"Кръстът на Мориган" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

Тринадесета глава

Нямаше я билковата градина с пълзяща мащерка и уханен розмарин. Кокетното късче земя, за което майка му се бе грижила с любов, сега бе малка, старателно поддържана тревна площ. Хойт знаеше, че когато небето се проясни, ще бъде озарена от ярко слънце. Тя бе избрала това място, въпреки че не се намираше близо до кухнята, което би било далеч по-удобно, за да могат билките и подправките й да растат на слънце.

Като дете бе научил много за тях, докато седеше и гледаше майка си как ги плеви, подрязва и им говори. Беше го запознала с имената и нуждите на растенията и той бе свикнал да ги разпознава по аромата, формата на листата и красивите им цветове, с които се отрупваха.

Колко ли часове бе прекарал тук с нея — в разрохкване на пръстта, разговори или просто в съзерцаване на пеперудите и бръмчащите пчели?

„Това беше нейното място — помисли си той. — Тук се чувстваше по-добре откъдето и да е другаде“.

Когато порасна, той също откри своето кътче — на скалата в областта, която сега се наричаше Кери. Там построи малката си каменна къща и намери уединението, от което се нуждаеше за своята градина, за своите магии.

Но винаги щеше да се връща у дома и да намира наслада и утеха в разговорите с майка си тук, до нейните билки.

Сега стоеше на мястото като до гроб, потънал в скръб и спомени. Обзе го гняв към брат му, че е допуснал градината да изчезне.

— Какво търсиш тук тогава? — Ларкин се загледа в тревата, а после очите му плъзнаха поглед през дъжда към дърветата. — Очевидно нищо не е оцеляло.

Хойт чу звук и двамата с Ларкин внезапно се обърнаха. Към тях вървеше Глена с кол в едната ръка и с нож в другата. Капките по косата й приличаха на миниатюрни скъпоценни камъни.

— Трябваше да стоиш в къщата. Може да има и други.

— И да им вече сме трима — Извърна глава към къщата. — Петима, защото Мойра и Кинг са нащрек.

Хойт погледна натам. Мойра бе на близкия прозорец с насочен надолу лък. На прага вляво стоеше Кинг с голям меч.

— Тогава можем да бъдем спокойни. — Ларкин шеговито се усмихна на братовчедка си. — Внимавай да не простреляш някого от нас в задника.

— Само ако се прицеля! — извика тя в отговор.

Глена застана до Хойт и огледа земята.

— Тук ли беше? Градината?

— Беше. И отново ще бъде.

„Нещо го мъчи — каза си тя, — щом чертите му изглеждат толкова сурови“.

— Владея магия за възраждане и обновяване. Досега съм имала късмет с лечебните растения.

— Не мисля, че ще е нужна.

Хойт заби меча в пръстта, за да освободи ръцете си.

Видя я такава, каквато я помнеше, и извика образа ясно в съзнанието си, докато стоеше с широко разперени ръце. Знаеше, че това, което ще стане, ще е плод колкото на изкуството, толкова и на сърцето му. Знак на почит към онази, която му е дарила живот.

И затова щеше да бъде мъчително.

— От семена в листа, от листа в цвят. Почва, слънце дъжд. Нека споменът да оживее!

Изразът на очите му се промени и след миг лицето му бе като изсечено от камък. Ларкин понечи да каже нещо, но Глена сложи пръст на устните си, за да го принуди да замълчи. Знаеше, че не трябва да звучи друг глас, други думи, освен тези на Хойт. Силата му вече караше въздух да вибрира.

Не можеше да помогне с визуализацията, защото Хойт не й бе описвал градината. Но можеше да се съсредоточи върху уханията. Розмарин, лавандула, градински чай.

Той изрече заклинанието три пъти и очите му ставаха все по-тъмни с всяко повторение. Земята под краката им леко затрепери.

Задуха вятър и се надигна вихрушка.

