собствен стиковъчен възел или купи къща върху твърда повърхност.)

Телескопите дебнат за черни парчета материя на фона на звездния прашец, търсят блуждаещи в необятното пространство скали, планини, цели малки безпланетни континенти. Селекторът е нагласен да реагира на метеорити, по-малки от петстотин метра. Засега нищо заслужаващо вниманието на ловеца. От време на време БК се обажда, вдига аларма за евентуална плячка, но при проверката излиза, че това е поредният хондрит, обикновен каменен планетоид или просто едро паве, само от любезност именувано „желязо-каменно“.

Скука.

А и времето на мисията изтича. Номерът е не само да пипнеш богато камъче, трябва и да го доставиш на купувача в уговорения срок. Иначе текат неустойки.

Васил се разсейва през безкрайните часове несменяема вахта с игра на триизмерен шах. Партията се развива с посредничеството на форум в Скайнет и новото разширение Соларнет. Арапов няма представа дали противникът му си седи у дома на Земята, дали е служител в лунен офис, колега в каюта космолайнер или орбитална станция, а може пък да живее под куполните убежища на Марс. Не се разбира от само себе си що за човек е. Закъснението на сигнала не се отчита в протокола на връзката когато общуваш през виртуалните форуми и клубове. Пък и Васил не проявява интерес към личността на партньора си, все му е едно с кого играе. Има си принципи — не се сприятелява с хора по радио или по кабел, изключително очи в очи. Принципи, какво да ги правиш. Само дето годишно му се събират няколко седмици пребиваване на места, където да се озове очи в очи с други човешки същества, тоест да общува с хора по човешки. Останалото време отсяда в кабината на космоотсека, в ортопедичния противоускорителен ложемент, наричан от лаиците „кресло“.

Освен шаха разтуха му е четенето. Напоследък рядко разлиства художествена литература, все каталози за жилища зарежда в принтера или на екранния четец. Търси в Скайнет и обяви за покупко-продажба на недвижими имоти и масивни движими такива. Няма търпение да се развлича с романи или разкази. Васил е зает да мечтае, смесвайки бляновете си с планове. Ето сега, ако сполучи да прибере богато самородче, ще удари солидна печалба, ще си оправи сметките със всички кръвопийци и кислородогълтачи измежду кредиторите, да им се пропукат илюминаторите дано, пък накрая току-виж останала прилична сума, която точно да стигне за приемлива вила в малък лунен кратер. Не ламти за голяма, площ до седем хиляди квадратни метра, съответно и полезният херметичен обем ще е у-ха! Или пък, защо не, станция с ротиращ „геврек“, нека си има псевдогравитация. Пак неголяма станция, до двеста тона конзолната конструкция да е — какво по-добро за сам човек? И вече за съвсем краен случай — къщичка с градина в подходящ климатичен пояс на дъното на земния атмосферен океан…

Хм, сам човек, а? Ако проима собствен кратер, орбитър или къщичка, надали ще се примири да е сам. Непременно ще си намери момиче. Ще се ожени. За един космонавт никога не е късно да създаде семейство. Сред малкото хубави (и безплатни) неща на тая професия е гарантираното право да държиш „разсада“ си в криобанката за сперма и яйцеклетки. Трезорите са защитени с противорадиационна броня, намират се под охрана и химически молекулен контрол, с една дума — всичко е тип-топ. Потомците на Васил няма да страдат от последиците на преживените от него слънчеви бури, никаква генетична грешка не ще настъпи заради безтегловността, наличието или липсата на магнитни полета, никой от рисковите фактори на начина му на живот и работа не ще се отрази на децата му. Семейството ще е здраво и задружно. Случи ли се това, той ще отлита на лов за метеорити само веднъж на година. За консумативи и оранжерия ще стигне… значи, все пак по-добре да се ориентира към купуване на орбитално жилище, а?

— Капитане — нахлува в ушите му нетактичният БК, — засечена е плячка. Съобщавам параметрите на обекта…

Арапов не слуша. Гледа равнодушно радарния дисплей. Не е усетил онази тръпка в сърцето, която винаги предхожда успешния удар. Мълчи интуицията на ловеца. Което значи, че пак има лъжлива тревога. Пак празна скала с нисък процент метали. На такава би се зарадвал петрофагер от клас „Малчо“, който, въпреки заглавието си, е като кит пред цацата „Сагитариус“ на Васил. Петрофагер би се зарадвал на този метеорит, да. Но не и волният космически ловец.

И само по навик, ред да има на борда, Арапов прихваща метеорита в мрежата на прицела и натиска спусъка. Убождане с лазер, искрица-взрив на повърхността на павето. Спектрален анализ, доклад в текстови табличен формат. Васил мързеливо плъзга взор по резултатите на анализа…

А после скача напред, опъва коланите на ложемента, очите ококорени, устните треперят и се гърчат. Нима?… Не, глупости, просто лазерът случайно е улучил рудна жила в силикатната скала. Я повторно сондиране…

Опорният лъч на лазера докосва отдалечения чак на седемстотин мили къс вещество. Напомпване на енергия, бластерен импулс се шмугва по прицелния лъч — точково избухване по мишената. Изпареният материал изпуща рояк фотони, които минават пак през спектроскопа…

Стреснат поглед към текстовия екран. Не може да бъде. Резултатът е още по-обещаващ отпреди одеве.

— Бе-Ка! — застрашително вика Васил. — Серия лазерно-спектрални сондажи! Пълен доклад за обекта на сондиране! Огън!

— Задачата се изпълнява… Серията приключена… обектът е перспективен с висок индекс.