— Оживей! Върни се. Порасни и разцъфти! Дар от земята, от боговете. За земята и за боговете — донеси изобилие. Еърмед от Туаха дей Донан6, нахрани тази земя. И нека онова, което е било, да се върне!

Лицето му бе бледо като мрамор, а очите — тъмни като оникс. Силата струеше от него към треперещата земя.

И тя оживя.

Глена усети как Ларкин затаи дъх и чу собствения си пулс да отеква в ушите й. Поникнаха растения избуяха листа, разцъфнаха цветове. През тялото й премина тръпка, която избликна в смях на искрена радост.

Сребрист градински чай, лъскави иглички на розмарин пъстри килими от мащерка и лайка, нежни стръкове лавандула и други треви поникнаха от пръстта под ситния дъжд.

Глена забеляза, че градината образува келтски възел, с тесни завъртулки и пътеки, улесняващи брането.

Когато вятърът утихна и земята престана да трепери, Ларкин издаде дълга въздишка.

— Е, интересен земеделски подход.

Глена сложи ръка на рамото на Хойт.

— Чудесна е! Една от най-забележителните магии, които съм виждала. Нека бъде благословена.

Той извади меча си от пръстта. Сърцето, което се бе разтворило, за да насочи магическата сила бе дълбоко ранено.

— Вземи каквото ти е нужно, но побързай. Твърде дълго се застояхме навън.

Тя използва малкия си нож, без да губи време, въпреки че й се искаше да остане дълго тук и просто изпита удоволствие от работата. Уханията я заобикаляха. Знаеше, че всичко, което набере, ще има по-голяма сила благодарение на начина, по който бе създадено.

Мъжът, който я бе докосвал в нощта, който я бе държал в прегръдката си сутринта, притежаваше неподозирана сила. По-голяма отколкото Глена можеше да си представи.

— Ето това ми липсва в града — сподели тя. — Имам много сандъчета на прозорците, но далеч не е същото като истинска градина.

Хойт не каза нищо, а само се загледа в нея — в огнените й коси, по които блестяха капки дъжд, в нежните бели ръце, заровени сред тревите. За миг сякаш нечий юмрук сграбчи сърцето му и го притисна.

Когато тя се изправи — с огромен букет в ръце и сияещи от радост очи, — това сърце подскочи в гърдите му и замря, сякаш го бе пронизала стрела.

„Омагьосан“, помисли си той. Беше омагьосан от нея. Магията на една жена винаги обсебваше първо сърцето.

— Тези ще ми свършат добра работа. — Глена наведе глава назад и тръсна влажните си коси. — И ще останат достатъчно, за да подправя прекрасната супа за вечеря.

— Тогава най-добре ги внеси вътре. Забелязвам движение на запад. — Ларкин кимна към западния край на гората. — Засега само наблюдават.

„Омагьосан“, отново си помисли Хойт, когато се обърна. Омаян от магията й, бе забравил, че трябва да бъде нащрек.

— Преброих шест — продължи Ларкин със спокоен и уверен тон. — Но може би навътре в гората има още. Надяват се да ни подмамят, предполагам, така че сигурно са повече, готови да ни съсекат, ако тръгнем към тях.

— Свършихме всичко, предвидено за тази сутрин — започна Хойт, но размисли. — Не бива да им даваме повод да си мислят, че са ни изплашили. Мойра — каза той с достатъчно силен глас, за да стигне до нея. — Можеш ли да улучиш някого от това разстояние?

— Кого от тях?

Той се усмихна и сви рамене.

— По твой избор. Нека им дадем повод за размисъл.

Едва бе изрекъл думите, когато стрелата полетя, а след нея и втора, толкова бързо, че почти бе невидима. Отекнаха два писъка, почти в един глас. Там, където бяха стояли шест същества, вече имаше четири, които веднага се втурнаха обратно в гората.

— Две жертви ще ги накарат да се замислят по-сериозно. — Мойра се усмихна със стиснати устни и насочи нова стрела. — Мога да изстрелям няколко между дърветата, за да отстъпят още назад, ако искаш.

— Не хаби стрелите си.

Кийън застана до прозореца зад нея. Изглеждаше сънен и малко навъсен. Мойра инстинктивно се отдръпна.

— Не са похабени, ако попадат в целта.

— Засега ще се оттеглят. Ако целяха нещо друго, освен да ни сплашат, щяха да нападнат вкупом.

Мина покрай нея и излезе през страничната врата.

— Не спиш ли по това време? — попита Глена.

— Кой би могъл да спи при този тътен? — Огледа градината. — Предполагам, че това е твое творение — обърна се той към Хойт.

— Не. — В тона му прозираше дълбоко и мъчително огорчение. — На майка ми.

— Е, следващия път, когато ти хрумне да се занимаваш с градинарство, предупреди ме, за да не се питам дали къщата няма да се срути върху главата ми. Колко очистихте?

— Пет. Мойра улучи четирима. — Ларкин прибра меча си. — Аз убих петия.

Кийън хвърли поглед обратно към прозореца.

— Малката кралица се представя добре.

— Искахме да опипаме почвата — каза Ларкин — и да се погрижим за коня ти.

— Благодаря.

— Мисля си, че не е зле да го извеждаме да потича от време на време, ако нямаш нищо против.

— Нямам, а мисля, че и Влад не би имал.

— Влад? — повтори Глена.

— Малка шега от моя страна. Ако положението е спокойно, аз се връщам в леглото.

— Трябва да поговоря с теб. — Хойт изчака, докато Кийън срещна погледа му. — Насаме.

— Дано не държиш да разговаряме навън, в дъжда.

— Ще се поразходим.

— Както желаеш. — Кийън се усмихна на Глена. — Изглеждаш щастлива тази сутрин.

— И мокра. Вътре има предостатъчно сухи места, където можете да бъдете насаме, Хойт.

— Искам да подишам чист въздух.

Последваха мигове напрегната тишина.

— Брат ми загрява бавно. Тя очаква целувка, за да се тревожи по-малко, че някой може да пререже гърлото ти докато се разхождаш в дъжда.

— Влез вътре. — Въпреки че се смущаваше да показва чувствата си към Глена пред хора, Хойт повдигна брадичката й и леко я целуна по устните. — Няма страшно.

Ларкин отново извади меча си и го предложи на Кийън.

— Не е зле да си въоръжен.

— Трябва да спазваме правилата. — Кийън се наведе и леко целуна Глена. — Не се тревожи и за мен.

Тръгнаха мълчаливо, нямаше и помен от братските закачки, които бяха разменяли някога. Хойт си спомняше, че имаше моменти, в които четяха мислите си и се разбираха, без да изрекат нито дума. Сега мислите на брат му бяха загадка за него, както навярно и неговите — за Кийън.

— Запазил си розите, но не и билковата градина. Беше една от най-големите й радости.

— Розите са засаждани наново безброй пъти, откакто купих къщата. А билките? Загинали са дълго преди да стана собственик на този имот.

— Не е просто имот като апартамента ти в Ню Йорк, а нашият дом.

— Твоят дом. — Гневът на Хойт докосна гърба на Кийън като дъжда. — Ако очакваш, повече, отколкото мога и желая да ти дам, разочарованието ти ще бъде постоянно. Къщата и земите са купени и се поддържат с мои пари. Мислех, че ще бъдеш в по-добро настроение тази сутрин, след като си прекарал нощта в леглото на хубавата вещица.

— Внимавай в каква територия навлизаш! — предупредително прошепна Хойт.

— Няма от какво да се боя. — Не можа да се сдържи да не засегне още по-деликатна тема: — Страхотно парче е, няма спор. Но имам с няколко века по-голям опит с жените от теб. В онези поразителни зелени очи има нещо повече от страст. Виждат някакво бъдеще. Питам се как ли ще постъпиш.

— Не е твоя работа.