Перспективен ли?! Абе какви ги плещиш, компютърче, това не е перспектива, това е СЪКРОВИЩЕ! Оп, да чукнем на дърво да не му е уроки…

Дървено брусче има завинтено върху десния подлакътник на ложемента, специално за тази цел.

— Провери данните! — пресипнало командва Васил на умната машина. Дявол да го вземе, защо не усетих тръпката? Сигурно има грешка в анализа, ето затова не ми е трепнало…

— Експресна проверка — приключена. Данните — потвърдени. Заповеди?

Арапов се е втренчил в екрана и пред очите му всичко плува и искри.

Размери — триста метра… момент, планетоидът е еквивалентен на монолитна сфера с радиус около сто и осемдесет или малко повече метра. Скенерът още уточнява топографията и диво неправилната форма на самородчето, така че точният обем и плътност ще станат ясни чак при приближаване на десетина километра и след пълно облитане, понеже собственото въртеливо движение на метеорита е доста лениво… Ала дори предварителните данни и засечената от гравидетекторите маса дава невероятно добра плътност, която се съгласува с данните от спектралния анализ: осемдесет на сто желязо, много никел, та дори и титан в забележими количества… охо! Кобалт! Следи от радиоактивни изотопи! Мамка му, на това се вика КЪСМЕТ! Пък и масата, масата! Гравидетекторите още не са много съвършени, но минимално обещават много стотин хиляди тона! Статистически само златото в самородчето в най-неблагоприятния случай ще достигне триста килограма, но нищо чудно да се окаже десет пъти повече. Десет пъти!

Налага се Васил да посегне към успокоително с витамини. Душата и всичко друго, ограничено от кожата му, пее и танцува от радост, ала танцът до голяма степен остава символичен, изразен с гримаси, пестеливи чупки в кръста и предпазливо размахване на горни и долни крайници, демек крака и ръце. Не рискува с по-бурни прояви на възторг в тясното пилотско гнездо, внимава да не удари пулта, от който сега не може да се откъсне. И само едно го гризе отвътре, как му викаха — молецът на съмнението? — и то е: ама защо не усетих тръпката? Ех, суеверия глупави!… Марш в утилизатора! Тръпки! Дрън-дрън! Долу! А на късмета — УРА!

Корабчето на Арапов маневрира, излиза на асимптотична към орбитата на метеорита траектория. Постепенното сближаване винаги е по-добрият избор. Двайсет часа — и ще е в обсег прихващане. Ще изстреля дълбокопроникващи котви и ще се върже към самородчето. После ще „кацне“, макар при такива размери би било справедливо да се каже „скачи“. Насетне ще ориентира соплата на двигателя в позиция за промяна на орбитата и ще се заеме с буксиране на плячката към Базата. Три-четири седмици с ниска тяга — и си е у дома.

— Бе-Ка, пресметни ми печалбата от тази мисия! — нетърпението говори с устните на Васил.

Компютърът обаче още не е изчислил орбитите, тоест още не знае реалните срокове за транспортиране на камъчето, не може да прогнозира кога ще се върнат. Дава предпазлива оценка в два варианта. Арапов бързо събира двете числа, дели ги на две и почва да се топи пред екрана — щастлив като жабче в блатен аквариум…

Кефът е прекъснат ненадейно от сигнал „ВНИМАНИЕ“. Какво става, бе…

Близък кораб. Насочва се насам. Клас, тип…

Посивелият Арапов се блещи към екраните, даже стрелка очи към илюминатора. Не, чуждият космолет не е тръгнал да се скачва с ловеца. Запътил се е да прибере самородчето. Видял е, мръсникът, попаденията от лазерната стрелба.

Неканеният КК хич не е дребен. Приписан е според опознавателния си код към Марсианските колонии. Не е петрофагер. По-лошо. „Прахосмукач“. Този тип добивни съдове настигат метеорита-мишена и фокусират върху й многокиловатовите си дезинтегратори. Започват бавно да изпаряват материала. В същото време разперват невидими фунии от електромагнитни полета и гълтат йонизирания, но сравнително студен газ, в който се превръща скитащата космическа скала. Нататък е като при класическа дестилация във вакуум. Химическите елементи се разпределят в различни холдери в трюмовете на „прахосмукача“ — чистички от примеси, хубави, удобни за по-нататъшно преработване. Отпадъчните елементи, които не са метали или ценни устойчиви съединения, се използват като реактивен флуид в йонния двигател на кораба. „Прахосмукачът“ е бързоходен тип космически апарат, пък и не му е необходим пряк контакт с плячката — ще я изплюска от разстояние, като остави Васил Арапов с празни ръце… да не кажем с пръст там, където Слънцето трудно те огрява без да направиш салто.

Ето защо нямаше тръпка! — досеща се изпотеният Васил.

Иска му се да почне да вие от мъка, лицето му гори от обида, нещо дращи гърлото и притиска отвътре очите.

И изведнъж, ни в шлюз, ни в илюминатор, си припомня как тези съдове се наричат от марсианските колонисти: Дистанционен сепаратор клас „Нергал-Минима“.

Нергал! Да ти се доповръща от тая дума! Адамовата ябълка на Васил трепери. Космонавтът-ловец започва да се ядосва. Пръстите литват към клавиатурата, защото няма глас да нарежда на бордовия компютър, ще се пречупи гласът на плач, срамна работа, нищо че никой няма да види, той нали ще се види сам, а не иска да се унижава даже пред малкото огледалце на ръкава на пилотския си костюм.

Не иска.

Ето защо я нямаше тръпката…