— Разбира се, че не е, но ми е забавно да си мисля за това, след като си нямам жена за разтуха. Тя не е недодялана селска девойка, която с радост би се отъркаляла в сеното за една дрънкулка. Ще иска и ще очаква повече, както много жени, особено умните. — Инстинктивно погледна нагоре към облаците. Знаеше, че ирландското време винаги може да ги изненада с внезапно рукнал порой. — Имаш ли намерение, ако оцелееш след тези три месеца и изпълниш волята на боговете, да поискаш от тях правото да я отведеш със себе си?

— Какво значение има това за теб?

— Не всеки задава въпрос, защото отговорът е от значение за него. Нима си я представяш заедно с теб в къщичката ти на скалите в Кери? Без електричество, течаща вода и търговски център зад ъгъла? Да приготвя вечерята ти на огън, очаквайки животът й да бъде наполовина по-кратък поради липса на медицински грижи и недохранване, но готова на всичко в името на любовта?

— Какво разбираш от тези неща? — сопна се Хойт. — Ти не си способен да изпитваш любов.

— О, лъжеш се! Създанията от моя вид могат да обичат, дори отчаяно. Определено неразумно, което е едно от общите неща между нас и хората. Значи няма да я отведеш със себе си, защото би било егоистично. Ти си твърде чист и почтен за това. И ти харесва ролята на мъченик. Затова ще я оставиш тук — да тъгува за теб цял живот. Бих могъл да се позабавлявам, като й предложа утеха, и предвид физическата ми прилика с теб, предполагам, че ще я приеме.

Ударът го накара да залитне назад, но не го повали. Усети вкус на кръв, примамливия й мирис, и прокара ръка по разкървавената си устна. Беше му нужно повече време, отколкото бе очаквал, за да предизвика брат си.

— Е, това е дългоочакван момент и за двама ни. — Хвърли меча си, както бе сторил и Хойт. — Да разчистим сметките си.

Юмрукът на Кийън бе така бърз, че Хойт едва успя да го мерне с премрежения си поглед, преди звездите да се завъртят пред очите му и от носа му да избликне кръв. После застанаха един срещу друг като овни.

Кийън отнесе един удар в бъбреците, а при втория ушите му забучаха. Беше забравил, че Хойт може да се бие като истински дявол, когато бъде предизвикан. Наведе се, за да избегне следващия удар, и срита брат си в корема. Озова се на земята, когато той протегна крак и го спъна.

Можеше да скочи и да сложи край на схватката с едно щракване с пръсти, но кръвта му кипеше. Предпочиташе да излее гнева си.

Търкулнаха се на земята, разменяйки удари и ругатни докато дъждът се просмукваше в дрехите им. Лактите и юмруците им се забиваха в плът, удряха по кости.

Изведнъж Кийън се отдръпна назад със съскане и острите му зъби проблеснаха. Хойт видя жигосания в ръката на брат му кръст със същата форма като този на шията му.

— Проклет да съм! — промърмори Кийън и всмука потеклата от раната му кръв. — Значи ти е нужно специално оръжие, за да ме победиш.

— Да, проклет да си! Не ми е нужно нищо друго, освен собствените ми юмруци — Хойт посегна към кръста си и понечи да скъса верижката. Но отпусна ръка, осъзнал каква глупост е на път да извърши.

— Много умно, а? — процеди той думите през зъби, а с тях — и малко кръв. — Да се бием, заслепени от ярост, рискувайки да станем лесна плячка за всеки звяр, който ни дебне. Ако някое от онези същества бе наблизо, щяхме да бъдем мъртви.

— Аз вече съм… говори само за себе си.

— Не съм го искал. Не желая да разменям удари с теб. — Въпреки че на лицето му все още бе изписана ярост, когато изтри кръвта от устата си. — Така няма да постигнем нищо.

— Все пак изпитах удоволствие.

Подутите устни на Хойт трепнаха и гневът му започна да отшумява.

— Аз — също, честно казано. Не съм никакъв мъченик.

— Знаех, че това ще те накара да излезеш от кожата си.

— Ти винаги си намирал начин да ме предизвикаш. Щом не можем да бъдем братя, Кийън, какви сме тогава?

Кийън остана там, където седеше, нехайно потърквайки озеленената си и изцапана с кръв риза.

— Ако спечелиш битката, ще си отидеш след няколко месеца. Или ще видя как умираш. Знаеш ли колко хора съм видял да умират?

— Колкото по-кратко е времето ти, толкова повече се научаваш да го цениш.

— Ти не знаеш нищо за времето. — Кийън се изправи. — Искаш разходка? Е, добре, ела да понаучиш нещо.

Продължи през пороя и Хойт бе принуден да го последва.

— Всичко ли е твоя собственост? Земите?

— Повечето. Част от тях са били продадени преди няколко века, други били завзети и дадени на някакъв приближен на Кромуел.

— Кой е Кромуел?

— Историческа личност. Мръсник, вложил доста време и усилия в опожаряване и опустошаване на Ирландия заради интересите на британската власт. Политика и войни, явно боговете, хората и демоните не могат да живеят без тях. Убедих един от наследниците да ми я продаде обратно. На доста добра цена.

— Убеди го? Убил си го.

— И какво, ако съм го направил? — отегчено каза Кийън. — Беше преди много време.

— Така ли се сдоби с богатството си? С убийства?

— Натрупал съм това състояние за деветстотин години по безброй различни начини. Обичам парите и винаги съм имал глава за финанси.

— Да, безспорно.

— В началото имаше гладни години. Десетилетия, но ги преживях. Пътувах. Светът е огромен и интересен и ми харесва да притежавам късчета от него. Затова не ми допада идеята Лилит да го завладее, подобно на Кромуел.

— Отстояваш интересите си — отбеляза Хойт.

— Да. И ще продължа. Заслужил съм това, което имам. Владея петнадесет езика, което е ценно предимство в бизнеса.

— Петнадесет? — Сега вървяха и разговарях по-спокойно. — Някога не искаше да чуеш дори само за латински.

— Нужно е време, за да се учиш, и още повече — за да се наслаждаваш на плодовете. Аз не мога да им се наситя.

— Не те разбирам. Тя ти отне живота, човешката ти същност.

— И ми дари вечността. Не твърдя, че съм й безкрайно благодарен, защото не го направи за мое добро, но не виждам смисъл пяла вечност да бъда мрачен. Съществуването ми е дълго, а ето какво очаква теб и всички от твоя вид. — Посочи към малко гробище. — Шепа години, после прах и пепел.

Видя руини, обрасли с пълзящи растения, тръни и къпини. Задната стена бе запазена и се издигаше със заострен връх. В нея бяха издълбани фигури, чиито силуети се очертаваха смътно, заличени от дъжда и времето.

В пукнатините растяха цветя и дори малки храсти с натежали от дъждовната вода нежни лилави цветове.

— Параклис? Мама искаше да бъде построен.

— И бе построен! — потвърди Кийън. — Това е останало от него — камъни, мъх и плевели.

Хойт само поклати глава. Камъни стърчаха от земята и покриваха гробовете, за да напомнят за мъртвите. Сега той запристъпва между тях, по неравната земя, изкопавана и запълвана безброй пъти и обрасла с треви, хлъзгави от дъжда.

Подобно на издълбаните в стената фигури, някои от надписите на камъните бяха почти заличени, а между тях растеше мъх и пълзяха лишеи. Други се четяха, но Хойт виждаше напълно непознати имена. Майкъл Томас Маккена, обожаван съпруг на Алис. Напуснал този свят на шести май хиляда осемстотин двадесет и пета. Алис, последвала го шест години по-късно. Децата им, едно, от които бе живяло само няколко дни, и още три.

Този Томас и тази Алис се бяха родили и умрели векове след неговото раждане. И близо два века преди той да застане тук и да прочете имената им.

„Времето е река — помисли си Хойт, — а онези, които се носят по течението й, са толкова крехки“.

Издигаха се кръстове и леко наклонени колони. Тук-там имаше запуснати градини, обрасли с плевели, сякаш поддържани от духове. Чувстваше присъствието на тези духове при всяка крачка.

Зад един камък, висок едва до коленете му, бе пораснал розов храст, отрупан с яркочервени цветове. Венчелистчетата им бяха мъхести като кадифе. Внезапна болка прониза сърцето му и ехото й бавно отзвуча в него.

Знаеше, че стои на гроба на майка си.

— Как умря тя?

— Сърцето й спря. По обичайния начин.

Хойт стисна юмруци до тялото си.

— Защо си толкова студен — дори тук, дори сега?

— Някои казваха, че е спряло от мъка. Може би са били прави. Той си отиде пръв. — Кийън посочи втори камък. — Треската го отнесе около равноденствието, есента, след като… ви напуснах. Тя го последва три години по-късно.

— Сестрите ни?

— Ето, всичките са там. — Посочи към група паметници. — И наследниците им… онези от тях, които останаха в Клар. В страната настъпи глад. Стотици хора измряха като мухи, други избягаха в Америка, Австралия, Англия и къде ли не, далеч оттук. Имаше страдание, болка, чума, опустошения. Смърт.

— Нола?

За миг Кийън не каза нищо, после продължи с преднамерено нехаен тон:

— Доживя до шестдесет и няколко години — дълъг живот за жена от човешкия вид по онова време. Имаше пет деца. Или май бяха шест.

— Беше ли щастлива?

— Откъде да знам? — промърмори той с раздразнение. — Никога не съм разговарял с нея отново. Не бях добре дошъл в къщата, която сега притежавам. Кой би ме приел?

— Тя каза, че ще се върна тук.

— Е, върна се, нали?

Кръвта на Хойт изстиваше.

Тук няма гроб за мен. Ако се върна, ще има ли? Ще промени ли това, което е тук?

— Голям парадокс. Кой може да каже? Във всеки случай ти изчезна — или поне така се говори. Историята има много версии. Превърнал си се в нещо като легенда по тези места. Хойт от Клеър, въпреки че и в Кери те смятат за свой герой. Нямаш славата на бог, възпяван в песни и приказки, не можеш да си съперничиш с Мерлин, но в някои енциклопедии се споменава за теб. Каменният кръг недалеч оттук, на север, онзи, от който си бил пренесен? Кръстен е на теб, сега носи името Танцът на Хойт.

Хойт не знаеше дали да се чувства смутен или поласкан.

— Нарича се Танцът на боговете и е бил там дълго преди аз да се появя.

— Истината се забравя, особено когато митовете са по-вълнуващи. Пещерите под скалите, от които ти ме блъсна към морето? Говори се, че лежиш там, дълбоко в скалата, пазен от приказни феи, под ръба, на който бе застанал да призовеш светкавиците и вятъра.

— Глупави измислици.

— Забавно е да имаш такава слава.

За момент останаха мълчаливи и неподвижни — двама мъже с поразително еднаква външност, в окъпания от дъжда свят на мъртвите.

— Ако бях дошъл с теб в онази нощ, когато ме повика да отскочим до селската кръчма за по питие и съзерцаване на женски прелести… — Хойт усети парене в гърлото при този спомен. — Но аз възнамерявах да работя и не исках ничия компания. Дори твоята. Ако бях дошъл… всичко това нямаше да се случи.

Кийън приглади мокрите си коси назад.

— Поемаш твърде голям товар върху плещите си както винаги. Ако бе дошъл, може би тя щеше да направи и двама ни като себе си и наистина всичко това нямаше да се случи. — Изражението на Хойт отново събуди яростта му. — Нима съм те молил да изпитваш чувство за вина? Не беше длъжен да ме пазиш нито тогава, нито сега. Стоя тук, както преди векове, и ако нямам лошия късмет да свърша с кол в сърцето заради глупостта си да се оставя да ме въвлечеш в тази история, ще стоя и след векове. А ти, Хойт ще станеш храна за червеите. Е, на кого от двама ни се е усмихнала съдбата?

— За какво ми е дадена силата, ако не мога да променя една-единствена нощ, един-единствен миг? Щях да дойда с теб. Бих умрял заради теб.

Кийън рязко вдигна глава и лицето му издаде същия гняв, както при схватката им.

— Не желая нито смъртта ти, нито самосъжалението ти да тежат на съвестта ми.

Но Хойт не отвърна със същия гняв.

— И ти би умрял заради мен. Заради всеки един от тях. — Разпери ръце, за да посочи към всички гробове.

— Някога.

— Ти си другата ми половина. В каквото и да си се превърнал, каквото и да си вършил, това не може да се промени. Знаеш го не по-зле от мен. Ние сме не само една кръв и плът. Дълбоко в себе си оставаме свързани, както някога.

— Не мога да оцелявам в този свят, ако изпитвам подобни чувства. — Чертите и гласът му издадоха вълнение. — Не мога да тъгувам заради това, което съм бил за теб. И за тях. Проклет да си, че ме накара да се завърна тук.

— Обичта ми към теб е неразделна част от мен.

— Онзи, когото обичаш, вече го няма.

„Не“, помисли си Хойт. Пред него се разкриваше сърцето на онзи, когото бе обичал. Виждаше го в розите, които брат му бе засадил на гроба на майка им.

— Стоиш тук с мен и с духовете на родителите ни. Не си се променил таткова, Кийън, иначе не би направил това. — Докосна венчелистчетата на една роза. — Не би го направил.

Изведнъж очите на Кийън се изпълниха с мъка, събирана цяла вечност.

— Виждал съм смърт. Хиляди пъти. Старост и болести, войни и убийства. Не видях тяхната. Не можах да сторя нищо друго за тях.

Когато Хойт отмести ръката си, венчелистчетата на прецъфтялата роза паднаха върху гроба на майка му.

— Достатъчно е.

Кийън погледна протегнатата му ръка. Въздъхна дълбоко.

— Е, стига сме тъгували и двамата — каза той и стисна ръката на брат си. — Твърде дълго се застояхме навън. Няма смисъл да предизвикваме съдбата. А и ми се спи.

Тръгнаха обратно по същия път, по който бяха дошли.

— Липсва ли ти слънцето? — полюбопитства Хойт. — Да се разхождаш под него, да усещаш лъчите му върху лицето си?

— Не знам дали ти е известно, но слънцето причинява рак на кожата.

— Ха! — Хойт се замисли. — Все пак какво ще кажеш за топлината му в слънчева утрин?

— Не мисля за това. Нощта ми харесва.

Може би моментът не бе подходящ да го помоли за малко експериментално кръвопускане.

— С какъв бизнес се занимаваш? А какво правиш през свободното си време? Имаш ли…

— Правя каквото искам. Харесва ми да работя; това ми носи удовлетворение, а и прави забавленията по-примамливи. Не мога да ти разкажа всичко, което съм преживял през няколкото столетие, за една сутрешна разходка в дъжда, дори и да имах желание. — Вдигна меча си на рамо. — Но е доста вероятно да намериш смъртта си преди края й и да не се наложи да отговарям на повече въпроси.

— Не съм толкова лесен за надвиване — шеговито каза Хойт, — както доказах преди малко, когато разкривих физиономията ти. Имаш хубава синина на брадичката.

— Ще изчезне по-бързо от твоите, освен ако вещицата се намеси отново. Впрочем въздържах се.

— Глупости.

Сенките, които се спускаха над него всеки път, когато дойдеше тук, започнаха да се разсейват.

— Ако те бях връхлетял с все сила, щяхме да изкопаем гроба ти ето там.

— Тогава да опитаме отново.

Кийън стрелна брат си с поглед. Спомените и тъй дълго потисканата радост от тях нахлуха в него.

— Друг път. И когато престана да те налагам, никак няма да ти бъде до въргаляне в леглото с червенокосата.

Хойт се усмихна широко.

— Липсваше ми.

Кийън се загледа напред, когато къщата започна да се показва между дърветата.

— И ти на мен, по дяволите!